Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

превод от немски: БОРИС ПАРАШКЕВОВ


изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от книга

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

2. Предговор към но­во­то из­да­ние (1918 г.) ...................................7

Наука за сво­бо­да­та

3. Съзнателната чо­веш­ка дейност...................................................10

4. Основният под­тик към на­ука­та ..................................................16

5. Мисленето в служ­ба на раз­би­ра­не­то на све­та ...........................21

6. Светът ка­то възприятие................................................................33

7. Познаването на све­та ...................................................................46

8. Човешката индивидуалност.........................................................60

9. Има ли гра­ни­ци познанието?.......................................................65

Реалността на сво­бо­да­та

10.Факторите на жи­во­та ..................................................................78

11.Идеята за сво­бо­да­та ....................................................................82

12.Фи­ло­со­фия на сво­бо­да­та и монизъм.........................................99

13. Всемирна цел и цел на Живота (Предназначение на

човека) .........................................................................................105

14. Нравственото въ­об­ра­же­ние (Дарвинизъм и нравственост)....108

15. Стойността на жи­во­та (Песимизъм и оптимизъм)..................117

16. Индивидуалност и род ..............................................................136

Заключителни въп­ро­си

17. Обобщение на мо­низ­ма .............................................................140

18. Първо при­ло­же­ние (Добавка към но­во­то из­да­ние от

1918 г.).........................................................................................147

19. Второ при­ло­же­ние .....................................................................152

Духовните ре­во­лю­ции и свър­за­ни­те с тях но­ви на­уч­ни дис­цип­ли­ни оби- к­но­ве­но въз­ник­ват с из­г­раж­да­не­то на но­ви понятия. Такъв е слу­ча­ят и с по­ня­ти­ето „антропология", ко­ето от­к­ри из­с­ле­до­ва­тел­с­ки пер­с­пек­ти­ви от на­й-­висш порядък.

През 1596, го­ди­на­та в ко­ято се раж­да Рене Декарт, ба­ща­та на но­во­то време, Ото Гасман (1562 - 1607) из­да­ва сво­ята „Рsусhоlоgia аnthгороlо- gicа", в ко­ято за пръв път пра­ви опит да ин­тег­ри­ра от­къс­леч­ни­те зна­ния за чо­ве­ка в ед­на все­об­х­ват­на на­ука за човека.

Обаче ско­ро се очер­та­ват и границите, на ко­ито се на­тък­ва ес­тес­т­ве­но­на­уч­на­та методология, в стре­ме­жа си да стиг­не до „истинския" об­раз на човека.

Ето защо, през 1856, в сво­ята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая ця­ла­та ан­т­ро­по­ло­гия се свеж­да до всес­т­ран­но обос­но­ва­ния факт, че спо­ред съ­щин­с­ка­та си при- рода, как­то и в из­точ­ни­ци­те на сво­ето съзнание, чо­ве­кът при­над­ле­жи към един над­се­ти­вен свят. Сетивното съз­на­ние и въз­ник­ва­ща­та чрез не­го фе­но­ме­но­ло­гия на света, как­то и це­лия се­ти­вен жи­вот на човека, ня­мат ни­как­ва дру­га стойност, ос­вен че пре­дос­та­вят арената, на ко­ято се осъ­щес­т­вя­ва над­се­тив­ния жи­вот на Духа... Крайният ре­зул­тат на ан­т­ро­по­ло­ги­ята е Антропософията."

Впрочем по­ня­ти­ето „Антропософия" сре­ща­ме още през 1575, два­де­сет и ед­на го­ди­на пре­ди „Рsyсhоlоgiа апthrоро­1оgiа" на Гасман, ко­га­то в Базел е пуб­ли­ку­ва­но съ­чи­не­ни­ето „De Маgiа Vеtеrum". Като пър­ва за­да­ча на Антропософията в 16 век се раз­г­леж­да оду­хот­во­ря­ва­не­то на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки и со­ци­ал­ния живот.

Швейцарският фи­ло­соф и ан­т­ро­по­лог Игнац Паул Трокслер (1780 - 1866), уче­ник и при­ятел на Шелинг, виж­да в Антропософията ед­но „по- вишение" на до­се­гаш­на­та философия, ко­ято се из­ди­га до един вид „ме­ди­та­тив­на философия": „Колко ра­дос­т­но е, че на­й-­но­ва­та фи­ло­со­фия се ус­т­ре­мя­ва към вся­ка ед­на Антропософия и, следователно, се про­явя­ва как­то в поезията, та­ка и в историята. При то­ва не тряб­ва да смятаме, че та­зи идея е плод на ня­как­ва спекулация, как­то и да смес­ва­ме ис­тин­с­ка­та ин­ди­ви­ду­ал­ност на чо­ве­ка ни­то със су­бек­тив­ния дух или Аза, ни­то с аб­со­лют­ния Дух."

През 1882 Роберт Цимерман из­да­ва във Виена своя ос­но­вен труд „Въ- ведение в антропософията", кой­то оказ­ва из­вес­т­но въз­дейс­т­вие вър­ху Рудолф Щайнер. Разбира се, по­-къс­но Рудолф Щайнер из­пъл­ва то­ва по­ня­тие със съв­сем дру­го съдържание.

Основният стре­меж на ан­т­ро­по­соф­с­ки­-­ори­ен­ти­ра­на­та Наука за Духа е да стиг­не до един все­об­х­ва­тен „об­раз на све­та и човека". Антропософи- ята не е дог­ма­тич­но учение, ко­ето пре­доп­ре­де­ля ха­рак­те­ра на въпроси- те, как­то и на­чи­на за тях­но­то разрешение.

„Тя ня­ма ни­що об­що с мъртвото, аб­с­т­рак­т­но познание... а ка­то жи­во познание, тя об­х­ва­ща жи­во­та чрез са­мия него; тя се вли­ва в чо­ве­ка не прос­то под фор­ма­та на мис­ли или ка­то ре­зул­тат от ед­но или дру­го на- блюдение, а ка­то жи­ви­тел­на кръв за душата; ка­то фор­ма на живот, тя при­със­т­ва в са­мия човек".

Когато Рудолф Щайнер за­поч­ва да обос­но­ва­ва на­уч­но ре­зул­та­ти­те от сво­ите „ду­шев­ни наблюдения", той установява, че осо­бе­но в об­лас­т­та на философията, въп­ро­сът неп­ре­къс­на­то опи­ра до гра­ни­ци­те на чо­веш­ко­то познание. За не­го ста­ва все по-ясно: нес­по­соб­нос­т­та за нрав­с­т­ве­ни дейс­т­вия се дъл­жи тък­мо на обстоятелството, че на­ука­та ка­пи­ту­ли­ра пред гра­ни­ци­те на не­се­тив­ния свят и пре­дос­та­вя то­зи свят на мистиците. Единственият на­чин да се прех­вър­ли мост меж­ду се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия и ду­хов­ния „све­то­вен ред", а с то­ва да се стиг­не и до ед­но по­-дъл­бо­ко раз­би­ра­не на света, се със­тои в пре­одо­ля­ва­не­то на съ­щес­т­ву­ва­щи­те поз­на­ва­тел­ни граници.

За Рудолф Щайнер не­се­тив­ни­те си­ли бя­ха не­ос­по­рим факт, съ­що как­то и фи­зи­чес­ки­те при­род­ни сили. Ето за­що той на­со­чи сво­ето вни­ма­ние и в две­те посоки.

Изходната точ­ка на не­го­во­то гран­ди­оз­но де­ло след­ва да тър­сим в ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те му раз­ра­бот­ки и студиите, свър­за­ни с те­ория на поз­на­ни­ето от осем­де­сет­те го­ди­ни на 19 век.

Но „познанието" при Рудолф Щайнер да­леч не се ог­ра­ни­ча­ва са­мо в не­пос­ред­с­т­ве­но­то раз­г­леж­да­не на съ­щес­т­во­то „човек" и не­го­ви­те връз­ки с външ­ния свят, В слу­ча­ят - и то­ва е съ­щес­т­вен приз­нак на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то ду­хов­но из­с­лед­ва­не - на­ред с об­що­из­вес­т­ни­те и „признати" ду­шев­ни способности, чрез „концентрация" и дру­ги раз­но­вид­нос­ти на „ду­шев­но обучение", се сти­га до ед­но за­дъл­бо­ча­ва­не и раз­ши­ря­ва­не на чо­веш­ко­то съзнание.

Типичен при­мер в то­ва от­но­ше­ние е за­гат­на­то­то още през 1909 „уче­ние за сетивата". В не­го виждаме, как Рудолф Щайнер при­да­ва стойност не на слу­чай­ни­те ре­зул­та­ти от ед­но или дру­го ду­хов­но изследване, а на ек­зак­т­но­то описание, прос­ле­дя­ва­що пре­хо­да от „обикновените" се­тив­но­-

През след­ва­щи­те де­се­ти­ле­тия - след ка­то е нап­ра­вил раз­тър­с­ва­щи раз- крития, за­ся­га­щи ос­но­ви­те на психологията, философията, ан­т­ро­по­ло­ги­ята и хрис­то­ло­ги­ята - Рудолф Щайнер раз­ши­ря­ва сво­ите лек­ци­он­ни цик­ли и в об­лас­т­та на педагогиката, медицината, физиката, икономика- та, сел­с­ко­то стопанство.

Още пре­ди своя ре­до­вен уни­вер­си­тет­с­ки курс във Виенската политех- ника, Рудолф Щайнер се за­поз­на­ва под­роб­но с Кантовата „Критика на чис­тия разум", как­то и с ос­нов­ни­те тру­до­ве на Фихте и Хегел. За те­зи мла­деж­ки години, той пи­ше в „Моят жиз­нен път" (Събр. Съч. №28, 1962 г., 52 стр.): „По то­ва вре­ме пред мен наз­ря­ва­ше за­да­ча­та да пре­не­са жи­вия тре­пет на чо­веш­ка­та ду­ша в стро­ги­те фор­ми на мисленето. Посте- пенно мо­ите усилия, свър­за­ни с яс­но­та­та и точ­нос­т­та на ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те понятия, ме убедиха, че един­с­т­ве­но въз­мож­на­та из­ход­на точ­ка за ед­но ис­тин­с­ко познание, се на­ми­ра в дейс­т­ве­нос­т­та на чо­веш­кия „Аз". Както Азът е дейс­т­вен и сам наб­лю­да­ва сво­ята действеност, ду­хов­ни­те фак­ти се про­явя­ват не­пос­ред­с­т­ве­но пред чо­веш­ко­то съзнание."

От есен­та на 1879 той за­поч­ва да изу­ча­ва ма­те­ма­ти­ка и хи­мия във Вие- на. Наред с то­ва по­се­ща­ва лек­ци­ите на Карл Юлиус Шрьоер вър­ху нем­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра и кур­са по „прак­ти­чес­ка философия" на сил­но пов­ли­яния от Аристотел Франц Брентано.

Скоро Рудолф Щайнер по­па­да всред оно­ва си­ло­во поле, къ­де­то се кръс­тос­ват ес­тес­т­ве­ни­те на­уки и философията: „Аз усе­щах в се­бе си за­дъл­же­ни­ето да тър­ся ис­ти­на­та по пъ­тя на философията. Ето за­що тряб­ва­ше да се за­ни­ма­вам се­ри­оз­но с ма­те­ма­ти­ка и ес­тес­т­ве­ни науки. Бях убеден: до те­зи дис­цип­ли­ни аз изоб­що не бих мо­гъл да стигна, ако не съм в със­то­яние да ин­терп­ре­ти­рам тех­ни­те ре­зул­та­ти от фи­ло­соф­с­ка глед­на то- чка." (Събр. Съч. №28, 59 стр.)

Първоначално поз­на­ва­тел­ни­ят ин­те­рес на Рудолф Щайнер е на­со­чен към вза­им­на­та връз­ка меж­ду „идея" и „действителност". Убеждението му, че мис­ли­те са не ог­ле­дал­ни об­ра­зи на действителността, а са­ма­та действителност, неп­ре­къс­на­то нараства. „Мисловното изживяване, ка­то не­пос­ред­с­т­вен факт в един дейс­т­ви­те­лен свят, за мен не под­ле­же­ше на съмнение. Дори то бе­ше мно­го по­-­ин­тен­зив­но от се­тив­ни­те изживява- ния. Да, то е факт; но чо­век не мо­же да се от­на­ся към не­го ка­то към сво­-

През 1894 из­ли­за ед­но от на­й-­за­бе­ле­жи­тел­ни­те съ­чи­не­ния на Рудолф Щайнер, „Фи­ло­со­фия на свободата", след ка­то пред­пос­тав­ки­те за не­го­ва­та „те­ория на познанието" и проб­ле­мът за от­но­ше­ни­ето меж­ду „поз- нание" и „действителност" са ве­че из­ло­же­ни пре­ди две го­ди­ни в не­го­ва­та дисертация, но­се­ща заглавието: „Истина и наука. Увод във “Фи­ло­со­фи­ята на свободата". Според ду­ми­те на са­мия Рудолф Щайнер „прана- чалото" на та­зи кни­га се съ­дър­жа в след­ни­те из­ре­че­ния от не­го­ва­та ста­тия „За ес­тес­т­во­то на на­ши­те идеали": „Все пак аз не мо­га да повярвам, че не съ­щес­т­ву­ва ед­но из­ви­ся­ва­не над дъл­бо­кия пе­си­ми­зъм на позна- нието. И ко­га­то раз­г­леж­дам вът­реш­на­та чо­веш­ка същност, ко­га­то се приб­ли­жа­вам до на­шия иде­ен свят, аз се до­кос­вам до то­ва извисяване. То пред­с­тав­ля­ва един съ­вър­шен и зат­во­рен в се­бе си свят, кой­то не за­ви­си от пре­ход­нос­т­та на външ­ния фи­зи­чес­ки свят. И ни­ма на­ши­те иде­али не са дейс­т­ви­тел­но жи­ви и са­мос­то­ятел­ни Същества (Wesenheiten), не­за­ви­се­щи от бла­гоп­ри­ят­ни­те или враж­деб­ни ус­ло­вия на природата?

Дори и прек­рас­на­та ро­за ви­на­ги да уми­ра пред без­ми­лос­т­ния по­рив на зимата, тя е из­пъл­ни­ла сво­ята мисия, за­що­то е внес­ла ра­дост в жи­во­та на сто­ти­ци хора; до­ри ут­ре ня­ко­му да би хрум­на­ло да от­ре­че ця­ло­то звез­д­но небе: ни­ма хи­ля­до­ле­тия на­ред хо­ра­та не пог­леж­дат с прек­ло­не­ние нагоре. Те са съ­вър­ше­ни не по­ра­ди ед­ни или дру­ги процеси, ра­зиг­ра­ва­щи се във времето, а по­ра­ди сво­ята вът­реш­на същност.

Какво дос­той­но за съ­жа­ле­ние съ­щес­т­во би бил он­зи човек, кой­то не от- крива, уте­ха вът­ре в своя иде­ен свят, а се нуж­дае за та­зи цел от по­мощ­та на природата. Къде ос­та­ва бо­жес­т­ве­на­та свобода, ако природата, съ­що как­то нев­ръс­т­ни­те деца, ни дър­жи в сво­ята проходилка? Не, тя тряб­ва да ни от­каз­ва всичко, за да из­во­юва­ме щастието, да го по­ро­дим от на­шия сво­бо­ден Аз. Не на природата, а на се­бе си ние ис­ка­ме да дъл­жим вси- чко!

Обаче та­зи сво­бо­да е са­мо един блян! Доколкото сво­бод­но си въ­об­ра­зя­ва­ме ед­но или друго, ние сме под же­ляз­на­та не­об­хо­ди­мост на природа- та. Дори на­й-­ве­ли­чес­т­ве­ни­те идеи, до ко­ито стигаме, са са­мо ре­зул­тат от сля­по бу­шу­ва­ща­та в нас природа. А на­й-­пос­ле тряб­ва да проумеем, че ед­но същество, ко­ето поз­на­ва се­бе си, не мо­же да бъ­де несвободно!... Ние виж­да­ме как за­ко­ни­те ръ­ко­во­дят не­ща­та и то­ва при­чи­ня­ва необхо- димостта. Но в на­ше­то поз­на­ние ние при­те­жа­ва­ме она­зи мощ, с ко­ято мо­жем да ос­во­бо­дим при­род­ни­те не­ща от си­ла­та на закона. Трябва ли то­га­ва да ос­та­нем без­во­ле­ви ро­би на те­зи закони?"

Замисълът на „Философия на свободата" е фор­му­ли­ран от Рудолф Щай- нер по след­ния начин: „Тази кни­га си пос­та­вя две ос­нов­ни цели. Първа-

Истинското зна­че­ние на та­зи кни­га - и с то­ва тя над­х­вър­ля рам­ки­те на обик­но­вен фи­ло­соф­с­ки трак­тат - е в обстоятелството, че тя не са­мо опис­ва как чо­век пра­вил­но мо­же да мис­ли нещата, а как, из­хож­дай­ки от мисленето, да стиг­не до нрав­с­т­ве­ни действия.

Сега пред чо­ве­ка се из­п­ра­вя за­да­ча­та не са­мо да уп­раж­ня­ва това, ко­ето Рудолф Щайнер на­ри­ча „moralische Рhаntasie", а да пре­об­ра­зи це­лия дне­шен свят в он­зи бъ­дещ свят, кой­то ве­че на­пи­ра към всич­ки нас. И Рудолф Щайнер на­ри­ча онова, ко­ето чрез „moraliscne Рhаntasie" се прев­ръ­ща в действителност, с име­то „moraliche Тесhnik".

В сво­ята род­с­т­ве­на близост, те две­те - „мо­рал­на­та фантазия" и „мо­рал­на­та техника" - при­над­ле­жат към об­лас­т­та на науката! „Освен бо­гатс­т­во­то от мо­рал­ни идеи и мо­рал­на фантазия, нрав­с­т­ве­ни­те дейс­т­вия пред­по­ла­гат ед­на дру­га способност: да се пре­фор­ми­ра све­та на въз­п­ри­яти­ята по та­къв начин, че да не се на­ру­ша­ват тех­ни­те за­ко­но­мер­ни връз­ки и зависимости. Моралната тех­ни­ка под­ле­жи на изучаване, как­то и вся­ка дру­га на­уч­на дисциплина. Въпреки че, об­що взето, хо­ра­та са по­-с­к­лон­ни да из­на­ми­рат по­ня­тия за ве­че ус­та­но­ве­ни­те фор­ми на живот, от­кол­ко­то да ги из­г­раж­дат от фан­та­зи­ята и то осо­бе­но ко­га­то се от­на­ся за бъ­де­щи действия."

В сво­ята „биографична" лек­ция от 27.10.1918 („Историческа симптома- тология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер до­пъл­ва по то­зи повод: „Това, ко­ето ос­та­вих то­га­ва под пис­ме­на форма, бе­ше пре­ди всич­ко един ети­чен индивидуализъм. С дру­ги думи, аз посочих: Човек ни­ко­га не би мо­гъл да бъ­де свободен, ако не­го­ви­те дейс­т­вия не про­из­ти­чат от оне­зи идеи, ко­ито се ко­ре­нят в ин­ту­ици­ите на от­дел­на­та чо­веш­ка инди- видуалност. Така че то­зи ети­чен индивидуализъм, ка­то пос­лед­на етич­но­-­ево­лю­ци­он­на цел на човека, ве­че включ­ва в се­бе си та­ка на­ре­че­ния сво­бо­ден Дух, кой­то си про­би­ва път и пос­те­пен­но се ос­во­бож­да­ва как­то от при­ну­да­та на при­род­ни­те закони, та­ка и от при­ну­да­та на всич­ки об­щоп­ри­ети нрав­с­т­ве­ни закони."

Валтер Куглер, 1991

Два са ос­нов­ни­те въп­ро­си за ду­шев­ния жи­вот на човека, оп­ре­де­ля­щи всичко, ко­ето под­ле­жи на ана­лиз в та­зи книга. Единият е да­ли има въз-­

Възгледът, за кой­то тук ста­ва ду­ма във връз­ка с два­та въпроса, се пред­с­та­вя ка­то такъв, кой­то - вед­нъж зас­тъ­пен - мо­же да се пре­вър­не в със­тав­ка на са­мия ду­ше­вен живот. Не че се да­ва те­оре­ти­чен отговор, кой­то - ве­че ус­во­ен - чо­век при­те­жа­ва един­с­т­ве­но ка­то за­па­ме­те­но убеждение. За представата, за­ло­же­на в ос­но­ва­та на та­зи книга, един та­къв от­го­вор би бил са­мо привиден. Такъв готов, окон­ча­те­лен от­го­вор не се дава, а се преп­ра­ща към ед­на об­ласт на ду­шев­ни изживявания, в ко­ято чрез са­ма­та вът­реш­на ду­шев­на дейност въп­ро­сът от­но­во по­лу­ча­ва жив от­го­вор във все­ки момент, щом чо­ве­кът се нуж­дае от него. Който вед­нъж е от­к­рил ду­шев­на­та област, къ­де­то се по­раж­дат те­зи въпроси, не­му тък­мо ис­тин­с­ко­то съ­зер­ца­ние на та­зи об­ласт ще да­де онова, ко­ето му тряб­ва за те­зи две за­гад­ки на живота, та с пос­тиг­на­то­то да про­дъл­жи към ши­ри­ни­те и дъл­би­ни­те на за­га­дъч­ния живот, към ко­ито го е на­со­чи­ла нуж­да­та и съдбата. С това, стру­ва ми се, се раз­к­ри­ва ед­но познание, ко­ето чрез соб­с­т­ве­ния си жи­вот и чрез род­с­т­во­то на то­зи соб­с­т­вен жи­вот с це­лия ду­ше­вен жи­вот на чо­ве­ка до­каз­ва сво­ята оп­рав­да­ност и валидност.

Така раз­съж­да­вах за съ­дър­жа­ни­ето на та­зи книга, ко­га­то я пи­шех пре­ди два­де­сет и пет години. Такива из­ре­че­ния съм длъ­жен да на­пи­ша и днес, ако ре­ка да очер­тая за­ми­съ­ла на своя труд. При то­га­ваш­ния ръ­ко­пис си пос­та­вих ог­ра­ни­че­ни­ето да не оти­вам по­-да­леч от онова, ко­ето е свър­за­-
но в на­й-­те­сен сми­съл с из­тък­на­ти­те два ос­нов­ни въпроса. Ако ня­кой ос­та­не учуден, че в нас­то­яща­та кни­га все още лип­с­ва на­соч­ва­не към сфе­ра­та на све­та на ду­хов­ния опит, из­ло­же­на в мои по­-къс­ни съчинения, то не­ка той има предвид, че по оно­ва вре­ме аз прос­то ня­мах на­ме­ре­ние да пред­ло­жа опи­са­ние на ре­зул­та­ти­те от ду­хов­ни изследвания, а ис­ках пър­во да по­ло­жа ос­но­ва­та вър­ху ко­ято мо­гат да по­чи­ват та­ки­ва резул- тати. В та­зи „Фи­ло­со­фия на свободата" кон­к­рет­ни ре­зул­та­ти от то­зи род не се съдържат, как­то не се съ­дър­жат и кон­к­рет­ни при­ро­до­на­уч­ни ре- зултати; но по мое мне­ние съ­дър­жа­що­то се в нея мо­же да бъ­де осо­бе­но не­об­хо­ди­мо за онзи, кой­то се стре­ми към си­гур­нос­т­та на та­ки­ва позна- ния. Казаното в кни­га­та мо­же да е при­ем­ли­во и за някого, кой­то по­ра­ди лич­ни ос­но­ва­ния се дис­тан­ци­ра от мо­ите ду­хов­но­-на­уч­ни из­с­ле­до­ва­тел­с­ки резултати. За он­зи обаче, кой­то мо­же да раз­г­леж­да те­зи ду­хов­но­-на­уч­ни ре­зул­та­ти ка­то нещо, към ко­ето има влечение, за не­го нап­ра­ве­ни­ят тук опит ще има осо­бе­на важност. А то­зи опит це­ли да удос­то­ве­ри как ед­но неп­ре­ду­бе­де­но разсъждение, прос­ти­ра­що се са­мо вър­ху по­со­че­ни­те два ос­нов­ни за вся­ко поз­на­ние въпроса, во­ди до възгледа, че чо­ве­кът жи­вее в един ре­ален свят на Духа. В та­зи кни­га стре­ме­жът е да се оп­рав­дае опоз­на­ва­не­то на об­лас­т­та на Духа пре­ди нав­ли­за­не­то в ду­хов­ния опит. А то­ва оп­рав­да­ва­не се из­вър­ш­ва по та­къв начин, че в нас­то­ящо­то из­ло­же­ние на­вяр­но ни­къ­де не се на­ла­га да се хвър­ля пог­лед към из­тък­ва­ния по­-къс­но от мен опит, за да бъ­де ус­та­но­ве­на при­ем­ли­вос­т­та на ка­за­но­то тук, в слу­чай че ня­кой мо­же или ис­ка да про­яви ин­те­рес към ха­рак­те­ра на са­мо­то нас­то­ящо изложение.

Така на мен ми се струва, че та­зи кни­га заема, от ед­на стра­на на­пъл­но обо­со­бе­но мяс­то спря­мо мо­ите съ­щин­с­ки ду­хов­но­-на­уч­ни трудове, а от дру­га - че тя все пак е свър­за­на на­й-­тяс­но с тях. Всичко то­ва ме под­тик­на сега, двайсет и пет го­ди­ни по-късно, от­но­во да пуб­ли­ку­вам съ­дър­жа­ни­ето й в об­щи ли­нии поч­ти без промени, ка­то нап­ра­вя са­мо по­-­об­шир­ни до­бав­ки към ре­ди­ца раздели. Такива об­с­той­ни раз­ши­ре­ния ми се сто­ри­ха необходими, след ка­то меж­дув­ре­мен­но ус­та­но­вих неп­ра­во­мер­ни тъл­ку­ва­ния на ка­за­но­то от мен. Поправки на­не­сох един­с­т­ве­но там, къ­де­то днес ми из­г­леж­да не­уме­ло из­ра­зе­но онова, ко­ето съм ис­кал да ка­жа пре­ди чет­върт столетие. (Подобни поп­рав­ки ве­ро­ят­но ще да­дат по­вод са­мо на ня­кой не­доб­ро­же­ла­тел да твърди, че съм про­ме­нил ос­нов­но­то си убеждение.)

Книгата бе раз­п­ро­да­де­на още пре­ди мно­го години. И ма­кар - как­то ли­чи от то­ку­-що ка­за­но­то - да ми се струва, че днес по съ­щия на­чин тряб­ва да се за­яви онова, ко­ето пре­ди двайсет и пет го­ди­ни съм за­явил от­нос­но по­со­че­ни­те въпроси, аз дос­та за­ба­вих под­гот­вя­не­то на то­ва но­во изда- ние. Непрекъснато се пи­тах да­ли не би тряб­ва­ло на ед­но или дру­го мяс­-
то да взе­ма от­но­ше­ние към мно­гоб­рой­ни­те фи­ло­соф­с­ки възгледи, въз­ник­на­ли след по­ява­та на пър­во­то издание. Ангажираността ми в пос­лед­но вре­ме с из­с­лед­ва­ния из­ця­ло в на­ука­та за Духа ми поп­ре­чи­ха да сто­ря то­ва по же­ла­ния от мен начин. Но сега, след ка­то на­й-­за­дъл­бо­че­но се за­поз­нах със съв­ре­мен­на­та фи­ло­соф­с­ка дейност, аз се убедих, че кол­ко­то и съб­лаз­ни­тел­но да е са­мо по се­бе си ед­но та­ко­ва взе­ма­не на отношение, то не е във връз­ка с те­ма­ти­ка­та на мо­ята кни­га и за не­го ня­ма мяс­то в нея. Онова, ко­ето от гле­ди­ще на „Философия на свободата" спо­ред мен зас­лу­жа­ва да се ка­же за по­-но­ви­те фи­ло­соф­с­ки направления, чи­та­те­лят мо­же да на­ме­ри във вто­рия том на моя труд „Загадки на философията".

Април 1918 г. Рудолф Щайнер