Книга на „Държавата на Платон, бих искала да направя няколко общи въвеждащи коментара и да споделя първоначални лични впечатления във връзка с нея

Калина Лазарова, магистрант по Философия (СУ, ФФ)

2013–2015 г.

Преди да започна представянето по същество на Първа книга на „Държавата” на Платон, бих искала да направя няколко общи въвеждащи коментара и да споделя първоначални лични впечатления във връзка с нея.

Тази книга носи и подзаглавието „Увод”, защото в нея намираме заложена основната тема, около която се разгръщат и останалите девет книги, а именно: справедливостта в нейните неизброими форми. От нея по-нататък в „Държавата” се извличат заключения, относими към:

• 
  идеалната държава и нейните съставни части/елементи;
  
• 
  философите като най-добрите и подходящи управници;
  
• 
  видовете държавно устройство, всяко със своите преимущества и недостатъци.
  

Цялата творба е под формата на диалог между различни герои, добре познаващи се помежду си. Имаме воин (Полемарх), неговия баща (Кефал), двамата братя на Платон (Адимант и Главкон), софист (Тразимах) и философ (Сократ). По този начин читателят се чувства приобщен към епохата на Античността, когато софистите и самият Сократ са ползвали диалогичната форма, за да обучават младежите във философия и способи за придобиване на добродетели, с разликата, че първите са получавали възнаграждение за тази си дейност, докато Сократ го е правел безвъзмездно. От друга страна, диалогът като литературна форма въвлича съвременния читател в разговора в много по-силна степен и го провокира да се включи мислено в него, посредством транспониране на опита на човечеството, натрупан през вековете и осмислен през една съвременна гледна точка.

Първа книга на „Държавата” започва с отвеждането на Сократ в къщата на Кефал, където двамата подхващат разговор за старостта и за това дали тя се понася по-леко, ако човек притежава богатство. Същинският разговор започва обаче, след като Сократ пита Кефал:

„... какво смяташ за висше благо, от което може да се наслади притежателят на голямо богатство”?^

Отговорът на Кефал е:

„... щом някой започне да мисли за смъртта, у него се появява страх и грижа за неща, за които по-рано дори не му е идвало наум.”

И после продължава:

„А този, който няма и мисъл за свои несправедливи постъпки, винаги живее с приятна надежда – тая добра кърмилница на старостта, както я нарича Пиндар.”

Оттук Сократ подема идеята за справедливостта и се опитва да й даде едно първоначално определение като „истина или връщане на това, което някой е получил от друг”. След това дава пример с някой, който, ако вземе оръжие от приятел със здрав разум, после не би трябвало да го му върне, ако другият си го поиска, когато вече е загубил разсъдъка си. А ако му го върне, няма да бъде прав, понеже би го дал обратно и би казал цялата истина на един нездрав човек.

В този момент се заключава, че едно такова определение за справедливостта като „говорене на истината и връщане на взетото” не е точно или изчерпателно, понеже „едни неща един път са справедливи, а друг път са несправедливи”, т.е. не се постига една универсална приложимост на справедливостта във всеки един момент за всяка една ситуация или към всеки един човек.

В този момент на Кефал му се налага да се оттегли от разговора, понеже му предстои да направи жертвоприношение, и разговорът о негова страна се продължава от Полемарх като негов наследник и идеен правоприемник. Самият той цитира мнението на Симонид за справедливостта:

„Отдаването на всеки човек дължимото е справедливост”.

Макар това мнение привидно да не съдържа съществена разлика с обсъжданото до момента, Полемарх твърди, че, изказвайки подобно твърдение, Симонид е имал предвид нещо съвсем различно от първоначалната интерпретация, а именно, че „приятелите са длъжни да правят на приятелите си само добро и нищо лошо”.

Това е вторият опит за определяне на справедливостта в Първа книга, като разговорът се задълбочава по посока на тенденцията да се извлекат общи изводи на базата на паралел между различни видове изкуство и наука, като за всеки се отговаря на въпроса „кому и какво дава – дължимото или подходящото”. Разгледани по този начин, науката, наричана медицина, „дава на телата лекарства, храна и питие”; изкуството, наречено готварство, „придава вкус на храната”; а изкуството, наречено справедливост, като се следва логиката до момента, „принася полза на приятелите и причинява вреда на враговете”. Тук за пореден път в определението за справедливост се появява двойствеността: това, което е добро за едни, е зло за други, или правенето на добро за приятелите и причиняването на зло на враговете е справедливост.

След това Полемарх се опитва да утвърди „справедливия” като човек, който е най-полезен за приятелите си и способен да навреди на враговете си по време на сражение, отбрана или нападение. В отговор на това Сократ дава насрещни примери с други професии като тази на лекаря или кормчията, които са полезни дори и на тези, които не боледуват или не плават. Ако се следва една такава логика, би излязло, че справедливият няма да е полезен на тези, които не воюват. Полемарх обаче не се съгласява с това. Затова достигат до извода, че справедливостта е полезна както във военно, така и в мирно време.

Диалогът продължава с търсене на ролята на справедливия човек в обществото във връзка с парите, което също поражда взаимно изключващи се отношения. Това се илюстрира с примерите, при които конярят е най-добър в боравенето с пари, когато се отнася до сделки с коне; корабостроителят или морякът са най-полезни в областта на корабоплаването, а справедливият човек – когато парите на обществото трябва да се спестяват и запазват, т.е. когато реално не се използват. Ето как асоциациите с други професии довеждат до извода, че „справедливостта по отношение на парите е тогава полезна, когато самите пари са безполезни”.

Разговорът отново се връща към приятелството, като тук вече се добавят и някои морални нюанси. Приятели са тези, които са добросърдечни. Веднага обаче се проявява и обратната възможност: някои само изглеждат добросърдечни, без реално да бъдат такива. В такъв случай на заблуда, някои приятели могат да бъдат счетени за врагове и обратно, някои врагове за приятели. Тогава справедливостта ще изисква човек да бъде полезен на лошите, а да вреди на добрите. Ето защо е необходимо прецизиране на дефинициите за „приятел” и „враг” и Полемарх и Сократ го правят незабавно. Така се стига до моралното определение за приятел като някой, „който ни изглежда и в действителност е добросърдечен”, а оттук и до по-подробното определение за това, кое е справедливо: „да правим добро на приятеля, понеже той е добър, и да вредим на врага понеже е лош”.

В момента, в който читателите си отдъхват, мислейки, че най-после се е достигнало до оптимална дефиниция за справедливостта, Сократ добавя, че не може да е мъдър този, който твърди, че трябва да се причинява вреда на враговете и полза на приятелите, защото не говори истината. А тя е, че не би могъл да е справедлив този, който причинява вреда другиму.

В този момент, когато изглежда, че разговорът между участниците в диалога е на път да остане висящ и неопределен, Тразимах се намесва бурно, обвинявайки преждеговорившите в „размяна на глупости”. Като един истински софист на своето време, той приема да се включи в диалога чак след като го уверяват, че ще му бъде заплатено за „обучението на Сократ”. От този момент нататък потегля нова линия на разговора, центрирана върху изследване на убеждението на Тразимах, че не е достатъчно вярно да се каже, че „справедливостта е полезна”, а че „справедливостта е полезна за по-силния”. Според Тразимах, независимо от това в чии ръце е властта и дали законите са създадени по демократичен, олигархичен или тираничен начин, хората, които се съобразяват с тях, правят това не поради уважение към властта, а единствено поради респект и страх пред силата, която стои зад тези закони. По своята същност справедливостта е чуждо и недостижимо благо за онези, които се надяват на него. В същото време тя се изявява като основополагащ принцип в полза на силния управник, докато за слабия и подчинения тя е чиста вреда.

Насрещният аргумент на Сократ се проявява чрез въпроса към Тразимах: „А управниците във всички градове-държави непогрешими ли са или могат да грешат?”. От една стана Тразимах приема, че всеки може да сгреши, но в същото време уточнява, че никой майстор не греши в своята работа, а ако това се случи, причината е липса на опитност в област, в която същият не е опитен майстор. Това е половинчато приемане на факта, че и управниците могат да грешат, затова той продължава със своята безкомпромисност в твърдението, че „справедливостта е полезна за по-силния”. Междувременно Сократ привежда доводи, ползвайки за пример различните видове изкуства, които съществуват заради тези, за които са предназначени, а не за тези, които ги създават, т.е. всяко изкуство и знание принася полза не на силния, а на по-слабия и на подчинения.

В този момент от разговора Тразимах разширява темата, като включва в нея и несправедливостта. Представя несправедливия човек като по-щастлив и удовлетворен и в по-благоприятна ситуация от справедливия, защото при равни други условия справедливият трябва да заплаща по-високи суми за обществените дела, да получава по-малко или нищо за извършена работа, а ако ръководят съвместно някоя държавна работа, справедливият е този, който отчита повече лични загуби поради невъзможността да полага достатъчно грижи за личните си дела. След това Тразимах вербализира апогея на несправедливостта като тирания и прави едно разграничение между тези, които заграбват чуждото и са титуловани с най-възмутителни имена и другите, които проявяват крайна несправедливост не само спрямо имуществото на потърпевшите, но и спрямо самите тях, като ги заробват. Затова тези, които си позволяват да укоряват несправедливостта, го правят не защото тя причинява вреда по принцип, а защото се страхуват да не пострадат от нея. Оттук Тразимах препотвърждава своето твърдение, че „несправедливостта... е по-силна и по-свободна”, както и по-властна от справедливостта.

В отговор на това Сократ не за пръв път проявява ирония към опонента си: тук се обръща към него с „Божествени Тразимахе”, а преди това илюстрира интерпретацията си на неговата справедливост, която е по-полезна за по-силния, със следния пример:

„Борецът Полидамас е по-силен от нас и за тялото му е полезно говеждото месо, но същата храна и за нас, които сме по-слаби от него, също е полезна и справедлива”.

В подобни коментари преобладава впечатлението, че Сократ подлага на изследване всяко твърдение заради самото удоволствие от това да се отдава на философстване и да проучва нови аспекти на привидно утвърдени гледни точки, като поводът да обори Тразимах се явява второстепенен.

В тази връзка Сократ провокира и насока на разговора към това дали управниците доброволно се съгласяват да управляват и вмъква темата за възнаграждението като награда за усилията, полагани от управниците в полза на управляваните. По същия начин лечебното изкуство и редица други видове изкуство биват възнаграждавани, защото тяхната полза е обърната към обществото, т.е. към тези, които се ползват от тях.

Въвежда се взаимовръзката между честолюбието и сребролюбието, от една страна, и нежеланието на добрите хора да бъдат управници, от друга. Поради факта, че първите две качества са смятани за ненавистни, един добър човек не би искал да управлява нито за чест, нито срещу заплащане като наемник, и всячески би се опитал да избегне подобна служба. В същото време управлението на един лош човек, настъпило поради нежеланието на един добър човек да управлява, се счита за най-голямото наказание. Затова, когато почтени хора се ангажират да управляват, то е, защото не виждат по-добри и подходящи от себе си или подобните на себе си за тази работа, както и за да избегнат посоченото по-горе наказание.

Тук диалогът преминава на своя следващ етап – съпоставянето на справедливост спрямо несправедливост. Тразимах изказва мнението, че несправедливостта е мъдрост и добродетел, а справедливостта е тяхната противоположност. Малко след това, в отговор на редица въпроси от страна на Сократ, той заявява, че справедливият иска да има повече от несправедливия, но не и от сходните нему, докато в същото време несправедливият иска да има повече от всички (и от справедливия, и от несправедливия). Оттук Сократ прави съпоставка със знанието и знаещия, който е мъдър и добър и не би искал да има повече от подобните на себе си, а само от неподобните на себе си. В същото време лошият и невежата ще иска да има повече както от знаещия, така и от незнаещия. По този начин, като се обединят двете твърдения, излиза, че справедливият е подобен на мъдър и добър, а несправедливият е подобен на лош и невежа.

Оттук по логически път много лесно би могло да се заключи, че справедливостта е мъдрост и добродетел, а несправедливостта – невежество, откъдето да следва, че справедливостта е по-силна от несправедливостта, противно на твърдението на Тразимах в началото. Но двамата продължават диалога, вече съпътстван от много живописни описания на душевното състояние на Тразимах, който е на път да бъде окончателно оборен – „облян в обилна пот” и, по думите на Сократ, „само тогава го видях да се черви”. Тонът на Тразимах вече е смекчен, макар че и той проявява своеобразен сарказъм и снизхождение спрямо Сократ, когато изразява съгласие с него: „Да бъде така, за да не споря с тебе”, на което Сократ контрира: „И добре правиш, любезни”.

След това Сократ привежда пример с група крадци, разбойници или държава, в която хората постъпват несправедливо един с друг, поради което такава група не би могла да постигне никаква обща цел. Оттам той заключава, че когато несправедливостта се проявява в някого, първо го прави безсилен да действа, понеже ще се изправи срещу самия себе си и ще се превърне във враг първо на себе си, а след това и на справедливите. И понеже самите богове са справедливи, той ще бъде и техен враг, докато справедливият ще им бъде приятел. Дотук справедливите се изявяват като по-мъдри, по-добри, по-силни и по-задружни, поради което са способни да извършат всяка една работа.

Последната част на Първа книга е посветена на изследването дали справедливите са по-щастливи и живеят по-добре от несправедливите. Тук Сократ чрез насочващи въпроси към Тразимах обвързва размишленията си с присъщите свойства на всеки един предмет, призван да върши определена работа, която друг предмет не би могъл: например за очите това е зрението; за ушите – слухът; за душата – старанието и управлението, но най-вече живеенето. Така добрата душа ще управлява добре и добре ще се грижи, а лошата ще постъпва по точно обратния начин. Но в същото време свойството на душата е справедливост, докато злото е несправедливост. От това следва, че справедливият е щастлив, а несправедливият е нещастен. Поради което Сократ заключава, че „несправедливостта никога не е по-полезна от справедливостта”.