Книга лек и храна за душата Не е ли велика силата на перото?

Сила, която рисува картини в главите на писателите и има мощта да изразява чувства и емоции, извиращи от дълбините на сърцата и душите им. Точно тази сила е гласът на вдъхновението, който зове перото към огненото слово. Но този зов оказва въздействие не само на твореца, който създава творбата, а и на читателя.

По невероятен начин това уникално чувство, което е изпитал авторът, се предава и на читателя. Сякаш самият ти попадаш в света на книгите. Виждаш всичко пред очите си и си като невидим свидетел, съпреживяващ тревогите и радостите на героите. Можеш също така да полетиш с книгата през небосвода, наслаждавайки се на красивия пейзаж или яхнал Пегас, докато летиш с устремна скорост като огнена стрела, пронизваща облаците, но това вече е въображението.

Също така книгата е и светлина, фенер в мрачния тунел на живота. Светлинка, която озарява здрача и дава надежда на изгубените. Така, че наистина книгата е лек и храна за душата, тя я зарежда положително и помага за забравянето на ежедневните проблеми и грижи, но най-вече ни дава прозрението за това, което е наистина ценно в живота, затова нека не бъдем лениви и глупави, а да се възползваме от мъдростта на предците ни и да оставим следа след себе си за новите поколения!

В родното му място всички мислят Емил за едно лошо и нескопосано дете, но майка му вярва, че някой ден, като порасне, той ще стане добър, дори може да се прослави извън Льонеберя . В най-трудния момент Емил не оставянеговият най-добър приятел, ратаят Алфред, който е на косъм от смъртта. Тръгва в снежната буря, за да го заведе на лекар, понеже никой друг не се осмелява. Така, след време, Алфред отново е на крака. Тогава всички разбират, че Емил е едно прекрасно дете.

Понякога той може да е повлиял на читателите да направят някоя пакост, но със сигурност ги е научил да не се предават, каквото и да стане.

Астрид Линдгрен сигурно е била като Емил или пък е познавала някой като него.Вдъхно-вила се е и е написала тази чудесна книга. Винаги ще нося книгата в сърцето си. Когато ми е тъжно, ще си спомнян за някоя пакост, а когато ми е трудно – за големия подвиг на Емил.

Книгата и веселото момче, за което се разказва, радват поколение след поколение. Ако не я бях прочела, ако не се бях „запознала” с Емил, дали щях да бъда същия човек?! Мисля, че не! Имам чувство, че тази книга е написана специално за мен. Всйщност, аз много приличам на Емил, е, само дето съм момиче!

Пожелавам на всички, от все сърце, да я прочетат и да бъдат подражатели на Емил. Да бъдат Емиловци. И помнете: Никога не падайте духом!!!

„На зло не отвръщай, Сатаната не прегръщай!” – те гласят, че човекът, направил злина, не трябва да е горд с това, а трябва малко да се засрами. И когато някой се отнесе зле с нас, би трябвало да му помогнем да разбере грешката си, за да не я повтаря.

Да направим добро е потребност и когато сме благодарни и искаме да върнем жеста, няма как да измерим какво точно трябва да дадем, затова даваме всичко от себе си, което понякога е по-голямо от това, което ни е дадено. Например: Добри хора са тези, които се включват в благотворителни кампании, за да помогнат на бедните, болните деца и възрастните. Те показват съчувствие и няма как да не ги наречем, освен морални, нравствени и добродетелни, а и добри.

Понякога хората с желанието си да се отплатят, без значение колко са големи, са способни и готови да дадат много повече от това, което имат и това, което им е дадено. Добрите и днес ги има, но те са рядко срещани и за да разберем, че са такива, трябва да ги опознаем.

На земята има много хора, но една малка част от тях са добри. Много чесо човек в стремежа си да помогне прави грешка. За радост, добри хора и днес има и ние можем да увеличим техния брой: Нека бъдем добри!
Гергана Секулска – 7 а клас

Днешните приятели са утрешните безпогрешни врагвое
В днешно време приятелството не съществува. Всички хора са различни и всеки има отделна представа за живота и неговите ценности. Аз не вярвам в приятелството! За мен то е мит. Днес сякаш лъжите се превърнаха в нашите чувства, лицемерието – път към успеха, а предателството – начин на живот.

Всеки греши и всеки прощава, защото сме просто човеци, но в един момент разбираш, че си изоставен от този, който е твърдял, че винаги ще бъде до теб. Само няколко часа, дори минути стигат, за да осъзнаеш, че в този жесток свят има всичко, но не и истински приятели.

До вчера си се смял с така наречените „най-добри приятели”, но днес разбираш, че когато имаш нужда от помощ, от рамо на което да поплачеш, всъщност си сам...Животът е жалък, светът-коварен, хората-жестоки, безпогрешни врагове. В един момент започваш да усещаш отпечатъците и белезите от фалшивите обещания, допуснатите грешки и тожът, забит в гърба. Много дълго време се питах „Защо?!”. Задавах си този въпрос безброй пъти, но така и не можах да намеря отговор. Как може човек, който твърди, че си важен за него и никога няма да те остави, едва утрешния ден да се превръща в твой враг-хищник, борещ се за собственото си оцеляване. Прави избор и избира мнозинството-тълпата, която никога не стихва. Ако това е приятелство, то тогава предпочитам да съм сама, поне да не се разоча-ровам от истинските лица на моите „приятели”!

Според мен това е един много висок идеал. Всеки е замъглил съзнанието си само и единствено със своите проблеми и битие. Без изключение – хората имат натрапчивия навик да съдят някого без дори да го познават или просто не са искали да вникнат в ежедневието му. За мен приятелите не се делят на истински и фалшиви или на добри и най-добри. Приятелството е фантастична приказка, но винаги с лаш край, в която единият остава разочарован и наранен от тези, на които е вярвал и обичал, а другият – или безпогрешен враг, или спомен за отминалите дни, останали във времето като миг – тъй незабравим и топъл, или пък просто напразно пропиляно време за изграждането на така наречения „ореол на доверието” – най-крехката и най-трудно изграждащата се черта на хората днес.

Аз и Тя...запознахме се просто в един от часовете по изобразително изкуство. Още щом я видях, осъзнах, че е човека, на когото винаги бих могла да разчитам. Заговорихме се, по лицата ни плъзнаха усмивки. Почувствахме се така, както се чувства малко дете, намерило отдавна изгубената си плюшена играчка. С всеки изминал ден се привързвах все повече към нея. Вече не ме интересуваха околните, както и мнението им за мен-само и защото знаех, че имам нея-моята най-добра приятелка и точно тя ме приема такава, каквато съм всъщност. Когато бях заедно с нея, сякаш притежавах най-голямото богатство на света, а именно приятелството й. Самотата остана зад гърба ни. Всеки ден бе изпълнен с прекрас-ни, незабравими моменти. Бяхме щастливи само от факта, че се познаваме взаимно, и че всяка от нас е част от живота на другата.

Учебната година беше към своя край. В един обикновен ден, както си тръгнахме заедно от училище, ми съобщи неочакваната новина, че се налага да замине за чужбина – да продължи образованието си там и да живее в чужда страна. Усмивката ми секна, стоях вцепенена и не посмях да кажа нищо. Не успях да приема факта, че точно Тя ще си отиде и остават броени седмици до полета й.

Последните дни прекарвахме непрекъснато заедно.Всеки миг остана като невероятен и незабравим спомен в съзнанието ни.

Все пак дойде денят, в който трябваше да се разделим. Беше 28 юли. Навън не спираше да вали. Сякаш всичко бе притихнало...почти замряло...Понебето се стелеха буреносни облаци – грозни като реалността и тъжни като раздялата. До последно я гледах как върви на отсрещния тротоар, докато силуетът й се загуби зад ъгъла.

Отначало се чувахме често, но разстоянието се превърна в неописуемо висока стена между нас. В един момент приятелството ни се разпадна и остана в миналото. Допуснахме твърде много грешки и пътищата ни се разделиха. Тя си отиде така неочаквано и тихомълком, както се бе и появила. Днес, на 11 април тя има рожден ден. Не събрах достатъчно смелост да й се обадя, за да чуя гласа й. Останаха само спомените за едно приятелство, превърнато в пепел. Изминаха няколко години, но все още, когато вляза в стаята по изобразително изкуство, си спомням разменените думи помежду ни...запознанството и нотките на гласа й. Тя ми показа какво значи истинско приятелство. Непосилно за мен е да я забравя, както е невъзможно да забравя всички мигове, прекарани с нея – моята истинска най-добра приятелка!