Книга на Тот, представляваща етапите на обучението. Ходът на обучението е даден чрез логично-принудителни съотношения на всяка една картина



Pdf просмотр
страница14/28
Дата27.04.2022
Размер1.1 Mb.
#114192
ТипКнига
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   28
Book of Toth bg
ПОСВЕЩЕНИЕТО


28
КАРТИНА ДЕСЕТА
Колелото на Съдбата
(мелничният камък на карма)
Еврейска буква Мод; число 10
Евангелски изречения:
“Който стане служител на другите ще бъде най-велик между вас,
защото който се въздига, ще падне и който се унижава ще се издигне.”
На десетия ден Първосвещеникът започна така:
“Картината, пред която днес стоиш се казва «Колелото на живота». То представлява големият замах на всички неща.
Който днес живее утре ще умре, който днес умре, утре ще живее. Който днес е богат утре ще е беден, който днес е беден, утре ще е богат. Всичко живее, върти се, издига се и потъва. Виждаш ли развяващите се ширити на колелото? Те показват неимоверната бързина, с която се движи колелото на живота през всичките времена и вечности.
Хиляди години са като един ден.
Сфинксът, който спокойно и загадъчно седи в облаците над колелото на живота, ни казва, че във висшите светове непознати и загадъчни същества наблюдават и ръководят нашите съдбини.
Пълните с тайнственост знаци върху колелото показват, че в нашия живот има много неща, които ние засега още не можем да разберем. Но постигайки сила и зрялост ще можем в пълно съзнание да си спомним за онези светове, в които ние работихме, пожънвайки наслаждения или тъга и страдания,
и се намирахме през времето от смърт до ново раждане. Ако сме още в неразвито състояние, обаче,
не ще можем да си спомним преживяното и видяното.
Погледни сфинкса. Той ни разкрива съществото на тези, които ръководят колелото на живота.
Той ни показва и качествата, които ние трябва да развием в себе си. Той се състои, както и ние,
от четири части. Четири части, които ни карат да знаем, да можем, да искаме и мълчим. Знание,
Желание, Умение, Смелост и Мълчание са качества божествени по същество. Знание и Желание,
Смелост и Мълчание при висши копнежи е едно движение, което е на боговете присъщо, което поради практикуване е станало тяхна природа.
Човешката глава на сфинкса ни казва: Знание. Ръководителите на съдбините на народите и на индивидите знаят каква е тяхната цел.
Ние също искаме и знаем.
Ние, хората, черпим нашето знание от два извора. Първо - от книги и устно поучение на тези,
които са по-напреднали от нас. И второ - има гласове, които звучат и достигат до нас от други светове. Това са или мисли, досещания, които идват във време на медитация или директни лични съобщения на нашите Ръководители.
Тялото на телеца на сфинкса ни казва: Работа, творене, умение, сила. Но сила има там, където има воля. Нашата воля е извор на нашата сила. Затова ние трябва не само да засилим нашата воля,
но също трябва да се пазим да не попаднем под волевото влияние на друг човек. Защото с това ще му дадем извора на нашата сила - най-силната съставна част на нашата личност. Тялото на сфин- кса ти казва: воля и сила. Ръководителите на човечеството имат не само прозрение и мъдрост, но също воля и сила, да го водят към най-висшето. Те завършват това, което искат. Те не почиват в


29
своята творба. И ние също сме повикани от тях да поискаме и да осъществим най-висшето, най- красивото, най-милото в нас.
Лъвските лапи казват: хващане, смелост, държане. Ръководителите могат да посегнат, ако е нужно. Ние, след като сме опознали нуждата от една крачка и поискаме да я направим, трябва и да смеем да я сторим.
Орловите крила са символ на възкачване на духовете. Богове и човеци се носят с блаженство по пътя на обожествяването, към все по-чисти и одухотворяващи висини нагоре, като искат добро- то и мълчат за преживените опитности и видените красоти. Но ти виждаш от двете страни на колелото различни фигури. В ляво добрия Бог, Херманубис. Кучешката му глава означава верност. В
дясно е Тифон - злия бог - окрилената змия.
Херманубис пътува по колелото нагоре, а Тифон надолу. В положението на тези два бога, означа- ващи доброто и злото, лежи най-високото правило на мъдростта в живота. Доброто води винаги нагоре към съвършенството; злото винаги надолу - към вътрешно и външно безпътие и упадък,
накрая към унищожение. Но не всичко се вижда веднага. Времето, когато всичко става видимо,
настъпва често по-късно, след смъртта на човека.
Но откриването на това, което сме, е неминуемо. Затова подобно на пилигримите, по пътя на величествената светлина, търси и упражнявай доброто, а ненавиждай, избягвай злото. Ти украся- ваш с добрите, златни нишки своята дреха, която някога ще облечеш. Не се оставяй да бъдеш измамен от удовлетворението, което злото ти създава за един момент. Позор и чест ще бъдат открити.
А сега върви и ела довечера след залез слънце в светилището, часът на твоето посвещение наближава.”
Младият свещеник прекара деня молещ и постещ.
Той мислеше за мъдрост, да може да избере истинското, правилното, за сила, чрез която да може да върви към добро, а злото да избягва. Той дълго коленичи пред най-висшият бог, за чието същество и присъствие знаеше, а другото със страхопочитание предчувстваше. Той седеше потъ- нал в своята медитация, в свещеното положение изправен с ръце върху колената.
Най-после слънцето бе вече на залез и озари за известно време пясъка и пустинята с пурпур и злато.
O
След като бе настъпила вечерта, младият свещеник напусна градината. Палмите потъваха в безкрайна тъмнина, водата на езерото едвам личеше. Навсякъде сенки и тайни.
В светилището го посрещна Първосвещеникът. На младежа му се стори, че до него стои една лека облачна колона. Можеше ли това да е измама?
Мълчалив Първосвещеникът поведе младежа към високите зали. В едно малко кръгло светилище,
зад един олтар стоеше легло.
“Легни” - каза Първосвещеникът.
Мълчалив младият свещеник легна върху леглото.
“Спи.”
Чувствата на младежа изчезнаха. Той не загуби съвсем съзнанието, но му се виеше свят. Това бе едно ново състояние. Той не бе буден, но той също и не спеше. Видя облаци и фини, много фини неясни фигури около себе си. Видя също и Първосвещеника, а край него спокоен, пълен с величие и лъчезарен своя Ръководител. Чувството на виене на свят стана по-силно. Той видя думите на
Ръководителя си.
“Колелото на живота се върти.”
Той повече съзнаваше думите, отколкото ги чуваше.
Въртежите станаха все по-бързи. Една част остана да лежи върху леглото, тази, която дишаше,
а една част се носеше около и над тялото, което лежеше на леглото, тя бе това, което мислеше,
но тя виждаше, чуваше и чувстваше - навсякъде... Това бе твърде характерно, като че ли той бе целият лице, слух, чувство. Той бе също учуден, че може да определи, че това, което е на леглото не бе той, а само нещо, в което влиза вътре. Учудваше се, че може да види вътре в другите,


30
можеше да вижда през Първосвещеника и своя Ръководител. Последният се приближи до него и застана във въздуха. Първосвещеникът постави своята мантия върху безжизненото, лежащо върху леглото тяло на младия свещеник, след това на младежа му се стори, че неговият Ръководител го хвана и понесе нагоре.
За негово учудване сградата на светилището не бе никакво препятствие. Той мина през камъните,
като птица през облаците. Всичко това бе ново за него. Тогава той усети своя Ръководител да говори:
“Твоето тяло остава в светилището под мантията на Първосвещеника, за да не го завладее някой нечист дух, понеже много са скитащите натам-насам духове, които търсят тяло. Те държат на живота си и не копнеят нагоре към полетата на Мира и Светлината. Често влизат измъчвани в телата на животни и на хора, чиито укрепления са с разрушени стени, които чрез разпуснатост разврат или болест са изгубили силата за съпротивление и самообладание.”
Те се понесоха нагоре.
Градът лежеше дълбоко под тях. Свещеният поток блестеше като широк сребърен ширит.
Младият свещеник помисли за своята тиха стаичка в сградата на храма и поиска да я види.
Тогава нещо силно го привлече надолу и сигурно щеше да бъде притеглен в това направление, ако
Ръководителят му не го задържа.
“Тук трябва да владееш много повече своите желания и мисли, отколкото във видимия свят,
понеже мислите са строежи, които ние раждаме, а нашата воля е двигателната сила, която ни движи напред. Погледни около себе си.”
Младият свещеник сега забеляза безкрайната армия от мъгляви фигури, различни по форма и цвят,
които ги следваха.
Видя и себе си като комета, зад която има опашка.
“Ти виждаш колко мъдри бяха твоите учители, които те поучаваха да се занимаваш с твоите мисли и чувства. Ти виждаш, как твоите мисли изникват от мозъка ти и следват техния баща.”
“Но кои са онези единичните, които се носят в далечината над и успоредно с нас?”
“Това са духове” - каза Ръководителят.
“Как мога да зная, дали имам пред себе си една мисъл или един дух?”
“Заговори явилото се. Ако е дух ще ти отговори, понеже той също е една личност. Но ако е мисловна форма ти няма да получиш отговор, понеже тя не е одухотворена, но притежава само нещо като растителен живот и има напора да следва само своя създател. А сега желаеш ли да видиш къщата на своите родители?.”
“Да.”
“Тогава, пожелай го.”
“Аз желая.”
Младият свещеник отправи волята си към къщата на родителите и с бързината на светкавица бе пред нея. Той поиска да влезе вътре и проникна без всякаква трудност през стените на къщата и спалнята. Видя родителите си да спят, но телата им изглеждаха празни.
“Те не са тук”, поучи го Ръководителят“, те са другаде - в страната на сънищата. Само черуп- ката почива и живее върху леглото. Ела да минем по-високо нагоре.”
Носени от тяхната воля и желания те се издигнаха нагоре.
“Ти виждаш, волята тук е тази, която води и движи.
Твоите учители направиха добре, като ти дадоха упражнения, чрез които да усилиш твоята воля, понеже духовете без воля се движат и скитат из напоената с тежки и лоши миризми атмос- фера около земята, без да имат силата да се възнесат в по-висшите сфери. Но ние можем - ела.”
Те се носеха. От дясната им страна месецът растеше с неимоверна бързина. Младият свещеник разглеждаше с интерес особените, великански планински кратери на големия огрян от слънцето кръг.
“Едно мъртво тяло” - каза Ръководителят“, то бе изхвърлено от Земята, там където сега блести и бушува Средиземно море. Не спирай, ние имаме дълъг път пред нас.”
Една звезда, която блестеше като грамаден смарагд растеше бързо пред тях, матово осветени- те пари я обграждаха, зеленикави мъгливи ивици я обвиваха. Те се движеха така близко покрай нея, че младият свещеник можеше да различи морета, континенти, езера и планини.
“Как става така, че аз мога да видя само звездите, но не и техните жители?” - запита младият свещеник.


31
“Ти още не можеш да встъпиш в мъгливите кръгове на другите планети, това ще стане някой път, по-късно. Една специална превръзка на очите ти още не е паднала, но това скоро ще стане.”
Те се ускориха по-нататък. Скоро оставиха искрящата като смарагд звезда зад себе си. Една великанска синьо светеща топка, заобиколена от четири по-малки розово, жълто, зелено и червено светещи месеци, се изпречи на пътя им. Цветната красота бе пресилена и младият свещеник поис- ка да се приближи към този величествен свят, но неговият Ръководител не позволи.
“Високо нагоре - виж!”
На младия свещеник се стори, като че ли от очите му падна превръзка и той видя безброй духове,
които се носеха от всичките им страни. Те светеха и излъчваха от най-различни цветове, повече- то от тях светеха с една бяла неописуема светлина, която от време навреме опализираше.
Те се носеха всички заедно към слънцето, което бързо ставаше все по-голямо и величествено.
Море от светлина изглеждаше че ги обгръща, радост и ликуване трептеше около тях.
“Какво е това събрание, накъде бързат тези прекрасни духове?” - запита младият свещеник.
“Това са пречистени, просветени и зрели духовен които се събират тук за блажена радост и светеща възхвала.”
В средата на една безкрайна равнина се излъчваше непоносима за младия свещеник светлина.
Струваше му се, като че ли всички духове се стремят натам.
“Кой е този, около когото прекрасните духове се събират?”
“Това е един от висшите ръководители на съдбините на слънцето и неговите планети и наблю- даващ тяхното развитие.”
“Това значи не е тронът на най-висшия.”
“Не, от него сме далече, много далече.”
“Не можем ли ние...”
“Не питай - гледай, слушай.”
В безкрайни шествия се стремяха светещите блажени духове към светлината. Блясъкът, който те излъчваха, се съединяваше с ритмичното движение, хармония на техните хвалебствени песни,
като неизказуемо величие.
Също и младият свещеник не можеше да остане спокоен, блажената радост на другите привле- че и него натам и той започна да възхвалява великият Бог, чиито служители са тъй величествени.
Ето и неговият Ръководител заговори:
“Тук и неофитът пее и възхвалява Бога, тук никой не изговаря обиди, тук никой не причинява скръб.”
Младият свещеник пожела да се приближи към светлината, но неговият Ръководител не позволи.
“Ти не ще можеш да я понесеш”, каза той и го задържа. Те полетяха с бързината на светкавица към Земята.
Младият свещеник почувства, като че ли някаква превръзка закри очите му.
“Защо” - попита той.
“Ти не трябва да видиш днес тъжното и ужасното. Ще го научиш и видиш прекалено рано.”
Дойде на себе си, като че с един тласък влезе в своето тяло, което спокойно лежеше под мантията на Първосвещеника.
Той се събуди.
Той не бе сънувал.
Той бе преживял нещо велико, чудно хубаво, което никога не ще се изтрие от паметта му.


32


Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   28




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница