Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки



страница1/18
Дата17.10.2018
Размер0.92 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18
Raymond Chandler

FAREWELL, MY LOVELY


Реймънд Чандлър

СБОГОМ, МОЯ КРАСАВИЦЕ

Героите и ситуациите в тази книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки.

1
Бях на „Сентрал авеню” пред един от тия смесени блокове, които още не са станали изцяло негърски. Тъкмо излизах от една бръснарница с три салона, където агенцията смяташе, че работел на смени бръснар на име Димитриос Алейдис. Случаят бе незначителен. Жена му беше готова да похарчи малко пари, за да го накара да се прибере у дома си.

Не го намерих, но и госпожа Алейдис не ми плати нито грош.

Бе топъл ден към края на март и аз стоях пред бръснарницата, загледан нагоре към биещата на очи неонова фирма на едно заведение за закуски и хазарт на втория етаж, наречено „При Флориан”. Някакъв мъж също гледаше надписа. Втренчил се бе в прашните прозорци с унес, също като дрипав емигрант, който за пръв път зърва Статуята на свободата. Бе едър мъж, но не по-висок от два метра и не по-широк от камион за бира. Стоеше на около три метра от мен. Ръцете му висяха свободно и между огромните му пръсти димеше забравена пура.

Стройни, кротки негри сновяха по улицата и го стрелкаха с коси погледи. Заслужаваше си да го зърне човек. Носеше мъхеста шапка борсалино, грубо, сиво спортно сако с бели топки за голф вместо копчета, кафява риза, жълта връзка, сиви фланелени панталони с басти и обувки от алигатор с екстравагантни бели бомбета. В горния джоб на сакото му се диплеше ефектна носна кърпа от същата лъскава жълта материя като връзката. В корделата на шапката му бяха затъкнати няколко разноцветни пера, но в действителност те едва ли му бяха нужни. Дори на „Сентрал авеню” — не от най-скромно облечените улици в света — той биеше на очи като въшка на чело.

Кожата му бе бледа и имаше нужда от бръснач. Той винаги щеше да има нужда от бръснач. Черната му коса бе къдрава и тежките вежди почти се сливаха над дебелия му нос. Ушите му бяха малки и изящни за човек с такова телосложение, а очите му излъчваха блясък, близък до сълзи, който, изглежда, често е присъщ на сивите очи. Стоеше като статуя и накрая се усмихна.

Бавно прекоси тротоара към двойните летящи врати, които затваряха стълбите към втория етаж. Тласна ги, хвърли хладнокръвен безизразен поглед надолу и нагоре по улицата и влезе. Ако бе по-дребен и по-скромно облечен човек, бих помислил, че възнамерява да извърши въоръжен грабеж. Но не и с тези дрехи, с тази шапка и това телосложение.

Вратите се върнаха обратно и застанаха почти неподвижни. Преди да спрат да се движат напълно, те се отвориха отново рязко навън. Нещо прелетя през тротоара и се приземи в канавката между две паркирани коли. Приземи се на ръце и колене, като издаваше високи жални звуци, подобно на притиснат в ъгъла плъх. Изправи се бавно, взе си шапката и стъпи обратно на тротоара. Бе слаб, тесен в раменете цветнокож младеж в люляков костюм и с карамфил на ревера. Имаше зализана черна коса. Държеше устата си отворена и продължи да хленчи още малко. Хората го зяпаха разсеяно. После си тури шапката наперено, промъкна се боязливо до стената и тихомълком закрачи с изкълчена походка край сградата.

Тишина. Движението се поднови. Пристъпих към двойните врати и застанах пред тях. Сега те бяха неподвижни. Не ми беше работа, но аз ги разтворих и надзърнах.

Една ръка, в която можех да седна, се подаде от сумрака и така ме сграбчи за рамото, че го смачка. После ръката ме вмъкна през вратите и небрежно ме повдигна с едно стъпало. Огромното лице ме огледа. Дълбок мек глас ми каза спокойно:

— Какво търсят тия черни мутри тук, а, приятелче?

Вътре беше тъмно и тихо. Отгоре долиташе неясен глъч на хора, но ние бяхме сами на стълбите. Едрият мъж се вторачи в мен тържествено и продължи да мачка рамото ми с ръка.

— Брикет — рече той. — Видя ли как го изхвърлих?

Пусна рамото ми. Изглежда, костта бе цяла, но ръката ми бе безчувствена.

— Заведението е такова — за цветнокожи. Какво очакваш? — казах аз, търкайки рамото си.

— Не ми ги разправяй, приятелче. Велма работеше тук. Велмичка. — Големият мъж замърка нежно като четири тигъра след обяд.

Посегна отново към рамото ми. Опитах се да се изплъзна, но той бе бърз като котка. Отново взе да мачка мускулите ми с железните си пръсти.

— Дааа, Велмичка. Не съм я виждал осем години. Ти казваш, че това е заведение за черни?

Изграчих, че е така. Вдигна ме още две стъпала. Изтръгнах се и се опитах да си направя място с лакти. Не носех револвер. Търсенето на Димитриос Алейдис не го изискваше. Съмнявах се дали щеше да ми е от някаква полза. Огромният мъж вероятно щеше да ми го отнеме и да го изяде.

— Качи се горе и сам ще се убедиш — рекох аз, като се опитвах в гласа ми да не прозвучи агонията.

Отново ме пусна. Погледна ме с някаква тъга в сивите си очи.

— Всичко е наред. Не искам да създавам на никого грижи. Хайде да се качим заедно и да пийнем по нещо.

— Няма да ти сервират. Казах ти, че заведението е за цветнокожи.

— Цели осем години не съм виждал Велма — каза той с дълбокия си тъжен глас. — Осем дълги години откак се сбогувахме. От шест години не ми е писала. Но тя сигурно си има причина. Работеше тук. Хубавица беше тя. Качваме се, нали?

— Добре — изкрещях аз. — Ще дойда. Но престани да ме носиш. Пусни ме да ходя. Нищо ми няма. Съвсем съм пораснал. Ходя вече сам до банята и тъй нататък. Само не ме носи.

— Велмичка работеше тук — каза нежно той. Не ме слушаше.

Качихме се по стълбите. Остави ме да вървя сам. Рамото ме болеше. Вратът ми бе мокър.

Още две летящи врати преграждаха пътя ни. Още две летящи врати ни деляха от онова, което ни очакваше оттатък. Огромният мъж ги тласна леко с палците си и ние влязохме в стаята. Бе дълго тясно помещение, не особено чисто, не особено светло, не особено весело. В ъгъла група негри пееха и бъбреха под сноп светлина над масата за зарове. От дясната страна до стената имаше бар. Няколкото посетители, мъже и жени, бяха негри.

Пеенето на масата за зарове секна, светлината над нея трепна и угасна. Изведнъж настъпи тишина, тежка като пълна с вода лодка. В нас се взираха очи — кестеняви цветнокожи очи. От лица, които варираха от сиво до катраненочерно. Главите бавно се извърнаха, очите в тях проблеснаха и се вторачиха в мъртвата враждебна тишина на другата раса.

На бара се бе облегнал едър дебеловрат негър с розови ластици връз ръкавите на ризата, а бяло-розови тиранти пресичаха широкия му гръб. Целият му вид говореше, че той е биячът. Той бавно спусна вдигнатия си крак, бавно се извърна и се вторачи в нас, леко разкрачил крака, прекарвайки широк език по устните си. Имаше очукано лице, което, изглежда, бе удряно от всичко освен от кофа на въжена линия. Покрито с белези, сплескано, степано, нашарено и скълцано. Лице, което нямаше от какво да се страхува. Всичко, което човек може да се сети, вече му бе сторено.

Късата къдрава коса сивееше на места. Едното му ухо бе загубило месестата си част.

Негърът бе тежък и широкоплещест. Имаше големи тежки крака и те изглеждаха леко изкривени, което е необичайно за негър. Облиза устни още няколко пъти, усмихна се и раздвижи тялото си. Приближи се с отпуснатата приведена стойка на борец. Огромният мъж го чакаше безмълвно.

Негърът с розовите ластици постави масивната си кафява ръка на гърдите на големия мъж. Колкото и голяма да бе ръката, тя изглеждаше като кабарче. Грамадният мъж не се помръдна. Биячът се усмихна любезно:

— Никакви бели, братко. Само цветнокожи. Съжалявам много.

Големият мъж завъртя малките си тъжни очи и огледа помещението. Лека червенина изби по бузите му.

— Ваксаджийница — прошепна той ядосано. После повиши глас: — Къде е Велма?

На бияча хич не му бе до шеги. Изучаваше дрехите на левента, кафявата му риза и жълта вратовръзка, грубото сиво сако и белите топки за голф по него. Грижливо местеше дебелата си глава и изучаваше всичко това от различен ъгъл. Погледна надолу към обувките от крокодилска кожа. Леко се захили. Изглежда, му бе забазно. Изпитах слабо съжаление към него. Той отново заговори благо:

— Велма ли казваш? Тук няма Велма, братко. Няма къркане, няма момичета, няма нищо. Обирайте си крушите, бели момко, обирайте си крушите.

— Велма работеше тук едно време — каза едрият мъж. Говореше почти като насън, сякаш бе съвсем сам, сред гората, и береше диви теменуги. Извадих носната си кърпичка и отново избърсах врата си.

Биячът изведнъж се изсмя.

— Разбира се — рече той, хвърляйки бърз поглед през рамо към своята публика. — Велма работеше тук. Но вече не работи. Пенсионира се. Ха, ха…

— Би ли си свалил проклетия юмрук от ризата ми — каза големият мъж.

Биячът се смръщи. Не бе свикнал да му говорят така. Махна ръката си от ризата и я сви в юмрук с размера и цвета на едър патладжан. На везните бяха работата му, репутацията му на суров човек, общественото мнение.

Размисли една секунда и допусна грешка. Замахна много силно с юмрука си от късо разстояние с внезапен тласък на лакътя си напред и удари големия мъж странично по челюстта. Лека въздишка се разнесе из помещението.

Ударът бе добър. Рамото увисна и тялото политна след него. Ударът бе нанесен с много тежест и човекът, който го нанесе, имаше доста голям опит. Големият мъж не мръдна главата си повече от сантиметър. Не се и опита да парира удара. Понесе го, леко се разтърси, издаде тих гърлен звук и сграбчи бияча за гушата. Биячът се опита да го ритне с коляно в слабините. Големият мъж го извърна във въздуха и стъпи разкрачен с ефектните си обувки на мръсния линолеум, който покриваше пода. Наведе бияча назад и премести дясната си ръка на колана му. Коланът се скъса като наниз кромид. Големият човек постави разтворена огромната си ръка на гръбнака на бияча и го вдигна. Запокити го право през помещението. Трима мъже отскочиха встрани. Биячът се приземи заедно с една маса и се пльосна на дюшемето с трясък, който трябва да се е чул чак в Денвър. Краката му конвулсивно потръпнаха. После замря.

— Някои апапи не знаят кога да бъдат строги — рече гигантът и се извърна към мен. — Даа, хайде да пием по едно.

Отидохме до бара. Клиентите един по един се превърнаха в безмълвни сенки, които се носеха нечуто по пода, през вратите, по стълбите. Безшумни като сенки по трева. Вратите дори не се помръдваха.

Облегнахме се на бара.

— Чисто уиски — рече големият мъж. — Какво ще пиеш?

— Чисто уиски — рекох аз.

Получихме чистото си уиски. Големият мъж отпи невъзмутимо от дебелата тумбеста чаша. Втренчи се тържествено в бармана, тънък угрижен негър в бяло сако, който се движеше, сякаш краката го боляха.

— Знаеш ли къде е Велма?

— Велма ли рекохте? — прохленчи барманът. — Не съм я виждал да се мярка напоследък, сър.

— Откога си тук?

— Да видим. — Барманът остави пешкира, сбърчи чело и взе да брои на пръсти. — От около десет месеца, струва ми се. Около година. Около…

— Последно — рече гигантът.

Барманът се ококори и адамовата му ябълка се замята като обезглавено пиле.

— Откога този вертеп е заведение за черни? — запита той сърдито.

— Кое казахте?

Гигантът сви ръката си в юмрук, в който почти изчезна чашата му с чисто уиски.

— От пет години най-малко — рекох аз. — Този човечец не може да знае нищо за бяло момиче на име Велма. Никой тъдява не би знаел.

Гигантът ме изгледа, сякаш току-що се бях излюпил. Чистото уиски не бе подобрило настроението му.

— Кой, по дяволите, те кара да си пъхаш носа? — запита той.

Усмихнах се. Широка, топла и дружелюбна усмивка.

— Аз съм този, който дойде с вас. Помните ли?

Тогава той се ухили в отговор — плоска, невинна усмивка, която нищо не означаваше.

— Чисто уиски — рече той на бармана. — Отърси тези въшки от гащите си. Размърдай се.

Барманът се затутка, въртейки бялото на очите си.

Облегнах се с гръб на бара и огледах помещението. Сега то бе пусто с изключение на бармана, гиганта и аз, и, разбира се, бияча, проснат до стената. Той се движеше. Движеше се бавно, сякаш с непоносима болка и усилие. Пълзеше тихо по дюшемето като муха с едно крило. Движеше се зад масите отпаднал — внезапно остарял и загубил илюзиите си мъж. Наблюдавах го как се движи. Барманът постави пред нас още две чаши чисто уиски. Извърнах се към бара. Гигантът хвърли небрежен поглед към пълзящия бияч и после не му обърна повече внимание.

— Нищо не е останало от предишното заведение — оплака се той. — Преди имаше малка сцена и оркестър, както и прекрасни малки стаички, където човек можеше да се позабавлява. Велма чуруликаше. Червенокоса бе. Хубавичка като дантелени гащи. Щяхме да се женим, когато ми скроиха капа.

Посегнах към второто си уиски. Тази авантюра взе да ми омръзва.

— Каква капа? — запитах аз.

— Къде мислиш, че съм бил тези осем години, за които споменах?

— На лов за пеперуди.

Ръгна ме в гърдите с показалец като банан.

— В дрънголника. Името ми е Малой Лоса, защото съм едър. Големият обир на банката „Бенд”. Четиридесет бона. Соло. Това нищо ли е?

– И сега възнамеряваш да ги похарчиш?

Прониза ме с поглед. Зад нас се чу шум. Биячът бе отново на крака, като леко се олюляваше. Бе се хванал за дръжката на една черна врата зад масата за зарове. Отвори я и почти се строполи вътре. Вратата изтрака и се затвори. Щракна ключалка.

— Накъде води? — запита Малой Лоса.

Очите на бармана заплуваха в орбитите си, трудно се фокусираха на вратата, през която биячът се бе измъкнал, залитайки.

— Това… туй е канцеларията на гос’ин Монтгомери. Шефа. Там отзад му е канцеларията.

— Може пък той да знае — рече гигантът. Гаврътна питието на един дъх. — По-добре ще е да не вземе да се майтапи и той. Още две от същото.

Прекоси бавно и безгрижно стаята с тиха стъпка. Огромният му гръб закри вратата. Бе заключена. Разтърси я и парче от ламперията отлетя встрани. Мина през дупката и затвори вратата след себе си.

Настъпи тишина. Спогледахме се с бармана. Погледът му стана замислен. Обърса тезгяха, въздъхна и посегна надолу с дясната си ръка.

Пресегнах се през бара и го сграбчих за ръката. Бе тънка и крехка. Задържах я и му се усмихнах.

— Какво имаш там долу, момчето ми? Барманът облиза устни. Облегна се на ръката ми и не каза нищо. Блестящото му лице се покри със сивота.

— Този момък е опасен. А ще стане още по-зъл. От пиенето. Търси едно момиче. Туй място е било заведение за бели. Чаткаш ли?

Барманът облиза устни.

— Нямало го е доста време. Осем години. Май няма представа колко дълго е това, макар че навярно му изглежда колкото цял един живот. Смята, че тукашните хора трябва да знаят къде е момичето му. Чаткаш ли?

Барманът каза бавно:

— Мислех, че сте заедно.

— Нямаше начин. Попита ме нещо долу и после ме довлече горе. Не съм го виждал преди. Но не ми се щеше да ме подхвърля по покривите. Какво имаш там долу?

— Рязана пушка — рече барманът.

— Тц. Това е незаконно. Слушай, аз съм с тебе. Имаш ли нещо друго? — прошепнах аз.

— Пищов. В кутия от пури. Пусни ми ръката.

— Чудесно. Сега се придвижи малко. Спокойно сега. Настрани. Не е дошъл моментът да вкарваме артилерията.

— Ти го казваш — усмихна се подигравателно барманът, наблягайки с уморената си тежест върху ръката ми. — Ти го…

Спря. Очите му се завъртяха. Главата му трепна…

В задната част на заведението, зад затворената врата, до масата за зарове се разнесе глух тъп звук. Би могло да бъде затръшната врата, но ми се стори, че не е това. И барманът мислеше същото. Той замръзна на място. От устата му потекоха лиги. Ослушах се. Никакъв звук. Спуснах се бързо към края на тезгяха. Достатъчно дълго бях слушател.

Вратата в дъното се отвори с трясък и Малой Лоса влетя с плавен, тежък скок и замря на място с широка бледа усмивка на лицето. Армейският „Колт” 45 калибъра изглеждаше като детска играчка в ръката му.

— Без майтапи. Лапите на бара — рече спокойно той.

Барманът и аз поставихме ръцете си на бара. Малой Лоса огледа с периферно зрение помещението. Усмивката му бе изопната, като закована. Раздвижи крака и безмълвно прекоси помещението. Имаше вид на човек, който може да обере банка сам — дори и в тези дрехи.

Приближи се до бара.

— Горе ръцете, черньо.

Барманът вдигна ръце високо във въздуха. Гигантът пристъпи откъм гърба ми и ме опипа грижливо с лявата си ръка. Дъхът му пареше врата ми. Отдръпна се.

— И господин Монтгомери не знаеше къде е Велма. Опита се да ми каже… с това.

Грубата му ръка потупа револвера. Бавно се извърнах и го погледнах.

– Даа, ще ме познаеш. Няма никога да ме забравиш, приятелю. Само им кажи на тез гуньовци да не бъдат лекомислени, това е всичко — заклати той пистолета. — Е, довиждане, будали. Трябва да гепя трамвая.

Пое към площадката на стълбището.

— Не си платил — рекох аз.

Спря се и ме изгледа внимателно.

— Може би ти имаш нещо за плащане, но не ти давам зор.

Тръгна, промуши се през двойната врата и стъпките му заглъхнаха по стълбите.

Барманът се наведе. Скочих зад тезгяха и го изблъсках встрани. На лавицата под бара, под един пешкир, лежеше срязаната ловджийска пушка. До нея имаше кутия от пури, а в нея автоматичен пистолет 38 калибъра. Взех го. Барманът се притисна о редицата чаши зад бара.

Заобиколих бара, прекосих заведението и се спрях пред зейналата врата зад масата за зарове. Зад вратата имаше неосветен коридор във формата на обърнато Г. Биячът лежеше в несвяст проснат по очи на пода с нож в ръката си. Наведох се, измъкнах ножа и го запокитих към стълбището. Биячът дишаше апоплектично и ръката му бе безжизнена.

Прескочих го и отворих вратата с надпис „офис”.

Близо до отчасти затуления с дъски прозорец имаше малко одраскано бюро. На стола нечие туловище бе щръкнало като свещ. Столът имаше висока облегалка, която стигаше точно до тила на мъжа. Главата му бе провиснала назад върху високата облегалка на стола, така че носът му сочеше към закования прозорец.

Отдясно на мъжа зееше отвореното чекмедже на бюрото. Вътре имаше вестник с мазно петно по средата. Пистолетът трябва да е бил там. Навярно идеята е изглеждала прекрасна навремето си, но положението на главата на господин Монтгомери бе доказателство, че идеята се е оказала погрешна.

На бюрото имаше телефон. Оставих рязаната пушка и отидох да заключа вратата, преди да” се обадя в полицията. Така се чувствувах по сигурен, а господин Монтгомери, струва ми се, нямаше нищо против.

Когато момчетата от патрулната кола изтрополиха по стълбите, биячът и барманът бяха изчезнали и аз бях сам-самичък на местопрестъплението.

2

Възложиха случая на някой си Нълти — мъж с кисела физиономия, мършаво лице и дълги жълти ръце, които той държеше скръстени на коленете си през по-голямата част на разговора ни. Той бе лейтенант-детектив от участъка на 77-а улица и разговаряхме в гола стая с две малки бюра до срещуположните стени и пространство, достатъчно едва да се движиш между тях. Подът бе покрит с мръсен кафяв балатум и мирисът на стари угарки от пури висеше във въздуха. Ризата на Нълти бе оръфана, а ръкавите на сакото му бяха обърнати до ръкавелите. Изглеждаше достатъчно беден, за да бъде честен, но нямаше вид на човек, който може да се справи с Малой Лоса.



Той запали половин пура и хвърли клечката на пода, където я очакваше голяма компания. Каза с горчивина в гласа:

— Черни. Отново убийство на черни. Ето какво съм заслужил след осемнадесет години в този полицейски участък. Нито снимка, нито място във вестниците, дори няма и четири реда на страницата за обявления и реклами.

Не казах нищо. Взе визитната ми картичка, прочете я отново и я захвърли.

— Филип Марлоу, частен детектив. Един от тези юнаци, хъм? Исусе, изглеждаш достатъчно як. Какво прави през цялото време?

— През кое време?

— През цялото време, докато Малой извиваше врата на този негър.

— А, това стана в друга стая. Малой не ми бе обещавал, че ще счупи врата на когото и да е.

— Подигравай ми се — рече Нълти горчиво. — Добре де, продължавай да се майтапиш с мен. Всички го правят. Какво значение има един повече или по-малко? Бедният стар Нълти. Хайде да се качим и да се помайтапим с него. Винаги можеш да се посмееш с него, такъв си е Нълти.

— Не се опитвам да се майтапя с никого — рекох аз. — Просто се случи така — в друга стая.

— А, разбира се — рече Нълти през завеса застоял дим от пура. — Бях там и видях, нали? Не носиш ли ютия?

— Не при подобен род задачи.

— Какъв род задачи?

— Търсех един бръснар, който е избягал от жена си. Тя сметнала, че може да го убедим да се прибере у дома си.

— Искаш да кажеш чернилка?

— Не, грък.

— Добре де. Добре. Как стана така, че срещна едрия юнак? — рече Нълти и плюна в боклукчийското кошче.

— Вече ти казах. Просто случайно бях там. Изхвърли един негър през вратите на заведението на Флориан и аз необмислено промуших глава да видя какво става. И така той ме взе със себе си по стълбите.

— Искаш да кажеш, че те подкара с пистолет в гърба?

— Не, тогава той нямаше пистолет. Поне не го показа. Вероятно е взел пистолета на Монтгомери. Просто ме взе със себе си. Понякога съм доста симпатичен.

— Изглежда, ужасно лесно се сприятеляваш. Откъде да знам.

— Добре де. Защо да спорим? Аз видях човека, а ти не си. Би могъл да ни носи и двамата на ланец като талисман. Не знаех, че е убил някого, преди да си отиде. Чух изстрел, но ми се стори, че някой се е уплашил и е стрелял по Малой, а после Малой му е взел пистолета.

— А защо ще ти хрумне подобна идея? При обира на банката е употребил оръжие, нали? — запита Нълти почти учтиво.

— Помисли си само за дрехите, с които бе облечен. Не влезе там да убива някого, не и в подобно облекло. Влезе да търси Велма, която е била негово гадже, преди да го окошарят за обира на банката. Работила е „При Флориан” или както и да се казва този вертеп, когато все още е било заведение за бели. Там са го пипнали. Сигурно ще го заловите.

— Разбира се. С този ръст и тези дрехи. Леснотия — рече Нълти.

— Той може да има и друг костюм. Също и кола, скривалище, пари и приятели. Но ще го пипнете.

Нълти отново плюна в кошчето за боклук.

— Знаеш ли кога ще го пипна, горе-долу на куково лято. Колко момчета са ангажирани със случая? Един. Слушай, знаеш ли защо? Защото не пишат във вестниците. Преди време на Източна 84 петима черни си бяха изографисали харлемски залези един на друг. Единият вече бе студен. Имаше кръв по мебелите, по стените, дори по тавана. Отивам там и пред къщата едно момче, което работи за „Кроникъл”, всетникар, слиза от терасата и се качва в колата си. Прави ни физиономия и вика: „Ах, по дяволите, черни”, качва се в съборетината си и си отива. Дори не влезе в къщата.

— Може да е пуснат под гаранция. Заради това ще ви окажат някаква помощ. Но внимавайте, като го арестувате, иначе ще претрепе няколко патрулни коли. А тогава вече ще ви отделят място във вестниците.

— Но тогава и случаят може да не бъде вече мой — ухили се Нълти.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна го и се усмихна печално. Затвори и надраска нещо в един бележник с леко блеснали очи — далечна светлина в прашен коридор.

— По дяволите, намерили са го. Обадиха се от картотеката. Имат отпечатъците му, мутрата му и всичко останало. Исусе, това във всеки случай е нещо в сравнение с нищо.

Зачете от бележника си.

— Исусе, това се казва мъж. Два метра, сто и двадесет кила, без вратовръзка. Божичко, това се казва момък. Е, добре, да върви по дяволите. Вече съобщават данните му по радиото. Вероятно в края на списъка на току-що откраднатите коли.

Хвърли пурата си в плювалника.

— Опитайте се да намерите момичето. Велма. Ма-лой ще я потърси. Заради нея започна всичко. Опитайте с Велма.

— Ти се опитай. Не съм стъпвал от двадесет години в публичен дом.

Станах.

— Хубаво — рекох аз и поех към вратата.



— Ей, почакай за минута. Пошегувах се. Не си чак толкова зает, нали?


Каталог: resources
resources -> Списък на издадените сертификати за продукти
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Старогръцки легенди и митове
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Търг на 17. 09. 2008 г. – Акценти кирил Шиваров 1887-1938 г
resources -> Книгата на Лудвиг Ерхард „Благоденствие за всички", Университетско издателство „стопанство"
resources -> Информация за номинираните фирми и личности Фирма “Лидер 96”
resources -> Георги Андреев българия или мафията ? II
resources -> Програма по европейска интеграция към Центъра за европейски изследвания и информация в София и в програма по публична администрация в американските университети „Джорджтаун" и „Джордж Вашингтон"


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница