Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

С ъ д ъ р ж а н и е

1. 
   Последната съставка 4
   
2. 
   Добре дошли в Царствено 12
   
3. 
   Вещерска шапка 40
   
4. 
   Девойка в беда 53
   
5. 
   Колибата на принца 65
   
6. 
   Безликата бродница 76
   
7. 
   Непознатият в черно 91
   
8. 
   Сънища 101
   
9. 
   На път към двореца 111
   
10. 
    Златната ябълка 131
    
11. 
    Проклятията на принцовете 150
    
12. 
    Провалената сватба 173
    
13. 
    Царица на хора и самодиви 184
    
14. 
    Отмъщението на Златното момиче 210
    
15. 
    Вълшебна Коледа в Царствено 254
    

ГЛАВА 1

ПОСЛЕДНАТА СЪСТАВКА

Изгревът настъпи внезапно. Съвсем неочаквано. Сякаш някой разряза небето с ножица, разкъса тъмния небосвод на две части, които като тежки черни завеси се понесоха надолу към земята. Ярката бяла ивица, която го стори, започна стремглаво да се разширява, докато не изпълни цялото небе над вечно дъждовната гора с ослепителна светлина.

Вече беше ден. Необичаен ден с безоблачно млечнобяло небе и огромно жълто слънце, което с появата си обля гората със силна горещина, непозната досега нито за това място, нито и за земите отвъд него.

Скрита от клоните на високите и гъсто разположени дървета, долу се спотайваше млада самодива, която наблюдаваше настъпването на необяснимото явление, в началото с объркване, после с възхита, а накрая, щом се опомни къде в действителност се намира, със страх. Нямаше спомен как, нито защо, се беше озовала във вечно дъждовната гора, но знаеше, че не трябва да бъде тук.

Това място беше територия, принадлежаща на вещиците. Тяхната последна крепост след продължилата десетилетие тежка война с човеците. Война, която вещиците съкрушително загубиха и бяха изтласкани в периферията на света. Разбира се, хората никога не биха спечелили тази война, ако в сраженията самодивите не бяха до тях, за да им оказват необходимата помощ.

Вещиците и самодивите водеха своята война от векове, и преди нашествието на хората, никоя страна не можеше да вземе превес. Но сестринството на самодивите се оказа по-съобразително от това на вещиците и успя да привлече човешките същества на своя стана. И така, преди пет десетилетия, за първи във войната се появи победител. И хората направиха нова подялба на света. Те завзеха най-много от земите и нарекоха своята територия Царството. Техните доскорошни съюзници, самодивите, получиха полетата с най-плодородните почви, с най-пълноводните реки и най-многото злато на целия полуостров. Долината отвъд човешкото царство получи името – Златните поля.

А сразените вещици бяха прокудени във Вечно дъждовната гора – най-мрачните и студени земи, където дъждът никога не спираше да вали, а гъстите тъмни облаци, скупчени в небето, правеха невъзможно проникването дори на един-единствен слънчев лъч светлина.

За да се запази новопостигнатият мир, между границите на трите свята бяха издигнати магически бариери, така че да не може никой от другите да пристъпва в чуждите владения.

Някъде високо в небето се разнесе пронизителен крясък, последван от зловещо кискане. Младата самодива се сниши ниско до ствола на дървото, което ползваше като укритие. Това беше най-ужасният звук, който някога бе чувала. Звукът от кикота на смееща се вещица. Звук, който предупреждаваше жертвата си, че няма да се случи нищо добро. Самодивата знаеше, че трябва да бяга още щом се събуди изгубена в непознатата гора, без спомени от изминалата нощ. И щом осъзна, че над гората кръжаха вещици, яхнали своите черни метли, се досети, че всичко е дело на тяхната черна магия. Те я бяха довели тук. Но що за могъща забранена магия бяха използвали? Как изобщо бе успяла да премине безпроблемно през бариерите на световете, как изобщо бе проникнала в Златните поля, и как я бе пренесла от дома до гората на вещиците? Дали сестрите ѝ вече бяха забелязали изчезването ѝ? Дали в момента я търсеха? А може би вече идваха насам, за да я спасят? Каквото и да беше, нямаше да остане без последици, бе твърдо убедена самодивата. Вероятно щеше да се стигне до нова война. Сестрите ѝ нямаше да простят, нито да преглътнат така лесно, това дръзко посегателство на вещиците срещу една от тях. Онези грозни глупачки даваха ли си изобщо сметка какво си навличаха на главите?

• 
  Търсете я! Търсете я добре! Тя е някъде тук! – изкряска отгоре някаква вещица.
  
• 
  Ела, излез, малка игрива самодива. Не се срамувай – ехидно добави друга.
  
• 
  От таз гора не ще избягаш! – извиси пронизителен глас трета.
  

Настървените вещици прелетяха с метлите си на метри от укритието на самодивата без да я забележат. Щом се отдалечиха от мястото, самодивата използва момента и хукна през гората, в обратна на вещиците посока.

Тича дълго, търсейки проход, през който да премине в Царството на човеците, откъдето лесно можеше да се завърне в Златните поля. Но от бариерата между световете нямаше и следа, сякаш никога не бе съществувала.

Гигантското жарко слънце печеше безмилостно отгоре и превръщаше цялата гора в пещ. Дори въздухът пареше. Изведнъж самодивата изпита остра жажда. Не се лута дълго и пред нея се откри малко бистро поточе. Водата му ромолеше нежно и примамващо, дори някак подканящо. Без да се колебае много, тя се наведе над него, напълни шепите си с вода и започна да отпива.

И тогава някак незабележимо над поточето се спусна тънка ивица сянка, след секунда още една и още една. Разрастващите се плътни сенки постепенно закриха огромното слънце в небето.

Самодивата продължаваше улисано да отпива от сладката, освежаваща, вода на това прелестно поточе, напълно забравяйки къде беше и от кого бягаше. Мина време, преди да се опомни и да разбере, че над нея се бяха извисили няколко ята вещици с метлите си. Огледа ги добре и щом видя тъмнозелената им кожа, дългите като моркови заострени носове и черната им, стърчаща като слама, коса, разбра, че бе преследвана от вещици ловджийки – едни от най-опасните от своя вид. По-големите ѝ сестри, които бяха участвали във войната, често разказваха за тях и тежките сражения, които им се бе наложило да водят с тези подли преследвачки и самодивски похитителки.

• 
  Наистина ли си мислеше, че можеш да избягаш от нас? – заговори водачката на хайката. Най-грозната и отблъскващата от всички. – Наистина ли повярва, че си ни заблудила? Нито за миг не допусна, че през цялото време ние те водехме точно към това поточе. С омагьосана в забрава сладка вода.
  
• 
  Забрава? – повтори смутено самодивата.
  
• 
  Да, забрава. В мига, в който отпи от тази вода, всеки, който някога се е докоснал до теб, всеки, който те познава – те забрави. Официално вече си изтрита от спомените на всички. Вече не съществуваш за никого. Никой няма да тръгне да те търси и спасява. Нова война не ще започне заради твоето похищение.
  
• 
  Какво смятате да правите? Защо ви е нужна самодива?
  
• 
  Скоро ще разбереш. Щом те отведем в замъка ни. Хванете я – разпореди водачката на останалите вещици. – Можете да я удряте навсякъде по тялото, освен по лицето. Лицето трябва да остане непокътнато, както разпореди сестра Ерида.
  

Вещите се спуснаха светкавично надолу към вцепенената самодива и започнаха да я налагат свирепо по цялото тяло с дръжките на метлите си. Ударите им прецизно пропускаха ужасеното ѝ лице. Самодивата покорно се предаде и скоро загуби съзнание.
***
Замъкът на вещиците се състоеше от три високи кули, прилепени плътно една до друга. Кулите изглеждаха грозни и неугледни, направени от сиви каменни блокове. Покривите им бяха кръгли и островърхи с черни керемиди, имитиращи традиционните шапки, които вещиците носеха.

Вещиците въведоха пленената самодива в главната зала на първата кула. Там, седяща в своя огромен дървен трон, търпеливо ги чакаше сестра Ерида – лидерът и водачът на цялото вещерско сестринство. Тя беше висока, кокалеста и извънредно слаба. С рошава яркооранжева коса и бледа жълта кожа. Очите ѝ бяха в цвета на изгаснал въглен. Носеше дълга тъмнозелена рокля, а ръцете ѝ бяха окичени с множество пръстени и дебели златни гривни. Във всеки един от тези накити се криеше по една силна, черна и забранена магия. Ерида ежедневно се подлагаше на магии за разкрасяване. В резултат на това значително бе подобрила външния си вид и изглеждаше доста по-приемливо от всички останали вещици. Но все пак беше далеч от изяществото и красотата, на които всяка една самодива от селото в Златните поля се радваше. Сравнена с тях, видът на сестра Ерида беше доста невзрачен, като на несполучливо направена восъчна фигура с лошо оформено лице.

Вещиците проснаха заловената самодива на пода, пред трона на сестра Ерида, като я накараха да застане на колене. Тя беше загубила ума и дума, въртеше наляво-надясно широко ококорените си очи, и оглеждаше с тих ужас мястото, на което я бяха отвели. Самият замък на вещиците. И тя беше пред самата вещерска царица. Тя изгуби всякаква надежда и осъзна, че едва ли някога ще се измъкне оттук. Не искаше и да си представя на какви ужасии от сега нататък, ще я подлагат противните вещици. Каквото и да бяха планирали тези шарлатанки, то беше нещо голямо, досети се самодивата. И тя им беше крайно необходима.

• 
  Ваше Величество – заговори вещицата, която беше водач на ловджийките, – заловихме млада и красива самодива, както пожелахте. Родена е само преди тринайсет пълни луни. Може да се каже, че все още е дете.
  

Вещицата се поклони и бързо се оттегли назад.

• 
  Прекрасно – изрече Ерида. – Добре свършена работа, Беатрис.
  

Гласът ѝ бе измамно мек, изумително нежен и нереално успокояващ. Глас, в който прозираше явната намеса на тъмна магия.

Ерида се изправи и пристъпи към смаяната самодива. Дългата ѝ рокля се повлече по пода след нея.

• 
  Навярно вече си се досетила, че си доведена тук от силна магия за осъществяването на друга, далеч по-могъща магия – заговори високо Ерида, щом се извиси величествено над приведената самодива. – На практика почти невъзможна магия. Почти. Но благодарение на тази магия ние, вещиците, ще можем да унищожим царството на човеците и златните поля на самодивите, веднъж завинаги. Не, няма да има дълги и изтощителни епични битки, както в миналото. Също няма да създаваме и някакво невиждано чудовище, което да тероризира селото на човеците. В царството вече си имат достатъчно, които трябва да озаптяват. Може да си спокойна, няма да сътворим нищо страшно. Взехме си поука от грешките ни в миналото и този път решихме да заложим на един различен, мек и елегантен подход. Сигурно вече се питаш що за магия тогава ще е това? – Самодивата, която бе започнала да слуша в захлас речта на вещицата, кимна в отговор. – Не, няма да ти кажа. Няма да ти разкрия що за оръжие създаваме. Само ще ти изброя необходимите ни съставки за сътворяването му. Първо, един казан напълнен с чиста и недокосната от никого жива вода. Само ако знаеш колко време ни трябваше да съберем такова голямо количество вода, за да можем да напълним цял казан. Живата вода винаги е била оскъдна, а в днешни дни откриването на такава, по нашите опустошени от войни земи, си е направо дръзко приключение. След като се снабдихме с необходимото ни количество от тази вълшебно-чудотворна вода, преминахме към съставка номер две. Глас от русалка. Ах, само ако знаеш колко трудно се хващат тези непокорни създания и то в морето, което граничи единствено със земите на царството. Но имахме късмет, попаднахме на кораб с алчни риболовци, които, след необходимото количество злато, свършиха тази работа вместо нас. Изумително е как за човешките същества най-голямата магия си остава магията на златото. Съставка номер три – целувка от звезда. Ако знаеш колко дълго се мъчехме да хванем звезда, но всеки път се оказваше невъзможно. Накрая решихме, че щом звездата не може да дойде при нас, то ние ще отидем при нея. Все пак тази магия е далеч по-икономична от другата, но просто не се сетихме за нея в началото. Щяхме да си спестим доста време и усилия. – Ерида застана пред един от високите прозорци, дръпна дългата завеса и мрачната зала се изпълни с ослепително ярка дневна светлина. Лъчите, които проникваха през стъклото, за секунди изпълниха мястото с тежка горещина. Самодивата вдигна ръка и прикри очите си от силната светлина. Царица Ерида отново заговори към пленницата: – Вече се запозна с нашата величествено красива Слънчова мама. И последната и най-важната съставка за успеха на магията ни е лице на самодива.
  
• 
  Лице на самодива ли? – смая се самодивата.
  
• 
  Да! – Ерида се ухили зловещо, приведе се над ококорената от ужас самодива и прокара дългия си кокалест и мършав пръст по брадичката ѝ. – Твоето лице!
  

Внезапно острият ѝ нокът се вряза в меката самодивска кожа и за един миг вещерската царица, сякаш смъкваше ръкавица от ръката си, съдра лицето на самодивата. Последната издаде глух писък и се строполи на земята полумъртва. Ерида разпъна кожата на красивото ѝ лице, което бе останало в ръцете ѝ и го огледа с възхита.

• 
  Идеална е! – захили се широко тя. След това погледна към обезобразената жертва, гърчеща се на пода и нареди на вещиците ловджийки: – Изхвърлете тази безпризорна твар някъде далеч оттук. Не искам да я виждам никога повече. А с вас, дами, ни чака сериозна работа. – Тя заговори към другите вещици, събрали се в залата да проследят с вълнение падението на една красива самодива до същество без образ. – Предстои ни да сътворим най-великата магия, правена някога по тези земи.
  

ГЛАВА 2

ДОБРЕ ДОШЛИ В ЦАРСТВЕНО

20 години по-късно
Морето изглеждаше безкрайно. Отражението на залязващото слънце се стелеше отгоре му като река от течно злато. Високо в небето летяха ято чайки. Летният бриз подухваше леко, сякаш носеше тихата песен на тайнствен горски дух. Отдавна забравена песен с объркани и незнайни думи.

Пристанището в далечината приветстваше поредния новопристигнал кораб, препълнен с развълнувани туристи. Очертаваше се лятото да се радва на още един забележителен туристически сезон.

Жителите на Царствено обичаха да го наричат град-приказка, без дори да подозират колко близо бяха до истината. Тук всички бяха доволни от любовта, радостта и веселието, които изпълваха дните им. Виновницата за това безконечно благоденствие бе кметицата на градчето – Добротея Златева. Макар всички да знаеха името ѝ, хората в Царствено предпочитаха да я наричат „кметица Щастие“. Добротея нямаше нищо против прозвището, което нейните граждани ѝ бяха отредили. Дори го обичаше и бе доволна, че всички оценяваха високо неоспоримия ѝ принос в изграждането и утвърждаването на Царствено като водещ културен и туристически регионален център, а много скоро дори можеше да го превърне в град с национално значение. Каквато бе и мечтата ѝ, още от нощта, в която градът се роди.
***
Ариана отвори очи. Беше задрямала за момент и отново ѝ се бе присънил един от онези сънища, които винаги я караха да изпитва съмнения за реалността. Бе споделила за тях на приятелките си, но първата ѝ каза, че се тревожи напразно, а втората я бе посъветвала да ги забрави. Ариана искаше да сподели на съпруга си Кристофър за безпокойството, което пораждаха в нея тези съновидения, но и двете ѝ довереници се обявиха твърдо срещу желанието ѝ.

„Не го прави, само ще го объркаш и изплашиш. Той няма да те разбере. Ще помисли, че си луда“. Бе казала едната.

„Ако му кажеш, рискуваш да загубиш щастието си. Преди, когато реши да действаш така, той те отблъсна. Сама видя омразата в очите му. Тогава ти помогнах да залепиш счупените парчета, но ако нещата отпреди се повторят, сега няма да мога. Ще загубиш всичко. Помисли добре. Но пак ти казвам, ако искаш да говориш с някого относно тези сънища, то ние двете сме насреща, винаги и по всяко време. Затова сме приятелки, Ариана“ – добавила бе втората.

Ариана погледна към Кристофър. Ръцете му бяха отпуснати небрежно на волана на автомобила, вятърът развяваше тъмната му коса, а заобикалящият ги пейзаж се размиваше стремително в отражението на огледалните стъкла на слънчевите му очила. Изражението на лицето му излъчваше спокойствие и увереност, примесени с малко самодоволство. Всеки път, когато седнеше в тази кола, Кристофър неминуемо се възгордяваше. Ариана си спомни деня, или по-скоро бляскавото събитие, на което те се сдобиха с този автомобил.

Беше преди шест месеца, във вечерта на Коледното празненство, организирано от кметицата в дома ѝ. Всички жители на Царствено бяха поканени и присъстваха. Почетният гост беше Виктор Княжев. Известен сред останалите като собственика на голф клуба и най-богатия човек в града. За празненството Виктор бе дошъл заедно с прелестната си приятелка Преслава Търновска. Тя беше фотомодел. Притежаваше изваяно тяло, мека кожа с бронзов загар, ужасно дълги крака и буйна, къдрава, черна коса. Наричаха я екзотичното бижу на Царствено. Мъжете непрестанно въздишаха по нея и се топяха като сладолед само от един неин поглед. Макар нежно да флиртуваше с всеки един от тайните си обожатели, тя си оставаше предана на своя мъж и избраник – Виктор. Той беше неин любим, господар и покровител.

Във вечерта на празненството Виктор се бе издокарал с обувки и черен костюм в три части на Армани, черна риза и червена вратовръзка на Хюго Бос. Ариана знаеше това отлично, понеже ден по-рано кметица Златева ги бе навестила в дома им.

###

• 
  Изненада – извика тя с широка усмивка на лицето.
  
• 
  Кметица Щастие – сепна се в първия миг Ариана. – Тоест исках да кажа, кметица Добротея, на какво дължим честа?
  
• 
  Привет, Ариана, идвам по повод празничните дарения. Знаеш, традиция е всяка година да обикалям домовете и да помагам на нуждаещите се.
  
• 
  Ами... Благодаря ви, но ние не се нуждаем от нищо. Имаме си всичко.
  
• 
  Дали? – извика тя, свали кръглите си слънчеви очила и изгледа критично Ариана с големите си сапфирено сини очи. – Позволи ми да не се съглася с твоето наивно твърдение.
  

Вдигна ръка и щракна с пръсти. Сякаш от нищото до нея изникнаха двама непознати мъже със сини гащеризони, носещи множество кутии в ръце. Кметицата пристъпи напред и без да чака покана нахълта в дома на Ариана, следвана плътно от мъжете с кутиите. Първата жена на Царствено беше облечена в изискан костюм с цвят на жълто слънце и златисти обувки с високи токчета. Русата й коса бе хваната на две опашки и се спускаше напред през раменете й. Докато вървеше по коридора, за миг Ариана наистина я оприличи на малко, бързоподвижно, златно слънце.

Мъжете стовариха кутиите върху стъклената холна масичка във всекидневната, след което се поклониха на кметицата и тихо се изнизаха навън.

Ариана стоеше безмълвна, вперила учуден поглед в картонените купчини покрили масата й.

Кметицата посочи към едната купчина и заговори:

• 
  Това е за Кристофър. Шикозни обувки и изискан тъмносин костюм в три части на Джорджо Армани, разкошна бяла риза, съчетана с прекрасна зелена вратовръзка на Хюго Бос. Виктор ще бъде в абсолютно същото облекло. Само цветово двамата ще се отличават. Погрижила съм се най-готините мъже в Царствено да са с най-готините дрехи за вечерта.
  
• 
  Но, кметице, наистина нямаше нужда. Кристофър вече има няколко прилични костюма в гардероба си.
  
• 
  Може и да има, но няма нищо толкова изискано като това тук. – Кметицата потупа важно кутиите, след това посочи към другата купчина. – А това е за теб, мила. Обувки на Александър Маккуин и ослепителна черна рокля от последната колекция на Долче и Габана. Аз и Преслава ще бъдем в рокли от същата колекция. Червено, черно и златно – това ще бъдат цветовете на вечерта. И трите ще изглеждаме неотразимо.
  

Кметицата седна на дивана и огледа всекидневната на Ариана. По нейните стандарти твърде малка – диванът беше поставен до трите високи прозореца, гледащи към улицата, от двете му страни имаше два ниски фотьойла, а пространството пред него бе заето от стъклената масичка. В средата на всекидневната имаше и вградена в стената камина, която бе украсена празнично. Върху полицата й освен сватбената снимка на Кристофър и Ариана, поставена в позлатена рамка, лежеше голям пухкав гирлянд, а в двата му краища се извисяваха две високи коледни свещи. Разбира се и традиционните червени чорапи висяха окачени на камината. Тази година бяха два, докато догодина по всяка вероятност чорапите щяха да станат три. В единия ъгъл на всекидневната беше поставено и пищно украсено коледно дръвче.

• 
  Наистина не разбирам как с Кристофър можете да живеете в тази малка къща – започна отново кметицата. – Погледни само колко ви е тясна всекидневната. За останалите стаи просто не ми се говори.
  
• 
  Кметице, за нас е напълно достатъчно. Хол, кухня и трапезария на първия етаж. Две спални и детска стая на втория.
  

Кметицата погледна към наедрелия корем на Ариана.

• 
  Все пак да ти напомня, че когато бебето ви се роди, като младо семейство имате право да поискате по-голяма къща. Разбира се, няма да бъде като палата, в който живея аз, но може да е значително по-голяма от това тук. Кметството може да си позволи да ви предостави нов, напълно безплатен, дом.
  
• 
  Кметице, благодаря ви за щедростта, но тук сме щастливи.
  
• 
  Ох, Ариана, ще ме умориш. Когато някой е щедър към теб, не трябва да му благодариш и отказваш, а да вземаш с пълни шепи това, което ти се дава.
  
• 
  Нима Царствено не е достатъчно? А и там, откъдето идвам са ме учили, че човек не трябва да е алчен, а да е благодарен и на малкото.
  
• 
  Ами много грешно са те учили, миличка. Това, което ти отказваш да вземеш, друг с удоволствие ще го изтръгне от ръцете ти. Освен това ти казах да забравиш глупостите, които онези грозни глупачки са тъпкали в ума ти. Погледни ме мен, винаги съм знаела какво искам и как да го постигна. И ето виж ме докъде стигнах.
  
• 
  И скриването под самодивското було ли е било част от великия ти план?
  

Кметицата недоволно сви устни. Не обичаше да й бъде напомняно за това.

• 
  Никога не съм казвала, че пътят към върха е лесен. Да осеян е с препятствия, но пък в крайна сметка имаме това, което искаме. – Кметицата се изправи, мина зад дивана и застана пред средния прозорец. – Погледни, имаме Царствено. Нашето малко късче чисто щастие, сред океана на заобикалящото ни нещастие. Светът тук е огромен. Хората са в изобилие. И повечето от това изобилие е нещастно. Малцина могат да се нарекат истински щастливи. А ние в Царствено сме хората, които всяка една секунда се докосват до самородното щастие. Затова и в града прииждат толкова много туристи през всеки един сезон. Те усещат, че Царствено е различно. Усещат, че ние тук сме различни.
  
• 
  Усещат магията.
  
• 
  Усещат я, но не я разбират. За наше щастие. Хората тук може да имат забележителни постижения в много области, но по отношение на магията са тотални слепци. И по-добре за нас.
  
• 
  Искате ли да ви направя кафе?
  
• 
  Е, хайде де! От десет минути се чудя защо не ми предлагаш. Казвам си, аз идвам в дома й с толкова много и скъпи подаръци, а Ариана дори едно кафе не иска да ми свари.
  

Ариана се изчерви, обърна се смутена и изтича в кухнята, където се зае с приготвянето на напитката.
###
Виктор стоеше отпред на алеята пред огромната триетажна къща на кметица Щастие и поставяше огромна празнична панделка върху предния капак на тъмносиния Мерцедес, който бе паркиран там. Домът на кметицата бе разположен на най-високия хълм в града и оттук през деня можеше да се види необятното море, което ги заобикаляше от едната страна и гъстата и труднопроходима гора от другата.

Щом видя, че Кристофър и Ариана пристигнаха, Виктор бързо изтича до порталната врата на оградата, направена от извито ковано желязо и боядисана в бляскаво златисто, и ги посрещна топло. Ръкува се с Кристофър и го потупа приятелски по гърба, след като той продължи напред, Виктор прегърна нежно Ариана и прошепна в ухото й:

Каталог: todo
todo -> Никола Николов Маските на величията
todo -> Жак алфонс доде
todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967
todo -> Венцислав енчев бутик за поезия
todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия
todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5
todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата