Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА УМРЕ СПОКОЕН и в пълна безопасност, ако не е осъзнал истински природата на ума. Защото само това осъзнаване, задълбочено през годините чрез непрекъсната практика, може да запази ума ни в стабилно състояние по време на хаоса в процеса на смъртта. От всички начини за помагане на хората да осъзнаят природата на ума си най-ясен, ефективен и подходящ за днешните нужди и начин на живот са практиките на Дзогчен - най-древният и директен поток на мъдростта в ученията на будизма и източник на самото учение за бардо.

Традицията Дзогчен води началото си още от изначалния Буда, Самантабхадра, и е стигнала до наши дни благодарение на поколения учители. Стотици хиляди хора в Индия, Хималаите и Тибет са достигнали реализация и просветление чрез тези практики. Има чудесно пророчество за тях: „В тази тъмна епоха съкровената същност на Самантабхадра ще свети като огън." Моят живот, моите учения и тази книга са посветени на запалването на този огън в сърцата и умовете на хората по света.

Моя постоянна опора, вдъхновение и съветник в това е върховният учител Падмасамбхава. Той е същността и духът на Дзогчен, неговият най-велик изразител и човешко въплъщение, надарен с великите качества великодушие, чудодейна сила, пророческа прозорливост, будна енергия и безкрайно състрадание.

Традицията Дзогчен не беше широко разпространена в Тибет и в продължение на известно време много от големите учители не са я преподавали в съвременния свят. Защо тогава аз я преподавам? Някои от моите учители са ми казвали, че сега е времето за разпространение на Дзогчен, времето, за което става дума в пророчеството. Освен това чувствам, че не би било състрадателно да не споделя с хората съществуването на такава удивителна мъдрост. Човешкият род е в критичен етап от еволюцията си и това време на безкрайна обърканост се нуждае от учение със сравнима сила и яснота. Освен това съм забелязал, че съвременните хора имат нужда от път, освободен от догми, фундаметализъм, елитаризъм, сложна метафизика и екзотични украшения, път - едновременно прост и задълбочен, за който не са нужни ашрами или манастири, който може да бъде вплетен в ежедневието и практикуван навсякъде.

Какво тогава е Дзогчен? Дзогчен не е само учение, поредната философия, сложна система или набор от примамливи техники. Дзогчен е състояние, изначално състояние, състояние на пълна будност, което е вътрешната същност на всички буди и на всички духовни пътеки, най-високият връх на индивидуалното духовно развитие. Дзогчен често се превежда като „Великото съвършенство". Предпочитам да оставя думата непреведена, защото „Велико съвършенство" загатва за някакво съвършенство, което би трябвало да се стремим да постигнем, цел, която се намира в края на дълго и тежко пътуване. Нищо не може да е по-далеч от истинското значение на Дзогчен - вече самоусъвършенствалото се състояние на нашата изначална природа, което няма нужда от още „усъвършенстване", защото е съвършено - както небето - още от самото начало.

Всички будистки учения се обясняват чрез тяхната Основа, Път и Плодове. Основата на Дзогчен е фундаменталното, изначално състояние, нашата абсолютна природа, която е съвършена и винаги присъства. Патрул Ринпоче казва: „Това не е нещо, което трябва да се търси навън, нито пък нещо, което не си притежавал преди, а сега трябва да се роди наново в ума ти." Така че от гледна точка на Основата - абсолюта - нашата природа е същата като природата на будите и както казват учителите, дотук няма какво да се преподава и какво да се учи.

И все пак трябва да разберем, че будите са поели по една пътека, а ние по друга. Будите са разпознали изначалната си природа и са достиг­нали просветление. Ние не я разпознаваме и затова изпадаме в объркване. В ученията това положение се нарича „една основа, две пътеки". В нашето относително състояние нашата истинска природа е скрита и трябва да следваме ученията и да практикуваме, за да се върнем към истината -това е пътеката на Дзогчен. И най-накрая, да осъзнаем нашата изначална природа означава да постигнем освобождаване и да станем буда. Това са Плодовете на Дзогчен и те са достижими, ако човек се стреми към тях със сърце и ум през целия си живот.

Учителите, които преподават Дзогчен, са наясно с опасността от смесване на абсолютното с относителното. Хората, които не съумеят да

разберат взаимоотношението между тях, могат да пропуснат и дори да изоставят относителните аспекти на духовната практика и закона на кармата за причините и следствията. От друга страна, тези, които наистина схванат значението на Дзогчен, ще изпитват и по-голям респект към кармата, а също така ще оценяват по-дълбоко нуждата от пречистване и духовна практика. Това е така, защото ще си дадат сметка за просторността на това, което е в тях и което е било скрито, и ще опитват още по-пламенно, с винаги свежа, естествена дисциплина, да премахнат това, което стои между тях и истинската им природа.

Ученията Дзогчен са като огледало, което отразява Основата - нашата същинска природа - с такава освобождаваща и възвисена яснота, с такава кристална чистота, че по принцип ни защитават от възможността да бъдем оковани от някакво концептуално, изфабрикувано разбиране, колкото и фино, убедително и примамливо да изглежда то.

В какво тогава се състои чудото на Дзогчен според мен? Всички учения водят към просветление, но уникалността на Дзогчен е в това, че дори в относителното измерение езикът му не петни абсолютното с никакви концепции - оставя го недокоснато в неговата оголена, динамична, величествена простота и въпреки това говори на хората с открит ум за него, толкова изразително и наелектризиращо, че дори преди да достигнат просветление получават в дар най-силната възможна представа за величествеността на будното състояние.

Практическото обучение в Дзогчен по традиция и най-просто се описва с Гледка, Медитация и Действие. Гледката е, за да видим директно абсолютното състояние, основата на нашето същество. Начинът да стабилизираме тази гледка и да я направим непрекъснато изживяване е Медитацията. Под Действие разбираме интегрирането на Гледката в цялата реалност, в живота ни.

Какво тогава е Гледката? Това означава да виждаме нещата такива, каквито са, означава да знаем, че истинската природа на ума е истинската природа на всичко, да разберем, че истинската природа на ума е абсолютна истина.

Дуджом Ринпоче казва: „Гледката е оголеното осъзнаване, в което се съдържа всичко - както сетивните възприятия, така и съществуването на явленията, самсара и нирвана. Това осъзнаване има два аспекта: „пустота" като абсолютен аспект и възприятия или привидности – като относителен."

Това означава, че целият спектър на всички възможни привидности, всички възможни явления във всички възможни реалности, било то самсара или нирвана - всички те, без изключение, винаги са били и винаги ще бъдат съвършени и завършени в просторната безгранична шир на природата на ума. Въпреки че природата на всичко е „пуста и чиста от самото начало", тя - богата на благородни качества - съдържа в себе си всяка възможност, едно безгранично, непрекъснато и динамично съзидателно поле, което винаги е спонтанно съвършено.

Може да попитате: „Ако осъзнаването на Гледката е осъзнаване на природата на ума, как изглежда природата на ума?" Представете си небе - пусто, просторно и чисто от самото начало - такава е неговата същност. Представете си слънцето - лъчисто, ясно, непомрачено, спонтанно присъстващо - природата му е такава. Представете си как слънцето огрява, с безразличие, всичко и всички, как прониква във всички посоки - неговата енергия, която е проявление на състраданието, е такава - нищо не може да му попречи и то огрява навсякъде.

Освен това можете да си представите природата на ума като огледало с пет различни способности или „мъдрости". Неговата откритост и просторност е „мъдростта на всеобхватното пространство", утробата на състраданието. Способността му да отразява съвсем точно всичко, което е пред него, е „огледалната мъдрост". Фундаменталната му липса на предубеждения към едно или друго впечатление е „изравняващата мъдрост". Способността му да разграничава ясно, без да обърква по какъвто и да било начин различните явления, е „разграничаващата мъдрост". А качеството му да е постигнало и усъвършенствало всичко, да присъства спонтанно е „всепостигащата мъдрост".

В Дзогчен Гледката се представя на ученика непосредствено от учителя. Именно тази непосредственост характеризира Дзогчен и е уникална за традицията.

При това представяне на ученика се предава непосредственото изживяване на ума на мъдростта на будите чрез благодатта на учителя, който олицетворява пълното й осъзнаване. За да е в състояние да приеме представянето, ученикът трябва да е достигнал до точка, когато в резултат на минали стремежи и пречистена карма е постигнал откритост на ума и всеотдайност, които да го направят възприемчив за истинското значение на Дзогчен.

Как може да бъде представен умът на мъдростта на будите? Представете си природата на ума като собственото си лице - то винаги е с вас, но не можете да го видите без външна помощ. А сега си представете, че никога не сте виждали огледало. Представянето от учителя е все едно изведнъж да изправи пред вас огледало, в което за първи път да видите отражението на лицето си. Точно както и с лицето ви, чистото осъзнаване на Ригпа не е нещо „ново", което учителят ви дава и което преди това не сте имали, нито пък е нещо, което можете да намерите вън от себе си. То винаги е било ваше, винаги е било с вас, но до този момент на изненада просто не сте го виждали.

Патрул Ринпоче обяснява: „Според специалната традиция на големите учители от приемствената линия природата на ума, лицето на Ригпа, се представя при самото разпадане на концептуалния ум." В момента на представянето учителят прекъсва концептуалния ум изцяло, разкрива Ригпа и показва недвусмислено истинската й природа.

В този силен момент настъпва сливане на сърцата и умовете и ученикът получава несъмнено изживяване, докосване до природата на Ригпа. В един и същ момент учителят представя, а ученикът възприема. И като насочва благодатта от мъдростта на своята Ригпа към сърцевината на Ригпа на ученика, учителят показва непосредствено истинското лице на природата на ума.

За да бъде ефективно това представяне обаче, е нужно да се създадат подходящи условия и обкръжение. Само няколко души в историята заради пречистената си карма са успели да осъзнаят и да достигнат просветление само за миг, така че представянето винаги трябва да се предхожда от нужната подготовка. Тази подготовка пречиства и неутрализира обикновения ум и ви довежда до състояние, в което вашата Ригпа може да ви бъде представена.

Най-напред медитацията - тази универсална противоотрова срещу объркването - довежда ума у дома му и му дава възможност да се установи в естественото си състояние.

Второ, с помощта на задълбочена практика за пречистване и за подсилване на позитивната карма - чрез акумулиране на мъдрост и добродетели - емоционалните и интелектуалните воали, които закриват природата на ума, започват да се повдигат и изчезват. Както пише моят учител Джамянг Кхиентсе: „Ако пречките се премахнат, мъдростта на собствената Ригпа ще проблесне съвсем естествено." Тези практики за пречистване, наречени на тибетски „нгьондро", са съставени много умело и могат да предизвикат цялостна вътрешна промяна. Те включват цялото същество - тяло, реч и ум - и започват с поредица дълбоки размишления върху:

• уникалността на човешкия живот;

• вечното присъствие на непостоянството и смъртта;

• неизбежните причини и следствия от действията ни;

• порочния цикъл на объркване и страдание, който е самсара.

Тези размишления събуждат силно желание за „отхвърляне" -желание да се измъкнем от самсара и да тръгнем по пътеката на освобождаването, което е в основата на специфичните практики за:

• намиране на убежище в Буда, в истината на ученията му и примера на практикуващите ги, като по този начин събудим в себе си вяра и увереност в собствената си буда-природа;

• пораждане на състраданието (Бодхичита - сърцето на просветления ум, което ще обясня по-подробно в Глава 12) и обучение на ума да работи със себе си и другите, да се справя с трудностите в живота;

• премахване на пречките и „замърсяванията" чрез предизвикване на ясни представи и чрез мантри за пречистване и изцеление;

• акумулиране на добродетел и мъдрост чрез развиване на универсална щедрост и създаване на благоприятни обстоятелства.¹

Всички тези практики са изградени върху и са близки до Гуру-Йога, която е най-важната, най-вълнуваща и най-силна от всички практики, незаменима при разкриването на сърцето и ума за осъзнаването на Дзогчен.²

Трето, специално медитативно изследване на природата на ума и явленията изтощава ненаситния глад на ума да мисли и проучва, както и склонността му към безкрайно концептуализиране, анализиране и сверяване, пробужда личното осъзнаване на природата на пустотата.

Просто не мога да изразя с думи колко важни са тези подготвителни практики. Те трябва да работят ръка за ръка, систематично, за да вдъхновят ученика да се подготви за времето, което ще избере учителят, за да му покаже истинското лице на Ригпа.

Ньошул Лунгток, който по-късно стана един от най-големите Дзогчен-учители, следвал учителя си Патрул Ринпоче в продължение на осемнадесет години. През цялото това време те били почти неразделни. Ньошул Лунгток учел и практикувал много усърдно и акумулирал цяло съкровище от добродетели, пречистване и опит. Бил готов да осъзнае Ригпа, но все още не бил изпитал заключителното представяне. Една вечер Патрул Ринпоче му предоставил тази възможност. Двамата били в една от отшелническите хижи високо в планините над манастира Дзогчен.³ Вечерта била много красива. Тъмносиньото небе било безоблачно и звездите светели ярко. Звукът на самотата се подчертавал от далечния лай на манастирските кучета. Патрул Ринпоче лежал изпънат на земята и изпълнявал специална Дзогчен-практика. Той повикал Ньошул Лунгток при себе си и му заговорил:

- Не каза ли, че не познаваш същността на ума?

По тона му Ньошул Лунгток се досетил, че моментът е особен, и кимнал в очакване.

- Всъщност няма нищо особено - казал Патрул Ринпоче и добавил: -Синко, ела и легни тук като стария си баща.

Ньошул Лунгток легнал до него. След това Патрул Ринпоче го попитал:

- Виждаш ли звездите горе на небето? -Да.

- Чуваш ли лая на кучетата в манастира? -Да.

- Чуваш ли какво ти казвам? -Да.

- Е, природата на Дзогчен е това. Просто това.

Ньошул Лунгток разказва какво се случило после: „В един миг аз бях вътрешно сигурен, че съм осъзнал. Бях освободен от притеснението „е" -„не е". Бях осъзнал изначалната мъдрост, оголения съюз между пустотата и вътрешното осъзнаване. Бях доведен до това от благодатта му, както казва големият индийски учител Сараха:

Този, в чието сърце са проникнали думите на учителя, вижда истината като съкровище в дланта си.⁴

В този момент всичко застанало по местата си - плодът на дългото обучение, практикуване и пречистване на Ньошул Лунгток бил роден. Той постигнал осъзнаването на природата на ума. В думите на Патрул Ринпоче няма нищо необикновено, езотерично или мистично - напротив, те са напълно обикновени. Но освен думите, било предадено още нещо. Това нещо е присъщата природа на всичко, което е и истинското значение на Дзогчен. В този момент Патрул Ринпоче вече бил довел Ньошул Лунгток до състоянието чрез силата и благодатта на своето осъзнаване.

Но учителите са много различни и могат да използват най-разно­образни средства, за да предизвикат тази промяна в съзнанието. Самият Патрул Ринпоче осъзнал природата на ума по доста особен начин с помощта на един много ексцентричен учител на име До Кхиентсе. Ето какво съм чувал за това:

Патрул Ринпоче бил напреднал в йога-практиките и ясните представи, но бил блокирал - никоя мандала на божествата не можела да се яви ясно в главата му.⁵ Един ден той попаднал на До Кхиентсе, който бил запалил огън на открито и пиел чай край него. В Тибет ако видиш учител, когото уважаваш, по традиция падаш ничком на земята в знак на уважение. Когато Патрул Ринпоче направил това, До Кхиентсе го видял още отдалеч и изръмжал заплашително:

- Ей, куче! Ако си толкова смел, ела тук!

До Кхиентсе бил много внушителен учител. Имал вид на самурай - с дълга коса, екстравагантни дрехи и страст да язди красиви коне. Когато Патрул Ринпоче продължил да се кланя и да приближава още повече, До Кхиентсе започнал да го ругае и да го замерва с камъчета, а после и с големи камъни. Когато най-накрая Патрул Ринпоче се приближил достатъчно, До Кхиентсе започнал да го удря и бие, докато не го проснал в не свяст.

Когато Патрул Ринпоче дошъл на себе си, съзнанието му било напълно променено. Мандалите, които се опитвал толкова усърдно да извика в представите си, се появили спонтанно. Ругатните и обидите на До Кхиентсе разрушили и последните останки от концептуалния ум на Патрул Ринпоче, а всеки камък, който го удрял, отварял центровете на енергията и каналите на тялото му. В продължение на две чудесни седмици пред­ставите за мандалите не го напускали.

Сега ще опитам да дам някаква идея какво представлява Гледката и какви са усещанията, когато Ригпа се разкрие непосредствено, макар че всъщност няма думи и понятия, които могат да го опишат.

Дуджом Ринпоче казваше: „В този момент се чувстваш така, сякаш сваляш качулка от главата си. Каква безкрайна просторност и облекчение! Това е върховното виждане - виждане, невиждано преди." Когато видиш „каквото не си виждал преди", всичко се отваря, разширява и става кристално, прозрачно, изпълнено с живот, удивление и свежест. Сякаш покривът на ума ти е отлетял или ято птици изведнъж е излетяло от тъмна пещера. Всички ограничения се разтварят и изчезват и както казват тибетците - сякаш някой е „отпушил" нещо.

Представете си, че живеете в къща на върха на планина, която се издига над целия свят. Изведнъж цялата къща, която е пречела на погледа ви, се срутва и вие можете да видите всичко наоколо - както навън, така и вътре. Но няма никакво „нещо", което да се види. Това, което се случва, не може да се сравни с нищо - това е тотално, пълно, безпрецедентно и съвършено виждане.

Дуджом Ринпоче казва: „Твоите най-опасни врагове, тези, които са те държали вързан за самсара в продължение на безброй прераждания от дълбините на времето досега, са вкопчването и това, в което се вкопчваш." Когато осъзнаеш природата на ума си, „тези две неща изгарят напълно, като пера в пламък, и не оставят следа". Както вкопчването, така и това, в което се вкопчваме, са лишени напълно от основата си, корените на неведението и страданието са изтръгнати напълно. И всичко изглежда като отражение в огледало - ефирно, трептящо и илюзорно, като в сън. Когато естествено достигнете до това състояние на медитация, можете да се задържите в него дълго време - без някакви особени усилия и без нещо да ви отклони. Тогава не остава нещото, наречено „медитация", което трябва да се поддържа или защитава, защото вие сте в естественото течение на мъдростта на Ригпа. И когато сте в него, разбирате, че винаги е било така и е така. Когато мъдростта на Ригпа свети, не може да остане никаква сянка на съмнение. Възниква едно дълбоко, пълно и непосредствено разбиране, без всякакво усилие.

Ще откриете, че всички образи и метафори, които се опитах да изпол­звам, са пропити от едно всеобхватно преживяване на истината. В това състояние присъстват и всеотдайността, и състраданието, и всички мъдрости, и блаженството, и яснотата, и отсъствието на мисли, но не отделени едни от други, а свързани и обединени неотделимо в един-единствен „вкус". Този момент е моментът на пробуждането. Някъде отвътре започва да извира дълбоко усещане за радост и вие се усмихвате учудени на това, колко неадекватни са били всички ваши минали идеи и понятия за природата на ума.

От всичко това произлиза едно невероятно усещане за сигурност, убеденост, че „това е то": няма какво повече да търсим, няма на какво повече да се надяваме. Тази увереност в Гледката трябва да се задълбочава чрез ново и ново съзиране на природата на ума и да се стабилизира с непрекъснато практикуване на медитация.
МЕДИТАЦИЯ

Какво тогава е медитацията в Дзогчен? Това просто е отпускане в Гледката, без да се разсейваме, след като ни бъде представена. Дуджом Ринпоче я описва така: „Медитацията се състои в това да бъдеш внимателен към състоянието Ригпа, освободен от всякакви мисловни конструкции, като в същото време останеш напълно отпуснат, без никакво разсейване или вкопчване. Защото е казано: медитацията не е стремеж; тя трябва да те погълне естествено."

Целият смисъл на медитацията в Дзогчен е да усили и стабилизира Ригпа, да й позволи да достигне пълната си зрелост. Обикновеният ежедневен ум е много силен. Той непрекъснато се връща и ако не внимаваме или сме разсеяни, лесно ни овладява. Както казваше Дуджом Ринпоче: „В този момент нашата Ригпа е като малко бебе, хвърлено на бойното поле между силни, непрекъснато възникващи мисли." Аз обичам да казвам, че трябва да сме като бавачки на нашата Ригпа в безопасното обкръжение на медитацията. Ако медитацията служи само за да продължи потока на Ригпа след представянето й, как можем да сме сигурни дали това е Ригпа или не? Зададох този въпрос на Дилго Кхиентсе Ринпоче и той отговори с типичната за него простота: „Ако състоянието ти е непроменливо, значи е Ригпа." Ако не насилваме и не манипулираме ума си по някакъв начин, а просто пребиваваме в непромененото състояние на чистото осъзнаване, това е Ригпа. Ако има и най-малката манипулация или намеса от наша страна - не е. Ригпа е състояние, при което вече не съществуват никакви съмнения. Всъщност няма ум, който да се съмнява - виждате пряко. Ако сте в това състояние, заедно с Ригпа се появява и една естествена увереност и сигурност, която е и най-верният белег.⁶

Традицията Дзогчен е много прецизна, тъй като колкото повече се задълбочаваме, толкова по-фини стават заблудите, които могат да възникнат и които застрашават не друго, а разпознаването на абсолютната реалност. Дори и след представянето й учителите изясняват с подробности състоянията, които не са Дзогчен-медитация и не трябва да бъдат бъркани с нея. В едно такова състояние се носиш над ничията територия в ума, където няма мисли или спомени - това е тъмно, безлично, безрадостно състояние, в което те е изхвърлил обикновеният ум. При друго подобно състояние има известна неподвижност и дори проясняване, но тази не­подвижност всъщност е стагнация, също погребана в обикновения ум.

При трето състояние може да липсват мисли, но сме „изолирани" в някакво празноглаво удивление. Или пък умът ни може да се зарее сред мисли или представи. Никое от тези състояния не е истинска медитация и практикуващият трябва много умело да се предпазва от тях и да не се поддава на заблудата им.

Същността на медитацията в Дзогчен се характеризира изцяло чрез следните четири елемента:

• Когато една мисъл е изтекла, а нова все още не е възникнала, в пролуката между тях има ли усещане за сегашния момент - свежо, девствено, непроменено и на косъм осъзнаване?

Ето това е Ригпа!

• Въпреки всичко това състояние не продължава вечно, защото внезапно възниква друга мисъл, нали?

Това е вътрешното излъчване на Ригпа.

• Обаче ако не разпознаете веднага каква е тази мисъл още в мига на нейното възникване, тя както преди ще се превърне в поредната обикновена мисъл. Това се нарича „верига на заблудите" и е коренът на самсара.

• Ако сте в състояние да разпознаете истинската природа на тази мисъл още с възникването й и съумеете да я оставите в покой, без нищо да я следва, тогава каквито и други мисли да възникват, те ще отмират от само себе си, ще се разтварят в огромното пространство на Ригпа и ще се самоосвобождават.

Ясно е, че е необходимо да се практикува цял живот, за да се разберат и осъзнаят напълно богатството и величието на тези четири дълбоки и въпреки това прости характеристики. Тук мога само да ви дам представа за вкуса на огромното пространство на медитацията в Дзогчен.

Може би най-важната характеристика на Дзогчен медитацията е, че се превръща в непрекъснато лееща се Ригпа, подобно на голяма река, която ден и нощ не спира движението си. Това, разбира се, е идеалното положение, защото неотклонното отпускане в Гледката, след като тя е представена и разпозната, е възнаграждение за продължилата с години практика.

Практиката Дзогчен е особено силна по отношение на възникващите движения в ума и гледа на тях по уникален начин. Всички те се възприемат в истинската им природа, не като нещо отделно от Ригпа и противопоставящо се на нея, а всъщност - и това е много важно - като нейно „вътрешно излъчване", като проява на нейната енергия.

Представете си, че се намирате в дълбоко състояние на неподвижност -обикновено то не може да е продължително и винаги възниква мисъл или някакво друго движение, подобно на вълните в океана. Не отхвърляйте това движение и не се стремете да задържите неподвижността - просто продължете да плувате в чистото присъствие. Всеобхватното, спокойно състояние в медитацията е Ригпа и възникващите движения не са нещо друго, а вътрешното й излъчване - сърцевината и основата на практиката Дзогчен.

Още един начин да разберем това е да си мислим, че пътуваме с лъчите на слънцето назад, към самото слънце - проследяваме възникващите движения, веднага, до самия им корен, до основата им, която е Ригпа. Тъй като въплъщаваме стабилността на Гледката, вече не можем да бъдем заблудени или отвлечени от това, което възниква, и не можем да станем жертва на илюзии.

Разбира се, в океана има както големи, така и малки вълни - събуждат се и силни емоции като гняв, желание, завист. Истинският медитатор не гледа на тях като на смущения или пречки, а като на голяма възможност. Ако на подобни възникнали емоции реагираме с обичайното привързване или негодувание, това е знак, че не само сме се отвлекли, но и не можем да разпознаем Ригпа и сме изгубили нейната основа.

Да реагираме на емоциите по такъв начин означава да им дадем по-голяма сила и да оковем себе си още по-здраво във веригите на заблудите. Големият секрет на Дзогчен е да ги разпознаваме още с възникването им, да виждаме това, което са всъщност - ярка проява на енергията на Ригпа. Когато посте­пенно се научим да правим това, дори и най-бурните емоции няма да успеят да ни завладеят и ще се разсеят така, както големите вълни се надигат, разбиват и разсейват обратно в океана.

Практикуващият разбира - и това е революционно прозрение, - че силните емоции не само не ни повличат назад във водовъртежа на собствените ни неврози, но дори може да бъдат използвани, за да се задълбочи, оживи и подсили състоянието на Ригпа. Буреносната енергия се превръща в храна за събудената енергия на Ригпа. Колкото по-силни и бурни са емоциите, толкова повече се засилва Ригпа. Струва ми се, че този уникален метод на Дзогчен притежава удивителната сила да освободи дори и най-закоравелите и дълбоко вкоренени емоционални и психични проблеми.

А сега бих искал да ви запозная - колкото е възможно по-просто - с едно обяснение на този процес. Това ще бъде много полезно по-нататък, когато разглеждаме събитията в момента на смъртта.

В Дзогчен фундаменталната, присъща на всичко природа се нарича „Основно сияние" или „Сияние майка". То прониква в цялото ни съще­ствуване и затова се явява присъща природа на мислите и емоциите, които възникват в ума ни, без да си даваме сметка за това. Когато учителят ни въведе в същинската природа на ума, в състоянието Ригпа, сякаш ни дава ключ. Този ключ, който ще ни отвори вратата на тоталното познание, в Дзогчен наричаме „Сияние на пътеката" или „Сияние дете". Основното сияние и Сиянието на пътеката по същество са едно и също нещо, но ги разделяме по този начин за удобство в обясненията и за целите на практиката. Щом вече разполагаме с ключа на Сиянието на пътеката, което ни е представено от учителя, можем да го използваме, когато пожелаем, за да отключим вратата на вътрешната природа на реалността. Това отваряне в Дзогчен-практиката се нарича „среща на Основното сияние със Сиянието на пътеката", или „Среща на Сиянието майка със Сиянието дете". С други думи, веднага щом възникне мисъл или емоция, Сиянието на пътеката - Ригпа - разпознава истинската им природа - Основното сияние. В този момент на разпознаване двете сияния се сливат, а с това мислите и емоциите се самоосвобождават в самата си основа.

Много важно е да усъвършенстваме тази практика на сливане на двете сияния и самоосвобождаване на възникващите мисли и емоции, защото ето какво се случва с всеки от нас в момента на смъртта: Основното сияние изгрява с цялото си величие и с него идва възможността за пълно освобождаване, стига да сме се научили да го разпознаваме.

Може би вече си давате сметка, че това сливане на сиянията и само­освобождаване на мислите и емоциите е медитация на много дълбоко ниво. Всъщност думата „медитация" не е много подходяща за Дзогчен-практиката. Обикновената медитация е „върху" нещо, а при Дзогчен всичко е единствено и завинаги Ригпа. Така че не може да става дума за медитация извън пребиваването в присъствието на Ригпа.

Единствената дума, която би могла да обозначи това, е „немедита-ция". В това състояние, както казват учителите, дори и да търсите заблуди, няма да откриете нито една - те не са останали. Ако търсите обикновени камъчета на остров от злато и скъпоценни камъни, няма да откриете нито едно. Когато Гледката е постоянна, течението на Ригпа - несекващо, а сливането на двете сияния - непрекъснато и спонтанно, всички възможни илюзии се освобождават от корените си и всичките ви възприятия възникват непрекъснато, като Ригпа.

Учителите подчертават, че за да се стабилизира Гледката чрез медитация, от първостепенна важност е най-напред да се усъвършенства практиката в специална обстановка на уединение, където са налице нужните благоприятни условия. Колкото и да се опитваме да медитираме сред суетата и объркаността на съвременния свят, истинското преживяване няма да се роди в ума ни. Второ, въпреки че в Дзогчен не съществува разлика между медитация и ежедневие, докато не постигнем истинска стабилност чрез правилни сеанси, няма да успеем да интегрираме мъдростта на медитацията във всекидневието си. Трето, дори и след известна практика да сме в състояние да пребиваваме в непрекъснатия поток на Ригпа, с увереността, която дава Гледката, е възможно да не постигаме това при всички ситуации и по всяко време. При такова положение, когато възникват неблагоприятни обстоятелства, практиката няма да ни помага, а мислите и емоциите ще ни вкарат в заблуда.

Зная възхитителна история за един Дзогчен-йога, който живеел скромно и заобиколен от множество ученици. Един монах, който имал високо мнение за собствената си начетеност и знания, изпитвал завист към него, тъй като знаел, че не е много образован. Мислел си: „Как смее , той, един най-обикновен човек, изобщо да си позволява да обучава? Как смее да твърди, че е учител? Ще отида и ще изпитам познанието му, ще покажа пред учениците му, че е мошеник, те ще го изоставят и ще тръгнат след мен."

Един ден той отишъл при йогата и го попитал презрително:

- Вие, от Дзогчен, само по цял ден да медитирате ли умеете? Отговорът на йогата го стъписал:

- Че съществува ли нещо, върху което да медитираш?

- Значи дори и не медитирате! - възкликнал ученият тържествуващо.

- А някога губил ли съм посоката?