Книга на Тот, представляваща етапите на обучението. Ходът на обучението е даден чрез логично-принудителни съотношения на всяка една картина



Pdf просмотр
страница3/28
Дата27.04.2022
Размер1.1 Mb.
#114192
ТипКнига
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28
Book of Toth bg
искаш, да смееш, да мълчиш - това са стъпалата, които водят към съвършенство. Затова аз трябва да те попитам, искаш ли да се подложиш на изпитанията. Аз не те убеждавам. Ти си свободен,
ти още можеш да се върнеш, да напуснеш храма. Избирай според сърцето си.”
Сериозно и тихо дойде отговорът:
“Аз искам.”
“Тогава отивай обратно на работата си.”
Мълчалив, с дълбок поклон младежът напусна килията на Първосвещеника. Казано му бе три дни да се храни само с хляб и вода .
Вечерта на третия ден, воден от свещеник, отиде в една част на храма, забранена му досега. Те минаха през множество зали, които ставаха все по-тесни, а някои събуждаха у посетителя тайнст- вено и непознато досега чувство на сковаване. В едно тясно, дълго и ниско място бяха събрани много свещеници. На края на залата имаше висок олтар. В страни от нея на мангали с огън, поста- вени върху високи поставки, гореше тамян с най-хубав мирис. Младежът стоеше там скован и смутен. Първосвещеника се приближи към него и го запита пак, дали иска да се подложи на изпитанията. Младежът потвърди. Той иска да знае, да опознае. Тогава, по даден знак от
Първосвещеника, се отвори олтарът, чиято предна стена се състоеше от двукрила врата. Зина черна дупка. Един свещеницик подаде в ръката му малка горяща лампичка (напълнена с масло) напра- вена от глина.
“Внимавай върху твоята лампа и забележи, че не само знание, желание, смелост и мълчание са стъпалата към съвършенството, но също и една ръководна нишка, която днес може да те запази.
Ти знаеш, че този път води към съвършенството. Ти искаш да вървиш по него. Сега трябва да имаш смелост, да имаш кураж и да мълчиш. Не забравяй - смелост и мълчание. А сега - върви, върви.”
Младежът направи една крачка към олтара. Тогава Първосвещеника пристъпи още веднъж към него.
“Помисли”, каза той сериозно, “ти още си свободен, все още можеш да се върнеш. Влезеш ли обаче във входа, тогава вратата никога вече не ще се отвори за тебе. Никой досега не е могъл да излезе през този олтар. Има само един вход, изхода е на друго място. Приближава твоята смърт или робство, ако паднеш, знание и умение, ако победиш. За последен път - какво избираш?”
Младежът погледна Първосвещеникът сериозно и искрено в очите:
“Аз искам да издържа изпитанието.”
“Тогава върви.”
Младежът влезе и веднага чу как вратата се завъртя и затвори зад него. Пазещ светлината на своята лампичка, той пристъпи внимателно в нощта напред. След известно време си удари челото в някаква скала, наведе се и си каза “напред.” Не след дълго пак се удари и трябваше да превие тялото си и така да продължи. Тъмносивите скали го обгръщаха отвсякъде. Малката лампичка осветяваше малък кръг около него. Скалите излъчваха студенина и мраз. Навикналият на африканс- кото слънце младеж мръзнеше. Тунелът ставаше все по-нисък и по-тесен. За да върви напред той трябваше все повече и повече да се свива. Накрая спря. Пред него нощ, зад него непроницаем мрак.
Връщане обаче нямаше. “Напред.” След няколко не много нежни докосвания до скалите, бе напълно свит, трябваше да лази по колене, за да може да върви напред. В десницата си той държеше здраво своята лампичка, знаейки, че единственото му спасение е тя, а също и думите, които често си


6
повтаряше “смелост и мълчание.” С лампа в ръка лазенето стана все по-трудно, тунелът ставаше все по-тесен и по-тесен. Стори му се, че се намира в един безкраен ковчег и като че ли това движение напред ще стане безнадеждно, като че ли не може да се мръдне от мястото, а студените стени на този ужасен каменен ковчег се движат и започват да го притискат. С едва спотаен вик пак се блъсна в скалата. Тогава легна по корем и започна да пълзи, като си помагаше с лактите и колената. Един ужасен страх, една голяма душевна скованост искаше да го връхлети , той обаче се бореше смело срещу това, като си казваше “където са минали другите и аз ще мина - напред.”
Обаче по-нататъшното проникване ставаше все по-тежко, скалите така се събаряха, че той се почувства затегнат като в тръба. Ето, той бе затиснат. Сърцето му биеше силно, ужасът бушу- ваше в нервите му, обаче стисна зъби и си каза пак “напред.” Мъчеше се, натискаше, въртеше се насам, нататък с лампичката между зъбите. Но ето, той въздъхна, тунелът се разшири, можеше да се изправи. Проходът стана широк и висок както преди. Но изведнъж се спря уплашен. Пред себе си видя, че пътят свършва и тъмна пропаст зее и го пресича в цялата му дължина. Нямаше никаква възможност - нито наляво, нито на дясно да се заобиколи. Той приближи до самото отверстие на пропастта, чиито стени изглеждаха отвесни като на кладенец, повдигна лампата с мисълта, че ще може да се прескочи, обаче напразно: дупката бе много широка, а таванът - много нисък и би си разбил главата. Той се измъчваше, не искаше да си каже, че няма друг път, освен да скочи в зиналата пред него черна дупка.
Още един път повдигна лампата и прегледа около себе си, но не видя нищо друго освен студен,
суров камък и черна непроницаема тъмнина. Мисълта да се върне и да чука на вратата на олтара го замъчи, но си спомни, че Първосвещеника му каза достатъчно ясно и сериозно, че тази врата никога не ще се отвори за изход, а и свещениците може би вече не са там. Той се замисли - искаше ли да бъде един знаещ, един виждащ? Да, искаше това на всяка цена - даже ако това ще му струва живота. Той трябва да продължи. Следователно, понеже няма друг път - надолу. “Смелост!”
Държащ лампата високо той скочи в бездната. Едно ясно изплискване, един усет за ледена вода и вече имаше твърда почва под краката си. Радостно чувство го обзе. Препятствията бяха така наредени, че да могат да бъдат превъзмогнати, изпитите да могат да бъдат издържани. Те не са мислили да го унищожат. Чувството за победа се събуди у него. Вдигна лампата над главата си и се зарадва, че при скачането не е изгаснала. Но той измръзваше. Стоеше във вода, достигаща до раменете му. “Тук сигурно има изход”, си каза, “това не е краят, невъзможно е.” Огледа се несигурно със своята лампичка. Нищо. Навсякъде падаха скали отвесно във водата. Постоя така малко време,
спокоен и в размишление. Ръката му се умори да държи лампичката високо и той я смени. Държащ в лявата си ръка, той се приближи страхливо към една вдлъбнатина в скалата. Попипа я с ръка и откри, че е достатъчна да може да се държи човек с ръка за нея. След това откри още една и още една. Тук трябваше да се реши. Хвана лампичката със зъбите и се опита внимателно да се хване за скалата. С единия крак търсеше упор и намери една издатина на скалата, във водата. Той се поде,
но се изплъзна и падна във водата гърбом. Лампата падна и изгасна. Обгърна го тъмнина, черна и непроницаема нощ. “Помогнете ми, о Вие Божествени”, извика неговата уплашена душа. Пак сто- еше във водата до рамене и започна да мръзне. С протегнати ръце потърси внимателно вдлъбнати- ните в скалите но не ги намери, поради падането бе загубил посоката. Търсеше наляво, след това надясно, и така нататък, докато най-после напипа една вдлъбнатина и я позна по формата. Неговият крак също почувства издаденото на скалата. Той започна своето изкачване наново, търсещ ту с едната, ту с другата ръка много внимателно. Сега с последно усилие можа да се изкачи над водата,
но още не бе вън от пропастта. Той бе над водата, но чувстваше, че силите му го напускат и ако сега падне е загубен, тресеше го. С последни усилия се катереше нагоре и ето, ръката му напипа едно извито желязо, хвана се за него, издърпа се влачешком със своето тяло до пода, след това стана и извика - “Спасен!.” После издигна ръце нагоре: “Благодаря Вам, Вие повелители на Небесата,
благодаря.”
Той не досегна тавана с ръцете си, но в страни можеше да досегне стените. Нямаше вече лампа и опипваше със стъпало пода, преди да направи крачка. Страхуваше се от нови дупки и пропасти. Но подът бе равен и стените на еднакво разстояние. Той вървеше, вървеше все напред. Пътят му изглеждаше безкраен, а нощта - непроницаема. Проходът правеше няколко извивки. Най-после, след един ъгъл забеляза далечна светлина, която му даде нов живот и той се устреми натам.
Светлината растеше.


7
Сега можеха да се различат стените и пода и той започна да тича. Стигна в едно помещение изсечено в скалата, което бе четириъгълно и имаше два отвора. През единия бе дошъл той, а пред другия гореше голям огън, чиито пламъци го запълваха целия. Там значи трябваше да мине. Той разг- леда още един път четириъгълната стая и видя, че единственото място, през което може да мине е огънят. Връщане за него нямаше, по-добре пламъците, отколкото ледената вода в кладенеца.
Следователно - напред.
Той се затича през огъня и пламъците - едно леко и хладно въздушно течение го обгърна, той не почувства никаква жар. Огънят бе само добре устроено огледално отражение. Усмихна се леко и продължи. Широкият вход сега бе от задната страна и слабо осветен. Той дойде в една стая постлана с килим, на тавана висеше запалена лампа. В средата на стаята хубаво легло го приканва- ше за почивка. Двама роби се явиха пред него. Той ги позна, бе ги виждал от далеч да работят в храмовите градини и полета. Вече искаше да ги запита, когато си спомни думата “мълчание.”
“Осмелих се на много”, мислеше той, “сега остава изпита на мълчанието.”
Един от робите му сне мокрите дрехи и му даде сухи. Той ги облече и с едно ръкомахане помоли за спокойствие. Другият роб донесе една масичка, сложи храна и питие, след което изчезна мълчаливо и някъде се заключи врата. Нахрани се добре, тъй като бе постил вече три дни. Бе преуморен, за да стане и потърси вратите, радваше, че може да си почине. Легна върху леглото, но му изглеждаше,
че лампата на тавана започна да хвърля все по-малко светлина.
Но ето, повдигна се една завеса и вътре влезе нубиянка, стройна и с непобедима красота, пълна с чара на младостта. Дрехата є от червена коприна оставяше нейните красиви млади гърди голи.
Очите є светеха и привличаха. Устните є бяха червени като цъфтяща червена роза. В десницата си държеше чаша с червено вино, а лявата държеше върху бедрата си.
Младежът се изправи облегнат на ръцете си, гледайки чудното видение. Тя му се усмихваше леко.
Правеше леки крачки, с които се приближаваше леко, едва забележимо към него. Той вече усети аромата, който тя излъчваше. А ето, наведе се над него и му предложи чашата.
“Ти победи, о младежо”, прошепна тя, “устоя, издържа изпитанията. Ето, приеми наградата,
която заслужаваш. Вземи чашата и пий от виното. То ще ти даде сили да обичаш. Моите устни очакват твоите, моето младо, красиво тяло жадува за теб. Младежо, приеми, приеми наградата.”
Той обаче мълчеше, беше ли това наградата или един нов изпит. Тя обаче сложи своята ръка върху рамото му.
“Защо мълчиш, или не ти харесвам. Говори?”
Той си спомни думата “мълчание.” Той искаше да знае, да познава, да може.
Отблъсна жената тъй сурово от себе си, че златните є гривни паднаха от ръцете є и издрънча- ха на пода. Изкусителката извика и избяга. След случилото се завесата веднага се откри и
Първосвещеника, придружен от много свещеници, облечени в бяло, се яви пред младежа.
“Благословен бъди, сине мой. Ти издържа изпитанията на земята, на въздуха, на водата и огъня. Ти показа смелост и воля. Ти предпочете мъдростта и знанието пред пред мимолетието на страсти- те и чувствата. Ти победи себе си. Каквото ти желаеш, ще получиш. Плана на световете, движе- нието на звездите ще се открие пред тебе. Ти трябва да видиш вълната на живота, излъчваща се от божеството и нейното връщане пак при него. Ти ще проследиш пътуването на духовете през всички времена, на всеки въпрос ти ще получиш отговор. Слънцето на Озириса ще те озари, бъди благословен.”
“Бъди благословен”, извикаха свещениците с дълбок тон.
“А сега ела”, каза Първосвещеника и хвана младежа за ръката. Свещениците ги последваха по двама и пееха древни ритмуси.


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница