Книга са написани по действителни случки от живота на едни от най-големите български писатели

Бащата беше учител; имаше едно българско учили­ще в квартал фенер и той учеше малките българчета там, след като току-що бе спрял да издава поради лип­са на пари един вестник, с който бе станал известен навсякъде в България. Вестникът се казваше „Македо­ния“ и много години по-късно много учени хора щяха да казват, че това е бил най-хубавият български вест­ник в Цариград. Но нямаше пари, бащата бе много задлъжнял и сега с учителската си заплата връщаше дълговете на вестника. Нямаше и кой да им готви; при­бираха се и вечеряха сами. Вечеряха хляб с маслини или хляб със сирене, а после обратното – хляб със сирене и след това хляб с маслини. Имаха стомничка с вода. Пийваха си добре и момчето лягаше от вът­решната страна на миндера и веднага заспиваше. На външната страна сядаше бащата, разтваряше тефте­рите си, отваряше мастилницата на дивита си и за­почваше да пише.

Зимните нощи бяха дълги, а в Цариград и немного топли. Момчето спеше, наспиваше се и в просъница-та си виждаше газеничето да свети, а баща му все та­ка да пише. Стаята бе студена, а под юргана топло. Колко ли студено беше сега на баща му?

– Тате! – казваше то, обзето от съчувствие. – Да ти направя ли кафе?

– Хай, направи, Рачо – зарадван се обръщаше на­зад баща му. – Направи, да стоплиш татка си.

Имаха огнище, имаха сухи дръвца. Момчето стък-ваше огън, слагаше кафеничето, замирисваше на дом, замирисваше на топлинка. И двамата си помисляха в тоя миг едно и също. Мислеха си за Трявна, за майка­та, за другите братчета там зад Балкана, които чакаха таткото да спечели, а Рачо да се изучи. Кафето вдига­ше каймак – тъмнокафяв, гъстък.

– Сполай ти, момчето ми – казваше бащата. – Ти пак си легни, че е среднощ, а аз ще попиша още, че имам за писане много.

От миндера зад гърба му Рачо го гледаше. Той из­пиваше кафето, без да го усети, и пак хващаше перо­то. Прибираше краката си в леглото, слагаше тефтера на коляно и така, полуобърнат към него, продължава­ше да пише. фитилът в газеничето запращяваше, куче пролайваше навън, мюезинът от някоя джамия про­точваше внезапно нощната си молитва. Баща му нито виждаше, нито чуваше. „Какво ли пише татко? – пита­ше се момчето, докато заспиваше отново. – И не му ли се спи?“

На баща му не се спеше.

Не чувстваше умора.

Не усещаше студа, който сковаваше краката му под завивката.

Той пишеше поемата „Изворът на белоногата“. Мно­го години по-късно много учени хора щяха да кажат, че това е най-хубавата поема от времето на Българ­ското възраждане.

Както всичко, до което се бе докоснал бащата, след много години на много хора щеше да изглежда неве­роятно, непостижимо, изключително.

Защото бащата на момчето се казваше Петко Рачов Славейков.

Човекът, който със словото си събуди българския народ в робския му унес и който написа много хубави песни и за възрастните, и за децата.


ОТ ВЪРХА НА ЖИВОТА
Призори в студения януарски въздух проеча камбанен звън. Беше неделя и ранобудните сливенци не се учудиха, но камбаните не преставаха като друг път, а още по-усърдно се разлюляха. Една бърза вест се понесе през комшулуците и оградите – русите са минали Твърдица и след час-два щели да пристигнат в Сливен. Няколко разгорещени млади мъже, които то­ку-що бяха ударили камбаната, тръгнаха да помолят стария учител Чинтулов да приветства освободители­те.

– Но той е сляп – обадиха се гласове.

– За радостта не трябват очи – каза някой. – Дас­кал Добри е посрещал руснаците като дете още през 1829 година. Той знае какво да прави.

Той се приготви бързо. Отдавна бе чакал тая вест и си бе мислил, че като я чуе ще занемее от радост, ще загуби ума и дума или изведнъж като в приказките ще прогледне. Но нищо такова не се случи и докато шу­мът и виковете навън в неделното спокойно допреди малко утро ставаха все по-силни, сърцето му, мисълта му, го поведе към това, което трябваше да свърши след малко – да приготви словото си за освободителите.

Взе хартия, взе молив и се опита да напише нещо. Страх го обзе, когато разбра, че под привидното спо­койствие вълнението отнемаше всичките му мисли.

Когато дойдоха да го вземат, не беше написал ни­що. Имаше само надеждата, че в последния миг, кога­то се изправи пред войниците, както винаги във вър­ховни моменти сърцето ще му прошепне само какво да каже. На мегдана бе събран народът и още преди да излязат от улицата той чу възбудената му глъчка. В суматохата мнозина не го забелязаха и чак когато шес­твието се оформи и потегли, всички съзряха белоко­сата му глава в началото. Радваха се, говореха, някои пееха. И постепенно многото песни и многото глъч се сляха и все по-ясно и по-разбрано подеха обща пе­сен.

Учителят Чинтулов не виждаше тези, които го след­ваха, но познаваше гласовете им - бяха неговите де­ца, неговите ученици. Пееха една песен, която за пръв път чуваше да звучи свободно и високо, след като де­сетилетия я беше слушал приглушена – песента за юна­ка, яхнал коня и призовал братята си на оръжие – не­говата песен. „Вятър ечи, Балкан стене“ подемаше множеството и сърцето му все повече прималяваше в ед­на сладка болка – болката на радостта и гордостта, на осъществената мечта, на дочаканата надежда.

Двама млади мъже го подкрепяха отстрани и зама­яни от всеобщата радост и те припяваха, почти заб­равили за него, за слепия учител, когото водеха да приветства освободителите. Те не знаеха, че пеят не­гова песен, не занеха това и другите около тях; никой не го знаеше. Защото тази песен, както и много още, които той бе написал на младини бяха преминали през цялата поробена земя, през устата на учители и зана­ятчии, на селяни и търговци, на бездомни и имотни и никой не се бе сетил да пита чия е песента; всеки, усетил душата си преродена бе мислил, че това са негови думи, негови чувства, негови надежди. Така пес­ните бяха обиколили България и събудили спокойни­те души на мнозина. Хайдути и бунтовници ги бяха пели в Балкана, въстаници бяха умирали с тях. А в по­лутъмните стаички на сливенските и ямболските учи­лища той, полусляп, все бе продължавал да учи на „а“ и „б“ децата; отпаднал физически, бе работил с духа си – готвил бе просветени хора за бъдещата борба и за бъдещата свободна родина. Дошъл бе тоя час.

След малко първите разезди на освободителите щя­ха да се появят пред множеството и той трябваше да излезе още веднъж пред всички, за да ги поздрави. Какво да им каже? Да им каже, че са ги чакали и са се надявали да ги видят като спасители? Да им каже, че и душите и сърцата им са отдавна обърнати към тях и че радостта им сега няма равна. Да. Така беше. Това ще им каже – нека вълнението и радостта се притаят в гърдите му, нека почакат още малко, за да е крепък и ясен гласът му и да не се удави в сълзи. Нека още мал­ко... И ще им каже също, че по пътя, по който стъпват конете им, недълбоко под януарския лед на всяка крач­ка лежат непогребани кости, че много кръв е текла по стръмнината, от която слизат, а на мегдана, на който ще излязат след малко се е люляла не една бесилка. И също, че песента, която слушат сега като победно ликуване, е негова, но никой не знае това и не би по­вярвал, защото всеки мисли, че през нея говори собствената му душа. Но така да бъде, за песента нека е така, сега и завинаги да е жива тя, която всеки мисли за своя, защото – и той разбра това в тоя миг по-сил­но от всякога – това беше велика радост – да смятат за своя неговата песен.

В тълпата зад него се чу някакъв вопъл, песента секна и се удави в хиляди гласове. Настана шум и паника и ясно се чу как някъде отгоре, от стръмнината, като че от самото небе равномерно чаткат копитата на пре­пускащи коне. Шумът заглъхна и дойде тишина – ряз­ка и безкрайна. И в тоя миг, подкрепян от ръцете на двамата мъже, той разбра, че е дошъл неговият час – часът, за който бе изживял целия си живот, часът, за който бе написал песните си, часът, след който смъртта нямаше да бъде страшна. Като се освободи от ръцете на придружителите си, той изправи тялото си и сам пристъпи по ледената земя. Конниците бяха спрели далеч, а множеството зад него – все така тихо. Той се обърна към своите и като че душата му сама раздвижи устните. Най-близките чуха слаби и пресипнали зву­ци, но познаха песента. Слепият учител пееше – „Дой­де време, ставайте... “.

Цялата нощ той чака някой да му се обади, някой да дойде, нещо да се случи. Никой нито се обади, ни­то дойде и нищо не се случи, освен че започна да чува тишината; такава тишина той не помнеше в целия си дълъг, стигнал вече старостта, живот. Къщата му беше в самия център и долу по улицата – улица „Раковски“, всяка нощ и след полунощ минаваха файтони, ланда и хорски гласове го разбуждаха и приспиваха – така бе свикнал.

Но тая нощ не се чу ни звук.

Беше останал в кабинета си, опита се да заспи на миндера, защото очакваше, че ще му дотрябва писа­лището; от много години там бе отливал и тревогите, и радостите си. Не му дотрябва ни писалището, ни миндерът. Цялата нощ той тъпка из стаята и часове бе стоял до прозореца над мъртвия град.

И тогава чу тишината. Както гледаше през прозо­реца в тъмното ноемврийско небе, без нито една звез­дица, стори му се, че вечното безмълвие, което друг път бе усещал да лъха от звездите, сега е паднало над града. И то имаше глас – глас на ситен пясък, който се сипе, сипе и равномерно и безвъзвратно засипва ули­цата, града, а може би и цялата България. Като в пус­тиня, сипван от великанска ръка, пясъкът жужеше и вън, и вътре, и в тоя шум сърцето му изтръпна. Едвам отиде до иконостаса, едвам запали кандилото. Бог го гледаше през слабия пламък и неясен, и далечен, ся­каш пясъкът, който жужеше в цялата стая, с всеки миг Го отдалечаваше и Го правеше по-неясен. Както в дет­ството някога, в Сопот, думите сами се отрониха от устата му:

– Господи! Няма ли път за нас? Господи, Господи! Защо, Господи, като спечелихме всичко, сега губим всичко – какъв е Твоят промисъл?

Той повдигна очите си към Божия лик. И видя на слабия пламък, че Бог също го гледаше, но различно от друг път – сякаш някъде отдалече, сякаш не го съзи­раше добре, като през ситен пясък.

И душата му пак изплака:

– Какво съгрешихме, Господи, къде престъпихме во­лята Ти? Толкова вяра и надежда, и безкористие, за­щото нали за братята си вдигнахме меча и в Твое име започнахме всичко и в Твоето име бе всичко. И щеше да бъде.

Той пак вдигна очи към иконата. Бог нищо не каза.

– Толкова момчета загинаха, Господи, и не се жа­леха, и отиваха весели като на сватба, ето вече трета война в шест години. Но какво стана – робът пак е роб. И съкрушението ни – пълно. Кой, Господи, бе та­къв голям грешник между нас, та заслужихме такава провала?

Пак погледна Божия лик и внезапно му се стори, че той става по-строг и смръщен. Такъв никога не бе­ше го виждал. Сърцето му се преметна и нова мисъл го порази, каквато никога не бе минавала в ума му. Той помълча, докато се съвземе, сведе очи и прошепна:

– Разбрах Те, Господи! Ако това е цената – прие­мам я! Аз съм готов! Съкруши ме, Господи, мен. Нака­жи ме, както Ти знаеш и както съм заслужил, защото аз ги научих и аз палех огъня в сърцата им заради на­рода наш и заради земята ни. Петдесет години не спрях, петдесет години ги учих да забравят себе си и да вдигнат над себе си България. Аз подготвих душите им да не се възгордеят над братята ни и в Македония, и в Тракия и да вземат тяхната участ като своя участ, и да имат смелост да се изправят срещу тиранина. Аз, Господи, съм виновен!

Но Бог пак нищо не каза.

Като се местеше от писалището на миндера и от миндера на прозореца, старият човек дочака утрото. С него градът оживя, улиците се изпълниха с народ, все повече хора стояха и се движеха и говореха по всички улици, които се виждаха от прозореца му. Той знаеше какво говорят. Обсъждаха мира. Сега на мно­зина къщите и родителите щяха да останат извън гра­ницата на България, там щяха да дойдат чужди хора и да разделят свои от свои. „Аз, аз, аз – повтаряше си той. – Нали аз ги учих да обичат земята си, нали аз им казвах, че тая любов е свещена... Защо мен не наказа, Господи, а България и народа ми...“

Все тая мисъл дълбаеше ума му. Изведнъж шумът отдолу стана по-силен и стреснат, той видя, че хората отвсякъде се тълпят около къщата му и всички гледаха нагоре към прозорците му. Дръпна се, но беше късно. „Вазов, Вазов“ – викаха отдолу и викът ставаше все по-мощен и идваше от всички улици.

Като отвори вратата, той излезе на малкото балконче на къщата си. „Сло-во, сло-во!“ – викаха отдолу, като че в един глас.

„Трябва да им кажа нещо, трябва да им кажа нещо – повтаряше си като в треска той. – Какво да им кажа, Господи?“

Видя лицата им долу, черни от скръб, разкривени, ожесточени, обезобразени. Приближи се до парапе­та, отвори уста...

Но вместо думи дълбок и внезапен вопъл разтърси гърдите му. Всичко в него се разтърси и внезапно ся­каш окаменя. Само очите му видяха – хиляди хора в мъртвата тишина го гледаха от улицата окаменели ка­то него, сякаш и те омагьосани от зъл и всемогъщ магьосник.

И това трая миг. Изведнъж цялата болка, която бе набирал толкова дълго, цялата му мъка за тия хора до­лу, мъката му за България бликна и разтопи магията.

Той успя само да закрие лицето си и плачът го раз­търси. Всички видяха – Вазов заплака. И тогава и той видя. Видя нещо невиждано, нещо нечакано толкова силно, като че Божи знак, какъвто никой и никога до­тогава не бе виждал.

Един съвременник след години така го описа: „Ко­гато той заплака, изведнъж и без команда всички на улицата паднаха на колене. Това беше най-силният мо­мент от нашия протест срещу Ньойския договор.“

СЛЕД ДЪЖДА
Земята беше разкаляна, трудно се вървеше, а мокрите му шаячни крачоли така бяха натежали и вкорaвени – като шкурка жулеха краката му. С косата и вiлата на рамо, с торбата през рамо и с тежкия мокър ямурлук, полите на който ненаситно обираха дъжд по тревите и храсталака, баща му вървеше напред.

Уж беше як Митко, но трудно го догонваше, макар че не носеше нищо. Докато изкачваха стръмното, до­като се спускаха в ниското, докато пак пъплеха по нова стръмнина по безкрайния път към село, вятьрът разгони облаците. Слънцето се преметна между тях и изведнъж настана чудо – цялата земя блесна в невиж­дана украса. Всяка тревичка беше накичена с бисерче, всеки храст светеше в гроздове бисери – съвсем бели, синкави, оранжеви, червеникави. И се меняха, и играеха, някои се отронваха и се загубваха в трева­та, като да го мамеха да ги потърси. Сърцето на мом­чето се затаи.

– Тате, тате, виж! – каза то. – Злато! Колко много злато, тате!

– Върви, върви! – каза баща му. – Път има още до село.

И вървяха.

Небето блесна като изметено, дълбоко и синьо от хоризонт до хоризонт. И въздухът беше бистър, тол­кова бистър, че планините насреща изглеждаха като на една ръка разстояние – отначало зелени, а после синьозелени, а най-нататък – мастиленосини.

– Тате, подир дъжд приближават ли се бе, тате?

– Какво да се? – не разбра баща му.

– Идват ли по към нас? Виж колко близо изглеждат.

– Ходи, ходи! – пак каза баща му. – Път още ни чака.

Вървяха. Слязоха от едно баирче, възкачиха се на друго, много по-стръмно. Момчето не усещаше вече умора, циментовите му крачолки престанаха да стър­жат голите му крачета, цървулките му, облепени с кал и треви, вече не тежаха толкова много.

Изкачиха баира. Той беше гол. Нямаше дървета, ня­маше храсти – огромна росна цветна ливада, над коя­то пърхаха пеперуди, стрелкаха се птички и играеха някакво странно хоро безбройни клъбца от мушици. Сърцето на момчето подскочи в гърдите му.

– Тате, виж! – извика то.

Баща му се обърна. Какво трябваше да му покаже – мушичките ли, птиците или цветята; той нямаше да ги види. И виновно то рейна поглед в далечината. Ахна.

Над зеленото, над синьото, цялата огряна от слън­цето, напреде му се издигаше огромна планина с ог­ромни и безбройни снежни върхове. Слънцето ги об­ливаше и снегът искреше – стори му се в златно и синьо.

– Рила, Рила планина – хвана погледа му бащата. – Виждаш ли я каква е висока, пробожда небето. А, я виж, до нея.

От нея и до нея започваше друга планина – по-нис­ка, безснежна, с обли и тъмни, мастиленосини върхо­ве.

– Това са Родопите – каза пак бащата. – Ха, обърни се сега назад. Отзад беше познатият Балкан, но по-друг сега, защото изглеждаше по-висок и безкрайно дълъг – стена, която започваше от единия край на не­бето и свършваше в другия.

– От никое друго място няма да ги видиш така – трите заедно. Само оттук и след дъжд. Видя ли ги?

То ги бе видяло, но сърцето му изхвръкна. Сърцето му го напусна и литна в бистрия въздух, далече, дале­че и високо, за да не се пръсне от радост в тесните му гърди.

– Видя ли ги? – попита пак баща му и го загледа. – Ти плачеш ли? – сепнато рече той. – Защо плачеш, бе?

– Не знам, тате – дръпна се момчето. – Така ми дой­де.

Беше срамно за селските момчета, дори за децата, да плачат. И то преглътна сълзите си.

Не знаеше защо е заплакало. Не знаеше, че в сълзи­те му нямаше нищо срамно.

Не знаеше, че сам Бог му бе изпратил тия сълзи, за да му каже, че го е забелязал, че го е избрал и че е взел сърцето му за миг, за да го направи по-чувстви­телно и по-силно от сърцата на обикновените хора.

То щеше да стане български писател. Един от най-големите.

Сега се казваше Митко.

След много години щеше да се казва Елин Пелин и нямаше да има в България човек, който да не го поз­нава.

Но не стана нужда Коно да пуска ръка в джобовете му; преди да влезе в сградата, човекът премести стран­ната си чанта от едната в другата ръка и от нея падна нещо лъскаво, кръгло, което Коно веднага меко за­тисна с крак. Човекът влетя във входа и с движения, отработвани много години, Коно прибра плячката си. Беше джобен часовник с верижка и капак, който се бе разтворил. Занаятът на крадеца изискваше от Ко­но не да побегне сега и дори не да се върне, а да про­дължи, както бе бързал господинът. И понеже още ня­колко закъснели мъже влязоха в сградата, влезе и Ко­но, също забързан, сякаш само него чакаха вътре. Ока­за се някакво събрание; целият салон бе пълен с хо­ра. Не беше това място най-добро за човек като Ко­но, но занаятът му не позволяваше да изглежда упла­шен и затова той се спря до стената най-отзад, къде­то имаше вече доста правостоящи. В това време съб­ранието започна и Коно напълно се успокои, защото неговият човек се изкачи на високото място над оста­налите и заговори. Успокоен, Коно се заслуша и нео­чаквано и за себе си откри, че разбира думите му. Човекът говореше за децата – каква голяма грижа и радост са на родителите си. Говореше, че възрастни­те малко ги разбират, защото мислят, че са малки техните грижи и тегоби. Говореше, че най-добре разби­рат децата хората, които пишат книги за тях. Каза, че всеки е задължен на децата си, но не само на своите, а и на чуждите, защото за истинския човек всички деца са негови...

И продължи да говори и говори още много, а Коно разбрал-недоразбрал, кой знае защо се усети горд наред с всичките тия важни и сериозни господа и той стои и умно слуша умните думи на оня учен човек.

– Чорбаджи, тоя часовник е на ваша милост – срещна го при входа някакъв мургав човек с дебели устни.

Писателят Добри Немиров, който току-що беше свър­шил да говори, потрепна.

– Да, да! – позна веднага вещта си той. – А къде си го намерил?

И мургавият човек, кой знае защо, с гордост, която май и сам не разбираше, каза:

– Е, е у навалицата. Изпадна от чантата...

Докато излизаше от салона, писателят си мислеше, че неговата писателска работа едва оттук нататък започва. Трябваше да си обясни и да обясни на много хора още какво бе станало в душата на тоя човек, та говореше така гордо.

СКЪПИ НЕЩА
Нисък човек, набит, червендалест се прибли­жаваше към наблюдателницата на Генади. Беше с бал­тон и мека шапка и още отдалеч погледът му се защура по разрушените къщи насреща.

– Идвам да си търся дома – говореше той. – Ама май ще намеря на босия цървулите. Оттук не мога ни­що да видя.

Подаде си документите; там пишеше, че е собстве­ник на къща на ул. „Оборище“, квартала оттатък река­та, номер 85.

– Не мога да ви кажа здрава ли е, не е ли! – рече Генади. – Много къщи са разрушени, бомбите зад ре­ката валяха като дъжд, но има и някои здрави. Идете, вижте! Дано имате късмет.

– Аз си знам късмета – рече човекът. – Цял живот съм я градил, три деца гледах в нея и моля Бога само дано е останала стряхата над главите ни, че втора не мога да построя.

– Ха – рече той внезапно. – Отде сте взели тая вра­та?

Генади, който бе нареден тука да пази развалини­те от крадци и плячкаджии, още на другия ден след бомбардировката си бе построил барачка от изкър­тени и разхвърляни наоколо дъски и врати на разби­ти къщи. И той обясни.

– Ето го моят късмет – рече човекът и се хвана за главата. – Това е моята врата, бе! Портичката на гра­динката.

Лицето му, каквото беше червендалесто, пребледня, прежълтя и Генади помисли, че човекът ще се срине в краката му, както онази нощ се бяха сринали къщите под американските бомби.

– Ти иди и виж – каза той, за да го успокои. – Има огради отнесени, пък къщите – здрави.

Човекът отиде и след малко се върна пак така жълт и блед като мъртвец, какъвто бе станал пред очите му.

– Една яма! – рече той. – Нищо не е останало. Една яма и грамада тухли. Господи! Двайсет години труд и толкова скъпи неща вътре.

– Това е войната – рече пак, за да го успокои Гена­ди. – Благодарете Богу, че челядта ви е жива. Къща ще си построите, ако сте имали скъпи неща, все нещо ще се намери под трошляците. Още утре общината ще разреши на собствениците да преровят руините.

На другия ден много хора започнаха да идват с лопати и търнокопи да преравят развалините на къщите си. От наблюдателницата си Генади ги виждаше посърнали и прегърбени да ровят в купищата тухли и вар, които, преди да паднат бомбите, бяха техни домове – кухни, спални, детски стаи. Ровеха там дълго и преминаваха по моста покрай него, натоварени с мед­ни котли, съдове или потънали в прах дрехи. Едни пла­чеха, други изглеждаха мрачни, трети едва ли не из­глеждаха радостни с намерените вещи, странно ус­михнати. Много пъти мина и човекът с червендалестото лице и много пъти те мрачно се шегуваха, че поне гра­динската му вратичка е оцеляла и е на сигурно място.

– Друго нищо ли не намерихте? – питаше го редов­но Генади.

– Само трески и тухли – вдигаше рамене човекът. – Всичките ми скъпи неща са се изпарили.

„Сигурно е бил много богат – мислеше си Генади. – И сигурно е заровил златото си някъде на много скришно място, а сега къщата е изчезнала и златото се е загубило.“ И той го гледаше със съжаление. Цяла седмица мина, проточиха се покрай наблю­дателницата много хора, идваха и се връщаха, отра­вяха и пренасяха вещите си, а човекът все така идваше и си отиваше с празни ръце. Докато един ден още рано-рано в априлския следобед, когато всички още ровеха под развалините, той се зададе откъм моста и отдалеч се виждаше, че се усмихва.

– Намери ли си скъпото? – попита го Генади и се завзира в джобовете и ръцете му.

– Най-после, най-после – усмихваше се човекът. – Не всичко, но нещо намерих.

И той бръкна в джоба на зимното си палто и изва­ди оттам някакви книжа.

„Я, то не било злато, а ценни книжа! – каза на себе си Генади. – И не са изгорели, затова той е казвал, че скъпите му неща са се изпарили.“

А на глас той рече :

– Колко милиона струват тия книжа?

Полуусмихнат, полузамислен, отново добил същия цвят на лицето си, както когато за първи път се бяха видели, човекът отговори:

• 
  За другите не струват нито лев, но за мен нямат цена.
  

Бяха писма. Едни – в пожълтели пликове с марки с царската глава, други без пликове, изписани с гъст си­тен почерк.

– Това са писмата на Димчо Дебелянов до мен каза той грейнал. – Идат от предната война, премина­ха и през тая. Писмата на един голям поет до мен.

– А кой сте вие? – чу се да го пита Генади, смаян от изненадата, която току-що бе преживял.

– Аз съм Георги Райчев – български писател. Но преди това приятел на българския поет Димчо Дебелянов

И от този ден повече Генади не го видя да идва и да рови в развалините на къщата си.

Беше намерил скъпите си неща.