Книга трета, Нягол Манолов, Издателство темто, София 2007/ Представя ирион, 23. 08. 2008 г



Дата30.11.2017
Размер151.94 Kb.
#35723
ТипКнига

Науката и висшето образование в контактно съжителство, Проф.дтн Нягол Манолов

от книгата „КОНТАКТЕН ПОДХОД, Атомизиране, храмонизиране, интегриране”

Книга трета, Нягол Манолов, Издателство ТЕМТО, София 2007/ Представя ИРИОН, 23.08.2008 г.



Науката и висшето образование в контактно съжителство

Проф.дтн Нягол Манолов
От книгата „Контактен подход, Атомизиране, храмонизиране, интегриране”

Книга трета, Издателство ТЕМТО, София 2007


Въведение
Според дуалистичния модел, университетите като автономни институции обединяват в единство две алтернативи: научни изследвания и подготовка на висши специалисти. Тъй като двуполюсният модел е неустойчив на практика единият от полюсите става водещ, а другият обслужващ. Такива са по-конкретно впечатленията на автора за работата на техническите университети, но предполагаме, че те важат и за другите университети в страната. За водещо начало на този модел в университетите се обявява образователната дейност, свързана с подготовката на висши кадри, докатао на науката се отрежда второстепенна роля. В пряка връзка с това е приоритетът на научното звание на преподавателите пред техните научни степени.

Действащата еднополюсна образователна парадигма в университетите поставя преподавателите в парадоксална ситуация. Последната се състои в това, че те се подбират и оценяват по научни показатели, а се реализират нормативно чрез образователната си дейност. Израз на тази парадоксалност е обстоятелството, че асистентите, доцентите и професорите в техническите университети по различните научни специалности не са правоспособни преподаватели със задължителната за целта пдагогическа и методическа подготовка в своята специалност. Какво е необходимо например, за да станеш асистент по механика в ТУ-София? Достатъчно е да спечелиш конкурсен изпит, като развиеш теоретичен въпрос и решиш две задачи по механика. Конкурсният изпит се спечелва чрез съответна количествена оценка, потвърдена от комисия. Кандидатите не полагат изпит нито теоретически, нито практически върху методиката на преподаване на механика в съответния университет. Нещо повече, те изобщо не са полагали изпити по педагогика и методика. Това означава, че асистент, а след това доцент и професор по механика в университетите стават тези, които евентуално познават фактическия материал, без да притежават задължително необходимия педагогически ценз. Парадоксалното тук е, че се оценява научната подготовка на кандидата, а се удостоверява преподавателската му правоспособност. Ситуацията става още по-фрапираща, ако към казаното прибавим и обстоятелството, че придобитата правоспособност им гарантира фактически сигурност за цял живот.

Този и други парадокси, свързани с дейността на българските университети, са предмет на настоящата работа. Целта на работата е да обоснове нова интердисциплинна образователна парадигма, основаваща се на триализма като устойчив онтологичен модел.

....
Кризисна ли е ситуацията в университетите?


Време е да поставим този въпрос и да му дадем справедлив и достоен отговор за времето, в което живеем и за еврппейското ни настояще и бъдеще.

Когато застанем лице с лице срещу подобе н въпрос, естествено е да се потърсят различните гледни точки на основните играчи на университетите.


На студентите: ... Проблемът ни е как да оправдаем своето присъствие в университета, което на практика се свежда до формално вземане на определен брой изпити. В резултат на това се получава: отсъствие от лекции, опити за преписване, частни уроци, ходатайства, корупция, многократно явяване на изпити с цел получаване на положителна оценка с „изнудване”. Виновни според студентите са остарелите учебни програми, скучните лекции, липсата на гаранция за професионална реализация и други.

На преподавателите: Студентите нехаят, неподготвениса и немотивирани. ... Отношението на държавата към труда ми като преподавател е пренебрежително, а заплатата ми е унизителна. Производството и бизнесът не се интересуват от научната ми квалификация, за какъв дявол тогава ще се старая да провеждам активна иновационна, научна и образователна дейност. Проблемът е, как при тези обстоятелства да използвам предоставените ми по традиция доживотни права на преподавател (асистент, доцент, професор), за да съхраня и подобря статуквото си на всяка цена до пенсия, тъй като за нищо друго не ставам в този живот. Нужно ми е само колкото се може по-малко време да отделям за университетските си задължения като преподавател, за да търся допълнителни приходи и извън университета чрез граждански договори, консултантска дейност, редакторска, преводна, чрез даване на частни уроци, извършване на услуги, допълнителни лекции и т.н. Най-важното обаче в цялостното ми поведение, е да не ми „изстине” мястото на преподавател, тъй като оцеляването ми в противен случай е застрашено. Казват, че трябва да се занимавам и с научна работа, но за какво ми е това, след като то не се изисква по учебен план и не влиза в годишното ми натоварване. Аргументите, че това щяло да повиши равнището ми в преподавателската структура, не ме мотивират достатъчно, още повече, че израстването ми по йерархичната стълбица не води до съществено подобряване на стандарта ми, но с голяма вероятност води до инфаркт и инсулт.

Виновни за тази ситуация според преподавателите са студентите, държавата и бизнесът. Студентите се отнасят вяло към преподавателската дейност, държавата ни баламосва с унизителното си възнаграждение, а бизнесът ни обвинява в научен консерватизъм.


На бизнесмените: Ние не сме заинтересовани да инвестираме в областта на университетската наука и образование, тъй като университетите са остарели и не отговарят на нашите реални потребности, свързани с живота, такива, каквито са в момента. Университетското образование е стерилно и излъчва привкуса на миналото. На нас бизнесмените е нужно, не това, което университетите ни предлагат, а кадри с широка (интердисциплинна) професионална подготовка, с практически умения и способности да се адаптират към сложните изисквания на пазарните ситуации. Всеки специалист, независимо от професионалната му ориентация, трябва да владее съвременните интердисциплинни технологии, компютърни умения, чуждоезикова подготовка, да притежава комуникативни способности и такива за работа в екип, маркетингови, мениджърски и дизайнерски знания и култура.

Виновни за университетската ситуация според бизнеса са остарелите форми на учебна и научна работа в университетите, свързани с една наука предимно от миналото, безсилнапред реалните проблеми на настоящето и бъдещето.Съвременните университети напомнят механични дисперсни системи по структура, чиито елементи са студенти, преподаватели, катедри, факултети, лаборатории, институти, департаменти, колежи, филиало, обединени само с името на университетите, а разединени в дейността си.Науката и научните звания са подчинени на конкретни изисквания на учебния процес на звеното, към което са прикрепени. По такъв начин научните проблеми, които могат да се поенмат и решават от университетите, са частно-научни и детерминирани, каквито за съжаление в бизнес-практиката не се срещат.

Необходима е час по-скоро фундаментална реформа в университетите, свързана с тяхното обединяване и интегриране с цел смяната на дисциплинната научно-образователна парадигма с интердисциплинна и технологична, съответстваща на проблемните изисквания на глобализиращия се свят.
На управляващите: Светът, държавите и техните институции, каквито са университетите са нестабилни, несигурно, но автономни. Финансовите ресурси от страна на държавата са ограничени, инвестиции от страна на бизнеса липсват, а разработването и спечелването на конкурси от световен и европейски мащаб – засега незначителни. Интелектуалното равнище на студентите, които се приемат, непрекъснато спада; преподавателите с призвание и с високи звания се пенсионират; нови хабилитации и необходимите научни попълнения не постъпват; закъснява се с оборудването на съвременни лаборатории и технологични центрове с тяхното компютъризиране, с въвеждането на европейски програми и практики. Причина за това са не само ограничените финансови средства от страна на държавата и бизнеса, но и липсата на мотивация за иновационна и технологична дейност, които да гарантират собствени приходи на университета. Вярно е че демокрацията като технология на взаимодействиепрониква във всички сфери и звена на университетите като национални центрове за научна и учебна дейност, но на практика тя се редуцира само до изборност на ръководни органи на всички равнища. Колкото до сградния фонд на университетите, материално-финансовите възможности, преподавателския потенциал, учебните дисциплини, планове, програми и практики, методиките за провеждане на лекции и упражнения, научните, учебните и структурните звена останаха да функционират почти по същия начин, влошавайки в някои случаи качеството на своята дейност. Въведената университетска автономия, макар че укрепи академичната свобода и независимост, тя не подобри, а влоши финансовото им състояние. При тези условия университетските ръководства са принудени да търсят собствени източници за оцеляване и развитие. Принидени са да се придържат към съществувашата инфраструктура, запазвайки и статуквото на учебния процес. Колкото до статуквото на науката, то не можеше да се промени, тъй като голяма част от научните и технологични дейности се оказаха нерентабилни в условията на пазарния механизъм.

Преподавателската дейност и функциите на преподавателя заеха централно място в работата на университетите, още повече, че те осигуряват основното перо в университетския б/джет чрез отпуснатите квоти за студентски прием.

Управленските функции на университетските ръководства рязко спаднаха по своята ефективност, израждайки се до организирането и провеждането само на външни и несъществени (козметични) промени: частични ремонти, чествания, рекламна дейност, изложби, укрепване на охранителната система, закупуване и внедряване на компютри, даване на част от сградния фонд под наем, съкращаване на щатни бройки и разширяване на системата за външни хонорари, икономия на труд, енергия и материали. Усилията са насочени към оползотворяване на това, което съществува като минало, а не към разработването на стратегия и реформи, насочени към европейското ни бъдеще.

От казаното дотук за основните играчи в университетите, в заключение може да се каже, че изходът от ситуацията, в която са попаднали българските университети трябва да се търси някъде сред тях. Фактите недвусмислено определят университетската ситуация като кризисна. Външен израз на тази криза е изчакващото положение на всеки от играчите, които имат поведение на стъписани пред риска за промяна на съществуващото статукво. Общото за всички тях, което ги успокоява и формално оправдава е, че те нямат готова доктрина за реформа. Изхождайки от презумпцията, че тази доктрина трябва някой друг да им я разработи, обоснове и предложи за изпълнение. Намираме се в ситуацията, преодоляването на която изисква пренасянето на акцента на университетското битие от материалното върху интелектуалното му измерение. В този случай доктрината за реформа като интелектуален продукт трябва да бъде изработена с творческите инвестиции на самите играчи без традиционното спускане отгоре и инвестиции от вън.

В условията на демокрация това предполага установяване на творчески контакти и консенсус на основата на публичен диалог между основните играчи на университета. По-специално това са: контактите между университета и бизнеса, свързан с пазарния характер на взаимоотношенията в страната; контактите между науката и образованието като алтернативи в цялостната дейност на университета; контактите вътре в науката и образованието като автономни формирования, и най-вече контактите между преподавателите и студентите.

В центъра на контактните взаимодействия между всички тези алтернативи в разгледаните срезове и нива се намират управлението на университета като цяло и на неговите структурни форнмирования. Ето защо кризисната ситуация в университетите може да се редуцира до криза на управлението. Именно управлението на университета и на неговите звена има за пряка и първостепенна задача да разработи цялостна доктрина, която да обедини, обособи и осъществи функционално и ефективно университета като цяло и на неговите елементи. Вярне е, че университетът като съдържание е многокомпонентен (студенти, преподаватели, катедри, факултети, департаменти, центрове и т.н.), но качествата и постиженията му не се получават като механичен сбор от качествата и постиженията на елементите от съдържанието му, а са продукт преди всичко на контактите и контактните мрежи, които се формират между тези елементи. Всеки опит ръководствата на университетите и техните поделения да се редуцират само до административни функции, сумирайки и провеждайки резултатите и решенията пристигащи отдолу, е израз на тази криза и илюзия да се постигне устойчивост, на основата на съхранението на статуквото по формулата „миналото изяжда бъдещето”.

Ако сравним кризисното състояние на университетите с болен човек, бихме могли да заключим, че университетите боледуват от доктринална недостатъчност и още по-точно – от управленска контактна недостатъчност. В какво се изразява тя?

1) в липсата на функционален модел за организирането и провеждането на цялостната дейност на университета.

Използваните до сега еднополюсни модели, издигащи в култ преподавателя като център и първооснова на университетския академизъм или обратно – поставяне на студентите в привилегирована позиция като университетски клиенти, които преподавателите трябва да обслужват, все по-ясно се изявяват като неефективни еднополюсни модели и следователно трябва да се премине към триединен модел на университета на всичките му равнища и срезове. Отричаме в случая двуполюсния модел, тъй като неговата неустойчивост е доказана в практиката без възражения.

По триединния модел преподавателите и студентите са алтернативни формирования, а контактът между тях е мярка за съвместното им осъществяване. Алтернативите се оценяват динамично чрез въведени управленски критерии, които отразяват контактното взаимодействие между алтернативите.

Същият триединен модел следва да се приложи и при динамичното контактно балансиране между науката и висшето образование. Със спекулативната по своята същност досегашна университетска традиция за избора и назначаването на преподаватели на основата на научни критерии и експлоатирането им като университетски учители следва да се приключи. Не е нормално формирането на годишното натоварване на университетския преподавател да се изчерпва само с учебни занятия и възнаграждението му да се определя изключително по този показател. Практиката показва, че атестирането на преподавателите в областта на науката и морално-деловите качества (тяхната култура) не води до никакви промени в статуквото им като преподаваътели. В нашия Технически университет и по-специално в катедра „Механика”, където работим като триболози не известен случай от 50 годин насам в цялата нейна история да е освободен преподавател по недостиг на научни публикации и иновационна научна и културна дейност.

Въвеждането на триединния модел предполага хармонично разпределение на усилията на преподавателя в областта на научната, образователна и иновационно-културна дейност и съответни критерии за всяка от тях при формиране на общата му оценка. Годишната си норма всеки университетски преподавател би следвало да изпълнява по тези три направления и да получава годишно възнаграждение адекватно на качеството и равнището на тяхното изпълнение. Под иновационно-културна дейност на всеки преподавател следва да се разбират негови изяви и постижения в университетски, национални и международни форуми, олимпиади, изложби и дискусии, конференции, конгреси и издателска дейност, редакторска, рецензентска и иновационна научна дейност, разработване на нови програми, практикуми, учебници, лаборатории и други.

Нещо повече, триединният модел следва да се прилага и при оценка на всяка от трите задължителни за преподавателя дейности, например научната дейнсот следва да се анализира като:

- приноси на преподавателя като система от знания.

- приноси на преподавателя в областта на науката като система за производство на ново знание.

- приноси на преподавателя свързани с практическото приложение на науката от миналото и настоящето по посока към бъдещето.

2) в липсата на контактен подход за демократично управление на университетите, гарантиращ тяхното ефективно преструктуриране, приоритети и устойчиво развитие.

Демокрацията като управленски подход понастоящем във висшето образование и университетите като цяло се свежда до замяната на централизираното тоталитарно управление от горе надолу с алтернативното управление по същата верига чрез гласуване от долу нагоре. Всъщност моделът на управление в двата случая остава по същество един и същ, той е еднополюсен. В първия случай се издига в култ ръководното начало на най-висшестоящото звено в управленската и йерархичната верига, а във втория – най-нискостоящото. Ревизия на решенията, постигнати по този „демократичен” път старателно се избягва, тъй като те биха предизвикали скандали и разбунили духа на слободията в университетите. При това за още по-голянма убедителност, управленските сигнали на първичните колективи по тази верига се вземат много често с тайно гласуване. Аргументите в този случай са, че всеки член на колектива има правото „свободно” да изрази своето становище. Това състояние впрочем съответства и на Закона за висшето образование, където е постановено: „Академичното самоуправление се изразява в изборност и мандатност на всички органи на управление”. Казано иначе, всичко става чрез избор пряко или косвено от долу нагоре от съответния академичен състав. Презумпцията е всяко нещо да се оценява и предприема с решение от оторизиран „високо квалифициран състав”. Този механизъм поставя в зависимост по-висшата управленска ситуация от по-низшата, а най-низшата – от първичния колектив. За съжаление моделът не се прилага към научно-изследователските звена по НИС, които практически са лишени от правото на изборност. Тях ги оценяват, избират и управляват първичните колективи, към които са причислени без право на глас.



Тъкмо този „демократичен” механизъм на управление лежи в основата на университетската криза. При него няма трайни истини, има трайни интереси, няма ясно обявени отпреди критерии, публично обявени приоритети и привилегировани гледни точки, няма консенсусно избрана посока и приоритети на развитие, а всеки път изборът на такива се заменя с гласуване на оторизирания академичен състав. При избрания модел се издига в култ отговорността на колективите като високо квалифицирани специалисти, без да се отчитат техните социални и корпоративни интереси. Презумпцията тук е, че научната квалификация абсолютно им гарантира и необходимата преподавателска квалификация и морално делови качества, които да ги предпазват от грешни решения. Дали обаче това е вярно може да отговори само практиката. А отговорът на практиката е отрицателен. Ето два примера, които потвърждават това на равнище катедра. Примерите се отнасят за катедра „Х” и научна лаборатория „У” към катедрата от университета “Z”. Подчертаваме, че предметът на действие на лабораторията е извън научната квалификация на преподавателите от катедрата.

Първи пример: Трябва да се избере научен ръководител на лабораторията: Лабораторията предлага от своя състав за ръководител на лабораторията – ръководителя на договорите към лабораторията, тъй като съответства на изискванията на длъжностната характеристика, одобрена от Ректора. Катедреният съвет разглежда предложението на лабораторията, но предлага хабилитирано лице от състава на Катедрвения Съвет. Предложението на катедрата не удовлетворява изискванията на длъжностната характеристика, тъй като научната проблематика на новия кандидат е различна от проблематиката на лабораторията, която той трябва да оглави. До ръководитела на НИС и до Ректора на университета достига обаче само предложението на катедрата. И въпреки противоречието на кандидата с длъжностната характеристика за ръководител, предложението на катедрата е утвърдено със заповед на Ректора. За тази заповед се съобщава устно на колектива на лабораторията, публичен достъп до докуманта не се предоставя. Две години след „заповедта” за ръководител на лабораторията катедреният съвет разглежда и оценява дейността на лабораторията: на членовете на лабораторния колектив и на ръководителя на договорите се дават слаби оценки в тяхно отсъствие, а на ръководителя на лабораторията се дава най-високата оценка. Отбелязваме, че тези оценки се дават без да се познава работата на лабораторията, при пълно отсъствие на интерес и дейност от страна на ръководителя на лабораторията. Оценката се приема на всички равнища, въпреки положителните резултати от предложения отчет на лабораторията.

Втори примвер: Известен български професор и доктор на науките от университета се пенсионира, но не напуска кабинета си, продължава да работи и пише книги и след пенсионирането си. Това не се харесва на катедрата и въпреки официалното решение на университета за съхранение на кабинетите на пенсионираните професори, Катедреният Съвет пуска доклад-донос до ръководството на университета, че професорът използва кабинета си за лично облагодетелстване, като предлага да бъде изваден не само от кабинета, но и от цялата територия на катедрата. Ректорският Съвет одобрява предложението за напускане на кабинета, но му предоставя възможности за работа по НИС при условие, че неговият ученик го приеме в лабораторията по договор. Отбелязваме обстоятелството, че тази лаборатория е създадена и отгледана под ръководството на професора със сътрудници в продължение на 30 години. Професорът скромно изпълнява решението на Ректорския Съвет и заема място в склада на лабораторията, тъй като междувременно работните помещения на лабораторията са предоставени от катедрата на други ученици на професора, които отдавна са напуснали лабораторията. За тези „провинения” на професора катедрата и университетът не го канят на тържествения юбилей на университета, независимо от това, че той се ползва с голямо уважение сред студентите и научната общественост в страната и в чужбина. Последното се докумнетира с грамоти, награди и дипломи.
Заключение

Кои са основните изводи и препоръки:



  1. Действащият еднополюсен модел за практологична, управленска и оценъчна дейност на университетите да се замени с триединен контактен модел. Това по-конкретно означава изпращане на оперативни процедурни сигнали и действия паралелно по трите възможни направления на университета: наука, образование и управление.

  2. Смисълът на управлението на университета е да съхранява, обогатява и хармонизира дейността им като поддържа устойчивото им разитие. Това по-конкретно предполага:

  • запълване пропастта между научната и образователната дейност на университета с конкретни формирования, осъществяващи ефективни взаимодействиямежду тях. Знае се , че гравитационните взаимодействия се осъществяват с гравитони, електромагнитните с фотони, ядрените с глуони. Проблемът с университетското управление е да изгради система от носители, критерии и норми на контактно взаимодействие между науката и образованието;

  • запълване пропастта между преподаватели и студенти с функционални контактни образувания и преместване на оценъчната гледна точка за тяхната дейност в неутралния участък на контакта между тях. От този оценъчен пункт преподавателят и студентът ще се наблюдават и оценяват обективно и стимулиращо като алтернативни образувания на учебния процес;

  • запълване пропастта между миналото и бъдещето на университета с функционални контактни формирования, което предполага: първо-провеждане на системен публичен диалог между основните играчи на университетите по посока на водещите европейски университети; второ-постигане на консенсус по основното предназначение, функции и критерии за оценка на тези играчи като се отчита влиянието на всички компоненти- лаборатории, катедри, факултети и т.н.; трето-идентифициране на текущото състояние и въвеждане на адекватно възнаграждение на университетските преподаватели, сътрудници и служители по обективни (консенсусни) критерии.

  1. Организиране, провеждане и участие в университетски, национални и международни дейности по проблемите на науката, образованието и технологиите като средство за общуване и устойчиво развитие на университета.

Следва да се отчита, че образованието е отражение на миналото, контактното взаимодействие – на настоящето, а науката е насочена към бъдещето.






Каталог: pueron -> news
news -> Белградски юридически факултет теомира Десислава Петкова Докторантка в свубит
news -> Закон за висшето образование ( дв бр. 112 от 27 Декември 1995г.) и Закон за научните степени и звания
news -> България и Лисабонската стратегия
news -> България и Лисабонската стратегия
news -> Българо-Немска Конференция „България и Лисабонската стратегия Реформи в образователната система и в законодателството за мотивация в научната кариера”
news -> Академична несправедливост
news -> Инвестициите като начин за управление на качеството при производството на лекарствените средства – опита на Китай
news -> България и Лисабонската стратегия
news -> Академичната автономия демокрация или тоталитаризъм
news -> Закон за българската академия на науките обн. Дв бр. 85 от 15 Октмври 1991г., изм. Дв бр. 90 от 22 Октмври 1993г., доп. Дв бр. 123 от 22 Декември 1997г., изм. Дв бр. 41 от 22 Май 2007г. Ч


Сподели с приятели:




©obuch.info 2023
отнасят до администрацията

    Начална страница