Книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни съпровожда

„ Изглежда, сякаш си влязъл в огромна напусната къща след някакво изригване на вулкан преди хиляда години — ми писа един приятел след прочитането на част от бе­лежките по тази книга. — Вятърът и течението нахлу­ват през отворените прозорци и врати и издухват пепел­та... разни неща и части от неща изплуват без логиката, с която сме свикнали, и остава само фактът, че знаеш, че си в къща, вратите и прозорците па която гледат към звездите."

ГЕРОЙ И ПРОСТО ВИСОК МЪЖ

ЗА СИГУРНОСТТА И ЕКСПАНЗИЯТА

МЕЧТАЯ СИ ЗА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ЧОВЕК

ПИСМО ДО КЛИМБО ЗА СЕЗОНИТЕ

ДЪРВА ЗА ГОРЕНЕ

ЗА СВОБОДАТА / 55 КАМБАННИЯТ ЗВЪН

Глава първа е посветена на ограниченията на рационал­ното мислене, на моноцентричната концепция на вселена­та, на мита за личностната индивидуалност (за разлика от естествената мултииндивидуална личност), както и на нуждата от сериозни алтернативи на рационализма.

„Живият хляб" е за някои аспекти на факта, че грама­тическият род е над секса. „Герой и просто висок мъж" е за това, че надеждата на черни, червенокожи и жълти не е в това да станат чернокожи „бели", червенокожи „бели" и жълтокожи „бели", а в това да са по-добри черни, черве­нокожи и жълти. „За сигурността и експанзията" е за това как не трябва да се очаква стабилността между Изтока и Запада да дойде от това, че русите ще „до-зреят" до западноевропейските дипломатически принципи на Гротиус и Ришельо. „Мечтая си за средновековния чо­век" е за това как ни бъркат в джобовете, след като ни сплашат с някакви несъществуващи проблеми за решаване. „Дърва за горене" е за това, че смъртта е едно с живота в сферата на любовта, която обитаваме. „Писмо до Климбо за сезоните" е за модерната технологическа истерия да се създаде свят с един сезон от 18 градуса температура и една възраст от двадесет до четиридесет години, като се елиминира всичко останало в живота като несъвършено, без да се вижда, че това намалява живота ни от четири­десет години (от 5 до 45-годишна възраст, както е през миналия век) на двадесет години (от 20 до 40-годишна възраст, както е сега). „За свободата" е за това, че човек не може да бъде свободен, ако природната му мултиинди-видуалност бъде изместена от личностна индивидуалност. „Камбанният звън" е за това, че не ни трябва знание или религия, а съзнание, което да ни даде възможност да се радваме на пълно участие в живота.

Трябва да напиша предговора на тази книга.

Събудих се с тази мисъл и се спуснах долу да закуся набързо. Сложих си малката машинка за еспресо на печ­ката, взех последното парче от кекса за рождения ден на сина си и докато го вадех от хлебната полица, забелязах, че самунът със селски баварски хляб върху хладилника беше обърнат наопаки. Преобърнах го, за да си е както трябва — с прегорялата корица на лицето нагоре.

Всичко това ставаше автоматично. Без да мисля, чак когато сръбнах първата глътка кафе и блуждаещият ми поглед отново падна върху хляба на хладилника, усетих, че ми стана приятно, че стои както трябва. Това смътно чувство просто изплува в съзнанието ми и се запитах защо го направих. Защо обърнах хляба с препечената кора нагоре? Защо ми мина през главата, като си мислех за това: „... с лицето нагоре?..." Отговорът беше много лесен, въпреки че ми прозвуча в главата на родния ми сливенски. Впрочем сякаш чух да отговаря баба Янка с тембристия си нашенски говор: „Защото не обича да стои обърнат надолу с главата, Наско."

Хлябът жив ли е? Има ли глава, лице? Може ли да обича? Впрочем не, не си зададох тези въпроси. Задавам ги сега. Не си зададох тези въпроси, когато видях хляба, защото, когато бях малко момче в Сливен, в България бях чувал така да се говори за хляба сто хиляди пъти от баби и лели.

Що се отнася до това защо отговорът ми дойде на български, а не на английски, това е пак много лесно да се обясни, ако знаете, че на български хлябът е свързан с мъжки род, което съвсем не е така на английски. Без родовата форма на съществителното не бихте могли да изразите двойствеността на цялата работа, а именно че хлябът — просто казано — е само нещо си (т. е. — трябва да е „то" като всяко нещо); но едновременно с това е и живо същество (т. е. той е „той") и се чувствува добре, когато се грижат за него в „главината", около която се върти къщата — т. е. кухнята. Така както трябва да си бъде.

Нека веднага да обясня, че не съм черковен човек и нямам мистични предразсъдъци. Не си проверявам хо­роскопа, преди да тръгна на път, не викам духове и не ходя на психиатър. Напротив. Обвинявали са ме, че пре­небрегвам народните традиции, че гледам с пренебреже­ние към предразсъдъците и суеверията на роднините си и че премного сили съм полагал да тласна родната душев­ност към западния рационализъм. И все пак дори като човек с позитивистичен подход към всичко, което пораж­да въпроси, на които не е лесно да се отговори, не мога да си затворя очите пред факта, че начинът, по който живееха моите баби и лели, и всичко, което ме обгражда­ше в детството ми, не само че не се е заличило от паметта ми, но все повече ме интригува, докато годинки-те си минават и обещанията на рационалното ми мисле­не остават неизпълнени.

Така или иначе, суеверия или не, в мига, в който видях живия хляб, обърнат наопаки, ми беше ясно, че трябва да го преобърна, ако не исках подсъзнателно да се тормозя от това, че хлябът е положен с лицето надолу.

Така си е. Преди да започна да работя, всичко около мен трябва да бъде в съвършен ред. Всяка вещ трябва да носи моя белег и аз трябва да чувствувам положителната обратна връзка от начина, по който съм я маркирал. Точно в този момент например чувствувам, че картините, които складирах на тавана с лице към стената, са недо­волни. Тревата на двора, която иска да се коси, е недо­волна. Мръсни съдове, неприбрани дрехи, всичко вкъщи, което не е както трябва, ме прави нервен!

Според мъдростта на улицата има два вида хора: тънкофайници и мъжкарани; и докато тънкофайниците трябва да минат през ритуала, който описвам, за да започнат плодотворна работа, мъжкарите просто могат да седнат зад пишещите машини по всяко време и навсякъде и да започнат да пишат „Война и мир". Може да е вярно в -буквалния смисъл на думата, на думата „пи­шат", но, така или иначе, на мен ми се струва, че мъжка-раните не са креативни писатели. Могат „да сглобят" ня­кой бестселър, но мъжкаранският бестселър „it don't mean a thing" — както казва Дкж Елингтьн. Нищо не значи.

Инстинктивно чувствувам, че, така или иначе (фигура­тивно казано, разбира се), всеки креативен творец трябва да си сложи огладена риза с бяла яка, преди да се захване за молива или длетото. Дали е гледач на ръка, католически свещеник или атеист, дали е префърцунен или мъжкар, писателят трябва да включи душата си в универсалното съзнание на живата вселена, всяка вещ, която влезе в обсега на погледа му, трябва да оживее, трябва да заживее своя собствен фантомен живот в гла­вата му и тогава книгата му сама ще се напише, и той просто ще трябва само да сложи на листа това, което само си върви в мозъка му. Точно затова е толкова забавно да се пише: никога не знаещ какво ще стане и само гледаш характерите и стиловете, които си измислил за тях, какво ще направят.

Марксическата социология на Изток и бихейвъристка-та психология на Запад проповядват, че човек не е нищо повече от една предсказуема плетеница от медни жици, отговаряща на сигнали, и ако някой има достатъчно голям тим от редактори, литературни акушерки, идеоло­гически съветници, експерти в масовата психология и общественото мнение, то той бездруго ще може да на­върта шедьоври, както се пълнят надениците в колбасар-ска фабрика. И все пак не съм виждал такова нещо наистина да стане, колкото и добре да звучи. Единстве­ният начин, по който това е ставало досега, е магията на пиесата от столове и характери да бъде подкарана в главата на писател с бяла колосана риза. Фигуративно казано, разбира се. Става дума за писател, който е успял да изпадне в резонанс с космическото съзнание.

*

И така, за да се разиграе играта, за която говорим, предметите в авторския свят трябва да бъдат одухотво­рени и да се загреят за ролите си. Както вече поясних —

Готвачът в кухнята, в качеството му на „писател", на „творец", също трябва да сложи бяла риза и бяла прес­тилка и да одухотвори своите продукти, сечива и съдове, за да може магията да стане. Според шаманската тради­ция човек трябва да каже молитва на храната, която яде, тъй като Бог е във всичко. Бог не е извън мен, извън теб или извън природата, както е в Библията, и затова инди­видуалният човек трябва да благодари на хляба, че се лишава от плътта си, за да ти я даде да се храниш с нея. Точно затова хлябът се украсява като божество, което ще бъде принесено в жертва на празника на растенето на храната по време на пролетното равноденствие (както е било навремето) — на Великден. Както и на празника на растящото слънце по Коледа (зимното слънцестоене). Трябва да се украси, преди да разкъсаш тялото му на къшеи за всеки, да го погълне.

Ако тази метафора трябва да се преведе на езика на изкуството, художникът, творецът, трябва да приеме ма­териала си като Божество, което трябва да бъде „преме­нено", „разкрасено", преди да бъде придадено в жертва, т. е. преди да бъде „изкоренено" от своето ефимерно (това тук) обкръжение, да бъде разчленено на съставните му части и след това погълнато от ума на твореца, за да се прероди на листа или в камъка в новата си непреходна форма.

Не всичко, след като бъде одухотворено, става на „той", разбира се. Чашата върху кухненската маса е „не­що", доколкото е съд, от който се пие, но в трансцедентния си смисъл чашата е „тя", тъй като съдържа течност, която приема вътрешната празна форма на съда. От антропологична гледна точка тя е част от морфогенното поле, т. е принадлежи към силите на формо-създаването, и поради това е подвластна на Женското божество (т. е. претворителката на вечното, „изливащата" вечното във временната и ограничена по форма манифестация). Точ­но както са и всички малки кухненски съдове. Купи, пахарки, паници, чинии, дамаджани, карафи в майчиния ми сливенски диалект на лели и баби са все в женски род.

Интересно е да се види нещо друго. Заемките от чуж­ди езици не носят оригиналното чувство за род, естестве­но, и съд, от типа на който цитирахме току-що в заемна­та си форма, на български може да не звучи като форма от женски род. Френската дума за бутилка на български ще звучи като от мъжки род — „бутей". Би трябвало за тази заемка да се казва „един бутей". Заемката на същия съд от английски „батъл" също би трябвало да бъде в мъжки род: „един бутил". Но ако се съгласяхме на подо­бен род директни заемки на лексически форми, това би разрушило метафората за кухнята като място на вещи от ежедневния живот, които в същото време са и живи божества. Точно затова заемката на думата за спомена­тия съд (бутей и бутил) Се трансформира в женски род: „бутилка".

Разбира се, в някои случаи литературният български език като всеки модерен език губи символичната си двузначност и е склонен да приеме форми за малки съдове за течност (които би трябвало да са в женски род) с рода и формата, която носят на езика, от който думата се заема. Такъв е случаят с една друга заемка за гореспоме­натия съд — „шише". В диалекти, които са консерватив­ни обаче и са далеч от модерния литературен език, заем­ката продължава да се трансформира в женски род. Така е в родния ми сливенски диалект. Тази дума там се явява в женски род. Баба Янка казваше „таз шишя", „една шишя", не „шише".

Този принцип да се дават родове на думите според тяхната непреходна принадлежност към мъжкия ред, женския ред или реда на „нещото" беше толкова силен в родния ми диалект, че много често изпадаше в противо­речия с логиката на сексуалната принадлежност. Духов­ното лице, което според източното православие трябва да се ожени и отгледа деца, беше белязано с мъжки род — „един поп". Епископът, който в същата традиция не се жени и се очаква изобщо да стои настрана от всякакви помисли за секса, е белязан с женски род: „една влади­ка". Точно както хлябът в ограниченото си във времето ефимерно съществувание е „нещо", докато в непреходна­та си същност е Мъжко божество, владиката в ограниче­ното си във времето съществувание е конкретен мъж, но в непреходната си същност е духовна майка и (грубо казано) в тази му манифестация няма гениталии, (Може би заслужава тук да се добави, че в алтайската традиция шаманите много често са трансвестни и говорят с женски гласове, когато са в транс, ако не са направо хомосексу­ални по биология.) Гениталиите на малки момченца са в женски или среден род (чурка, пишка, чурче, пишле), докато самите момченца са „то", преди да минат през инициацията (посвещението), и с обрязване или други ритуали в античния стадий телата им от тела на „то" се превръщат в мъжките тела на „той". Като зрели мъже техните членове минават също в мъжки род: „кур", „хуй".

Бих искал да поясня, че това не е само характерно за сливенския диалект на българския език. Британската тра­диция, която има силно келтско влияние, разкрива тези остатъци на шаманисткото мислене достатъчно ясно. Както съсъдите, съдовете и пр., и корабите са от женски род, разбира се, със своите вместилища, със своята морфогенност. От друга страна, също очевидно, бойци, вои­ни, смъртоносни оръжия са от мъжки род. Става ясно тогава откъде произлиза този поразителен каламбур в английската дума за боен кораб „man-of-war" („боец" буквално: „мъж-на-битката"). И е още по-ясно защо този мъж-на-схватката в качеството си на плавателен съд е в женски род: „she" („тя"). „She is a good Man-o-war" (бук­вално преведено: „ТАЗИ боец е добър").

Днешният „здрав разум" ни учи, че родът на имената трябва да се елиминира, което — накратко — щяло да повиши заплатите на жените посредством това, че ще помогне да се заличи чувството за разлика в секса между човешките същества. В шаманската традиция обаче, как­то виждаме, граматическият род всъщност служи на това да отдалечи истинската, непреходна, вечна същност на мъжа, жената и детето или „нещото" от външната, огра­ничена във времето тяхна изява на разлика в секса.

Всичко това има малко общо с архитипите или под­съзнателното, или каквато и да било психографска тео­рия. Това, с което се сблъскваме в случая, според мен е съзнанието за една примитивна космогония, в която всичко е живо. Става дума за едно особено схващане на вселената, което потискаме под догмите и предразсъдъ­ците на модернизма, рационализма и западната си идео­логия, така безотговорно нахвърляни на писаната стра­ница от философи като Джон Лок и Жан-Жак Русо и се приемат толкова недоказани и непотвърдени от фактите и от опита като твърденията на Марко Поло за съществу­ването на птицата Рук, която бил видял по пътя за Китай.

Ние потискаме в себе си изявата на това разбиране на структурата на всемира не защото не я осъзнаваме. Ние напълно ясно усещаме присъствието на това разбиране, но крием своето осъзнаване за всички тези прояви по много практически съображения. Страхуваме се да не бъдем подложени на истерията за преследване на вещици с обратен знак, разбира се. Боим се, че нашето съвремен­но общество ще ни третира като малоумни, като перковци, на които не може да се разчита и на които не могат да се доверят сложни обществени отговорности.

Забелязал съм и нещо друго, което многократно е било изтъквано от психиатри и бихейвьристи, и това е, че всякога когато постъпваме в съгласие с примитивното си разбиране за характера на нашия космос, ние сме щастливи, творчески настроени, работата ни удовлетво­рява и ни привлича. От друта страна, колкото повече постъпваме в съгласие с модела за нашия всемир такъв, какъвто ни го представя модернизмът и рационализмът, и колкото повече потискаме влечението си към „прими­тивната" космогония, която носим дълбоко в себе си, толкова по-объркани и нерадостни сме, толкова по-учу­дени се чувствуваме от продукта на работата си, толкова се чувствуваме по-самотни и по-задръстени с „психози. Толкова повече имаме нужда от психиатри, от това да ср пулим с празен поглед в телевизора и да се крием в нирваната на дрогите.

Имаме нужда, изглежда, от старото си „примитивно" мислене. Имаме нужда да живеем с единия крак в нашия реален, ежедневен свят и с другия — в непреходния свят на праисторическите метафори.

И така, коя е тази примитивна космогония, за която не искаме и да чуем, въпреки че сме пропити от нея и не можем да съществуваме без нея? Не би ли трябвало да помислим какво представлява тя, да я проучим, да я наблюдаваме и да я опишем, да бъдем наясно по нея, каквато и да е тя? И по-нататък, наистина ли е примитив­на тя в смисъл, че нейните метафори не могат да измес­тят съвременните концепции, с които определяме слож­ната си цивилизация; или — може би — нашата цивилизация изобщо не е толкова сложна, колкото ни изглежда на пръв поглед?

Много силно ми се струва, че тази примитивна кос­могония е капитал, който не бих искал да загубя. Искам да зная защо имам това чувство. От много години чувст­вувам това, писал съм за него тук-там, но цялата работа все още издава малки миши шумуленици вътре в ума ми и не ме оставя на мира. Зная, че много от всичко това е свързано с шаманистките вярвания на моите алтайо-български праотци. Но дали тази космогония идва само от тези вярвания и се е разпространила от ловуващи ески-моси, индианци и разните там високоскули племена, кои­то Атила е повлякъл със себе си през Евразия, докато келтите я домъкват във Франция и Британските острови, или пък е нещо, което всички ние на тази планета споде­ляме — не зная, не мога да кажа.

*

Запали се огънят на огнището.

на първия ден на пролетта те имаха обичай да посрещат с химни и танци издигането над хоризонта на неговия огнен диск, който ни снабдява с всеки неутрон от енер­гия, който сме имали от зората на самото време. По този начин те се чувствуваха съединени с всички хора и всички нации, които ставаха от сън в този миг по меридиана, делящ деня от нощта, от Лапландия и Скандинавския полуостров надолу през балтийските страни, Белорусия и Украйна, сетне Румъния, Гърция, Египет и Судан — по цялото протежение на юг до Кейптаун. В тази наша болна за власт и параноична цивилизация техните усилия да накарат съществуванието на модерния човек да бъде смислено бе краткотрайно като масово влияние, тъй като бе прекъснато насила. Не защото бяха паднали от небето по някакъв безсмислен начин.

Преди хиляда и петстотин години, когато техните праотци се вторачваха в звездите, за да ориентират пра­вилно юртите си, чувството им за единство с цялото човечество беше точно същото. Те търсеха същите звез­ди, които всеки друг номад е използувал за ориентация през най-малко последните осем хиляди години навсякъ­де, като се почне от Апенинския полуостров и Средизем-номорието до Беринговия провлак между Тихия океан и Атлантика; оттам до Ню Фаунланд на изток и Огнена земя на юг. И всички те строяха юртите си, типитата си и вигвамите си; като модел им беше граничната полусфера на вселената над тях: вратата гледаше на изток, където е вратата на света, през която влиза слънцето и която се пази от великия дух Куч — песа или вълна.

Огъня си кладяха точно в центъра, точно където е метафоричната главина, около която оформят кръга си стените на юртата. За да се топлят, разбира се, но в същото време като умопомрачителна метафора на източ­ника на вечната енергия, около който се върти колелото на живота, докато самата главина, центърът на оста, където е огънят, си остава неподвижна, както става с всичко непреходно, с всичко вечно.

Бащата старейшина на племето сядаше да изпуши лулата си по посока на другата вечна, неподвижна глави­на, около която се въртят небесата — Северната звезда. И от тази посока, северната, другият велик дух на вселената Шегор, или Биволът — Еленът, докарваше при тях слън­цето на разперените си рога, когато дойдеше зимното сл ьнцестоене.

Всички те се. чувствуваха като едно огромно семейст­во: мъже и кучета, жени и елени, деца и звезди; огън, дъжд, вятър и топлият усмихнат кръглолик хляб. И си благодаряха един на друг за това, че всеки позволяваше на другия да се храни от тялото им и да го носи в утробата си, и да го роди обратно в живота за ново превъплъщение на всемирната енергия, която всички те наричаха Великия дух — или по нашему — Всемирното съзнание.