Книга трета, Нягол Манолов, Издателство темто, София 2007/ Представя ирион, 23. 08. 2008 г

Книга трета, Издателство ТЕМТО, София 2007

Действащата еднополюсна образователна парадигма в университетите поставя преподавателите в парадоксална ситуация. Последната се състои в това, че те се подбират и оценяват по научни показатели, а се реализират нормативно чрез образователната си дейност. Израз на тази парадоксалност е обстоятелството, че асистентите, доцентите и професорите в техническите университети по различните научни специалности не са правоспособни преподаватели със задължителната за целта пдагогическа и методическа подготовка в своята специалност. Какво е необходимо например, за да станеш асистент по механика в ТУ-София? Достатъчно е да спечелиш конкурсен изпит, като развиеш теоретичен въпрос и решиш две задачи по механика. Конкурсният изпит се спечелва чрез съответна количествена оценка, потвърдена от комисия. Кандидатите не полагат изпит нито теоретически, нито практически върху методиката на преподаване на механика в съответния университет. Нещо повече, те изобщо не са полагали изпити по педагогика и методика. Това означава, че асистент, а след това доцент и професор по механика в университетите стават тези, които евентуално познават фактическия материал, без да притежават задължително необходимия педагогически ценз. Парадоксалното тук е, че се оценява научната подготовка на кандидата, а се удостоверява преподавателската му правоспособност. Ситуацията става още по-фрапираща, ако към казаното прибавим и обстоятелството, че придобитата правоспособност им гарантира фактически сигурност за цял живот.

Този и други парадокси, свързани с дейността на българските университети, са предмет на настоящата работа. Целта на работата е да обоснове нова интердисциплинна образователна парадигма, основаваща се на триализма като устойчив онтологичен модел.

....
Кризисна ли е ситуацията в университетите?

Когато застанем лице с лице срещу подобе н въпрос, естествено е да се потърсят различните гледни точки на основните играчи на университетите.

Виновни за тази ситуация според преподавателите са студентите, държавата и бизнесът. Студентите се отнасят вяло към преподавателската дейност, държавата ни баламосва с унизителното си възнаграждение, а бизнесът ни обвинява в научен консерватизъм.

Виновни за университетската ситуация според бизнеса са остарелите форми на учебна и научна работа в университетите, свързани с една наука предимно от миналото, безсилнапред реалните проблеми на настоящето и бъдещето.Съвременните университети напомнят механични дисперсни системи по структура, чиито елементи са студенти, преподаватели, катедри, факултети, лаборатории, институти, департаменти, колежи, филиало, обединени само с името на университетите, а разединени в дейността си.Науката и научните звания са подчинени на конкретни изисквания на учебния процес на звеното, към което са прикрепени. По такъв начин научните проблеми, които могат да се поенмат и решават от университетите, са частно-научни и детерминирани, каквито за съжаление в бизнес-практиката не се срещат.

Необходима е час по-скоро фундаментална реформа в университетите, свързана с тяхното обединяване и интегриране с цел смяната на дисциплинната научно-образователна парадигма с интердисциплинна и технологична, съответстваща на проблемните изисквания на глобализиращия се свят.
На управляващите: Светът, държавите и техните институции, каквито са университетите са нестабилни, несигурно, но автономни. Финансовите ресурси от страна на държавата са ограничени, инвестиции от страна на бизнеса липсват, а разработването и спечелването на конкурси от световен и европейски мащаб – засега незначителни. Интелектуалното равнище на студентите, които се приемат, непрекъснато спада; преподавателите с призвание и с високи звания се пенсионират; нови хабилитации и необходимите научни попълнения не постъпват; закъснява се с оборудването на съвременни лаборатории и технологични центрове с тяхното компютъризиране, с въвеждането на европейски програми и практики. Причина за това са не само ограничените финансови средства от страна на държавата и бизнеса, но и липсата на мотивация за иновационна и технологична дейност, които да гарантират собствени приходи на университета. Вярно е че демокрацията като технология на взаимодействиепрониква във всички сфери и звена на университетите като национални центрове за научна и учебна дейност, но на практика тя се редуцира само до изборност на ръководни органи на всички равнища. Колкото до сградния фонд на университетите, материално-финансовите възможности, преподавателския потенциал, учебните дисциплини, планове, програми и практики, методиките за провеждане на лекции и упражнения, научните, учебните и структурните звена останаха да функционират почти по същия начин, влошавайки в някои случаи качеството на своята дейност. Въведената университетска автономия, макар че укрепи академичната свобода и независимост, тя не подобри, а влоши финансовото им състояние. При тези условия университетските ръководства са принудени да търсят собствени източници за оцеляване и развитие. Принидени са да се придържат към съществувашата инфраструктура, запазвайки и статуквото на учебния процес. Колкото до статуквото на науката, то не можеше да се промени, тъй като голяма част от научните и технологични дейности се оказаха нерентабилни в условията на пазарния механизъм.

Преподавателската дейност и функциите на преподавателя заеха централно място в работата на университетите, още повече, че те осигуряват основното перо в университетския б/джет чрез отпуснатите квоти за студентски прием.

Управленските функции на университетските ръководства рязко спаднаха по своята ефективност, израждайки се до организирането и провеждането само на външни и несъществени (козметични) промени: частични ремонти, чествания, рекламна дейност, изложби, укрепване на охранителната система, закупуване и внедряване на компютри, даване на част от сградния фонд под наем, съкращаване на щатни бройки и разширяване на системата за външни хонорари, икономия на труд, енергия и материали. Усилията са насочени към оползотворяване на това, което съществува като минало, а не към разработването на стратегия и реформи, насочени към европейското ни бъдеще.

От казаното дотук за основните играчи в университетите, в заключение може да се каже, че изходът от ситуацията, в която са попаднали българските университети трябва да се търси някъде сред тях. Фактите недвусмислено определят университетската ситуация като кризисна. Външен израз на тази криза е изчакващото положение на всеки от играчите, които имат поведение на стъписани пред риска за промяна на съществуващото статукво. Общото за всички тях, което ги успокоява и формално оправдава е, че те нямат готова доктрина за реформа. Изхождайки от презумпцията, че тази доктрина трябва някой друг да им я разработи, обоснове и предложи за изпълнение. Намираме се в ситуацията, преодоляването на която изисква пренасянето на акцента на университетското битие от материалното върху интелектуалното му измерение. В този случай доктрината за реформа като интелектуален продукт трябва да бъде изработена с творческите инвестиции на самите играчи без традиционното спускане отгоре и инвестиции от вън.

В условията на демокрация това предполага установяване на творчески контакти и консенсус на основата на публичен диалог между основните играчи на университета. По-специално това са: контактите между университета и бизнеса, свързан с пазарния характер на взаимоотношенията в страната; контактите между науката и образованието като алтернативи в цялостната дейност на университета; контактите вътре в науката и образованието като автономни формирования, и най-вече контактите между преподавателите и студентите.

В центъра на контактните взаимодействия между всички тези алтернативи в разгледаните срезове и нива се намират управлението на университета като цяло и на неговите структурни форнмирования. Ето защо кризисната ситуация в университетите може да се редуцира до криза на управлението. Именно управлението на университета и на неговите звена има за пряка и първостепенна задача да разработи цялостна доктрина, която да обедини, обособи и осъществи функционално и ефективно университета като цяло и на неговите елементи. Вярне е, че университетът като съдържание е многокомпонентен (студенти, преподаватели, катедри, факултети, департаменти, центрове и т.н.), но качествата и постиженията му не се получават като механичен сбор от качествата и постиженията на елементите от съдържанието му, а са продукт преди всичко на контактите и контактните мрежи, които се формират между тези елементи. Всеки опит ръководствата на университетите и техните поделения да се редуцират само до административни функции, сумирайки и провеждайки резултатите и решенията пристигащи отдолу, е израз на тази криза и илюзия да се постигне устойчивост, на основата на съхранението на статуквото по формулата „миналото изяжда бъдещето”.

Ако сравним кризисното състояние на университетите с болен човек, бихме могли да заключим, че университетите боледуват от доктринална недостатъчност и още по-точно – от управленска контактна недостатъчност. В какво се изразява тя?

1) в липсата на функционален модел за организирането и провеждането на цялостната дейност на университета.

Използваните до сега еднополюсни модели, издигащи в култ преподавателя като център и първооснова на университетския академизъм или обратно – поставяне на студентите в привилегирована позиция като университетски клиенти, които преподавателите трябва да обслужват, все по-ясно се изявяват като неефективни еднополюсни модели и следователно трябва да се премине към триединен модел на университета на всичките му равнища и срезове. Отричаме в случая двуполюсния модел, тъй като неговата неустойчивост е доказана в практиката без възражения.

По триединния модел преподавателите и студентите са алтернативни формирования, а контактът между тях е мярка за съвместното им осъществяване. Алтернативите се оценяват динамично чрез въведени управленски критерии, които отразяват контактното взаимодействие между алтернативите.

Същият триединен модел следва да се приложи и при динамичното контактно балансиране между науката и висшето образование. Със спекулативната по своята същност досегашна университетска традиция за избора и назначаването на преподаватели на основата на научни критерии и експлоатирането им като университетски учители следва да се приключи. Не е нормално формирането на годишното натоварване на университетския преподавател да се изчерпва само с учебни занятия и възнаграждението му да се определя изключително по този показател. Практиката показва, че атестирането на преподавателите в областта на науката и морално-деловите качества (тяхната култура) не води до никакви промени в статуквото им като преподаваътели. В нашия Технически университет и по-специално в катедра „Механика”, където работим като триболози не известен случай от 50 годин насам в цялата нейна история да е освободен преподавател по недостиг на научни публикации и иновационна научна и културна дейност.

Въвеждането на триединния модел предполага хармонично разпределение на усилията на преподавателя в областта на научната, образователна и иновационно-културна дейност и съответни критерии за всяка от тях при формиране на общата му оценка. Годишната си норма всеки университетски преподавател би следвало да изпълнява по тези три направления и да получава годишно възнаграждение адекватно на качеството и равнището на тяхното изпълнение. Под иновационно-културна дейност на всеки преподавател следва да се разбират негови изяви и постижения в университетски, национални и международни форуми, олимпиади, изложби и дискусии, конференции, конгреси и издателска дейност, редакторска, рецензентска и иновационна научна дейност, разработване на нови програми, практикуми, учебници, лаборатории и други.

Нещо повече, триединният модел следва да се прилага и при оценка на всяка от трите задължителни за преподавателя дейности, например научната дейнсот следва да се анализира като:

- приноси на преподавателя като система от знания.

- приноси на преподавателя в областта на науката като система за производство на ново знание.

- приноси на преподавателя свързани с практическото приложение на науката от миналото и настоящето по посока към бъдещето.

2) в липсата на контактен подход за демократично управление на университетите, гарантиращ тяхното ефективно преструктуриране, приоритети и устойчиво развитие.

Демокрацията като управленски подход понастоящем във висшето образование и университетите като цяло се свежда до замяната на централизираното тоталитарно управление от горе надолу с алтернативното управление по същата верига чрез гласуване от долу нагоре. Всъщност моделът на управление в двата случая остава по същество един и същ, той е еднополюсен. В първия случай се издига в култ ръководното начало на най-висшестоящото звено в управленската и йерархичната верига, а във втория – най-нискостоящото. Ревизия на решенията, постигнати по този „демократичен” път старателно се избягва, тъй като те биха предизвикали скандали и разбунили духа на слободията в университетите. При това за още по-голянма убедителност, управленските сигнали на първичните колективи по тази верига се вземат много често с тайно гласуване. Аргументите в този случай са, че всеки член на колектива има правото „свободно” да изрази своето становище. Това състояние впрочем съответства и на Закона за висшето образование, където е постановено: „Академичното самоуправление се изразява в изборност и мандатност на всички органи на управление”. Казано иначе, всичко става чрез избор пряко или косвено от долу нагоре от съответния академичен състав. Презумпцията е всяко нещо да се оценява и предприема с решение от оторизиран „високо квалифициран състав”. Този механизъм поставя в зависимост по-висшата управленска ситуация от по-низшата, а най-низшата – от първичния колектив. За съжаление моделът не се прилага към научно-изследователските звена по НИС, които практически са лишени от правото на изборност. Тях ги оценяват, избират и управляват първичните колективи, към които са причислени без право на глас.

Кои са основните изводи и препоръки:

1. 
   Действащият еднополюсен модел за практологична, управленска и оценъчна дейност на университетите да се замени с триединен контактен модел. Това по-конкретно означава изпращане на оперативни процедурни сигнали и действия паралелно по трите възможни направления на университета: наука, образование и управление.
   
2. 
   Смисълът на управлението на университета е да съхранява, обогатява и хармонизира дейността им като поддържа устойчивото им разитие. Това по-конкретно предполага:
   

• 
  запълване пропастта между научната и образователната дейност на университета с конкретни формирования, осъществяващи ефективни взаимодействиямежду тях. Знае се , че гравитационните взаимодействия се осъществяват с гравитони, електромагнитните с фотони, ядрените с глуони. Проблемът с университетското управление е да изгради система от носители, критерии и норми на контактно взаимодействие между науката и образованието;
  
• 
  запълване пропастта между преподаватели и студенти с функционални контактни образувания и преместване на оценъчната гледна точка за тяхната дейност в неутралния участък на контакта между тях. От този оценъчен пункт преподавателят и студентът ще се наблюдават и оценяват обективно и стимулиращо като алтернативни образувания на учебния процес;
  
• 
  запълване пропастта между миналото и бъдещето на университета с функционални контактни формирования, което предполага: първо-провеждане на системен публичен диалог между основните играчи на университетите по посока на водещите европейски университети; второ-постигане на консенсус по основното предназначение, функции и критерии за оценка на тези играчи като се отчита влиянието на всички компоненти- лаборатории, катедри, факултети и т.н.; трето-идентифициране на текущото състояние и въвеждане на адекватно възнаграждение на университетските преподаватели, сътрудници и служители по обективни (консенсусни) критерии.
  

3. 
   Организиране, провеждане и участие в университетски, национални и международни дейности по проблемите на науката, образованието и технологиите като средство за общуване и устойчиво развитие на университета.