Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко



страница1/56
Дата11.09.2017
Размер8.6 Mb.
#29964
ТипКнига
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   56
Димитър Талев

Преспанските камбани

I ЧАСТ

УЧИТЕЛИ НАРОДНИ



Камбани бият, камбани

горе во градот,

слънцето трепти, изгрева. . .

Народна песен

Имат майка мили сина;

го промена, го наружи;

та го пущи Света гора,

Света гора манастира,

да се учит. . . И се учи, с'изнаучи

книга пеит, сълдзи ронит..,

- Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко,

ел за бракя, ел за майка? Али ти се нажалило за твоята мирна земя?

Народна песен

Яно, бела Яно, без рода невесто!

На нас господ чедо, Яно, не ни даде.

Дали йе от бога, дали йе от люде?

- Нито йе от бога, нито йе от светот, току йе, Стояне, от моята майка. . .

Народна песен.

В дома на Стоян Глаушев влезе нов човек - Ния, младата невеста на Лазара

Глаушев. Не беше тя какъв да е човек и когато влезе в новия си дом, нещо в него

като че ли се промени.

Шумните сватбени дни минаха и отминаха. Започна отново всекидневният живот

в Глаушевия дом и сякаш досъщ както преди сватбата на Лазар и Ния, но то беше

повече външно. Мъжете отиваха рано, по тъмно още, в чаршията, а жените по цял

ден ходеха из къщи и по двора - тяхната работа никога не се свършваше.

Наближаваше време Раца Кочовица пак да роди и повече около нея сега имаше

някакви грижи, но и то не се забелязваше във всекидневната работа. Раждането на

още едно дете не беше нещо извънредно, колкото и да беше важно събитие в живота

на семейството. Нека всяко нещо върви по своя си ред и в своето си време-това

осигурява спокойствието в къщата. В дома на Стоян Глаушев във всичко се налагаше

властната воля на Султана Глаушица. Тихо, неусетно, а когато станеше нужда - и с

упорита сила, но тъкмо това беше винаги най-голяма грижа на старата жена: да има

мир и ред в къщата й. Сега тя, още от първите дни след сватбата, се тъкмеше да

въведе в домашния ред новата си снаха, да я подчини на своята воля, но

чувствуваше в сърцето си някакво смущение.

Не беше както всички други млади невести Ния, щерката на Аврама Немтур, и

людете в новия й дом чувствуваха това всеки по своему. Тя донесе радост в

Глаушевата къща - дълбока, обща, горда някаква радост, та дори и очите на

старата Глаушица блестяха необикновено, колкото и да беше Султана сдържана,

затворена в себе си. Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още

по-силно, по-обаятелно, и тъкмо него всеки от Глаушевци чувствуваше върху себе

си по своему.

Султана, която не можеше да търпи неясноти, си казваше:

"Такава е звездата й. . . гори, грей на челото и, силна и хубава." Старата

жена гледаше и това да подчини на някакъв свой ред и много пъти си казваше:

"Ами. . . млада е, хубава.." В сърцето й се надигаше някакво нетърпение, глух

неясен гняв и като че ли не против Ния, а против нещо, което не можеше да улови

тъй, с ръцете си, и да го сложи на мястото му. Но чакай, ще дойде време. Сега

всичко беше хубаво, доведе тя в къщата си дъщерята на Аврам Немтур. Тя се

радваше както всичките й люде, с горда радост, макар да тлееше дълбоко в сърцето

й неясен гняв, но най-напред към себе си, гняв и недоволство от себе си. Такъв

човек беше Султана, хаджиСерафимовата внука - все в някаква борба със себе си, с

другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.

Сега имаше само радост в къщата й - всички се радваха, радваше се и тя. Е,

добре, добре! Ще дойде време и час за всяко нещо. Тъмните й очи, хлътнали

дълбоко и сред гъста мрежа от бръчки, блестяха силно и дебнеха всичко наоколо,

но тя говореше тихо и подбираше по-кротки думи, особено спрямо Ния. През тия дни

тя не се караше често и на стария, на Стояна, макар той да беше много

невъздържан в радостта си за Ния. На сватбата се напи до самозабрава и като че

ли още не беше напълно изтрезнял. Колкото и да беше радостен, дори замаян от

радост, той и тогава, на сватбата, и сега много често споменаваше умрялата си

дъщеря - Катерина, - и затова му се караше понякога Султана. И в нейното сърце

беше все още жива, люта рана споменът за Катерина и нямаше да се затвори тя

никога, но нека ме споменава старият толкова често сега умрялата. . . Нима ще я

забрави някога тя, проклетата майка, която я уби? Нека не я споменава толкова

често старият сега, в общата радост, нека не тревожи умрялата в гроба й. Стоян

млъкваше виновно и тъй, мълчаливо, бършеше сълзите си, потекли отеднаж за

Катето, после се обръщаше към новата си снаха и сините му очи пак се засмиваха

през обилната влага. Такъв си е бил Стоян Глаушев винаги: лесно ще се засмее,

лесно ще заплаче, но и радостта, и сълзите му идваха направо от сърцето. Ще се

засмее той на Ния, но ще заплаче за Катето, която загина така неочаквано в

ръцете на майка си. Стоян и сега не знаеше как бе умряла тя, но долавяше някак

страшната тайна и че в тази тайна

беше Султана. Той не смееше да пита и разпитва там, дето Султана бе сложила

ключ, но с това скръбта му по умрялата ставаше още по-голяма. Трябва да е била

много страшна смъртта на клетото девойче, щом Султана всичко скри. Но ето пък

сега тая радост с Ния. . . Като царица влезе тя в къщата му, идеше му понякога

да й се поклони до земята.

И децата на Кочо, по-стария брат, бяха като омагьосани от Ния. Зима беше

още. Голям Сечко не беше минал, та малките човечета стояха вкъщи. Те все зяпаха

по Ния и току посягаха да се уловят за полите й. Благой, по-голямото

(най-голямото бе умряло преди година и половина от лошо гърло), ходеше подир нея

като сянка:

- Стрино Нийо, чуваш ли. . . Стрино Нийо, знайш ли. . . Стрино Нийо, виж. .

. А баба му Султана се караше:

- Стига де, по цел ден - стрино Нийо! Остави стрина си да си гледа

работата!

Една вечер Кочо донесе от чаршията любеница. Беше дебелокора, възлеста

зиморка, но голяма рядкост беше да се намери макар и такава любеница сега,

толкова късно след Божик. Кочо влезе усмихнат, отиде и подаде любеницата на Ния,

а ушите му пламтяха от радостно смущение. Майка му го проследи със строг поглед,

но се сдържа - нищо не каза. Добре беше да зачита той снаха си, но какви са сега

тия глезеници с любеницата! И тъкмо Кочо. . . който за десет дни и десет

приказки няма да каже! Но едва на вечерята, когато срязаха любеницата, намери тя

сгода да изкаже недоволството си:

- Каква ти любеница по това време! Мирише на тиква и. . . вече изкуфела.

Колко даде за нея, Кочо? Язък за парите.

Стоян побърза да глътне залъка си и рече:

- Не е до парите, жено.. .

- Ами какво. . . - погледна го навъсено Султана от другата страна на

трапезата.

Стоян гледаше засмян Ния, с ласкав поглед и отвърна:

- Кочо заради снахичката си. . . чест й прави. Пък ти - се обърна той с

неочаквана смелост към жена си - какво искаш? Кое време сме сега, а ето замириса

ни на любеница, на лето.

Свенливо се усмихваше Кочо, с наведени очи, а Раца,

жена му, побутна съучастнически с лакът етърва си и лицето й, погрозняло

поради бременността, сияеше. И тя - Раца, - колкото и да бе станала от някое

време във всичко по-сдържана, дори отпусната, и тя изпитваше върху себе си чара

на Ния, обаятелната й сила.

Ния бе свикнала с възхищението на другите към нея и го приемаше спокойно,

мъдро. С тихо доволство и радост приемаше тя и видимото възхищение на людете в

новия й дом. Радваше се тя, че им харесва, радваше се заради Лазара. Само от

свекърва си, изпитваше стеснение и дори боязън - да не би да сгреши нещо пред

нея, да не покаже неумение, неопитност в домашната работа. Друг беше редът в тоя

дом и Султана беше единствена негова и безспорна господарка. Но и в тоя страх на

Ния беше пак обичта й към Лазара - заради него тя искаше да се харесва на людете

му и най-много на неговата майка. Това беше само през първите дни, докато Ния

посвикна с новия си живот.

Тя вече не се боеше от свекърва си, макар да чувствуваше върху себе си

нейната власт, която тежеше над целия Глаушев дом. Султана не преставаше да бъде

внимателна и дори ласкава към Ния - по-внимателна и по-ласкава, отколкото към

всички други в къщи, но като искаше да я въведе в реда на къщата не пропускаше

случай да я насочва, да я поучава, тя се стремеше, вярна на природата си, да я

подчини на своята воля. Ния мълчаливо, смирено се подчиняваше и свекървата доста

се поучуди в себе си, че не срещаше никаква съпротива, ала скоро младата снаха

започна все по-често да отговаря на нейните нареждания:

- Да, майко. Знам.

Тогава Султана остави в ръцете на Ния цялата работа, която бе й възложила

като неин дял в общата грижа за къщата. Но старата не преставаше да я следи и

колкото да беше тя предпазлива - Ния навсякъде чувствуваше върху себе си нейния

бдящ поглед. Старата за сега не се сдържаше, макар много рядко, да подсети, да

подкара Ния за едно или друго, но получаваше един и същ отговор:

- Да, майко.

- Пълни ли са бардучетата, щерко? Донесе ли дърва?

- Да, майко. И старата жена казваше с явно задоволство:

- Е харно, щерко, харно.

Както беше открай време, старата стоеше повече край огнището в общата стая,

грижеше се за храната на людете си, а на Ния бе предоставено да се грижи за

чистотата и реда в къщата - да помете, да изтърси, да избърше с мокър парцал, да

донесе вода, дърва за през нощта. Раца - по-старата снаха - беше в последните

месеци и я държаха по-настрана от всекидневната домашна работа, Ния вземаше

всичко от ръцете й, караше я да лежи, но и тук се намеси свекървата:

- Ти немой така с Раца. Тя не е за по-тежка работа, но и не е хубаво да

лежи по цел ден. Е - потрепна едва-едва усмивка на устните й: - Ще дойде и за

тебе такъв ред.

Султана обичаше такива люде, които във всичко излизат насреща. Радваше се

тя, че и Ния беше такъв човек, но в недоверчивото й сърце тежаха още много

съмнения спрямо галената дъщеря на чорбаджи Аврам Немтур. Тя виждаше все

по-ясно, че не беше се излъгала в Ния, но се боеше много за сина си, за Лазара -

какво ли не крие човешкото сърце! Жена ленива и разсипница, жена нечестива може

да разори, да посрами и най-достойни я мъж.

Мина тъй, в мир, любов и радост, доста време.Султана беше доволна от новата

си снаха, макар сърцето й да оставаше все неспокойно. Дай боже да върви все

така, пък то, нейното проклето сърце открай време си е такова и във всяка работа

- тупти под лъжичката, напира припряно и тревожно. Какво има да се бои тя с Ния?

Но ето Султана не може да я извади от ума си и погледът й непрестанно върви след

младата невеста, търси я, следи я зорко.

За пръв път двете жени се изправиха една срещу друга заради газената ламба,

която Ния донесе в Глаушевата къща с големия си чеиз. Това беше първата газена

ламба в Преспа.

II

Като се освободи от смущението си в първите дни на своя нов живот, Ния



забеляза, че у Глаушевци не всичко беше тъй, както би желала да бъде. Тя и преди

бе влизала в тоя дом, но като чужда, като външен човек,

който идва и си отива, без да се заглежда във всяко нещо. И сега също,

когато бе станал неин дом, тя не можеше да се сроди напълно с него. Глаушевата

къща беше стара, мрачна и студена, с ниски, почернели тавани и малки прозорчета.

Останала бе една част от някогашния сарай на хаджи Серафим - дядото на Султана,

- после Стоян Глаушев зида и приправя, колкото да има де да прибере нарасналата

си челяд. Тясно беше в тая къща, задушно - при толкова люде, - но имаше и нещо

друго, с което Ния не можеше да привикне.

Ния бе дошла тук заради Лазара, а всички в тая къща бяха я посрещнали с

обич и тя не искаше да огорчава никого - най-малко старата Лазарова майка. Тя

искаше тия вече нейни люде да живеят по-добър живот, по-весел, по-радостен. Във

всяко нещо в техния живот имаше някакво усилие, някаква принуда или задължение.

Ния си мислеше, че това е дошло след смъртта на Катето, че с Катето бе си отишла

радостта от тая къща и не се чуваше тук ни висок, волен смях, ни песен. Всичко

беше много мъдро, много редно, такава беше и старата Глаушица - прекалено мъдра

и грижовна. Но студено беше в тоя дом и нямаше много радост в него.

Такава бе преди и бащината къща на Ния. Но те живееха тогава в голямата

къща двама старци и тя самичка с тях. Ния не можеше да стори нищо срещу мрачната

воля на баща си. И бе мечтала да уреди по-иначе някога своя собствен дом. Сега

срещу нея беше Султана.

Тя, Лазаровата майка, готвеше само по едно ядене и го слагаше на трапезата

вечер, когато се прибираха и мъжете вкъщи. През деня жените и децата прекарваха

как да е - с по една бучка сирене, с по няколко маслинки или понякога дори само

с паница зелева чорба или друга някаква туршия. То не беше от немотия, но

Султана дълго бе живяла сиромашки живот, при всякакви лишения, та и сега, когато

трима мъже печелеха в къщата й, не можеше да се поотпусне. Или пък си беше по

рождение скъперница. Ния жалеше Кочовите деца. През деня те все проплакваха за

ядене и вечер се нахвърляха като гладни кученца на топлата гозба. Глаушевци се

хранеха още с дървени лъжици, като селяни и като някогашните преспанци. Така

бяха свикнали, а Лазар, който още като дете бе ходил да се учи в Охрид и бе

вкусвал всякакви гозби. виждал бе и по-друг ред на трапезата, сякаш не

забелязваше какво му слагаха да яде. Но Ния тъкмо с него почна и най-напред за

дървените лъжици.

- Лазе. . . никой сега в Преспа не се храни с дървени лъжици. Може само

най-бедните или селяните, които идват в града.

- Да, да. . . - продума Лазар и се виждаше, че за него не беше много важно

с какви лъжици яде. И Ния продължи:

- Продават се в чаршията хубави лъжици, като да са от сребро.

- Тя, майка. . . Ти с нея поговори. Не беше лесно да се говори със Султана,

когато трябваше да се харчат пари. Лазар познаваше майка си и побърза да добави,

за да успокои младата си жена:

- Скоро ще ида в Битоля по работа и ще донеса оттам лъжици. Ще бъдат като

подарък от Битоля.

Ния можеше да донесе лъжици от бащиния си дом - каква ли не покъщнина бе

изоставила тя по големите затворени сега стаи там! Но Лазар бе казал, че няма да

допусне никой да помисли, че се оженил за Ния заради богатството на Аврам

Немтур. Той бе й позволил да донесе чеиз колкото беше редно за невеста като нея,

но ни той, ни Султана също ще посегнат да сърбат на трапезата си с лъжици на

Немтура, ако ще да са от чисто злато.

А не беше в тая къща само яденето или само дървените лъжици, с които Ния не

можеше да се примири.

Тя извади един неделен ден от сандъците си газената ламба. Започнало бе да

се смрачава и Ния реши да запали тоя път лампата. Не беше голяма тая чудна ламба

- с кръгло стъклено резервоарче за газ, с лъскава, жълта, сякаш позлатена

машинка за фитила и шише, издуто като цяла любеничка. Избърса я Ния грижливо и я

сложи върху широката стряха на огнището, дето стоеше и старият железен

светилник. Каква лъскава, крехка и прозрачна беше новата ламба редом с тежкия,

грубо изкован светилник!

Най-напред нададоха вик децата и се спуснаха към огнището да гледат

лампата. Кирил, по-малкият, който се бе изправил вече здраво на крачката си,

сочеше с пръстче лампата и викаше пискливо:

- Джидже! Джидже!

Благой - по-голямото момче - гледаше лампата с полуотворена уста, взираше

се в нея унесено. Като видя

Кирил, че по-голямото братче не му обръща внимание, спусна се и цял се

протегна, подигна се дори на пръсти,

за да стигне лампата с ръка.

- Ей - сграбчи го отдире Благой уплашен. - Ще я

счупиш! Каква е хубавааа!

Ния ги гледаше отстрани и се радваше на тяхната радост. Показа се откъм

стаята си и Раца, с тежки стъпки, едва-едва разкрачена и цяла се бе отпуснала

под тежестта на своето майчинско бреме. Лицето и, повехнало, с хлътнали бузи и

потъмняла кожа, отеднаж се съживи.

- Е, що сега, Нийо, . . това ли ще ви свети? Ами как ще свети? - не дочака

отговор тя. Ния каза:

- Ще сипем вътре. . . Ето тука, ще сипем газ. Донесох и газ две оки, тетка

ми от Битоля ми я изпрати,

Ще запалим после фитила.

- Ами то като светилника. . . - побърза Раца да

покаже, че се е досетила.

- И тя с фитил, лампата, ама това е машина, виждаш ли? Ето тука се върти,

подига се фитилът, свива се. Шишето отгоре и. . . свети колкото и светилника.

- Гледай ти... Ам" хубаво, Нио. . .

- Хубаво ще бъде. По-хубаво.

Султана мълчаливо следеше по-младата си снаха и ту влизаше, ту излизаше от

стаята, негли по някаква си. важна работа.

- Що велиш, Нийо, щерко? - чу Ния отеднаж гласът й откъм другия край на

стаята. - Това ли да ни свети? Добре ни светят нам светилниците, имаме ги

три-четири.

Двете млади жени се обърнаха към нея. Тя говореше кротко, примирително и

все пак в гласа и се чувствуваше твърдост. И хлътналите й, откроени очи гледаха

издълбоко, със сух, остър блясък. Ния почувствува всичката сила, с която старата

жена се противеше на нейното желание да запали тая вечер газената ламба,

почувствува голямата сила, с която свекърва й искаше да запази в къщата си

установения ред. Ния трябваше да й противопостави също такава голяма сила. Тя не

искаше да оспорва на старата жена майчинската й власт и право, нито почитта,

която й дължеше, но свекървата сега беше явно несправедлива. Старият железен

светилник не беше

по-добър от газената ламба. Ния бе виждала в Битоля как свети газена ламба

- людете там бяха забравили старите светилници. По-хубаво ще бъде да свети

ламба, ще бъде за всички по-хубаво и тя, старата майка, ще може да си вдява

иглата вечер, няма да се тюхка и да се моли да й я вдява някой от по-младите.

Ния наблюдаваше една дълга минута лицето й, взираше се в очите й. Не беше това

само заради лампата. С голяма сила стоеше насреща старата жена, застанала бе да

брани нещо много скъпо за нея. А тя още не беше виждала как ще свети новата

ламба. Да види поне, да види. . .

- Майко, да запаля. . . ти ще видиш.

- Какво ще видя. . . Цел живот аз со светилник, от старо време още. . .

Така сме си навикнали, а това нещо дяволът го измислил. Ти остави това светило,

щерко, скрий го пак в сандъка си.

- Не, майко.

Дребното, бледо, възсиво лице на старата жена се опъна, сухият, остър

блясък на очите й пронизваше. Тя за пръв път чу от по-младата си снаха "не". Ния

отказа спокойно и смело. Не искаше да отстъпи и нямаше да отстъпи. Сега и

Султана почувствува, че снахата се изправя срещу нея с голяма сила. Лека

бледност се разля по лицето на младата жена, но тя гледаше свекърва си спокойно

и с непоколебима увереност, че е права. Тоя спокоен поглед беше по-силен,

по-устойчив. Султана можеше да я принуди да отстъпи, но само със своята власт на

свекърва и майка. Тя не искаше така и се колебаеше, Тя не искаше да бъде като

други зла, проклета свекърва. Ния не промени, не повиши глас, говореше със

същата почит към нея. Как ще се нахвърли тя. Султана, да вика, да крещи, да

събори тая проклета ламба от оджака? Но ето снахата дигна глава срещу нея. За

пръв път. . . и нямаше да бъде само тоя път, то се знай. . .

Влезе Стоян, а с него нахлу отвън, през отворената врата, студен въздух.

Той духна в ръцете си разсеяно и повече за да се пошегува:

- Брей. . . отеднаж стана студено, щом започна да се свечерява. . . Добър

вечер. Х у, ху! Той и Мал Сечко като големия иска да се покаже, ама нему бързо

ще му мине. . . - той се огледа учуден и добави с пречупен глас: - силата. . .

Ама вие що?. . .

Трите жени стояха мълчаливи, децата също се бяха умълчали и в стаята беше

съвсем тихо.

- Добър вечер, татко - отвърна Ния на поздрава

му.


- Добър вечер - повтори след нея като ехо и Раца. Стоян Глаушев нищо повече

не би забелязал нито дори по уплашеното лице на Раца, но малкият Кирил изтопурка

към него, улови го за ръката и го задърпа към оджака:

- Виж, дедо. . . джидже! Джидже, виж. . . Стоян едва сега видя лампата.

- Аха, аха! С нея ли ще ни светнеш, невесто? - обърна се той към Ния. - Е,

хайде, хайде да видим какво е това светило, това чудо.

Сетне той, по навик, се озърна да потърси погледа на жена си - какво мисли,

какво ще каже тя по тая работа. Ала Султана извърна глава, махна с ръка: правете

каквото знаете. И без нужда приседна пред огнището, разбута пламтящите главни.

Ния погледна Раца, а тя стоеше там с наведени очи и колкото и да беше

поуплашена от свекърва си, по бледите й, подпухнали устни трептеше хитра

усмивка. Ния извърна очи към свекъра си. Той я гледаше ухилен, с радостни,

любопитни очи. И каза нетърпеливо:

- Хайде де! Пали!

Влезе и Кочо.

- Добър вечер.

- Татко - викна срещу него по-голямото му момче. - Стрина Ния ще пали, ще

пали. . . е това, лампата!

Кочо погледна лампата на оджака, плъзна поглед някъде край Ния-беше свенлив

човек и все още се стесняваше от снаха си.

- Де да видим - прозвуча спокойно и равно гласът му и такъв беше тоя глас,

че никога не можеше да му се възрази. Кочо говореше рядко и само това, което

беше необходимо, което беше уместно.

Ния спря за миг поглед върху свекърва си и мълчаливо излезе вън, сподирена

от погледите на всички в стаята; само Султана седеше с ПОДБИТИ колена пред

огнището и гледаше пред себе си намръщена. Ния се върна с един лъскав тенекиен

съд с похлупаче, една крива, тясна тръбичка излизаше ниско от издутата му долна

част - за сипване. Посрещнаха я всички с жадни, любопитни

очи и пак само Султана седеше пред огнището , гледаше пред себе си строго.

Ния пристъпи към стряхата на огнището, придръпна лампата към себе си. Наредиха

се всички около нея в кръг и мълчаливо наблюдаваха всяко нейно движение. Тя

остави долу тенекиения съд, свали ловко шишето на лампата, отвинти машинката с

фитила, сетне посегна към съда, дигна го.

- Дръпнете се, деца! - викна Стоян. - Тъмно е веке, не се вижда.

А тъкмо той бе засенил най-много оскъдната вече светлина откъм прозорците.

Никой не се помръдна. Чу се тих шум на изливаща се течност, стаята изеднаж се

изпълни с непозната миризма - остра и някак влажна, проникваща сякаш и до

гърлото. Някой шумно изсумтя.

- Уф, смърди! - чу се гласът на Султана. - Що е сега пък това?

- Мене не ми смърди - каза Кочо.

- Ай, колко хубаво миришеее! - проточи гласец Благой, по-голямото момче.

Като завинтваше с бързи пръсти машинката с фитила, Ния рече:

- Това е газ, майко. С нея гори лампата. Вместо лой. Като се затвори добре,

нема да мирише.

Тя се наведе към огнището с лампата в ръка, взе с другата си ръка една

по-малка запалена главня и я насочи към дигнатия високо влажен фитил. Във

въздуха пропълзя синкав дим от главнята, но фитилът пламна, затрептя, залюля се




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   56




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница