Книга първа от серията „Да живееш от любов На моя син, който ме подкрепяше

Книга първа от серията „Да живееш от любов”

Аз казвам: В света всичко е възможно с помощта на любовта.

Децата.

Трудно ни е с нашите деца, защото трябва да ни научат на толкова много неща. За толкова кратко време. Жал ми е за изгубените 15 години, докато успея да разбера това. Сега се страхувам, че съм пропуснал по-голямата част от своето образование.

Всичко, което мога да ви кажа е: прочетете и вземете решение.

През своя живот съм прочел стотици книги и в много от тях авторите са описали какво са преживяли и научили, но те не дават никакви инструкции как може да се постигне това. Всички инструкции за това, как да се работи с любовта, са дадени в тази книга, а и не само инструкциите, но и описание на това, какви произшествия могат да се очакват, а също, какви резултати могат да се получат. Дори ви давам инструкции как съм печелил от спортната лотария, използвайки ума си за пътешествие в бъдещето. Това не е сложно, не е нужно много време и усилия, от друга страна, да работиш с Любовта е толкова просто, колкото да подремнеш.

Преди да преминете направо към инструкциите, прочетете първо книгата. Важно е да постигнете разбиране на това, как действа Любовта и как го прави. След като прочетете книгата и започнете да работите с Любовта, ще видите резултати, които ще ви накарат да онемеете. Желая ви всичко най-хубаво във вашето пътешествие.

Клаус Дж. Джоул
Внимателно: тази книга хапе

Ако търсите сериозно и надеждно изпънато, пригладено и внимателно редактирано повествование, то не е това. За това си има причини. Причини има винаги. От друга страна, ако искате да промените живота си и да промените този свят, без да откачите и да объркате умовете на всички наоколо, тогава вероятно, тази книга е за вас.

Паркирах колата си на място, където знаех, че мога да я оставя през втората половина от деня, без да е нужно да плащам за паркинг, и без да ме глобят и тръгнах по работата си. След като свърших всичко, което трябваше, реших да посетя приятеля си Хенри и да го поканя да изпием по едно. Не са необходими големи усилия, за да убедиш Хенри и съвсем малко време мина до момента, в който ние вече седяхме в малък и тих бар на име „При Гай”. Прекарахме там няколко часа и след това реших, че е време да си ходя в къщи. Когато излязох на улицата, валеше дъжд като из ведро, но беше много необичаен за това време на годината, да не говорим, че такъв дъжд е много рядко явление за Калгари. Знаех, че ще се намокря до кости, затова прибягвах, без да бързам, от стряха на стряха, макар и това да не помагаше много. Просто, това бе една от онези странни постъпки, които правим, макар да нямат никакъв здрав смисъл.

Беше се мръкнало вече и заради дъжда беше много трудно да се види нещо. Стоях под малък навес и се опитвах да се ориентирам. Когато се огледах, разбрах, че съм на малка покрита веранда, много приличаща на веранда на къща. На прозореца имаше малка табела, на която светеше надпис „Барът на Нина”. Помислих си: „Нещо не си спомням да съм виждал този бар по-рано”. Цялата постройка беше около 4,5 метра ширина, изглеждаше като вмъкната между две огромни каменни здания. Припомняйки си това сега, мисля, че трябваше да обърна повече внимание тогава, но в този момент бях мокър и премръзнал. Постоях няколко минути и реших, неизвестно защо, да се отбия. Завъртях дръжката на вратата и влязох. Огледах се и видях, че има само двама посетители, без да се брои бармана. Отдясно бе разположен неголям бар, дълъг около 3 метра, пред който седеше една блондинка с дълга чуплива коса и разговаряше с бармана. Отляво имаше няколко масички и зад една от тях имаше още един човек. Помня, че беше с шапка.

Насочих се към бара и седнах през едно столче от блондинката. Когато седнах, тя се обърна и каза: „Изглежда добре сте се намокрили. Вали ли още?”

• 
  Още по-силно от преди, - отговорих аз и тръпка премина по цялото ми тяло.
  
• 
  Какво да ви донеса? – попита бармана.
  
• 
  Шотландско уиски с лед, - отговорих аз.
  

- Налей му от хубавото уиски, Дени, - каза блондинката, прекъсвайки мислите ми.

- О’кей, - каза бармана.

С неуверена усмивка си помислих, че няма да ми се размине евтино.

- Не се притеснявайте за това, за сметка на заведението е, - каза блондинката, сякаш доловила моите мисли.

- Благодаря, - казах приятно изненадан. Хвърлих й бърз поглед и си помислих: „Могат да се изброят на пръстите на едната ръка, колко пъти съм чувал това”. Достатъчен беше само един поглед, за да установя колко красива е тя. Дългата чуплива коса изглеждаше мека като коприна. Почувствайки се неудобно, аз се извърнах и продължих да се оглеждам, мислейки си, че мястото изглежда странно, но в същото време уютно и не опасно. Барманът постави чашата с уискито пред мен, нямаше лед в него. Вече се канех да кажа нещо, но той все още не пускаше чашата.

- Нямаме какао, но мога да ви затопля това, - каза бързо той.

- Горещо уиски, това не го бях чувал досега! – казах намръщено аз.

- Много е вкусно, опитайте, - каза блондинката.

- А защо не, - казах аз, тъй като винаги обичах да опитвам нещо ново.

Косите ми бяха мокри, вода се стичаше по лицето ми, и тъкмо се канех да попитам, къде е тоалетната, когато бармана ми подаде кърпа.

- Благодаря, - казах, вземайки я. Изтрих косата си и когато връщах кърпата със страничното си зрение забелязах, че блондинката се е преместила на столчето до мен. Това ме накара да започна малко да нервнича, макар и да се случваше доста често през последните две години. Не погледнах към нея, а вместо това наблюдавах бармана, как той затопляше уискито ми и очакваше да ми го поднесе. В бара беше тихо, като в къща с привидения, не се чуваше никаква музика, не работеше радиото, нямаше никакви звуци, което беше много необичайно. „Изглежда, това ще бъде още една странна нощ”, - си помислих аз. Барманът постави чашата с уискито пред мен и се отдръпна в очакване. Вдигнах чашата, добре осъзнавайки, че в мен са вперени четири очи и отпих. Обръщайки се към блондинката, казах:

- Много добре, изпарява се още преди да стигне до стомаха, но е доста вкусно, благодаря.

В този миг нашите погледи се срещнаха и тя се усмихна. Това беше грешка. Нейните очи бяха като спокоен океан, отразяващ Луната и всички звезди. Отместих поглед леко смутен. Барманът Дени беше на няколко метра и бършеше чаши. Седях в тишината, вперил поглед напред и топлейки ръцете си в чашата с уиски. В тишината мислено се върнах към книгата си. „Може би трябва да отида да се уча”, си помислих аз, или „по-добре да зарежа тази работа”. Тази мисъл ми донесе временно облекчение.

- Между другото, казвам се Нина.

Едва не излях уискито си. Обикновено се замислям дълбоко и трябва да ме връщат меко към действителността.

- Прощавайте, не исках да ви стресна, - каза блондинката като ми подаваше ръка.

- Няма нищо. Аз съм Клаус, - казах аз стискайки ръката й.

- Приятно ми е да се запознаем, Клаус, този симпатичен джентълмен зад бара се казва Дени.

Кимвайки с глава казах:

- Здрасти.

- А защо така се мръщите? – попита Нина.

- Не знаех, че се мръщя, - казах аз.

- Проблеми с жена? – попита Нина.

- Не, - отговорих аз, като отпих от топлото уиски.

- По-добре е веднага да разкажете всичко, тя няма да ви остави на мира, докато не разкажете, - каза Дени, усмихвайки се из зад бара.

- Това е дълга история, - казах аз, клатейки отрицателно глава.

Нина се наклони напред и ме погледна с поглед, който казваше „пред нас е цялата нощ”. Нервно глътнах голяма глътка уиски.

- Дай на Клаус още едно, Дени, - каза Нина.

- Време ми е да се прибирам в къщи! – казах силно аз, в същото време другата моя част каза „още малко, моля”. Една от фразите явно беше на нетрезвен човек. Дени не обърна внимание на това, което казах и започна да ми налива нова чаша с уиски.

- Я облекчи душата си, Клаус, разкажи ни всичко, - поиска Нина, приближавайки се още по-плътно към моето лице, явно опитвайки се да ме застави да погледна в очите й. Част от мен каза: „Вдигни очи, страхливецо”. „Аз не съм страхливец, аз просто не искам”. „Страхливец, страхливец, страхливец”. „Не…!”

- Клаус…! – повиши глас Нина. Почувствах как юмрука й ме удари по ръката, прекъсвайки моите мисли.

- Какво! – казах, леко раздразнен.

- Давай, изкажи си всичко, - изкомандва Нина.

Поглеждайки в очите й, си помислих, колко ли шпаги са били извадени от ножниците им, за да се бият за тези очи. Моите устни започнаха да се движат още преди мислите ми. Колко не го обичам това.

- Опитвам се да напиша книга за това, което се случи неотдавна, но нямам ни най-малка представа нито как се пише, нито дори как да изложа мислите си, - казах аз, заричайки се никога повече да не поглеждам в тези очи.

- И за какво е тя? – попита Нина в същото време, когато Дени поставяше пред мен още една чаша.

- Тя е за ангелите, т.е. повече е за любовта, навярно за живота, за смисъла на живота, повече е за любовта, според мен… - отговорих аз, съжалявайки, че не съм влязъл някъде другаде.

- О, това е интересно, и какво се случи? – Нина явно беше много настоятелна.

Аз поклатих отрицателно глава и казах:

- Това действително е дълга и странна история.

Дени ме погледна и смеейки се каза:

- Ако ти се измъкнеш от тук без да разкажеш тази история на Нина, това наистина ще бъде странно.

Аз отново поклатих отрицателно глава и казах:

- Дори не знам от къде да започна.

Помислих за това около минута, защото в известен смисъл нямах търпение да разкажа на някого. Имайки в предвид, че може никога повече да не видя тези хора, това навярно е прекрасна възможност. Но с какво да започна?

- Започни от самото начало, - каза Нина, откликвайки на моите мисли.

Дени се наклони и бе готов да слуша. Явно му харесваше всичко това.

- Длъжен съм да ви кажа, че това е много странна история, - казах аз.

- Целите сме в слух, - каза Нина, сияейки от своята победа.

„Виждам”, казах на себе си аз.

- Добре, дайте ми минута, за да събера мислите си, - казах аз.

Какво е това фантазия? Какво е това реалност? Какво е истина? Реалност е това, което фантазираме? Или това, което фантазираме става реалност? Тогава, какво е това истина?

- Имат ли историите начало, дори край? Т.е., къде започва тя и къде завършва? Тя започва в началото на пътешествието или в неговия край…?

Спрях се за миг да проверя дали ме слушат и продължих:

- Или тя започва в този момент, когато ние вземаме някакви решения и те ни довеждат до началото на историята? Или историята започва, когато се отправяме на пътешествие, или когато започваме да стягаме багажа си, или когато започваме да правим планове? А кога завършва тя? Ако историята ни е променила, завършва ли или завършва, когато престанем да говорим за нея? И коя нейна част е важна? Всички решения, които сме взели и пътищата, по които сме минали…?

Историята е като точката, където се събират четирите пътя. Да погледнем истината в очите – нито начало, нито край не съществуват… Ако някога ви се наложи да се отървете от някого, направете му тирада подобна на тази, и ще го отнесе, като летен вятър, сухи листа.

Гледах двамата, опитвайки се да си сдържа усмивката, която напираше в мен, предвкусвайки, как ще наблюдавам, как вятъра ги издухва.

- Аз съм напълно съгласен, - каза Дени.

Нина кимаше в знак на съгласие.

- Това е като истината. В мисъл, какво е това истина? Понякога истината може да бъде още по-голяма загадка, - отговори Нина.

Явно вятърът не духна.

- Какво имаш в предвид, Нина? – попитах аз, учудвайки се, че все още може да се получи някакъв разговор.

- Например, - каза тя – десет човека са видели как е станала аварията, и съществуват десет версии за това, какво се е случило. Единственото, което знаем със сигурност е, че са се разбили няколко коли. След това възниква въпросът, кога се е случило това в действителност? Всичко е започнало в този момент, когато една от колите е загубила управление или когато водачите са седнали в колите? Казват, нашите мисли създават нашата реалност, и ако е така, то къде е тогава началото на тази авария?

Дени и аз поклатихме глави в знак на съгласие. Замълчахме за известно време, размишлявайки. Дени заговори, нарушавайки тишината.

- Да вземем, например, ето тези тапети. Ние ги виждаме, но явява ли се това истина? Ние виждаме цветове и ивици, а това, което не виждаме, - той се изправи, - това са хората, които са работили във фабриката, произвеждайки тези тапети. Техните страхове, техните мечти, не виждаме и дърветата, от които е направена тази хартия, нито тези хора, които са построили тези стени, надявайки се, че ще са в състояние да нахранят семействата си, нито работодателя, който се е надявал да изкара достатъчно пари, за да заплати за всичко това. Ние виждаме само цветове и ивици. Но в действителност, това не е истина.

Аз и Нина кимнахме с глави. Замълчахме и аз отпих още една глътка уиски. Не зная защо, но си спомних съня, който ми се присънва от времето, когато бях малко момче. Мислех за това, когато Нина прекъсна моите мисли.

- Отново се намръщи, - каза тя, като ме побутна с лакет.

Изглежда съм се почувствал в безопасност, тъй като устните ми започнаха да говорят сами, без моето разрешение.

- Толкова съм мислил за съня, който сънувах когато бях малък. Мислех, че света може да бъде като една голяма градина, разбирате ли, градовете построени в градини и около тях, всички са щастливи, играят, садят овощни дървета, цветя, храсти с плодове и събират реколтата. Играят с дивите животни, елени, зайци и лисици бягат наоколо, без да се страхуват от хората, а са привлечени от тях. Хората не се страхуват от хората. Всички се грижат един за друг. А не се бият един с друг. Поклатих глава и махнах с ръка:

- Просто глупав сън. Можеш ли да помислиш, че може това да се случи някога? Ние прекалено много сме увлечени да взривим всичко и да заработим повече пари, отколкото нашите съседи…

- От къде да знаеш! – каза Дени, навеждайки се под бара и измъквайки от там странна зелена бутилка. Оглеждайки бутилката, забелязах, че тя е запушена с тапа, но че няма етикет.

- Пазех това за особен случай, - каза Дени със странен блясък в очите.

Поглеждайки малката зелена бутилка, попитах:

- От къде я имаш, от някой пиратски кораб ли?

Дене нареди една до друга три чаши и усмихвайки се каза:

- Не, не съвсем.

- Изглежда много стара, - казах аз, докато Дени се опитваше да измъкне тапата.

- Действително е така, - отговори Нина. – Много е стара!

- И какво е това?

Нина и Дени се спогледаха за миг и след това Дени започна да разлива по чашите. Аз свих рамене и казах:

- Добре, а какъв е особения случай?

Не зная дали беше от уискито или от компанията, но аз се чувствах свободно и в безопасност, макар и да не отговаряха на моите въпроси. Бутилката стигна само колкото да напълни три чаши до половината. Дени остави празната бутилка обратно под бара и раздаде чашите. Всеки държеше по чаша в ръка. Не зная какво беше това, но течността беше гъста, с тъмно-кървав цвят. Поднесох я под носа си. Миришеше на сладко, но без признаци на алкохол.

- В нея няма алкохол, - отговори Нина, макар и отново да не бях питал нищо. Усмихнах се…

- Е, за какво ще пием? – попитах аз.

- За мечтите, за да са красиви и да се сбъдват, - отговори Нина, вдигайки своята чаша.

- Съгласен, съгласен, - каза Дени с глас на пират.

Това беше удивителна напитка. На вкус приличаше на плодове, сладка и гъста, макар и да не можех да определя от какви плодове е направена. Моите вкусови рецептори трепнаха. Направих глътка, и още една и отлетях в някакъв свят, където бях само аз. Изглеждаше като че ли всяка клетка от тялото ми се пробуждаше за живот, насладата ме препълваше, и когато Нина каза…

- Най-добре е да се пие бавно!

Беше твърде късно. Вече бях изсмукал и последната капка и ми се искаше още. Когато оставих чашата си, те се разсмяха гръмко. Погледнах към техните чаши и видях, че бяха отпили само по глътка. Навярно погледа, който хвърлих на чашата на Нина, я накара да я дръпне по-далеч от мен. Не ми оставаше нищо друго освен да се разсмея заедно с тях. Моят ум бе чист като камбана. И при това се чувствах пълен с енергия.

- Изумително! Прекрасно нещо, - казах аз, - купувам кашон…

Нина и Дени все още се смееха.

- Чувствам, че мога да поваля динозавър. На лицето ми трябва да е имало такава усмивка, че би ми завидял всеки клоун.

Нина сложи ръката си върху моята и каза:

- Е, сега, когато знаеш, че няма да ти се надсмиваме, може би ще поискаш да ни разкажеш историята за Ангела и Любовта?

- Добре, - казах аз, - което е справедливо е справедливо.

- Започни отначало и нищо не пропускай, - каза тя.

- Дайте ми само да се ориентирам, - казах аз, премествайки празната си чаша от уиски към Дени, предлагайки му да я напълни. Което той и направи.

Светът прилича на голяма купичка със супа, която се върти. И ако граха и моркова не се харесват един друг – много ми е жал за тях, Защото те обезателно често ще се виждат. И ние ще сме тука до тогава, докато не се научим да бъдем нежни и меки. Ето така стоят нещата.

И така, нещо ни е известно. Ние знаем, че Дени е играч, и Нина също, и няма съмнение, че аз също съм в играта, остава още един. Този, който раздава картите, нашият джентълмен зад масичката. Той, изглежда е крупието, който явно следи за всичко да върви в съответствие с плана.

Виждал съм и съм преживял много странни неща през живота си. Една от причините за това е, че аз обръщам внимание на неща, които изглеждат прекалено безупречни, или малко не на мястото им, и след това ги оценявам. Не винаги намирам отговора, но живота е голямата загадка, и щом съберете заедно няколко парчета, започвате да виждате как се образува картината. Например, какво е това съвпадение? Някои от вас могат да знаят или да не знаят, че това не съществува. Тази дума нищо повече не означава, освен че се е случило нещо необяснимо. Но това обяснение не е много удовлетворително. Във всеки случай за мен. Преживял съм целия си живот, опитвайки се да разбера, какво е това живот, какво правим тук и каква е целта на живота. Зная, много хора не ги вълнува това, но аз съществувам и искам да разбера защо.

И още искам да знам и да разбирам как функционира Вселената. Има стотици въпроси без отговори. На някои намерих отговори, а на един зная точно отговора. Вселената (и всичко, което съществува) й харесва да планира и да играе на игри, и когато планът или това, което наричам игра, прекрасно съвпада и е изпълнен забележително, тогава може да бъде видян. Тогава ще го видите: ето, ето го, точно пред вас. Повечето хора наричат това съвпадение. Но това не е така, това е план, който прекрасно се е напаснал. Това прилича на голяма игра с карти, само че вие никога не виждате, какви карти са ви раздадени, докато играта не завърши. А днес вечерта, картите явно са раздадени. Значи, остават два въпроса. Каква е тази игра и какъв е смисълът на играта? Смисълът на играта съм аз? Или смисълът на играта сте вие? Защото сега тук сме петима: човекът зад масичката, Дени, Нина, аз и вие, които четете тази книга. Можете да помислите, че не вземате участие във всичко това, защото сте само читатели, но Вселената не функционира така, не играе така. Играчите, наблюдателите, писателите и читателите – всички са включени в плана, по един или друг начин, всички сме в играта. Ето така играе Вселената. Ние всички сме брънки от веригата на Голямото Повествование. Историята разказвана от Вселената.

За последните няколко години разбрах, че да се опитваш постоянно да разбереш играта, това са прекалено много усилия и това може да ви лиши от удоволствието на играта. Така че понякога е най-добре да оставите играта да си върви по своя ред и да наблюдавате какво се случва. Този изход винаги е добър, защото Вселената планира играта така, че на всички да им е добре. Ако вие играете на една страна с Вселената, всичко в края на краища ще се получава забележително, макар че началото и средата могат да ви извадят от равновесие.

Дени постави пред мен моята чаша в същото време, когато опъвах от цигарата. Понякога можете да бавите играта.

- Е какво, Клаус, - каза Дени, усмихвайки се самодоволно, - произнасям ли правилно твоето име?

- Много прилича, - казах аз, бъркайки леда в чашата.

- Реших, че този път може да ти се прииска студено уиски, - каза Дени, все още усмихвайки се.

- Инстинкта ти не те е излъгал, благодаря! – отговорих аз, усмихвайки се и мислейки си, че най-добрата игра е, когато играеш с някого, на когото играта харесва. Няма нищо по-хубаво от това.

- Значи ти харесва да играеш игри, Клаус? – попита Нина и също се ухили като мен и Дени.

Играта става още по-хубава, когато всички знаят, че тя е започнала, помислих за себе си. След няколко секунди ние всички се смеехме до сълзи. Дени изтри сълзите си и ставайки сериозен, каза:

- Какво става с онази история, Клаус?

Бършейки сълзи си, аз отговорих:

- Добре, но първо трябва да запаля. Накратко, - казах след като запалих и направих няколко дръпвания, - изживях по-голямата част от своя живот, с изключение, разбира се, на последните няколко години много нещастно. Трудно е да се обясни, но в мен имаше дълбока вътрешна тъга. По-точно е да се каже, че в мен нямаше щастие. Или навярно, трябва да се каже, че щастието просто не съществуваше, независимо какво се случваше добро или лошо, него просто го нямаше и аз нищо не можех да направя с това.

Спрях за момент, за да глътна голяма порция цигарен дим и наблюдавайки как дима се носи към тавана, продължих:

- Виждате ли, в това се състои и проблема. За да можете действително да разберете, какво имам в предвид, трябва да знаете цялата история, но в същото време не мога да ви разкажа историята, без да спомена тази част, - казах аз, клатейки глава.

Спрях, за да дръпна от цигарата и да събера мислите си. Дени заобиколи бара, за да си вземе столче, отнесе го до мястото, където беше преди и седна на него. Помислих си, че е разбрал, че историята ще бъде дълга.

- Виждам чувства, но не ги чувам, - каза Нина, явно опитвайки се да каже нещо, а не просто да наруши тишината.

- Дори когато просто мисля за тези дни, ми става тъжно, - тихо казах аз.

- Нима другите не виждаха, че ти е тъжно? – попита Нина със съчувствие в гласа, очевидно опитвайки се да ми помогне да продължа.

Свивайки рамене, казах:

- Просто се научих да не показвам какво ми е. Щастлив съм, че тези дни отминаха! Това, по принцип, няма значение, - казах аз. – Що се касае до липсата на щастие, какво ли не пробвах за толкова години. Дори наблюдавах хората, за да разбера, какво им носи щастие и след това се опитвах да правя същото. Например, забелязах, че когато хората си купуват нова кола, те са щастливи поне за известно време. Или ако започнат нова връзка. Накратко, списъкът на това, което правят хората, за да бъдат щастливи е безкраен и аз на практика опитах всичко. Може и да прозвучи странно, но нищо от всичко това не ми помогна. Между другото, много от всичките тези неща ме караха да се чувствам още по-нещастен, отколкото преди, просто защото очаквах да се случи нещо, а не се случваше нищо.

Спомням си един откачен пример. Помня, как отидох да си купя нова кола, мислейки, че това ще ми донесе щастие. Но след като я купих, седях в нея два или три часа в очакване на щастието или радостта, които ще се излеят върху мен, както изглежда се случваше с другите хора. Но нищо не се случи. Не станах по-щастлив, отколкото преди да си купя колата. Макар и да ми се струваше, че при другите хора беше по друг начин. Независимо от всичко не престанах да пробвам.

Опитах много различни неща през тези години, прочетох стотици книги - от книги за медитации до книги за силата на ума, за контролирането на ума, за позитивното мислене, книги за любовта, книги за живота, всички видове книги, за да си помогнеш сам, но нищо не помагаше. Изглеждаше, че нещо липсва в мен. Но също забелязах, че не съм сам, имаше много хора, които бяха в това положение. Но мисълта, че не съм сам, не ми помагаше много. От една страна, бях сериозно настроен, да реша този проблем, а от друга страна чувствах безнадеждност и много и много пъти зарязвах тези опити. Също посещавах курсове и някои групи по взаимопомощ. Дори реших да отида при психотерапевт. Беше ми постоянно тъжно и реших, че нещо не ми е наред. Но след три седмици изливане на душата си пред него, ми казаха, че всичко ми е наред и аз не съм луд, което беше приятно да го чуя. Казаха ми още, че не е нужно да ходя повече на сеанси. Единственото, което трябва да направя е да намеря работа, която да ми доставя радост и да се занимавам с нея. Ако всичко беше толкова просто.

Замълчах, за да запаля нова цигара и забелязах, че Дени тихо се подхилва.

- Е, Дени, какво ти е толкова смешно? – попитах аз.

- Никога по-рано не съм виждал човек, който да седи в колата си два-три часа в очакването да възникне щастието. Но аз приветствам тази настойчивост, - каза Дени, отдавайки ми чест и добавяйки към това огромна усмивка.

Ние всички се засмяхме.

- Излиза, че липсата на щастие е било твоята двигателна сила! – каза Нина.

- Точно, - отговорих аз. – Вместо да бягам след пари, слава, любов, кариера или всякакви други нормални неща, в търсенето на които хората пропиляват целия си живот, всичко което ми бе нужно е да бъда щастлив. Т.е., с други думи, исках да се освободя от болката, която беше в мен. И от тази огромна тъга.

Замислих се дълбоко, наблюдавайки как дима от цигарата се вие на спирала. Мислех за това, какво правят хората поради липсата на щастие, и за пътищата, по които те води тази липса. Имах и нещо друго на ум и разсъждавах, струва ли си да го споменавам, когато Нина изведнъж прекъсна моите разсъждения.

- Бих се учудила, ако ти нито веднъж не си мислил да свършиш с всичко това или поне да се опиташ! – каза тя.

Погледнах Нина. И виждайки искрици в очите й, си помислих, Вселената явно е събрала своите най-добрите играчи за тази игра и нищо не се оставя на случайността. Изглежда, Вселената ме познава много по-добре, отколкото мисля аз.

Станах и попитах:

- Къде ви е тоалетната?

Необходимо ми беше да отида там, а и трябваше да си събера мислите. Дени ми показа малка обшита с дърво врата в края на бара, и аз се насочих натам. Стоейки в тоалетната, която не беше много голяма, не повече от тези в обикновените къщи, без прозорче и определено без всякаква възможност за изчезване, ако човек има за това желание.

Мислех за всичко, което разказах до този момент, и реших, че ако съм играл в тази игра до сега, то мога да продължа и по-нататък. В края на краищата, нямаше какво да губя.
Животът

Понякога животът прилича на голяма игра на покер, която продължава и продължава. И щом ние започнем да играем добре, изведнъж Вселената ни предлага нов обрат на събитията, за да помислим: А може би може да бъде още по-добре. И играта продължава.