Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването



Pdf просмотр
страница1/14
Дата22.12.2022
Размер0.91 Mb.
#116018
ТипКнига
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
Eli Vizel - Noshtta 01 - Noshtta



Annotation
Носител на Нобелова награда за мир 1986
Една от най-разтърсващите книги за Аушвиц!
„Никога не ще забравя онази нощ, първата нощ в лагера, която превърна живота ми в дълга нощ.“
Роден през 1928 г. в град Сигет, Северна Румъния, Ели Визел е едва петнадесетгодишен, когато е депортиран заедно с цялото си семейство в Аушвиц, където загиват майка му и по-малката му сестра, а след това — в Биркенау,
където губи и баща си.
„Нощта“ е разказ за спомените му, за раздялата и загубата на семейството, за лагерите, глада, студа, побоите,
мъченията и чувството на срам, че е оцелял, а баща му не е.
„Нощта“ е книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването.
Ели Визел — Нощта: Нощта #1
Встъпление на автора към настоящото ново издание
Предговор на Франсоа Мориак
Глава първа
Глава втора
Глава трета
Глава четвърта
Глава пета
Глава шеста
Глава седма
Глава осма
Глава девета
Обработка
Сканиране, корекция и форматиране: Sunshine, 2021
Информация за текста notes
1 2
3 4
5 6
7 8
9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19


Ели Визел — Нощта: Нощта #1
В памет на моите родители и на малката ми сестричка Ципора


Встъпление на автора към настоящото ново издание
Ако през целия си живот трябваше да напиша една-единствена книга, това би била именно тази. Така както миналото живее в настоящето, всичките ми книги след „Нощта“ по същество носят нейния отпечатък и това се отнася дори за тези, които разглеждат библейски, талмудически или хасидически теми: те не ще бъдат разбрани, ако не бъде прочетена тази книга.
Защо я написах?
За да не полудея или тъкмо обратното, за да полудея и по този начин да разбера огромната, ужасяваща лудост,
която в миналото бе нахлула в историята и съзнанието на едно човечество, люшкащо се между силата на злото и страданието на неговите жертви?
Или пък за да завещая на хората думи и спомени като средство за по-успешно предотвратяването на повтарянето на историята с нейната неумолима склонност към насилие?
Или пък просто за да оставя следа от изпитанието, преживяно от мене на възраст, когато юношата познава смъртта и злото единствено от книгите?
Някои читатели ми казват, че ако съм оцелял, то е, за да напиша този текст. Не съм убеден в това. Не знам как оцелях; прекалено крехък и прекалено стеснителен, не сторих нищо, за да го постигна. Да кажем, че беше чудо? Не бих казал такова нещо. Ако небето можеше или искаше да стори чудо в моя полза, то би могло или би трябвало да направи същото и за други, по-достойни от мене. Следователно мога да благодаря единствено на случайността.
Същевременно, след като съм оцелял, следва да осмисля своето оцеляване. Дали за да изтъкна този смисъл записах на хартия опита си, в който нищо нямаше смисъл?
В действителност, от дистанцията на времето, трябва да призная, че не знам, или по-скоро вече не знам какво съм искал да постигна с казаното от мен. Единствено разбирам, че без тази малка книжка животът ми на писател,
или накратко животът ми, нямаше да бъде това, което е: живот на свидетеля, който се чувства морално и човешки задължен да попречи на врага да постигне посмъртна, сетна победа, като изличи престъпленията си от паметта на хората.
Там е работата, че днес, благодарение на автентичните документи, които достигат до нас от множество извори,
е ясно: ако в началото на своето управление есесовците се опитваха да поставят основите на общество, в което евреите вече няма да съществуват, то накрая тяхната цел беше да оставят след себе си свят в руини, където евреите сякаш никога не са съществували. Ето защо в Русия, в Украйна, в Литва и Беларус, навсякъде, където Einsatzgruppen
1
изпълняваха „окончателното решение [на еврейския въпрос]“, избивайки с картечници над един милион евреи,
мъже, жени и деца, преди да ги хвърлят в огромни общи гробове, изкопани от самите осъдени, след това специални части изравяха труповете, за да ги изгорят на открито.
По този начин, за пръв път в историята, евреите, убивани двукратно, не можеха да бъдат погребани в гробища.
С други думи, войната, която Хитлер и сподвижниците му водеха с еврейския народ, беше насочена и срещу еврейската религия, еврейската култура, еврейската традиция, т.е. срещу еврейската памет.
Несъмнено в определен момент ми беше станало ясно, че тъй като историята един ден ще бъде съдена, аз трябва да свидетелствам за нейните жертви, ала не знаех откъде да започна. Имах много неща за разказване, но не и думи, с които да ги изрека. Осъзнал оскъдните средства, с които разполагам, виждах как езикът се превръща в препятствие. Трябваше да се измисли друг език. Предадено, покварено и извратено от неприятеля, как беше възможно да се реабилитира и очовечи словото? Гладът, жаждата, страхът, транспортирането, подборът, огънят и коминът: тези думи означават определени неща, но в онези времена те имаха съвсем друго значение. Пишейки на майчиния си език, който също бе умъртвен, аз се спирах на всяко изречение и си казвах: „Не, не е това“. Подхващах отначало. С други глаголи, други образи, други безмълвни сълзи. И отново не беше това. Но какво точно е „това“?
Това, което се скрива, което се забулва, за да не бъде откраднато, узурпирано, профанирано. Съществуващите думи,
почерпени от речника, ми се струваха слаби, бедни, бледи. Какви думи да използвам, за да разкажа за последното пътуване към неизвестното в запечатаните вагони? И откриването на един безумен и студен свят, в който беше човешко да си безчовечен, в който дисциплинираните и образовани мъже в униформа идваха да убиват, докато обърканите деца и изтощените старци пристигаха да умрат? И раздялата посред нощ сред пламъците, прекъсването на всички връзки, разпръсването на едно семейство, на цяла общност? И смъртта на едно хубаво и послушно еврейско момиченце със златисти коси и тъжна усмивка, убито заедно със своята майка в нощта на пристигането си? Как да си ги спомниш, без да ти трепне ръката и без да ти се пръсне сърцето?
Дълбоко в мене свидетелят осъзнаваше, както все още понякога осъзнава, че свидетелството му няма да бъде прието. Единствено онези, които са били в Аушвиц, са наясно какво беше там. Останалите не ще го узнаят никога.
Но поне ще разберат ли?
Ще могат ли да разберат онези, за които човешки, благороден и неотменен дълг е защитата на слабите,

лекуването на болните, обичта към децата, уважението и изискването на уважение към мъдростта на старците, да,
ще успеят ли да разберат те как в този проклет свят господарите с ожесточение измъчваха слабите, убиваха болните,
избиваха децата и старците?
Дали това не е защото свидетелят се изразява много зле?
Причината е друга. Няма да разберете не заради непохватността и бедния език на разказвача, а защото няма да разберете, че се изразява толкова оскъдно.
И все пак в дъното на душата си той съзнаваше, че в тази ситуация е недопустимо да си мълчиш, колкото и да е трудно и дори невъзможно да говориш.
Следователно трябваше да упорства. И да говори без думи. И да се опита да се довери на мълчанието, което ги обитава, обгръща и надхвърля. И всичко това с чувството, че една шепа пепел там, в Биркенау, тежи повече от всички разкази за това проклето място. Защото, въпреки всичките ми усилия да изкажа невъзможното за казване, „все не е това“.
Дали пък поради тази причина ръкописът, написан на идиш под заглавие „И светът мълчеше“, най-напред преведен на френски, а после и на английски език, бе отхвърлен от всички големи парижки и американски издатели, и то въпреки неуморните усилия на големия Франсоа Мориак? След месеци наред, и посещения на място,
той най-сетне успя да го пласира.
Въпреки множеството ми съкращения оригиналната версия на идиш е дълга. Именно Жером Лендон,
легендарният директор на престижното неголямо издателство „Минюи“, преработи съкратената френска версия.
Приех неговия начин на окастряне на текста, тъй като се опасявах от всичко излишно. В случая от значение беше единствено същественото. Не приемах излишеството. Да разкажа прекалено много ме ужасяваше повече от това да разкажа по-малко, отколкото трябва. Да изпразня до дъно паметта си не е по-здравословно от това да я оставя да прелее.
Например: на идиш разказът започва със следните отчаяни размишления:
„В началото бе детинската вяра; и напразното доверие; и опасната илюзия. Вярвахме в Бога, имахме доверие в човека и живеехме с илюзията, че във всеки един от нас е вложена свещена искра от пламъка на Шехина
2
, че всеки от нас носи в очите и в душата си отражение на Божия образ.
Това бе източникът, ако не и причината за всички наши нещастия.“
На други места цитирам други пасажи от версията на идиш, отнасящи се за смъртта на баща ми и освобождението. Защо не съм ги включил в този нов превод? Те са прекалено лични и навярно твърде интимни,
трябва да се четат между редовете. И все пак.
„Отново виждам себе си в онази нощ, една от най-тежките в живота ми:
— Лейзер (версията на идиш за Елиезер), сине мой, ела… Искам да ти кажа нещо… Само на теб… Ела, не ме оставяй сам… Лейзер…
Чух гласа му, схванах смисъла на думите му и осъзнах трагичното измерение на момента, но останах на мястото си.
Това беше последното му желание — да бъда до него в момента на агонията, когато душата щеше да напусне нараненото му тяло, — но аз не го изпълних.
Страхувах се.
Страхувах се от ударите.
Ето защо останах глух за неговите вопли.
Вместо да пожертвам отвратителния си, скапан живот и да ида при него, да взема ръката му, да го утеша, да му покажа, че не е изоставен, че съм до него, че чувствам мъката му; вместо всичко това, аз стоях като закован на мястото си и се молех на Бога баща ми да престане да ме вика по име, да спре да крещи, за да не бъда пребит от старшините на блока.
Но баща ми вече не беше на себе си.
Плачливият му, угасващ глас продължаваше да пронизва тишината и да ме зове, само мен.
И тогава? Есесовецът се ядоса, приближи се до баща ми и го удари по главата: «Млъквай, старче! Млъквай!».
Баща ми не усети ударите на палката; но аз ги почувствах. И при все това не реагирах. Оставих есесовецът да бие баща ми. Оставих стария си баща да агонизира съвсем сам. Още по-лошо: бях му се ядосал, защото вдигаше шум,
хленчеше, просеше си боя…


Лейзер! Лейзер! Ела, не ме оставяй сам…
Гласът му стигаше до мене от толкова далеко и същевременно от толкова близко.
Но аз не помръднах.
Никога няма да си го простя.
Никога няма да простя на света, че ме постави в безизходно положение, че ме превърна в друг човек, че пробуди в мене дявола, най-низшия дух, най-дивашкия инстинкт.
(…)
Последната му дума беше името ми. Зовеше ме. И аз не откликнах.“
Във версията на идиш разказът не завършва със счупеното огледало, а с едно по-скоро песимистично разсъждение върху настоящето:
„… И сега, десет години след Бухенвалд, си давам сметка, че светът забравя. Германия е суверенна държава.
Германската армия е възродена. Илзе Кох, садистката от Бухенвалд, има деца и е щастлива. Военнопрестъпници се разхождат по улиците на Хамбург и Мюнхен. Миналото се е изличило, обречено на забрава.
Германци и антисемити казват на света, че цялата тази история за шестте милиона избити евреи е просто легенда, и светът в своята наивност ще повярва, ако не днес, то утре или вдругиден…
… Не съм толкова наивен, за да повярвам, че тази книга ще промени хода на историята и ще разтърси съзнанието на човечеството.
Книгата няма силата, която е притежавала някога.
Тези, които са си замълчали вчера, ще си замълчат и утре.“
Друг въпрос, който читателят би имал правото да ни зададе: защо е нужно това ново издание, след като първото съществува вече четиресет и пет години? Ако то не е достатъчно вярно на оригинала или достатъчно добро, защо се е чакало толкова дълго време, за да бъде заменено с ново издание, по-добро и по-близко до оригинала?
Казаното от мен за английския превод е валидно и за френския. Трябва ли да припомням, че по онова време бях неизвестен дебютант и от английския ми, както впрочем и от моя френски, имаше какво да се желае? Когато един лондонски издател ми съобщи, че агентът на издателство „Минюи“ Жорж Борхард е намерил преводачка, аз му благодарих. Прочетох превода и ми се стори задоволителен. След това не съм го препрочитал. Междувременно някои други мои произведения имаха щастието да бъдат преведени от Марион, моята съпруга. Изключителна преводачка, тя познаваше изказа ми и умееше да го предаде както никой друг. Имах късмет: поканена от издателите от „Фарар, Строс енд Жиру“ да подготви нов превод, тя прие. Убеден съм, че читателите ще ѝ бъдат признателни за това. Благодарение на нея ми беше позволено да поправя тук-там по някой грешен израз или внушение. Например:
споменавам за първото нощно пътуване в пломбираните вагони и изтъквам, че някои хора са се възползвали от тъмнината, за да извършат сексуални актове. Това не е вярно. В текста на идиш казвам, че „младите момчета и момичета се оставиха да бъдат обладани от изострените си еротични инстинкти“. Проверих множество напълно сигурни източници. Във влаковете всички семейства все още не са били разделени. Няколко седмици в гетото не бяха достатъчни, за да ни покварят до такава степен, че да престъпим обичаите, нравите и древните закони.
Възможно е да е имало неволни докосвания. Но нищо повече. Никой не е стигал по-далеко. Но тогава защо съм го казал на идиш и съм позволил да бъде преведено на английски и на френски? Единственото възможно обяснение е,
че съм говорил за себе си. Себе си осъждам. Представям си, че юношата, какъвто бях, насред съзряването си, макар и дълбоко благочестив, не е можел да устои на еротичното въображение, подхранвано от непосредствената физическа близост между мъже и жени.
Друг, по-незначителен пример от горния: става въпрос за едно кратко изложение. Споменавайки за импровизираната колективна молитва вечерта на Рош Хашана
3
, разказвам, че съм отишъл да намеря баща си, за да му целуна ръката, така както съм правел и у дома; забравих обаче да отбележа, че се бяхме изгубили в тълпата.
Именно Марион, която винаги следи за точността, разкри тази подробност.
И така, препрочитайки това свидетелство вече от значителна дистанция, осъзнах, че съм сторил добре, като не съм чакал прекалено дълго. С годините съм се улавял — погрешно — че се съмнявам в някои епизоди. В тях разказвам за първата ми нощ там. Разкриването на действителността зад огражденията от бодлива тел.
Предупрежденията на един стар затворник, съветващ ни да излъжем за възрастта си: моят баща трябваше да се обяви за по-млад, а пък аз за по-възрастен. Подборът. Шествието към комините, открояващи се в равнодушното небе.
Дечицата, хвърляни в пламтящия ров. Не съм уточнил дали са били живи, макар че си мислех, че беше именно така.


А сетне си казвах: не, били са мъртви, инак щях да изгубя разсъдъка си. И все пак сълагерниците ми са ги видели заедно с мен, също като мен: били са живи, когато са ги мятали в пламъците. Историци като Телфорд Тейлър потвърдиха това. А аз така и не полудях. Това кошмарно видение ще се появи в новото издание.
Преди да завърша това встъпление, струва ми се важно да подчертая убеждението си, че също както живите същества, всяка книга има своя собствена съдба. Някои книги навяват тъга, други носят радост. Случва се дори едно и също произведение да буди и двете.
По-горе описах трудностите, с които се сблъска „Нощта“ при своята поява преди четиресет и пет години.
Въпреки благоприятната критика книгата се продаваше зле. Темата бе възприемана като мрачна и не интересуваше никого. Ако някой равин я споменаваше в проповедите си, винаги се намираше някой да се жалва: „За какво да обременяваме децата с мъката на миналото?“. Нещата се промениха оттогава насам. Скромното ми произведение се радва на прием, който не съм очаквал. Днес предимно млади хора го четат в училище и в университета. И те са многобройни.
Как да си обясним този феномен? Преди всичко трябва да го припишем на промяната в манталитета на широката публика. Ако през петдесетте и шейсетте години на XX в. възрастните, родени преди или по време на войната, засвидетелстваха по отношение на това, което наричаме просто Холокост, един вид несъзнателно и снизходително безразличие, то сега това вече не е така.
По онова време малцина издатели имаха смелостта да публикуват книги на тази тема. В наши дни всички публикуват редовно подобни издания, а някои дори всеки месец. Същото се отнася и за академичния свят. По онова време малко средни или висши училища предлагаха уроци и лекции по темата. Днес учебните програми ги включват навсякъде. И тези уроци и лекции са сред най-популярните.
Оттук насетне темата за Аушвиц е част от общата култура. Филми, театрални пиеси, романи, международни конференции, изложби, годишни церемонии с участието на най-високопоставените личности в страната: темата е станала неизбежна. Един от най-поразителните примери е този с музея на Холокоста във Вашингтон: над двайсет и два милиона души са го посетили след откриването му през 1993 г.
Със съзнанието, че поколението на оцелелите оредява с всеки изминал ден, съвременният студент или лектор се оказва привлечено от тяхната памет.
Защото в крайна сметка на едно по-висше равнище става въпрос за паметта, за нейния произход и богатство,
както и за нейния завършек. Ще повторя: прекомерността ѝ рискува да бъде също толкова вредна, колкото и обедняването ѝ. Между двете ни се налага да избираме мярата, надявайки се, че тя ще бъде близо до истината.
За оцелелия, който се явява свидетел, проблемът си остава прост: негов дълг е да свидетелства както за мъртвите, така и за живите, и преди всичко за бъдещите поколения. Нямаме правото да ги лишаваме от минало,
което принадлежи на общата памет.
Забравата би означавала опасност и обида. Да забравиш мъртвите би означавало да ги убиеш втори път. И ако,
освен убийците и съучастниците им, никой не е виновен за тяхната първа смърт, то ние сме виновни за повторната им гибел.
Понякога ме питат дали имам „отговор за Аушвиц“; отвръщам, че не ми е известен; дори не знам дали една толкова голяма трагедия има някакъв отговор. Но знам, че съществува „отговор“ в отговорността.
Когато става дума за тези проклети, мрачни времена, толкова близки и същевременно толкова далечни,
ключовата дума е „отговорност“.
Ако свидетелят се е насилил и е избрал да говори, то е заради днешните младежи, заради децата, които ще се родят утре: той не иска неговото минало да се превърне в тяхно бъдеще.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница