Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част



страница1/26
Дата23.07.2016
Размер3.56 Mb.
#2580
ТипКнига
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   26
БЕТИ МАХМУДИ И АРНОЛД Д. ДЪНЧОК

ОТ ЛЮБОВ КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ


Превела от английски ЮЛИЯНА ЦВЕТКОВА

Betty Mahmoody with Arnold D. Dunchock FOR THE LOVE OF A CHILD St. Martin's Press New York Copyright © 1992 by Betty Mahmoody

Превод © Юлияна Цветкова Корица © Иван Димитров Издателска къща „Златорогъ" София 1993

ISBN 954-437-019-6

Тази история е действителна. Героите и събитията са истински, но имената и подробностите, свързани със самоличността на някои лица, са променени, за да избегнат затвор и дори смъртна присъда както те, така и техните семейства. Това са Дон и Мириам, Сара, Нелсън Бейтс, Бевърли и Саб-рина, Мег, Фереще и Кайван, Мерилин и Фе-ридун.

Посвещавам тази книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх

Съдържание

ПЪРВА ЧАСТ

1. Нов живот

2. Моята история добива известност

ВТОРА ЧАСТ

3. Криза


4. Пакистанско правосъдие

5. Разделени навеки

6. Случка на границата

7. С надежда и молитва

ТРЕТА ЧАСТ

8. „Алжирските майки"

9. Клетвата е изпълнена

10. Муди реагира

11. Отклик

12. Един свят за децата Приложение

През 1986 година имах щастието да се свържа с агенцията „Уилям Морис". Хората, с които работих, се оказаха нещо повече от професионалисти. Те не само промениха изцяло живота ми и ми създадоха име и кариера, но освен това ми помогнаха да придобия самочувствие, защото повярваха в мен и станаха мои приятели, с които мога да споделям своите лични проблеми.

Освен литературен агент, Майкъл Карлайл е мой близък приятел, който ме подкрепя в трудностите и споделя радостта от успехите. Винаги, когато нашата сигурност с Махтоб е била застрашена по някакъв начин, сме разчитали на Майкъл и за съвет, и за помощ.

Марси Поснър е жената, на която дължа разпространението на моята книга в цял свят. Тя има дъщеря на годините на Махтоб и това ни направи особено близки.

Ранди Чаплин ми даде възможност да започна лекторската си кариера, защото повярва в моите способности. Лекциите ми носят голяма радост и удоволствие, дават ми прекрасната възможност да се срещам и запознавам с нови интересни личности.

Моят френски издател Антоан Фиксо е духовният баща на тази книга. Той бе осъзнал сериозността на проблема за отвличането на деца от собствените им родители и ме покани във Франция, за да мога да се посветя изцяло на работата си. Именно Антоан ме свърза с „Алжирските майки", които ми послужиха за истински извор на вдъхновение. Приносът му към появата на настоящата книга е действително безценен.

7

Аня Клайнлайн от немското издателство „Густав Любе Ферлаг" не само редактира немския превод на книгата, но стана близка наша приятелка. Двете с Махтоб я обичаме толкова много, че я смятаме за член на нашето семейство. Аня пламенно ме защити от злобните нападки, на които бях подложена след интервюто, което Муди бе дал за немската телевизия.



Неоценима помощ за появата на настоящата книга дължа и на Том Дан от „Сейнт Мартинс Прес". Той ми отдели много от времето си да редактира ръкописа. Интересът, който прояви към всички идеи, родени от „Не без дъщеря ми", ме окуражи допълнително.

Големият талант на Джеф Коплон направи тази книга такава, каквато си я представях. Историите, разказани в нея, написахме заедно и те носят отпечатъка на неговото ярко журналистическо перо и необикновено проникновение.

Двете с Махтоб имахме истински късмет, че след кошмара, описан в „Не без дъщеря ми", бяхме посрещнати с разтворени обятия и ни бе предоставена възможност да превърнем преживения ужас в нещо, което оказа положително въздействие върху живота на хората. Освен това ние намерихме безброй приятели, благодарение на които животът ни се промени до неузнаваемост.

8

ПЪРВА ЧАСТ



ПЪРВА ГЛАВА

Нов живот

Сряда, 5 февруари 1986

Мамо, виж! Американското знаме! възкликна Махтоб, когато наближихме американското посолство в Анкара. В ледения въздух дъхът й излизаше на бели облачета от устата й. Аз почти не усещах краката си. Всяка стъпка ни напомняше за петдневния преход пеш и на кон през планините, по които минава ирано-турската граница пътят, използуван от контрабандистите, които ни помогнаха да избягаме. Аз жена на четиридесет години, и шестгодишната ми дъщеричка. И двете бяхме на края на силите си.

По време на осемнадесетмесечното ни затворничество в Иран бяхме виждали националния флаг единствено на снимки, и то неизбежно в пламъци или изрисуван грубо върху циментовите подове на училищата, където децата го тъпчеха и плюеха върху него, преди да влязат в класните стаи. Гледката на волно веещото се над главите ни, обсипано със звезди знаме за мен беше нещо много, много важно. Знамето бе символ на нашето избавление.

През последните осемнадесет месеца неведнаж бях изпадала в паника, че никога повече няма да зърна тази гледка. През юли 1984 година двете с Махтоб придружихме Са-йед Бозорг Махмуди, моя съпруг, иранец по народност, на двуседмично по неговите собствени думи посещение в родната му страна. Едва след като пристигнахме, Муди така му казват всички познати заяви, че никъде няма да се връщаме и оставаме да живеем в Иран. Аз и дъщеря ми бяхме насила отделени от двамата ми непълнолетни синове от първия ми брак. Бяхме отведени на другия край на света, далеч от родителите ми, далеч от приятелите ни, далеч от всичко, което ни беше скъпо и познато.

Но най-лошото бе, че там аз нямах никакъв контрол над собствената си съдба. Според ислямските фундаменгалис-тки закони на Иран и двете с Махтоб бяхме ирански пода-нички, а Муди бе нашият пълновластен господар. Нямахме право да напускаме страната без неговото писмено съгласие. Без това съгласие бяхме длъжни да останем там завинаги, при все че поведението на Муди ставаше все по-налудничаво, а побоищата, които ни нанасяше все почести и жестоки.

Не ми се искаше да напускам Иран по този начин, но всички опити да убедя Муди с разумни доводи се провалиха. Преди три седмици го бях помолила отново да обмисли решението си да ни държи в Иран насила.

Моля те, Муди, кажи пет години, десет години, но не казвай никога. Кажеш ли „никога", все едно ме оставяш без надежда за бъдещето.

Отговорът е никога] Повече не желая да слушам за Америка рече той.

Знаех, че не се шегува.

През следващите дни взех най-съдбовното решение в живота си: да избягаме от Муди на всяка цена. Разбирах, че може би нито Махтоб, нито аз ще издържим на бягство през планините посред февруари време, когато дори контрабандистите ги считат за непроходими. Опасностите бяха много: да измръзнем или да паднем в пропаст, да ни ограбят, изоставят или да ни предадат на иранските власти най-страшната от всички възможности, защото за отнемане на дете от баща му можех да бъда осъдена на смърт.

Аз обаче бях обзета от странно спокойствие, от съвършено присъствие на духа пред онова, което ни очакваше. Вече знаех, че в живота има много неща, далеч по-страшни от смъртта. Денят, в който избягахме, Муди с нескри-вано озлобление бе заявил на Махтоб, че повече никога няма да ме види. Вече беше купил самолетен билет за Щатите само за мен и полетът бе след два дни. Стана ми ясно, че нямаме друг избор освен бягството. След като бе видяла баща си отново обладан от жестокост, дори по-страшна отпреди, Махтоб се съгласи с мен.

Осем дни по-късно, във фоайето на посолството, аз вече нямах никакви сили. Напълно изтощена, погледнах американския консул, който ми каза:

Ще се наложи да отидете в полицията, за да уредите паспортите си.

Моля ви, погрижете се вие. Страх ме е да отида в полицията примолих му се аз.

Новите ни американски паспорти, полученичрез швейцарското посолство в Техеран, нямаха'печати, което според турските закони означава че сме незаконно пребиваващи в страната чужденци. Ако в Иран бе издадена заповед за задържането ми, полицията можеше да ме арестува, а такава раздяла нямаше да издържа нито аз, нито Махтоб. Беше възможно дори да ни върнат в Иран.

Американският консул, който бе уведомен за нашия случай от Държавния департамент, се разстрои, като ни видя в това окаяно състояние.

Не мога нищо да ви обещая, но ще проверя какво мога да направя.

Тъй като уреждането на документите и билетите ни щеше да отнеме известно време, той предложи да разгледаме забележителностите на Анкара. Сърдечно благодаря! Бяхме преживели иракските въздушни нападения над Техеран, бяхме отървали куршумите на кюрдите, бяхме преминали опасните планински чукари, бяхме издържали цели пет дена почти без храна и сън и след всичко това в никакъв случай нямаше да тръгна из улиците на Анкара, за да ни спипат там. Най-накрая се озовах на сигурно място под родния американски флаг и нямаше да мръдна.

Имах и още една причина да действам светкавично. Няколко дни преди да напуснем Иран, сестра ми бе успяла да се свърже с мен по телефона. Каза ми, че на татко му предстои тежка операция от рак на дебелото черво. През петте дни на бягството ни често си мислех и за него дали е жив или не. След като му бях позвънила предишната вечер, сега се опасявах дали ще издържи до срещата ни.

Бързо се връщай вкъщи! рече той и аз бях твърдо решена да се добера до болничното му легло, преди да е станало късно.

Искам да се върна у дома с първия самолет! заявих на консула.

Турската полиция се оказа последната брънка от поредицата възможни провали. Знаех, че според иранските закони е невъзможно двете с Махтоб да напуснем Иран без писменото разрешение на Муди. От Техеран до границата нашият шофьор бе спиран многократно от пасдар, ислямската тайна полиция, за редовни проверки. Всеки път, когато някой приближаваше до колата, сърцето ми спираше да бие. Свивах се зад чадъра си, който все пак ми служеше за прикритие, и си мислех, че това може би е краят. Неизвестно защо обаче така и не поискаха документите ни.

След като контрабандистите ни оставиха на турска земя, ние се качихме на един автобус за Анкара от планинското градче Ван. Късметът не ни изоставяше. Виждах как отклоняват други автобуси, а пътниците в тях преминаваха през паспортна проверка. Нашият автобус също бе спиран на няколко пъти от военната полиция, но след няколко думи с шофьора ни махваха да продължаваме. Никой не поиска паспортите ни, докато не пристигнахме в Анкара посреднощ и опитахме да се регистрираме в хотела срещу американското посолство.

Нямам обяснение за случилото се: вярвам, че бяхме спасени по Божията воля.

По време на престоя ни в американското посолство консулът и вицеконсулът ни поканиха на обяд. Обещаното меню ни изпълни с трепетно очакване бургери със сирене и пържени картофи. Когато стигнахме голямата дървена порта, зад която се намираха сградите на посолството, двама морски пехотинци бързо я отвориха и ние изпаднахме в неловг ото положение на взаимната ни любезност.

След вас рече консулът.

Не, след вас повторих,'без да се замисля.

След вас каза вицеконсулът.

След вас настоях аз.

Етюдтт в стил братя Маркс приключи в мига, в който си дадох сметка, че в Иран винаги съм вървяла след Муди или който и да било друг мъж. Никой не ми бе нареждал да го правя, просто бях следвала примера на милиони ирански жени. Трябваше да минат месеци, преди да си върна навика спокойно да минавам пред своя кавалер, когато влизам някъде.

Докато чакахме новини от полицията, Махтоб нарисува едно кораб че, плаващо по река Тандър Бей, която тече край дома ни в Мичиган, а отзад се виждаше планинска верига.

Никога повече не искам да виждам други планини каза тя. В този момент консулът се върна, очевидно доволен от постигнатото.

Погрижих се за всичко. Сега вече може да потегляте към къщи.

Шест часа по-късно се намирахме на борда на самолета, билетите за който купих с единствената си валидна кредитна карта. Тъй като нямаше директен полет за Ню Йорк, авиолиниите ни платиха престоя и храната в хотел „I Тера-тон" в Мюнхен. Въпреки изкушението да вкусим го чата храна, напрежението и свитите нк на топка стомаси i е ни позволиха да сложим и една хапка в устата сг. Ок:г гато настоях Махтоб да си поръча малини, тя ми хвърл1 лукава усмивка зад купичката и каза:

Само ме дразниш, мамо. Знам, че сме в Мичи^г. *., защото това са истински малини.

На летище Кенеди пристигнахме сте зактененге и изпуснахме последния за деня полет до Детрогт. След i ато минахме през митническата проверка, веднага се отпрг вихме към изхода за първия сутрешен полет. При все ч бяхме толкова близо до къщи, продължавах да сз чувси у^гм уязвима и безпомощна. Нощта щеше да даде па Муд гъз-можност да скъси разстоянието помежду ни. Оглежл а подозрително всеки пътник.

Когато стигнахме изхода за полетите на Северо:^пгд-ните авиолинии, летището бе почти безлюдго. Нагтгних Махтоб в пластмасовите кресла в чакалнята колкото с гъз-можно по-удобно и започнах бдението си. Колкото и да бях уморена, ке смеех да заспя и да оставя дъщеря сг без наблюдение. Махтоб също бе спала недостатъчно, ис нито веднъж не я чух да се оплаче. Втренчила очи в сънливото й личице, аз си спомних колко забележително дете се бе показала тя по-умно за възрастта си, търпеливо i въздържано. Много родители биха сторили за децата ci онова, което направих аз, но едва ли са много шестгодишните момиченца, които могат да преживеят това, коео се случи на Махтоб. Гордеех се, че съм нейна майка, и бях доволна, че изпълних обещанието си да не напускам Иран без нея.

На следващата сутрин, когато командирът на самолета съобщи, че кацаме на летище Детройт Метрополгтън, Махтоб се събуди с надеждата, че чутото не е халюцинация.

Току-що не казаха ли Детройт?

13

ii двете се втурнахме по транспортния хобот. Мичиган! Свободни! Близките ни! Закрила! Посрещнаха ни половин дузина роднини и семействата им. Когато преди две вечери се обадих по телефона от Мюнхен, ме попитаха какво най-. 5Ного ми е липсвало. Не се сетих нищо друго и изтърсих .Сникьрс1'. Преди едва се случваше ди изям повече от едик-два шоколада на година. Сега обаче семейството ми иьх.! пе в ръцете пълни с шоколад торбички, които щяха да ми стигнат за цял живот.



I .е дариха Тча Махтоб две кукли, едната от които беше обле %,на в лурпурно любимия цвят на дъщеря ми. Веднъж, докато бяхме в Иран, Махтоб ме попита: „Когато се измъкнем (никога не казваще „ако") оттук, ще може ли да се о.оием за три дни в Макдоналдс, преди да отидем у баба и дядо?"

Сега, когато завръщането ни бе факт, тя нямаше никакво желание да се отбива в Макдоналдс. Искаше само да си бъде зкъщи.

Б ix ужасно разочарована, че синовете ми Джо и Джон не бз;ха дошли да ме посрещнат. Не'им бяха казали до пос-ледн 1я момент преди кацането на самолета в Детройт. Тъй като тервите на семейството ми бяха опънати до крайност, никой не смеел да повярва, че наистина сме успели да се изм кнем и не искал предварително да дава надежда на момчетата, jt страх да не се случи нещо в последния мо-мен г.

Посрещачите ни бяха чакали на летището от предишната вечер, когато се очакваше да си пристигнем. Като не ни щели да слизаме, една от сестрите ми се разиищяла била сигурна, че нещо лошо се е случило и са ни върнали обратно в Иран.

Като пристигнахме тази петъчна сутрин, едва дишахме от и/гощение. Единствено вълнението ни даваше сили и докато пътувахме по хлъзгавата магистрала към къщи, аз поглъщах познатия пейзаж с нови очи. Купчинки пресен сняг очертаваха шосето и макар да нося моя роден щат в сърцето си, Мичиган никога не ми се е струвал по-красив.

Най-сетне стигнахме дома на родителите ми истинско ранчо в провинциален Банистър. Когато колите завиха по криволичещия черен път, който води към къщата, аз си дадох сметка колко дълго сме отсъствали, съдейки по елховите дръвчета, които преди години бяхме посадили заедно с татко. Ако гледате едно дърво всеки ден, просто не

14

забелязвате как расте. Елхичките бяха израснали много, откакто за последен път ги бях виждала. Безпощадно ми напомняха за това, което ме очакваше и което бях пропуснала от живота на синовете си и от упоритата борба на татко да оцелее до днес.



Къщата бе построена на три нива: стъпихме на площадката, изкачихме няколкото стъпала до кухнята и тъкмо когато прекрачвахме прага й, получихме най-прекрасния подарък едно анемично „Бау!" от банята вляво. Надникнахме през открехнатата врата и видяхме татко, който с мъка се подпираше на умивалника. С това „Бяу!" винаги посрещаше Махтоб като малка и тя прихваше в лудешки кикот. Татко бе тежко болен и не биваше да става (за да отиде до банята се нуждаеше от помощ), а па бе настоял да спази ритуала и да направи нещо по-специално за внучката си. Не трябваше да става и едва ли би могъл, ако не беше любовта му към Махтоб. Тя никога няма да забрави този миг.

Мама нй посрещна в кухнята: печеше сладкиш с боровинки и банани. Махтоб си го беше поръчала, когато й се обади от Мюнхен. Все още никой от нашите не бе успял да се свърже с Джо, но тук бе по-малкият ми син Джон. Още два месеца и щеше да стане на шестнайсет години. Беше пораснал с цели дванайсет сантиметра, откакто бях заминала и сега стърчеше над мен. Джон ме сграбчи в прегръдките си, покри ме с целувки и не можеше да сдържи сълзите си.

Отидохме в голямата всекидневна, където беше леглото на татко. Преди да се разболее, той беше осемдесетки-лограмов здравеняк, висок метър и седемдесет. Кипеше от неизчерпаема енергия. Когато тръгнах на „кратката си ваканция" в Иран, болестта му рак на дебелото черво бе в напреднал стадий, но почти не му личеше. Татко бе пенсиониран автомонтьор, но продължаваше да носи работния си комбинезон, да се грижи за градината и да коси тревата. Най-много обичаше да се излежава в шезлонга на ливадата и да слуша по радиото мачовете на любимия си отбор „Детройтските тигри".

Когато заминах през 1984 година, „Тигрите" бяха стигнали до националния шампионат. През следващата година и половина все разпитвах новопристигналите от Щатите иранци: „Какво стана с „Тигрите"? Кой спечели световната купа?" Но никой не разбираше за какво ги пи-

15

там. Не бях получила писмото на Джон, в което ми бе писал, че „Детройт" е победил.



За година и половина ракът бе променил татко до не-узназаемост и го бе превърнал в четирийсеткилограмов скелет. Приличаше на човек, страдащ от недохранване. Косата му бе почти цялата опадала от хемотерапията, а останалата бе напълно побеляла. Лежеше по гръб, облечен в пижама, която му висеше отвсякъде като чужда, и едва-ед-ва обърна глава към нас. Вдиша от кислородния апарат още се задъхваше от усилието, което бе положил, за да ни посрещне. Никога повече нямаше да го видя облечен в костюм и риза.

Татко се беше борил с всички сили, за да доживее този ден. Беше надминал всички лекарски очаквания. Ракът го разяждаше отвътре, но той така и не се предаде. По време на тежкото изпитание, което трябваше да преживея, той единствен вярвал истински, че ще намеря начин да избягам с Махтоб. Знаеше, че ще се върна, защото рядко го бях разочаровала.

Тагко вдигна поглед към мен и се усмихна.

Бях сигурен, че ще успееш прошепна той. Жилав човек си ти.

През следващите шест години щях да получа много похвали, но неговата беше най-ценна за мен.

Всички се надпреварваха да ми разказват какво се е случило през последната година и половина и аз им бях благодарна за вниманието, но се чувствах прекалено уморена, за да ги изслушам. След всичко'преживяно, бях започнала да гледам на нещата другояче. Бях загубила вкус към празните приказки.

Никой от семейството не искаше и да чуе за това, което ни се бе случило в Иран, а още по-малко желаеше да говори за собствените си чувства и мисли по въпроса. Когато споменавах за някое преживяване в Техеран, те все подхвърляха:

Били са лоши времена. Станалото станало. Сега си у дома, защо не го забравиш?

Тъй като нямахме собствен дом, двете с Махтоб останахме у моите родители. Всички гледаха да ни закрилят. Това бяха доверчиви провинциални хора, които никога преди не бяха заключвали домовете си, но сега спускаха всяко резе и превъртаха всеки ключ по два пъти. Пистолетът на татко стоеше зареден и всеки бе готов да го изпол-

16

зува при необходимост. Муди познаваше добре къщата на родителите ми и тя беше първото място, където би ни потърсил. Липсата на законна закрила в такива случаи щеше да му даде възможност да си вземе Махтоб обратно в Иран.



През първата седмица у дома се обадих във ФБР и централното управление на полицията, за да ги попитам на каква охрана бихме могли да разчитаме. И от двете места получих един и същ отговор те били противодействува-щи институции.

Може да ви прозвучи бездушно и жестоко рече ми един агент от ФБР, но докато няма престъпление, нямаме право да се намесваме.

Нервите на всички бяха изопнати до крайност. Наостряхме слух при всеки необичаен звук. Наблюдавахме колите по пътя. При всяко иззвъняване на телефона, когато отсреща мълчаха, решавахме, че нещо ни грози. Нито аз, нито Махтоб вдигахме телефона от страх да не се обади Муди.

Докато обмислях бягството ни от Иран, бях решила след завръщането двете с Махтоб да заживеем под други имена и на друго място. Но се оказа, че това не е чак толкова лесно. Няколко дни след завръщането ни, когато попитах Тереза Хобгуд служителката на Държавния департамент, която се занимаваше с моя случай дали мога да сменя името на Махтоб, тя ми обясни, че мога да я наричам както пожелая, но според закона името й не може да бъде сменено в отсъствието на баща й и без неговото разрешение, преди да е навършила осемнайсет години. Освен това тя ме предупреди, че този начин на живот ще ме принуди да прекъсна връзките със семейството си и старите приятели. Няма да мога да се обаждам дори на синовете си.

Каква бе главната причина да напусна Иран? Можех да изтърпя някак режима на вода и гориво, двучасовите опашки за хляб и яйца и всекидневните въздушни нападения на иракската авиация, но не бях в състояние да живея като затворничка, нито можех да оставя Махтоб да израсне в общество, в което щеше да приеме затворничеството за нещо естествено.

В Иран Муди ни беше превърнал в затворнички. Нямаше-да допусна и тук, в Америка, да се стане наш надзира-• тел.

Освен това имах и друго основание. В Иран бях срещ-

2. От любов към дъщеря ми

17

нала няколко жени и деца в нашето положение. Имах чувството, че непременно трябва да привлека вниманието на хора fa върху усложненията, които възникват от културните различия в семейства като моето. Аз например нямах никаква представа, че омъжвайки се за Муди, дори в собствената си страна, автоматично ставам и иранска гражданка. Научих това едва след като отидох в швейцарското посолство в Техеран и открих, че този факт не може да ми предложи никакви привилегии. Исках да накарам другите да се замислят, преди да е станало твърде късно. Исках да споделя с тях горчивия урок, който получих че не можеш да подредиш в куфар своите права и да ги отнесеш там, където отиваш.



Под каквото и име да заживея, мислех си аз, едно е ясно трябват ми пари. Бях избягала без пукнат грош и в момента се намирах в тежко финансово състояние. Месец след пристигането ни в Техеран Муди бе изтеглил всичките^ни спестявания от Мичиган. Не обичах да вземам пари на заем, не ми се искаше да го правя и сега. Осребрих скромната си обществена осигуровка, която ми се събираше за пенсия, за да преживяваме. Парите нямаше да ми стигнат задълго, да не говорим, че с тях не можех да покрия нито дванайсетте хиляди, които дължах за бягството, нито държавната такса по продажбата на къщата ни.

Нямах пари, нямах работа (бях напуснала службата си завеждащ личен състав, преди да се омъжа за Муди), нямах и спокойствие, но смятах-, че е най-важно да върна заема на Амал, иранския търговец, който ми даде пари, за да избягам. Въпреки съветите на приятелите отидох в Националната детройтска банка в Алпена последното място, което наричахме свой дом, преди да заминем за Иран. Срещнах се с вицепрезидента Франсиз Фландърс и му обясних всичко.

Този.човек ми гласува доверие и рискува живота си заради нас казах му.

Напуснах банката с дванайсет хиляди в брой и веднага се отправих към Уестърн Юниън, за да ги пратя по въпросната сметка. Докато съм жива, няма да забравя доверието, което ми оказа господин Фландърс в този изпълнен с отчаяние момент.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   26




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница