Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ

След като си измива ръцете от кръвта на невинния, Пилат произнася ужасните слова: Сondemno,ibis in crucem⁷³ Нетърпеливата тълпа вече бърза към Голгота.

Ето ни на голия хълм, осеян само с човешки кости, който се издига над Иерусалим и се нарича Голгота, или Лобно място - зловеща пустош, предназначена от векове за страшни изтезания. По каменистата височина няма дървета, тук стърчат само бесилки. На хълма Александър, иудейският цар, присъства заедно с целия си харем на екзекуцията на стотици затворници; тук Варий разпъва две хиляди бунтовници; тук предсказаният още от пророците Месия ще понесе ужасните страдания, изобретени от жестокия гений на фарисеите и приети от неумолимия римски закон. На върха на хълма в кръг е разположена легионерската кохорта и отблъсква със своите копия последните предани люде, които следват осъдения. Сред тях са жените на Галилея. Безмълвни и отчаяни, те падат ничком на земята. Смъртта е дошла да прибере Исус. Защитникът на бедните, унизените и оскърбените трябва да забърши делото си с наказание, предназначено единствено за роби и разбойници. Посветеният от есеите пророк требва да бъде прикован на кръста, приет от него още във видението край Енгади. Божият син трябва да изпие до дъно чашата, съзряна в Преображението. Той трябва да се спусне до дълбините на ада и земния ужас.

Исус отказва обичайното питие, което набожните иерусалимски жени приготвят, за да облекчат страдания та на клетниците. В пълно съзнание преживява той своята агония. Докато го връзва го на кръста, докато суровите войнишки ръце забиват със силни удари гвоздеите в краката му, обожавани от нещастните, и в ръцете му, умеещи само да благославят, черният облак на раздиращото страдание замъглява очите на Исус и спира дъха в гърлото му. Но въпреки конвулсиите и адските мъки във винаги будното съзнание на Спасителя има само дума към палачите: „Отче, прости им, понеже не знаят що правят”⁷⁴.

Горчивата чаша е изпита почти до дъно. Остават часовете на агонията - от пладне до залез-слънце. Моралното страдание допълва и надминава физическите мъчения. Посветеният отстъпва, Синът Божи потъва в сянка, остава само страдащият човек. За няколко часа той изгубва своето небе, за да потъне в бездната на човешките страдания. Кръстът постепенно се изправя заедно с жертвата и ироничния надпис: „Този е Исус, Царят Иудейкси." Сред застрашителните облаци очите на разпънатия съзират Иерусалим - светия град, който желаеше да прослави и който го анатемоса. Къде са неговите ученици? Избягали са. До слуха му достигат само оскърбленията от членовете на синедриона, които знаят, че пророкът вече не е опасен, и злорадстват над неговата агония. "Други спаси, а Себе Си не може да спаси" - казвай те. През богохулствата и скверните думи в едно ужасно видение на бъдещето Исус съзира всичките престъпления, които без законни властници и фанатизирани свещеници ще извършват в негово име. Те ще си служат със знака му, за да проклинат! Ще разпъват на кръст с неговия кръст! Не мрачната тишина на гаснещото небе, а загубената от човечеството светлина го кара да възкликне отчаяно: "Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оста вил?”⁷⁵. Тогава съзнанието на Месията и желанието му за живот проблясват за последен път и душата му напуска тялото с думите: "Свърши се!”⁷⁶.

О, възвишени назарянино, о, божествен Сине Човечески, ти вече не си тук. Душата ти веднага намира своето небе над Енгади, своето небе над връх Табор, окъпано в още по-сияйна светлина. Ти виждаш как победното ти слово облата вековете и не ти е потребна друга слава освен вдигнатите към тебе ръце и погледи на изцелените и утешените... Последният ти вик, неразбираем за стотниците, ги кара да потръпнат. Рим ските войници се извръщат и пред странния блясък на духа ти, озарил успокоеното лице на този труп, се споглеждат и си казват: "Дали не е Бог?"

Наистина ли това е краят на драмата? С това ли приключва величествената мълчалива борба между Божествената любов и ожесточената Смърт, връхлетяла с мощта на всички земни сили? Кой е победителят? Нима това са свещениците, които слизат от Голгота, доволни от себе си, сигурни в тържеството си защото са видели как пророкът издъхва? Или победителят е разпнатият с мъртвешки бледото лице? За предани те жени, които римските легионери пускат край трупа и които ридаят в подножието на кръста, за ужасените ученици, укрили се в една пещера в Йозафатската долина, всичко е свършило. Месията, който трябваше да се възцари на трона в Иерусалим, загива окаяно, изтърпявайки най-позорното от всички наказания – разпъването на кръст. Учителят е изчезнал, а заедно с него надеждата, Благовестието, царството небесно. Мрачна тишина, дълбока безнадеждност тегнат над малката общност. Дори Петър и Иоан са потиснати. Навсякъде около тях цари мрак, нито лъч не просветва в душите им. Ала тъй както в Елевсинските мистерии след непрогледния мрак идва ослепителна светлина, така и в евангелията дълбоката безнадеждност е последвана от внезапна, мигновена, огромна радост. Тя блясва, тя изригва като светлината на изгряващо то слънце - един възторжен вик се разнася из цяла Иудея: той възкръсна!

Първа Мария Магдалина, която броди край гроба, обзета от мъчителна болка, вижда учителя и познава гласа, който произнася името й: "Марийо!" Извън себе си от радост, тя забързва след него, Исус я гледа, прави жест сякаш да се защити от докосването й, после видението внезапно изчезва, но оставя около Магдалина нагорещената атмосфера и опиянението от едно реално присъствие. След това светите жени срещат Господа и го чуват да произнася следните слова: "Идете и кажете на братята ми да се върнат в Галилея и там ще ме видят." Същата вечер единайсетте се събират, вратите са заключени, но Исус влиза при тях. Той сяда сред апостолите, говори им кротко, упреква ги за тяхното неверие. После казва: "Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари”⁷⁷.

Странно, докато го слушат, всички те сякаш сънуват, напълно са забравили смъртта му, възприемат го като жив и са убедени, че Учителят вече никога не ще ги напусне. Но в момента, в който понечват да проговорят, той изчезва подобно на угаснала светлина. Ехото от гласа му още ечи в ушите им. Слисаните апостоли поглеждат празното му място, около него се носи смътно сияние, после изведнъж изчезва. Според Матей и Марко малко след това Исус се явява на една планина пред очите на петстотин братя, събрани от апостолите. Той се показва още веднъж пред единайсетте. После явяванията секват. Но вярата е създаде на, подтикът е даден, християнството заживява. Изпълнени с божествения огън, апостолите лекуват страдащите и проповядват Евангелието на своя учител. Три години по-късно един млад фарисей на име Савел, разпален противник на християнството и жесток гонител на неговите привърженици, се връща от Дамаск с много придружители. По пътя той внезапно е обгърнат от толкова ослепителна светлина, че пада на земята. Целият треперещ, той се провиква: "Кой си ти?", и чува глас, който му казва: "Аз съм Исус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен." Придружителите на Савел, не по-малко уплашени от него, го вдигат от земята. Те също чуват гласа, но не съзират никого. Заслепеният от светлината млад мъже ще прогледне чак след три дни⁷⁸.

Той се обръща В Христовата вяра и става Павел, апостолът на езичниците. Всички са единодушни, че без това обръщане задушеното в Иудея християнство нямаше да завладее Запада.

Такива са фактите, които ни поднася Навият завет. Каквито и усилия да се полагат, за да се омаловажат те, каквато и да е религиозната или философската идея, която им се приписва, невъзможно е да ги приемем за чисти легенди и да отречем стойността им на автентично и съществено свидетелство. Вече осемнайсет века вълните на съмнението и отрицанието налитат върху канарата на това свидетелство; вече сто го дини критиката го напада ожесточено с всички свои средства и оръжия. Тя може само да го нарани на места, но не и да го помръдне. Как да разбираме виденията на апостолите?

Примитивните теолози, ограничените екзегети и учените агностици биха могли да дискутират до безкрайност и да се борят сред мрака, все едно те няма да се убедят един друг, нито ще стигнат до истината, понеже теософията, която е науката на Духа, не им е дала широта на възгледите и висшата експериментална психология, която е изкуството за разкриване на душата, не им е отворила очите. Но за да не се отмества ме от гледната точка на съвестния историк, т. е. от автентичността на тези факти в психологически аспект, нека се спрем на нещо, което е несъмнено - то е, че апостолите са имали тези видения и че вярата им във възкресението на Христос е несломима. Дори да отхвърлим разказите на Иоан, защото са окончателно съставени около сто години след смъртта на Исус, дори да отхвърлим разказа на Лука за случилото се в Емаус като поетична измислица, остават ни простите и трезви свидетелства на Марко и Матей, които са самият корен на християнската религия и традиция. Има и нещо още по-солидно и безспорно – свидетелството на Павел. В желанието си да обясни на коринтияните основанията на своята вяра, той и вижда шест последователни явявания на Исус: пред Петър, пред единайсетте, пред петстотинте, "от които повечето са живи до днес", пред Иаков, пред събраните апостоли и накрая пред самия него по пътя от Дамаск⁷⁹. Впрочем тези факти са известени на Павел от самия Петър и от Иаков три години след смъртта на Исус, малко след обръщането на Павел, при първото му пътуване за Иерусалим. Следователно той ги знае от очевидци. В края на краищата най-неоспоримото от всички тези видения не е най-обикновеното, имам предвид видението на Павел. В посланията си той непрестанно го споменава като източник на своята вяра. Като знаем предишното психическо състояние на Павел и природата на неговото видение, можем да сме сигурни, че то идва отвън, а не отвътре; че се появява неочаквано и мълниеносно; че променя из основи и в най-висока степен цялото му същество. Подобно на кръщението с огън то го обзема от главата до петите, обгръща го в несломима броня и пред целия свят го превръща в непобедимия рицар на Христос.

Така свидетелството на Павел има двойна сила, то потвърждава собственото му видение и подкрепя тези на останалите. Ако се съмняваме в искреността на подобни твърдения, би трябвало да отхвърлим вкупом всички исторически свидетелства и да се откажем от историческата наука. Ще прибавим и това, че ако няма критическа история без точно претегляне и разумен подбор на всички документи, така няма и философска история, ако по величието на последиците не се съди за величието на причините. Можем заедно с Целс, Щраус и М. Ренан да не признаем никаква обективна стойност на възкресението и да го сметнем за чисто халюцинационно явление. Но в този случай ще сме принудени да положим най-великата религиозна революция на човечеството върху основата на заблудите на сетивата и химерите на духа⁸⁰. Защото няма никакво съмнение, че вярата във възкресението е основата на християнството. Без потвърждението на Исусовото учение чрез такъв ярък факт неговата религия не би могла дори да започне.

Това събитие предизвиква пълен прелом в душите на апостолите. От иудаистично, каквото е било, съзнанието им става християнско. За тях прославеният Христос е жив, той им говори, небето се разтваря, отвъдното нахлува в отсамното, сиянието на безсмъртието докосва челата им и разпалва душите им с огън, който никога не може да бъде загасен. Над рушащото се земно израилско царство те съзират небесното Всеобщо царство в цялото му великолепие. Това обуславя порива им за борба и радостта им от мъченичеството. От Възкресението Христово произхожда изумителният подтик и огромната надежда - тя разнася Благовестието на всички народи и облива с вълните му дори най-далечните брегове на земята. Както казва Фабър д'Оливие, за успеха на християнството са били необходими две неща - волята на Исус да умре и силата му да възкръсне.

За да схванем рационалната идея във факта на възкресението, за да разберем също така неговото религиозно и философско значение, е необходимо да се придържаме само към последователните явявания и поначало да отхвърлим абсурдната идея за възкресението на тялото, една от основните спънки за християнската догма, която по този, както и по много други въпроси, си остава съвсем примитивна и наивна. Изчезва нето на Христовото тяло може да се обясни с естествени причини и трябва да отбележим, че по същия мистериозен начин изчезват безследно телата на много велики адепти, между които тези на Мой- сей, Питагор и Аполоний Тиански, без никога да се узнае какво точно се е случило с тях. Възможно е познати или непознати братя, които бдят над телата на учителите, да изгарят тленните им останки, за да ги предпазят от оскверняване. Но каквото и да се е случило, научният аспект и духовното величие на възкресението се разкриват единствено ако ги разглеждаме в езотеричен смисъл.

Сред египтяните и персийските привърженици на маздаистката* религия на Зороастър преди и след Исус, в Израил и сред християните от първите два века възкресението се разбира по два начина: единият е материален и абсурден, другият - духовен и теософски. Първият всъщност представлява простонародното схващане, прието накрая от Църквата след разправата с гностицизма; вторият е дълбокият възглед на посветените. В първия смисъл възкресението означава повторно оживяване на материалното тяло, т. е. възстановяването на разложения или разчленен труп като предвестник на пришествието на Месия и Страшния съд. Безполезно е да изтъкваме вулгарния материализъм и абсурдността на тази концепция. За посветения възкресението има един твърде различен смисъл. То се свързва с учението за троичната структура на човека и означава: пречистване и възраждане на звездното, леко и флуидно тяло, което е самият организъм на душата и представлява някакъв вид кълбообразен съсъд на духа. Това пречистване може да започне още на земята, чрез вътрешна работа на душата и чрез определен начин на живот, но при повечето хора то се осъществява след смъртта, при това само при онези от тях, които по един или друг начин са се стремили към справедливостта и истината. В отвъдния свят лицемерието е невъзможно. Там душите изглеждат такива, каквито са в действителност, те неизбежно се проявяват във формите и в окраските на истинската си същност - мрачни и уродливи, ако са лоши; лъчисти и красиви, ако са добри. Това учение излага Павел в посланието си до коринтяните. Той казва ясно: "Има тяло душевно, има и тяло духовно”⁸¹. В тайната си беседа с Никодим Исус говори за същото нещо чрез символи и с много по-голяма дълбочина за онзи, който знае да чете между редовете. Впрочем колкото по-одухотворена е една душа, толкова по-голямо ще бъде нейното отдалечаване от земната атмосфера, по-висока ще бъде космическата област, която я привлича по закона на сходството, по-трудна ще бъде нейната поява пред людете.

Затова висшите души се показват на човека само в състояние на дълбок сън или екстаз.Само когато физическите очи са затворени, душата, почти отделена от тялото, понякога вижда други души. Все пак се случва някой велик пророк, син на Бога, да се появи сред своите по осезаем начин и в будно състояние, за да ги убеди, като въздейства върху сетивата и въображението им. В подобни случаи обезплътената душа е способна да даде за момент на духовното си тяло видим, дори осезаем вид благодарение на изключителния динамизъм, който духът упражнява върху материята чрез посредничеството на електромагнитните или биомагнетичните сили около нас.

По всяка вероятност това се случва и с Исус. Виденията, за които съобщава Новият завет, попадат както в едната, така и в другата категория: духовно видение и осезаемо явяване. Несъмнено е, че за апостолите те имат характера на висша реалност. Братята биха били по-склонни да се съмняват в съществуването на земята и небето, отколкото в живото си общуване с възкръсналия Христос. Защото тези вълнуващи видения на Господа са най-светлото нещо в живота им, най-дълбокият спомен в съзнанието им. Не съществува нищо свръхестествено, съществува непознатото в природата, нейното окултно продължение в безкрая и проблясването на невидимото в пределите на видимото. В нашето телесно състояние ни е трудно да вярва ме в реалността на неосезаемото, а дори и да го допуснем; в духовното състояние материята ще бъде тази, която ще изглежда иреална и несъществуваща. Но синтезът на душата и материята - тези две страни на единната субстанция, се намира в Духа. Защото, ако се върнем към вечните принципи, към последните причини, именно вродените закони на Разума обясняват динамизма на природата, а изучаването на душата с помощта експерименталната психология обяснява законите на живота.

Възкресението, разбрано в езотеричен смисъл, така както току-що го разкрих, е едновременно и необходимото заключение на Христови живот, и предговорът, нужен за историческата еволюция на християнство то. Необходимо заключение, защото Исус го известява много пъти на своите ученици. Ако той има силата да им се яви след собствената си смърт с такъв победоносен блясък, това е благодарение на чистотата, на вродената му душевна сила, умножена стократно от величието на усилието и изпълненото дело.

Разглеждана отвън и от земна гледна точка, драмата на Месията свършва на кръста. Така тя е възвишена сама по себе си, но й липсва изпълнението на обещанието. Разглеждана отвътре, от дълбините на Исусово то съзнание и от небесна гледна точка, тя има три действия, в които Изкушението, Преображението и Възкресението бележат кулминационните моменти. Изразени с други понятия, тези три фази представляват: Посвещението на Христос, Пълното откровение и Увенчаването на делото. Те съответстват на това, което апостолите и посветените християни от първите векове наричат тайнствата на Сина, Отца и Светия Дух.

Пак повтарям - възкресението е необходимото увенчаване на живота на Христос и предговорът, нужен за историческата еволюция на християнството. Корабът, построен на сушата, трябва да бъде спуснат във водите на океана. Възкресението е и една отворена светла врата към целия езотеричен заряд на Исусовото учение. Нека не се учудваме, че първите християни са сякаш слисани и дори заслепени от неговото мълниеносно нахлуване, че те често разбират буквално учението на учителя и пренебрегват смисъла на неговите слова. Но днес, когато човешкият разум се е обогатил с опита на вековете, религиите и науките, ние отгатваме какво свети Павел, свети Иоан и самият Исус са разбирали под тайнствата на Отца и Духа. Виждаме, че те съдържат това, което науката за психиката и теософската интуиция на Изтока вече вярно и възвишено е знаела. Виждаме също така как Христос дарява дребната, вечната истина със силата за ново разпространение чрез величието на своята любов и енергията на волята си. Съзираме накрая едновременно метафизическата и практическата страна на християнството, които обуславят неговото могъщество и жизненост.

Дребните теософи от Азия познават трансцедентните истини. Брахманите също намират решението на въпроса за предишния и бъдещия живот, формулирайки органичния закон за превъплъщението и поредицата от съществувания. Но в усилието си да се потопят в отвъдното и в съзерцанието на вечността те забравят земната реализация: индивидуалния и обществения живот. Гърция, първоначално посветена в същи те истини, но в по-завоалирани и по-антропоморфни форми, поради присъщия и дух се заема със земния живот. Така, чрез образците, тя открива безсмъртните закони на Красотата и формулира принципите на из следователските науки. Но по силата на тази гледна точка античното схващане за отвъдното с времето става все по-ограничено и неясно. Исус със свойствената си широта и универсалност обхваща и двете страни на живота. В неделната молитва, която резюмира неговото учение, се казва: "Да бъде царство Ти както на небето, така и на земята." Божието царство на земята означава спазването на моралния и на обществения закон в цялото богатство, в целия блясък на Красотата, Доброто и Истината. Затова магията на Христовото учение с неговите почти безгранични възможности за развитие се състои в единението на морала и метафизиката, в пламенната вяра на Спасителя във вечния живот и в необходимостта да го започне още тук, на земята - чрез действие, чрез активно милосърдие. Христос казва на смазаната от всички земни теглила душа:

-Вдигни се, защото твоят дом е на небето; но за да повярваш в него и за да стигнеш до него, изпитай го още тук долу с делата и любовта си!

Какъв е този храм? Това е храмът на възроденото човечество. Той е нравствен, социален и духовен.

Нравственият храм е възраждането на човешката душа, преобразяването на индивидите чрез човешкия идеал, даден като пример на човечеството чрез личността на Исус. С чудната си хармония и с пълнотата на добродетелите си този идеал е труден за дефиниране - дотолкова нищо не липсва в него. Исус притежава уравновесен разум, мистична интуиция, умение за съчувствие, могъщо слово и действие, чувствителност, която стига до болка, любов, която завършва с жертва, смелост, която презира смъртта. Всяка капчица от неговата кръв е наситена с толкова голяма духовност, че от нея може да се роди герой. Но заедно с това каква божествена благост излъчва цялото му същество! Дълбокото единство на героизма и любовта, на волята и разума, на вечно мъжественото и вечно женственото го правят най-съкровения човешки идеал. Цялото негово учение, което проповядва безгранична братска любов и необходимостта от всеобщ съюз на хората, произтича естествено от величието на личността му. Осемнайсет века след неговата смърт този иде ал вече е проникнал във всяко съзнание. В цивилизования свят не съществува човек, който да няма повече или по-малко ясно понятие за него. Можем да твърдим, че нравственият храм, желан от Исус, макар и не завършен, има своите нерушими основи в днешното човечество.

Не така стои въпросът с обществения храм. Той предполага установяването на Божието царство, или на божествения закон, в институциите. И той тепърва трябва да бъде изграждан. Защото човечеството живее все още във войни, управлявано от закона на Силата и Съдбата. Христовият закон, който властва в моралното съзнание, все още не е преминал в институциите. В този свой труд, посветен единствено на философ ска и религиозна проблематика, аз само мимоходом засегнах въпросите на социалната и на политическата организация чрез някои съществени езотерични истини и чрез живота на великите посветени. И сега няма да се спирам подробно на тези въпроси. Те са твърде обширни, много сложни и дотолкова излизат от рамките на моята компетентност, че не се осмелявам да ги обсъждам дори накратко. Ще кажа само няколко думи. Социалната бойна по принцип съществува във всички европейски страни. Защото няма икономически, социални и религиозни принципи, които да се приемат от всички класи в обществото. Освен това европейските народи не са престанали да живеят в състояние на обявена война или на въоръжен мир. За щото законно не ги свързва никакъв общ федеративен принцип. Техните интереси, техните общи въжделения не срещат съдействието на никоя призната власт, нито санкцията на някой върховен съд. Ако Христо вият закон е проникнал в индивидуалното съзнание и в някаква степен в обществения живот, то нашите политически институции се управляват от езически и варварски закони. Понастоящем политическата власт навсякъде е изградена на нездрави основи. Защото, от една страна, тя изхожда от т. нар. божествено право на царете, което не е нищо друго освен военната сила, и, от друга, от всеобщото избирателно право, което е проява на инстинкта на масите или на некултивирания разум. Народът не е купчина неразграничени стойности или сбор от цифри. Той е живо същество, съставено от органи. Докато народното представителство не стане образ на този организъм, като се започне от занаятчийските задруги и се стигне до преподавателските тела, няма да има истинско и разумно народно представителство. Докато избраници на всички научни звена и всички християнски църкви не започнат да заседават заедно в един висш съвет, нашите страни ще бъдат управлявани от инстинкта, страстта и силата и не ще съществува обществен храм.

Защо все пак сега Христос е по-жив от всякога - макар че Църквата е твърде малка, за да го побере целия, политиката го отрича, а Науката го разбира половинчато? Защото неговото възвишено учение е следствие от една още по-възвишена наука. Защото човечеството едва започва да предчувства значението на негово то дело, обхвата на неговото обещание. Защото зад него ние съзираме отвъд Мойсей цялата дребна теософия на посветените от Индия, Египет и Гърция, а той е тяхното блестящо потвърждение. Ние започваме да разбираме, че най-възвисеният Исус, преобразеният Христос, разтваря обятията си към своите братя, към предшестващите го месии, които също като него са лъчи на живото слово; ние разбираме, че той разтваря обятията си към цялостната Наука, божественото Изкуство и Съвършения Живот. Но неговото обещание не може да бъде изпълнено без участието на всички живи сили на човечеството. Две основни неща са необходими днес, за да бъде продължено Великото дело: от една страна, експерименталната наука и интуитивната философия трябва да се обърнат към фактите от психическо естество, към интелектуалните принципи и към духовните истини и, от друга, християнската догма трябва да допусне в себе си традицията и езотеричната наука, а оттам и Църквата да се реорганизира според степените на посвещението; всичко това следва да се осъществи чрез свободното и непринудено движение на всички християнски църкви в качеството им на Христови дъщери. Необходимо е науката да стане религиозна и религията да стане научна. Тази двойна еволюция, която вече се подготвя, накрая по необходимост ще доведе до помиряване на Науката и Религията на езотерична основа. Делото ще срещне доста трудности в началото, но бъдещето на европейското общество зависи от него. Преобразуването на християнството в езотерична посока ще предизвика преобразуването на иудаизма и исляма, както и обновяването на брахманизма и будизма В същата посока, то ще предостави религиозната основа за помирението между Европа и Азия.

Такъв е смисълът на духовния храм, който трябва да бъде изграден. Това е увенчаването на делото, интуитивно схващано и желано от Исус. Може ли любещото му слово да образува свързващата верига между науките и изкуствата, религиите и народите и да се превърне по такъв начин в универсално слово?

Днес Христос властва по земното кълбо чрез двата най-млади и най-могъщи, изпълнени все още с вяра народи. Чрез Русия той е стъпил в Азия, чрез англо-саксонците достига Новия свят. Европа е по-стара от Америка, но по-млада от Азия. Тези, които я смятат за обречена на неминуем упадък, я клеветят. Но ако тя продължава да се саморазкъсва вместо да се обединява по силата на единствената значима власт – властта на науката и религията, ако поради изчезване на тази вяра, която е светлината на духа, подхранвана от любовта, тя продължи да подготвя своето нравствено и обществено разпадане, европейската цивилизация рискува да загине от социални трусове или от нашествието на по-млади народи. Тогава те ще понесат факела, който тя е оставила да се изплъзне от ръцете й.

Европа е призвана за една по-добра роля да запази насоката за развитие на света, като завърши общественото дело на Христос, да осъществи неговата Всеобемаща идея и да увенчае с помощта на Науката, Изкуството и Справедливостта духовния храм на най-великия от Синовете Божии.