Книга за моя живот кмж път към съвършенството пс вътрешният замък

Мистика и мистични явления

София 2013.

DIM Dizionario di mistica, LEV, Città del Vaticano 2000.

DSp Dictionnaire de Spiritualité, I-XVII, vol., Paris 1937-1995.

KKЦ Катехизис на Католическата Църква

МФ Мистични фенмени

S.Th Сума на теология, на св. Тома от Аквино

1. 
   ВЪВЕДЕНИЕ
   

Значи, с дума мистика можем да определим част от духовния живот – непосредствен и директен опит на Бог който човек през Божия инициатива приема като подарък – а можем с нея да определим и следване на тази часът на духовни живот.

В речника на духовност който е публикуван в Рим, под понятие мистика намираме следващата дефиниция на Ж. Маритен: “мистични е живот онзи който е определен от хабитуално влияние на даровете на Светия Дух”.

А в речника на духовност който е публикуван в Париж, мистика е дефинирана като: “съединение на човека с Бога през прогресивно преобразуване на човека чрез жива вяра, тоест чрез вяра която приема като дар на Бога в Исус Христос и настоява на този дар да отговори с пълно предание.”

Така дефинирана мистика е, разбира се християнската мистика. Ние ще се занимаваме на първо място с християнска мистика. Освен християнската мистика съществуват и други мистики. На края ще кажем и нещо за не християнски мистики.

Мистика е част от духовния живот на човека и затова трябва първо да говорим нещо за духовни живот. Най кратко казано духовни живот е живот който Дух Свети прави в нас и го осъществява така да ни доведе до спасение, тоест за да осъществи в нас спасение. Християнско разбиране за спасение е единствено и радикално се различава от разбирането на спасение във всички други религии на този свят. Според християнско разбиране спасение е самия Бог. Бог е спасение на човека.. Спасение не е за човека нито някакво място, нито някакво състояние, не е нито някакъв предмет или някаква реалност която е ограничена и че това би могло да направи човека щастлив, блажен, изпълнен, реализиран. Само Бог е осъществяване на човека, изпълнение, щастие на човека, радост, блаженство, рай на човека. Непосредствено и директно комуникиране на Бога е това което прави човека щастлив, блажен, спасен, реализиран. Това комуникиране на Бога има различни последствия за човека и се изразява с различни понятия които означават християнско спасение. Тези понятия са: вечни живот, обожаствение на човека, интимно общение с Бог, възкресение на тялото, божествено осиновение, съвършено осъществение на Божии образ в човека, познание на Бога в небето, помирение с Него и опрощение на греховете.

Мистика е последствие на директно комуникиране на Бога на човека. Тъй като Бог е от другата страна и неуловим, тъй като с Него не може да се господарства, не може с Него да се манипулира, доминира или контролира, Негово коминикиране на Себе си винаги остава свободно, не задължително, без условия от страна на човешка природа. Човек няма никаква права, заслуги или дела. И поради това казваме че е свръхестествено. Мистично комуникиране Бога на човека има много характеристики които го определят като мистично и го различават от комуникиране чрез тайнства или чрез естествено комуникиране Бога на човека. И за тези характеристики ще говорим така за да можем изправно да дефинираме и разберем мистиката.

От другата страна, директно и непосредствено комуникиране на неизмеримо и отвъдната страна Същество, Бога, на ограничено и сътворено човешко същество могъщо е само по определи начин, във вечна динамика, и има за човека поредица от последствия. А това са: пречистване и осветяване на човека, преобразуване на човека в Бога, а при това човек запазва своята личност, своя идентичност. Това е обожественение на човека, осъществяване на образ Божи в човека, живот с нов, Божествени, вечни живот и любовно, интуитивно, опитно и за разум тъмно и неизразимо познание на Бога.

Това което сме казали, в много неща е също като и понятия с които се говори за християнско спасение и поради това можем да кажем че мистика е по един начин предвкусване на небето, на рая, на окончателно и съвършено състояние на приятелство и на общение с Бога Който е живот, светлина, радост и мир. Същия Бог е Който се комуникира и на блажените в небето и на мистиците на земята и поради това за разбиране на мистика е необходима и анализ на една част от теологическа антропология, как вече сме казали.

Като и всяка друга човешка реалност в този свят който съществува в пространство и време, така и мистика се сменя, расте, напредва, развива се. Съществуват разни фази които се явяват една след друга, и въпреки че Бог води всяка душа според нейния индивидуален път, така че може да се каже, че всеки мистик има своя “собствена мистика”, все пък от опит който ни донасят различни мистици, могат да се разпознават степени и части на мистични път който са общи за всички. Въпреки че всеки мистик е човек със собствена индивидуалност, все пак всеки мистик е част на мистично Тяло Христово, изкупен е от Бога, и като човек е сътворен за спасение, тоест интимно общение на вечния живот с Бога, и по този начин, като такъв, през своето естество и структура подлага се на общи отношения между сътворение и Твореца във всички видове и степени на това отношение.

Така че, целия духовни живот можем, най-общо, да разделим в две части: естествени и свръхестествени. И естествена част започва с извънредна Божия благодат която е вече мистично докосване и неговото лично призвание на живот с Него и на начало на един път, път на лично приятелство с Него. За това ни свидетелства и Свещено Писание: “Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде.» (Йоан 15:16). «Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил» (Йоан 6:44). «Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби». (1 Йоан 4:19) Това ни свидетелствува и свети Йоан Кръстни, испански мистик от 16-ти век, във своето съчинение Духовната песен в който описва целия духовни път на човека от самото начало до върхове на мистика във състояние на съединение с Бога, тоест във състояние което се нарича мистична венчавка. Като и негови други съчинения, така и това се състои от поезия и от прозната част която коментира поезия. Първа строфа на Духовната песен започва така:
Ах, къде си се скрил, Мили

И се ме изоставил в ридание?

Подобно на елен си избягал

Като си ме наранил,

Излязох зад тебе, но ти вече си замина.
В духовния живот, най-първо се случва мистично наранаване, тоест идване на Господа на избрана душа, а след това, като отговор на тази Божия покана и на тази начална благодат. Тази начална благодат може да има различни характери, може да бъде съкритва в най-раните години на детството, но и в период на юношество. Това не трябва да бъде известно нито на самия мистик, не трябва да има външни, мистични, видими вид, не трябва да има някакви външни спектакурални ефекти. Сигурно е че основата й се намира в благодат която се приема в кръщенето, благодат, дар на вливане на Светия Дух, даряване в кънка новия, вечен живот, приятелство с Бог, прошка на греховете и побожанстяване, присъединение към Исус Христос и обновяване на нарушен образ Божи в човека. Но, как човек е свободен и отговорен субект пред Бога, тези благодати, които са приети в кръщението в кънка, трябва да се развиват в човека и от човека да бъдат свободно и отговорно приети. По кои начин се проявява отговор на човека на подтик Божи който е отправен към човека за начало за едно лично приятелство?

На първото място, на човека молитва става нещо много важно, на негово лично отношение с Бога и това време което се прекарва с лицето което се обича, което ме интересува. На такъв човек и тайнства стават нещо много важно и лично тъй като са лични срещи с Исус Христос. Такъв човек започва редовно да ходи на литургия, в начало всяка неделя, а след това повече и повече. Изповеди при такъв човек стават по-чести и редовни защото расте съзнание за греховност тъй като човек повече и повече е в отношение със свети и чисти Бог. В стаята в която не влиза светлина не се вижда колко много има прах и неподредения вътре. Щом повече Бог прониква в душата, това тя повече запознава себе си в Неговата светлина. Вижда по-ясно своите грехове, пропуски, слабости, влечения, недостатъци и поради своето общуване с Бога, започва да се развива усещане на разкаяние и обръщане.

С времето ще се изостри “духовния слух”, ще порасне нужда за Бога и за комуникация с Него, така че може да се дойде и до молитва която трае около един час. Медитативна молитва може да се раздели и на две части в деня, зависимо от житейските условия. Хората които живеят като миряни в света трудно намират време за една такава молитва, а често пъти не разпознават подтици и Божи вик, не виждат в такова обръщане към Бога смисъл или ценност, нямат житейско условия в които тази молитва би могла да бъде интегрирана. Целия живот е поставен по друг начин, всички интереси са насочени към нещо друго и тогава за една такава молитва няма място.

От какво се състои медитация? По-подробно ще говорим за нея когато за това дойде време. За въведение е достатъчно че тук става дума естествено познаване на Бога, познаване Бога, Неговите мисли и желания, планове и воля, неговите чувства и от запознаване на неговата личност и неговото действие, от запознаване на нашето отношение към него и към нещата които са важни за Него. Става дума и за познание на сами себе си в светлината на отношенията с Бог и с другите, но в контекста на отношенията между Бог и човеците и за развиване на любов и почит, благодарност и положителни чувства, решения и влечения към Бога и към нещата които са особено на Сърцето на Бога, а това са Църквата, обръщане на грешниците и други неща. Може да се започне с медитация на откъс от свещено Писание или на някоя друга добра книга която говори за молитвата, за отношение между човека и Бога и подобно на това. След този начални говор на Бога започва човек да приема от Бога това което Бог говори лично на него, сега и тук в моето конкретно житейско обкръжение. Започва процес на разглобяване, размишление върху това което Бог е казал. Започва процес на приемане и разпознаване, те приемане на онова което Бог ни говори сега и тук, а след това последва мой отговор на тази Божия инициатива: благодарност за получена просветления, молитва да се някои неща в моя живот сменят съобразно с запозната действителност. Може да се развие и молитва на обожаване, на просто пребиваване в Божието присъствие. Много лични размишления имат за цел да запознаят Бога, да го запознаят и да го възлюбят и с него да осъществят отношение на приятелство. Отношение с Бога може да се сравни и с отношение на приятелство между двама човека. Може да се сравни и с отношение между родител и детето. И ние се запознаем един с друг чрез живот в общение, когато заедно прекарваме време и по подобен начин се развива и нашето отношение с Бога. Съществува и онтологично отношение между Бога и човека комуто Бог дава своето битие. Съществуват и други начини на отношение между Бога и човека, но съществува и това лично, близко, приятелско отношение.

Как вече сме видели, това отношение започва с някаква Божия инициатива която може да се състои и от поредица на незабелязани докосвания или подтика, а всичко това човек не трябва съзнателно и изрично да изживява или да контролира. Може да бъде въвлечен, а самия и да не знае това, в една по-висока и лична комуникация с Бог.

И във брак, като и в приятелство и във всяко друго отношение между човеците, по един начин човек трябва да се само овладява и подтиска някои неща в себе си и по този начин да дава място на този друг човек. Така е подобно и за отношение с Бога. Нужна е аскеза, само-овладяване, контрол, прочистване и така нататък. Вече самия факт че на Бога ще отделим половин час или целия час през деня, е някои вид на отрицание, защото се лишаваме от някои други неща и избираме общуване с Бога. Примерно ако избираме комуникиране, молитва с Бога, тогава нужно е да се отричаме от някои други неща, като примерно комуникиране с някои друг човек, разсейване при телевизия или с някаква друга физическа активност. Общуване с Бога е по-ценно и поради това смятаме че това е нещо по-важно и достойно за това отрицание.

Така в мярка в която Бог ще има по-голямо значение за нас, това ще имаме повече и повече способности и желания за Бога да жертвуваме много различни неща. Но, също така когато жертвуваме нашите отношения, навици и нещата, ще направим във сърцето възможност още по-ясно да видим как единствено приятелство с Бог и общуване с Него е най-драгоценно нещо на този свят и че сме на този свят за да запознаем Бога, Неговата любов която Той има към нас. Да вярваме в тази Божия любов и да отговорим на тази любов с конкретни жестове на любов и по този начин да станем свидетелство на тази любов. Само това е смисъл и цел на наш земни път и на всичките наши действия които са насочени посредствено или непосредствено към този цел. Онова което с този цел не е свързано, няма стойност или смисъл, не е откупено или спасено. Така аскеза и отрицание ни помагат на развитие на молитвено и лично отношение с Бог, като и отношение и приятелство с Бог помага в мотивация за отрицание – отрицание е последствие на позитивни избор на някое по-голямо добро. Избор на една професия води до това да се изостави по страни други професии.

Естествени духовни живот е нещо което е достъпно за всеки един християнин. Преминаване от естествени духовни живот към свръхестествени, мистични е един проблем които заслужава особено внимание. И поради това ще му дадем особено внимание призовавайки се на учение на св. Йоан Кръстни и св. Тереза Авилска.

В движението в пространство и време, когато се пристигне на цел и ако се продължи да се движи, задължително се отдалечава от цел. В мистични живот не е така защото в мистични живот са други закони. За това постоянно напредване, тоест за вечна динамика на Божие комуникиране към човека ще говорим във основа на съчинения на св. Григорий от Ниса, св. Тереза Авилска, св. Йоан Кръстни , св. Филип Нери и св. Катерина от Сиена, а от богослови ще се призоваваме на учения на Карл Ранер, Ханс Урс фон Балтазар и Анри де Либак.

Тук на земята, като и във блажена вечност, Бог е един и същи. Същи е Бог Който се комуникира на своето сътворение, и поради това всъщност са валидни същи законни за това благодатно само комуникиране Божие, а разлики идват само от разлики на състояния в които човек се намира. Това наше пространствено и временито състояние носи със себе си и някои ограничения и начини които предизвикват малко, но несъществено различие между само комуникиране на Бога тук на земята и във вечността.
Път на пречистване
За човека който не е пречистен първи степени на мистични живот, тоест първи степени на директно и непосредствено само комуникиране на Бога, от човека се изживяват като пречистване, тоест чистилище.В богословие този процес се нарича чистилище, а мистици, от среда ма 16-ти век, го наричат тъмната нощ. Всъщност, директно и непосредствено само комуникиране Божие е благодатни дар на който Бог подготвя човека, в първа, естествена част на духовния път, но Бог остава изцяло свободен ще иска ли или няма да иска или, под какви условия, да се комуникира на човека.

Когато един път започне да се комуникира, Негово директно и лично комуникиране е ефикасно, и прави и осъществява преобразяване на човека в Бога, човек се преобразява във Бога, а лична идентичност на човека остава. Човек остава сътворение и радикално е различен от Бога, но все пак в Него се преобразява и с Него се съединява, тоест бива побожен обожен дивинизиран, а по също време запазва и своето различие от Бога.

Според много мистици които са говорили за тези първи степени на мистични живот, а особено според св. Йоан Кръстни който много говори за това, същи Дух Свети е онзи огън Божи Който в последни степени на мистични живот преобразява душата в Бога, който я изпълнява със щастие, блаженство и слава, като и онзи огън който чисти душата от нейни морални нечистота и я освобождава от естествени ограничения. Този Дух подновява човека и го освобождава от физическа и морална беда на човека, а това е онова което в речника на св. Апостол Павел бихме могли да кажем че човек който под действие на Свети Дух престава за живее в тяло (ен сарки) и през тяло (ката сарка) и започва да живее в Духа (ен пнеумати). Всъщност, тяло и дух не се използват тук в смисъл на философия на Аристотел, но в смисъла на стоическа философия, а какво това означава и които са последствия за разбиране на мистични път и на неговите етапи, ще видим по-късно.

Човек няма естествени способности да приеме неизмерими Бог и за това трябва да го се подготви. В своя среща с Божия светост, човек изкуствено проживява и вижда своето несъвършенство, греховност, недостатъчност и равнодушие, незаинтересуваност за Бога, греховно и неблагодарно отговаряне на Божите дарове и доброта, на негово търпение. И именно това директно и непосредствено познание сами себе си в светлината на Божия правда, благост, верност и доброта предизвиква в човека страдание. И оттук произлиза страдание в чистилище, като и страдание в мистичните изчиствания на земята. Всъщност човек се искрено определил за Бога и искрено съжалява за всяка обида към Бога и се разкайва и се отрича от всичко което в неговия живот е в несъгласие или в съпротива с Божият любов. Това е истинско обръщане или метаноя.

Човек само от себе си няма способности да се освободи от постоянно изкушение да спаси самия себе си чрез търсенето на само-реализация през набирането на власт, имотите, чести или някои други сътворени реалности които може да контролира, манипулира и да доминира над тях и по този начин към тази реалност има отношение на магия, тоест иска да осъществи своето спасение по магични начин.

Обръщане от магия към истинска, вяра, на верско отношение към Бога и към собственото си спасение и към цялата реалност, не е възможно без светлина, сила и любов на Дух Свети. Това ни говори опит, а това може да ни покаже и богословски анализ на този въпрос.

Процес на изчистване, тоест страдание и болка в мистични живот като последствие на директно докосване на светия, неизмерим и съвършен Бог с грешни, сътворени и несъвършен човек само е така да кажем негативна страна на медала която в позитивни термини се нарича обожение и преобразуване на човека в Бога. Богословие на Християнски изток разбира това пречистване, чистилище като процес на преобразуване на човека в Бога, като обожение на човека. Ханс Урс фон Балтазар, в една своя статия в която пише за подновяване на есхатология, казва че още сме постигнали малко, ако сме заместили пространствено и космично разбиране на последните неща (рай, чистилище и пъкъл) с разбиране което в същност тези неща са само състояния на човек. По този начин не се изтъква лично и динамично отношение към Бога, но повече се подчертава само състояние на човека като че ли не е във всичко зависим от Бога и в едно постоянно и дълбоко отношение. Според Откровение която намираме и в Новия и в Стария завет, Бог е последното нещо на сътворение. И ако човек е с Бога това е рай; ако не е с Бога, това е пъкъл; когато ни прочиства, Бог е нашето чистилище. Лична среща с личния Бог е съд и прочистване. И само оттук произлиза, като последствие последна преценка на човека което в есхатология се нарича парткурални съд, като и състояние и процес на прочистване на човека. Значи и съд и чистилище и небе и пъкъл трябва да го разбираме лично. Единствено е персонална концепция на човешко спасение оригинално християнска, относно еврейска.

Съществуват два вида на пречиствания, тоест нощи: активна и пасивна. В активна нощ човек е този който настоява около отрицание, активно действа да се отрече от всичко което не е Бог и го отдалечава от Бога и човек осъзнава че единствено Бог може да го спаси и че си струва да се остави всичко поради Бога. Но, по същото време се вижда че човек не е в състояние да направи това поради греха и поради своето естествено несъвършенство. Нужно е пасивно пречистване което в душата директно прави Бог и непосредствено се комуникира на душата. Колко дълго ще трае това пречистване и какъв интензитет на това пречистване ще бъде, зависимо е от всеки човек и от неговия кураж, решителност и влюбеност в Бога, тоест от степенна на неговата готовност и отвореност към Бога, тоест от сътрудничество с благодатта. Какво човек изживява и какво трябва човек да прави в този процес, на превъзходен начин е описал Църковноучител св. Йоан Кръсти. Само да кажем че тези периоди на пречистване не са континуирани, но се преплитат един с друг.

Паралелно с тези пречиствания и съответно със степен на изчистеност и колко душата е проникната, изпълнена с Божи Дух, душата расте в любовно познание на Бога което е интуитивно, тъмно за разум, тоест не може да се разкаже и да се разбере с човешкия разум, човешките понятия. Тя не може да се изрече с човешки понятия които са определени и ясни.

Съзерцателно познание Бога е директно, интуитивно, а не рационално, ясно. Това познание се случва в съзерцателна молитва в която се струва че душата не прави нищо, но да приема всичко само от Бога. И това е истина. Само че в началото на мистичния живот, тоест на съзерцателна молитва това комуникиране Бога се не забелязва ясно и струва се че душа не напредва. Така често се случва че съзерцателни хора които Бог започва да въвежда в съзерцателна, мистична молитва, се връщат на медитация и по този начин пречат на Бога Който би искал да ги въведе дълбоко в своя живот. Но Бог респектира свобода на човека и не иска нищо да прави на сила. Нужно е да се знае да се смири пред Бога и да се предаде на Неговото присъствие. Трябва просто да Го се съзерцава – тук става дума за съзерцателна молитва за разлика от молитва на размишление.

Св. Йоан Кръстни е дал знакове и критерии с които може да се разбере когато става дума за истински преход от медитация в съзерцание, а когато става дума за обикновена сухота в молитва и за разсеяност която прави невъзможна медитативна молитва. За това ще говорим по-нататък.

Съзерцание е понятие което е по-широко от съзерцателна молитва. Съзерцателна молитва е време което човек проведе в молитва, в директно комуникиране с Бога, това са моменти в които Бог непосредствено се комуникира на човека, давайки му любовно познание на себе си. Съзерцание е по-широко – това е процес който обхваща и преобразуване и пречистване на човека, значи състои се от растеж в светостта и чистотата на морално ниво и за преобразуване на начин на действие, познаване, желание и усещане на онтологическо ниво.

Съществуват и много други “речници”, тоест групи на изрази които с определено виждане говорят за някои от аспекти на мистични живот. Един от такива речници е и брачни, който е характеристичен за пророческа и премъдростна книжовност на Стария завет. Реалностите за които се говори с термин “духовни годеж” или “духовна венчавка” имат по един начин връзка с човешка венчавка или годеж, и по този начин по някаква аналогия или подобие така се наричат, но тези реалностите са съвсем различни от човешки.

Цел на християнската мистика е единство и съединение с лицето което се обича и по същото време се преобразува в това лице. Това преобразуване е възможно поради Божие надминаване на сътворено. Целта на други, не-християнски мистики не е това съединение, но за това ще говорим по-късно когато ще говорим за не-християнски мистики.
Характеристики на мистичен опит

Ще говорим и за елементи на мистика, тоест за фундаментални характеристики на мистични опит който го различава от всички други опити, а това са: пасивност, всеобхватност, специален вид на познание, извънредни моменти и феномени свързани за мистични период на духовни живот. Много често, в обикновен говор мистика се редуцира на второстепенни феномени каквито са примерно: видения, чуване, левитации, екстази, възхити, стигми, излизане на светлината или миризми от някой човек или предмет. Ще говорим за тези неща и ще видим какво място имат в истинска християнска мистика.

Разбира се, на първо място трябва да кажем че Исус е имал мистични опити които имат единствено място между всички човешки опити: всъщност, всички мистици в своята съзерцателна комуникация с Бог виждат Пресвета Троица, а Исус е в Дух Свети виждал директно Отца си. Към Бога не се е обръщал като към Пресвета Троица. В своето човечество не се е обръщал към своето Божество или към Пресвета Троица, но се е обръщал направо към своя Отец. Тук би могло още да се говори за някои неща, но за това се говори когато се следва Христология.

Св. Павел ни е оставил записани драгоценни своите мистични опити и тъй като тези опити се намират в Светото Писание те имат сила на публично откровение така че лични опити на мистици които са така наречени частни откровения, могат да се сравнят със Свещено Писание и да се направи сравнение през критериите на обективно и публично откровение. Св. Павел дава и някои доктринални елементи на мистика и поради това някои части на посланието до Коринтяни ни е от голямо значение за следване на мистиката и на нейните мистични феномени.

Разбира се че думата мистика, в днешният смисъл на думата не се намира във Библията, така че историята на мистика ние ще започнем от периода на Църковните отци. Но поради липса на времето ще се ограничим само на двамата – св. Григорий Нисиийски и Псеудонионисий Ареопагита. В средни век трябва да си спомним св. Бернард, св. Клара, св. Франциск и св. Катерина Сиенска. Тук са и северни мистици: Екарт, Русброек, Таулер, Сузо, Хедвига, Хилдегарда, но за тях ще говорим много малко. Последно движение което с мостика има някаква връзка е Девоцио модерна, но не може по-дълбоко да навлизаме в анализи на този феномен.

Особено внимание ще обърнем на Испания през 16-ти век и което се нарича и златни век на испанска мистика.Кратко ще говорим за творби на св. Тереза Авилска и св. Йоан Кръстни. Св. Тереза Авилска е оставила четири голяма съчинения в които говори за молитва и за духовни живот: Мой живот, Път към съвършенство, Замък на душата и Основания. Тя е живяла между 1515 и 1581 и освен тези големи съчинения тя е оставила още много и малки съчинения и няколко хиляди писма. Заедно с св. Катерина Сиенска тя е провъзгласена за църковно учителка поради извънредно учение за молитвени живот, а особено в мистични степен.

Св. Йоан Кръстни е оставил четири голяма съчинения за духовни път на душата. Два от тези съчинения: Изкачване на планина Кармил и Тъмната нощ не са довършени до края, а Духовната песен и Живия пламък на любов са довършени до каря, но съществуват две изворни редакции – и от това се вижда че Йоан е искал да каже нещата по друг начин защото има много неща които не могат да се изразят на подходящ начин. Но, за неговите съчинения ще говорим по-късно.

След тези двама мистици има още много съчинения от 17 и 18 век които се занимават с различни общи или отделни въпроси на мистика, а в 19 и 20 век ще се развие диспута за придобито и влято съзерцание и за само-комуникиране на Бога в влято или пасивно съзерцание. Тъй като това е само един специални случай на по-общ проблем на отношение между благодат и естество, с него ще се занимаваме когато ще говорим за тази тема на богословска антропология.
Мистика и някои от теми на богословска антропология
Веднага след тази първа лекция ще се занимаваме с теми на създаване на човка и света и други антропологически теми.

Единствения изправни и справедлив отговор на Божие предложение е вяра, но такава вяра как я разбира Библия. В тази перспектива ще съзерцаваме и първородния грях и магическо отношение към Бога като съвсем обратен на вяра и на вярващо отношение към Бога.

В същата перспектива ще кажем и няколко думи за централна тайна на нашето спасение и изкупление, тоест за Пасхалния Христовия мистерий на Неговата смърт, възкресение и възнесение. От антропологически теми трябва още да говорим и за някои въпроси които са свързани за трактат за Христовата благодат, като и за три влети богословски добродетели. На края ще кажем и нещо за есхатолгия, защото тази част на богословска антропология ни интересува само странично в мистика. А интересуват ни тези части които говорят за състояние на блажени в небето и отношение между човека и Бога във вечността.

Ще се опитваме след това да направим и един исторически ход през развитие на мистика в християнство с особени спирания на св. Григорий от Ниса и св. Йоан Кръстни и на техните духовни учения.

И на самия край ще говорим и за не християнски мистики, тоест за компаративнна мистика.

Създаване на вселената и човечество тясно е свързано с въпрос на тяхната насоченост и смисъл. Откъде произлиза всичко това което ни обкръжава и откъде произлиза човечество, какъв е смисъл на цялата природа, на вселената, какъв ще бъде свършек и как свършва всеки отделен човешки живот, какво му дава смисъл и стойност, да ли и как свършва история на човечество, кой е нейният цел и осъществяване, пълнотата и свършек?

Съществуват много теории и обяснения за потекло на вселената и на човека. Християнско обяснение е само едно в поредица която, особено днес, се предлагат на човека.

Чрез история са се явявали много теории за създаване на вселената и на човека, а как си ги е създавал грешен и паднали човек, тези теории са били фалшиви и неточни защото са тръгвали от погрешни и фалшиви предполагания, а особено когато става дума за теории които хората са правили за Божеството, вечно, не просторно, не временно, не материално и неограничено.

Между различни теории и вярвания за създаване на света ще кажем нещо само за няколко: пантеизъм, дуализъм, еманатизъм и деизъм и за креационизъм.
Пантеизъм и дуализъм

Според пантеизъм, всичка е реалност от божественото естество, съществува от винаги и няма кря, всички сме част на божество което само се сменя, но нищ не става ново или че изчезва. Няма растеж нито се увеличава битие. В едно такова разбиране тук имаме всъщност тотална загуба на лични и трансцедентни Бог от хоризонт на човешкия живот, така че всяко обръщане и молитва, всяко лично отношение с такова Божество, което не е лице и напълно е иманентно, практически е невъзможно но и няма нужда от такова нещо. Така и така сме спасени, вече сме част от божество, само че не знаем че на дъното на нашето същество се намира искра на божествено, не сме съзнателни че в дъното на нашето същество се намира Божествения бисер. Забравили сме това с нашата вина и единствено усилие което трябва да направим е това че онова което е божествено в нас да достигне до онова божествено което се намира в цялата реалност, тоест пантеистично божество. Самата дума пантеизъм идва от гръцки език където тя означава че всичко е бог. Такова разбиране е нещо което е характерно за религиозно движение New age или нова епоха. В това движение навсякъде са присъстващи ангели защото те са доби и силни същества които само ни подсещат на наше божествено потекло. Те не ни предават спасение, но ние сами го печелим и го осъществяваме, ние сами си го придобиваме. Всичко е затворено в една иманенция, в все присъствие на цялата реалност сама на себе си и няма Бог който се намира над нас. Между нас и Бог не би съществувал никакъв посредник, както в християнство съществува един Големи и Вечни Посредник между Бог и човеци, човек Исус Христос! Ако в някоя книга не сме сигурни да ли е писана от перспектива на New age или не, това можем да разберем от това да ли в нея се говори за Исус Христос или не. На книжния пазар има неизмеримо много литература, много музика, храна и обличане в стила на New age и това се разпространява много хитро защото се показва че е много подобно към християнство и показва се много толерантно. За това повече можете да намерите в материалите за Ангеология и демонология. Ние тук искаме само да покажем че пантеизъм порицава сътворение. Освен пантеизъм съществува и емантизъм който е един вид на пантеизъм. Име му идва от латински emanatio което означава произлизане. Всичко което е, произлезело е от божество и има божествена природа, така как вода има съща природа в реката и в извора.

Дуализъм вярва в две почела, в два независима принципа които помежду си са противни и че между тях се води вечна борба. И двата принципи са еднакво вечни, без начало и без край. Материя можем да наричаме зли принцип, дух добрия принцип. Разбира се християнско разбиране не е такова. Всичко което съществува не е вечно като Бог, но има своето начало, преди когото не е съществувало.
Деизъм
Деизъм е вярване което изповядва съществуване на някакво философско божество, някакво върховно и съвършено същество, някой не подвижим двигател на всичко и който на всичко е дал битие в началото на съществуване, но сътворяване е ограничено само на този начални момент на даване на битие. Така сътворение би трябвало създателя само за начало на своето съществуване. Деизъм произлиза от латинска дума deus което означава Бог и използва се латински корен да се направи разлика от едно друго вярване, което е подобно, но по-старо а нарича се теизъм. Името му поизлиза от гръцката дума Теос, което също така значи Бог, така когато гръцко понятие вече е било използвано за така наречени теистични религии и разбиране на създаване, тогава е взето латинско понятие за нещо подобно, но все пък различно.

В деизъм отношение между божество и сътворение доста е ограничено и това само на начални момент на създаване. В този момент, според това учение, Големия архитект на вселена е дал на своето сътворение всички физически и исторически закони от които има нужда за съществуване и за развитие, а след това той се е отдалечил в своята сфера и със създания няма повече нищо. Нито на такъв бог, като нито на този на пантеисти, еманисти или дуалисти няма смисъл човек да се моли защото такъв бог изобщо не слуша човека, така че нито изслушва, тъй като от това няма нужда: той ни е дал всичко от което ние имаме нужда за да можем да извършим своята пълнота и довършение, тоест спасение, така че никакъв бог не ни е нужен.

Бог не само че е създал цяла реалност, но за нея се и грижи, подържа я в съществуване и помага й да дойде до цел за която е създадена. Тази поддръжка в съществуване нарича се conservatio или поддръжка в съществуване или ако се казва с други думи става дума за динамическо създаване: Бог не е само Този Който е Създател, но е и Този Който Създава. Той не само че ни е сътворил, Той постоянно ни създава.

Всичко което съществува, а не е Бог, според Библейско Откровение, сътворено е и има свое абсолютно начало. Не е сътворено от някаква преди съществуваща материя, но съществува защото е подарено битие в началото на съществуване на сътворено нещо. Класическо богословие за сътворяване дава следваща дефиниция: Productio rei ex nihilo sui et subiecti. Създаване е едно определено произвеждане на нещата които в себе и за себе съществуват от нищо. Разбира се че Бога не можем да гледаме като някой магьосник който от шапка извлича някакви предмети. И че така и Бог би го правил извличайки нещата от нищо. Нищо не е някаква черна дупка която Господ държи при себе си и от нея произвежда или извлича нещата за които иска да съществуват. Ние нямаме никакво сравнение за създаване. Нямаме лично такъв опит и не знаем точно за какъв процес става дума, какви са механизми и общо не можем позитивно да го дефинираме. Постоянно даване на битие, довеждане в съществуване, осъществяване на сътворение, всичко това са само приблизителни изрази.

Създаване е произвеждане (продукция) на нещата която са от своя вид (sui generis) и което дава реално съществуване на нещата които са. Тя се различава от останалите Божи дейности. В Символа на нашата вяра изповядваме че Христос, Божи Син е роден, а не сътворен и казваме още преди всички векове. Христос е роден, а не сътворен. Какво означава това? Да родиш означава да станеш баща. Да сътвориш нещо означава да си направил нещо. Разлика е в това че да родиш означава да произведеш нещо от същия вид към която принадлежат и родителите. Човек ражда децата, крави малки телци, птици малки птички. Но когато нещо се направи, това не е нещо което е от същия вид като творец. Птици правят гнезда, човек може да си направи къща или статуята която прилича на него, но статуята не е човек, не е жива, не е от човешкия род.

Значи, Бог ражда Бога, а човек човека. Онова което Бог създава не е Бог, като и това което човек направи не е човек. Поради това хората не са синове Божи, в смисъла в който това е Христос Неговия Син. Хората, според някои свои характеристики могат да бъдат подобни към Бога, но се са от същия род като Той. Човек Божи образ (евр. селем).

Да се върнем на кратко на разлика между раждане и създаване. Човек ражда дете, но той прави статуя. Бог е родил Христа, но е сътворил човека. По този начин ние казваме че онова което е родил Бог Отец също така е Бог, значи, от същия вид като и Той самия. Но, това не са два Бога, но само един защото Бог не е родил Христа един път за винаги, рождение не е статично събитие което се е случило и е минало, но Той вечно се ражда. Ако Отец би родил в един момент Сина до края, това би означавало че преди това Синът не е съществувал, тоест че е съществувало време когато Сина не е било, тоест че Синът е сътворение и че не е единно същен с Отца, а това разбира се не е истина. От другата страна ако Синът би бил роден статически, отведнъж, и ако би престанал да бъде раждан, това би означавало че той в себе си има един друг принцип, като паралелен с Отца, и по този начин би съществували двама Бога, а цялото Откровение винаги говори само за един Бог.

Може би сега малко ни е по-ясно когато сме сравнили едно Божие действие с друго. Но, разбира се че не трябва да паднем в примка на груби антропоморфизъм и създаване да разбираме така както разбираме човешко действие, създаване. Статуя която човек е направил продължава да съществува и след като човек е свършил с своята работа на статуя. Красота която преди не е съществувала в парче на камък и която е създадена когато художник е направил свое художествено дело, продължава да съществува и след смъртта на като художника. Със създаване не е така.

Създаване е динамическа реалност. Бог е единствата причина и източник на всичко. Ако сътворение би приело в себе си битие и ако би престанало да го приема от Бога, то би станало абсолютно, независимо от Бога, самостоятелно, би станало като “Бог”. Ние изповядваме вяра в един Бог, Отец всемогъщия, Онзи Който се подобно на баща грижи за своето сътворение, но не само на морално ниво, но и на онтологическо ниво (на нивото на съществуване на битие) и се грижи за своето сътворение, тоест дава му възможност за съществуване.

Създаване, тоест негово динамично разбиране слагат сътворение в отношение на вечна зависимост от Създателя, по отношение на релативизма и на насоченост към Бога като Единствено Абсолютно Същество. Основата на съществуване на всеки ангел и човек, на всяко сътворено същество не се намира в това същество, но в Бог и в Негова верност и любов, в негова постоянна воля да създава.
Човек като същество в четири измерения

Според християнско разбиране човек има четири измерения: религиозно, индивидуално, социално и козмическо. Човек е преди в отношение към Бог отколкото към самия себе си и неговото създаване е основа на негово съществуване. И затова религиозно измерение е на първо място. Човек е религиозно същество, образ божи, създаден на подобие с Бог и преопределен за обожение и осиновене, за вечни, божествени живот в общение с Бог в Когото все повече и повече ще познава и обича Бога.

В своето индивидуално измерение човек е въплътения дух. Единство на душата и на дух и единствено само такова понятие за човека е библейско и е в съгласие с Божествено Откровение. Човек не е разделен на две части и че душата би била нещо по-добра или по-важна част на човека. Не, човек е единство на душата и тялото. Целия човек е Божи образ, но не е телесни човек образ на телесния Бог, но човек като въплътения дух е образ на въплътения Бог, Исус Христос, Който е съвършен образ на невидимия Бог (Кол 1:15).

В социално измерение важно е да се подчертае че цяло човечество в същност е свързано с връзки които са много по-дълбоки от морални връзки или от някакво свободно уединение. Връзки които съществуват между хората дават възможност комуникация на благодат и на спасение които произлизат от Единствения Посредник между Бог и човеци Исус Христос, а също така тези връзки дават и възможност на комуникация на грях, страдание и смърт, тоест изпразни начин на живот които нашите отци са ни предали (1 Петр. 1:18), тоест разпространение на първородния грях (peccatum originale originatum).

Чрез козмическо измерение човек е интимно свързан с пространство и време, материя и енергия, с природа която го окръжава. Разбира се че тук няма да можем да влизаме детайлно в анализ на тези измерения. Те за нашия курс по мистика има определено значение, но с тях не се занимаваме детайлно.

Новия Завет ни донася една важна новина по отношение на Стария завет когато става дума за учение за създаване на света и човека. Как до въплъщението не е могло да се докаже нито да се разбере това как целия човек е образ на невидима Бог, защото само във въплъщение на Божи Син, Исус Христос, Който е образ на невидимия Бог станал човек и се е въплътил, така също и до Негово идване е била скрита голяма тайна на Негово посредничество в създаване на света и на спасение. За това сега малко ще проговорим.

Как създаване е вечно динамичен процес, така и посредничество на Исус Христос е вечно и неугасимо. Тоест, докато Той съобщава битие на всичко което е, докато е Посредник на съществуване, всичко което е – съществува. Но това не е всичко.

Казва Послание до Колосяни че ние не сме само сътворени чрез Христос, но и в Него, тоест в Неговата благодат, вече от само начало на нашето съществуване ние сме обдарени с благодат на Христос, на негово посредничество и застъпничество за да постигнем цел за който сме създадени. А ние не сме създадени за някаква непозната цел, тоест не сме създадени без някаква цел и след това по-късно Бог, когато вече ние е създал, ни е дал някаква цел, защото не е знаел какво да прави с нас.

Преди да е започнал да създава свят и човека Бог е знаел какво желае. Наша цел вече е била позната и определена още преди ние да сме били създадени. Даже, създадени сме за да осъществим тази цел. А смисъл и цел са комуникация на Бога, непосредствено на свое създание. Това е цел и реализация на човека и реализация на тази цел е спасение на човека и блаженство на човека. Но, как на човека с неговите сили това не е възможно той има нужда от Спасителя и тогава когато човек не е греховен. Даже и да е се случило това че човек не щеше да съгреши той би имал нужда от Спасител, посредник Който ще му комуникира Бога, вечен живот, обожение, осиновение, познание на Бога в общение с Него.

Този Посредник е Исус Христос, вечно Божие Слово, Негов Единородния Син. Така казва евангелист Йоан: В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. (Йоан 1:4). Създадени сме за спасение и създаване е първата крачка която Бог е направил за нашето спасение. Бог от вечността ни е познавал в своята Мисъл, Своето Слово и обичал ни е в Свети Дух, и създал ни е и ние да запознаем любов която Той има към нас за да повярваме в Него (1 Йоан 4:16) и да я приемем, приемем в себе. Създал е онзи на когото е искал да се комуникира. Създал ни е за да може да ни се даде. Човек няма другата причина на съществуване освен да приема Божия комуникация. Това е нашето спасение, това е единствено което може да ни направи блажени, щастливи и изпълнени. Защото ние сме създадени като гладни и жадни за Бог. Тъй като Той иска да ни се даде свободно и че желае свободно да го приемем, и тъй като не желае да бъде нахален, в нас е, в момента на създаване, запалил копнеж към него, още повече не само че ние имаме копнеж в нас за Бог, ние сме един голям, неизмерим копнеж към Бога. И този копнеж е запален в мярка на Онзи Който желае да ни се даде, запален според мярка на Оногова Който желае да се даде, запален и създаден като Негово подаряване затова да Негово подаряване не би било нахалство за някое създание което няма интерес, но това да бъде подаряване на някой който има нужда от това.

Създадени сме чрез Христос, според Неговия образ. Защото Христос е образ на невидимия Бог, а тъй като Христос е Божи Син, създадени сме за да бихме станали Божи синове. Имаме призвание да станем синове, а не да станем отци, тоест призвани сме да последваме синовско положение вътре в Пресвета Троица. Син всичко което е и което има, има от своя Отец. Така и ние сме поканени в благодарност да приемаме всичко като благодат, обичайки своя извор и причина. За да бихме могли това, без да бъдем без огорчение, без чувство на унижение и само комуникация която е зависима само от Него и от Негова свободна воля и вярност към собствените обещания, нужна е благодат с която ние ще се възпротивим на изкушение на само-спасяване и търсене на изпълнение и осъществение на собственото битие без или против Бога или чрез магическа доминация и контрол на божество.

Така, ние сме създадени за Христос за да бъдем преобразени в Него. В Него сме избрани преди създаването на света, в Него сме предопределени за осиновение (Еф. 1:4,5) защото които Бог е предвидил, тези е и преопределил за да бъдем уподобени към образа на Неговия Син така че и Той да бъде пръворождения между много братя (Рим 8:29).
В какво се състои спасение?
В какво се състои комуникация на Бога? Нашето спасение се състои в това че ние след възкресение на Исус Христос имаме отворена врата към Отца. Исус Христос е Врата на овците, Той е Път чрез когото ние пристъпваме към Отец. Христос може вечно да ни спасява и чрез Него да пристъпваме към Отец Който винаги е жив и за нас ходатайства (Евр. 7:25). Той е наш вечни Великия Свещеник Който е възкръснал поради нашето оправдание (Рим 4:25), тоест за да ходатайства за нас, защото само докато Христос спасява, ние сме спасени, с Него стои и пада наше спасение. Спасение, като и създаване е динамическа реалност и затова наш Спасител е по също време и наше спасение. Нашето спасение е в Него, Той е наше спасение защото Той е наш вечни, постоянни и единствени Спасител. От другата страна, Той единствения може да ни даде Отца, защото с Бог никой не може да господства и никой не може на нищо да го принуди. Ако нашето спасение би било нещо друго или нещо по-малко отколкото самия Господ Бог, тогава ние бихме, може би, и могли това свое хипотетично спасение и сами да осъществим. Но, сега, тъй като нашата цел е на туземния, но от другата страна и е Неизмерим, тогава само Бог може да ни даде и да комуникира сам себе си, а Отец това прави чрез Исус Христос.

Нашето спасение е Бог, Неговата личност, тъй като Бог няма в Себе Си вечния живот като нещо текущо или като някакво нещо, реалност която би била различна от Него, така че за човека Негова комуникация е вечен живот за човека. От другата страна, истина е че живот е само един и единствения, неделим и че Бог не може да даде друг живот освен Себе Самия. Но, тъй като Бог не може да се хване, тъй като е от другата страна, неизмерим, човек не може, и колкото да му се иска, да го приеме един път за винаги, трябва вечно да го приема и винаги в приемане да се зависим само от Бога, от Неговата благодат.

Нашето спасение се изразява и с понятие на нашето обожение защото Божия комуникация е ефикасна, тоест то преобразява човека и го въздига на нивото на Божествения начин на действие, мнение, познаване, желание, живеене... При това спазва се разлика която съществува между сътворено и не сътворено същество. Спазва се и личност на човека, като и различие на Бога.

Нашето спасение се състои и от нашето осиновение. Тоест участване в Божествената природа означава да имаме същата природа като и Бог, разбира се, чрез благодат, чрез участие, а не според битие и необходимост, естество. На Онези които са приели Посредник на Спасение, Исус Христос, и само на тях, Бог дава мощ за да станат Негова деца. Осиновение е дар, динамична реалност която се приема и която не може да престане да се приема, реланост която, като и всяко друго изразяване на спасение, не може да загуби своя благодатен характер, защото това е възможно само чрез непосредствено и директно само-комуникиране Бога. Само тези в които е Свети Дух, само те са Божи деца. Само Дух свидетелства с нашия дух че ние сме Божи деца, ако пък чеда, тогава и наследници Божи, а сънаследници на Христа, но не и господари на наследство, тоест Бога (Рим 8:16,17).

Притежаване на същата природа означава притежаване на синовно отношение към онзи от когото негова природа се приема. Наше осиновение е участие в Божествена природа и следване на единородния Син, как в негово човечество, така и в негово божество. Последване на Исус Христос в Негово човечество означава наше възкресение, тоест участие на тялото на четири епитета на Божия природа: нетление, сила, слава и дух (сравни 1 Кор. 15). Последване на божеството на Исус Христос е последване на Негово положение вътре в Пресвета Троица, а това означава постоянно приемане на всичко което ние сме и което имаме, постоянно прилепване към Бог излизайки от себе си и с влизане в Бога.

Нашето спасение и пристъпване в общение на приятелство и интимност с Отец и когато Бог ни отваря своето сърце и обявява своята вътрешност чрез Свети Дух Когото ни дава Син. В тази интимност с Бог ние имаме и познание на Бога, тоест онова което през средни век са наричали visio beatifica или блажено гледане, относно познаване на Бога в небето. Не е възможно да бъдеш с някой в интимност и свързаност а при това да не го познаваме. Все пък Бог никой никога не е видял, Единородния – Бог – Който е в лоното на Отца, Той ни го яви (Йоан 1:18). И никой не познава Сина но само Отец, и никой не познава Отца освен Син и онзи на когото Син иска да разкрие (Мат. 11:27). Също така, Бог пребивава в непристъпна светлина и никой от човеци не го е видял, нито може да го види (1 Тим. 6:16). Бог е Онзи Който е от другата страна, Той е трансцедентен и с Него не може да се господства, не може да го се познае до края, не може да го се познае със собствените си сили. За Него можем да знаем само онова което Той сам е обявил за Себе Си и което ни е съобщил, а това прави, как виждаме чрез Исус Христос. Бог е безкраен и в Него никога няма край. Така че цялата вечност няма да го проникнем. Цялата вечност няма да се “досаждаме”!
Вяра – отговор на Божия създателска и спасителна дейност
В нашите предишни размишление ние сме разкрили вечна динамика в създаване, а също така и в спасение към когото създаване е насочено. Разлика между тези две динамики е в това че Бог не е могъл да ни попита да ли искаме да съществуваме или не. Негово решение е да ни създаде и сега ако ние и не приемаме Бога, Той не повлича своята дума. Той е верен към Своето решение да ни дава, комуникира битие. Но спасение можем да загубим ако му се затворим. Защото когато вече съществуваме и когато сме конституирани като свободни същества, Бог действа в съгласие с наша структура. Така, ако търсим спасение и изпълнение навън, без Бога или против Бога, ние се затваряме за влизане на Неговия живот, светлина, радост и блаженство, Негово обожение и осиновение, а сега след греха и на влизане на прошката за греховете и тогава ние потъваме в тъмата, смърт и пропаст. Само докато сме отворени към Бога и докато от Него динамически приемаме Негова само-комуникация, тогава имаме и живот и спасение. Тази Божия активност към нас приема се с нашето отношение което Библия нарича вяра.

Да вярваш означава че признаваш че моята стабилност, съществуване, живот, светлина и всяко друго добро произлиза от Онзи на Когото вярвам, че то ми е предизвикано от причина която ме прави да живея, да се спасявам. Значи, да вярваш означава постоянно, динамически да отговаряш излизайки из себе си постоянно да се уповаваш на Бога, на постоянна Божия комуникация на битие и живот, като и всяко друго добро. Човек ще живее докато във вяра приема от Бога живот. Ако престане да вярва, ако започне да търси живот в себе си или в някое създание, той ще умре защото ще се затвори към истински и единствени живот, защото няма повече Бога да смятат за своя извор и причина, и защото живот ще престане да му идва.

И продължава змия: “Не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло. (Бит. 3:4-5). Тук става дума за директно противопоставяне на откровение. Змия казва че не е истина това което Бог твърди: че хората могат да се спасят само чрез Бог, тоест чрез доверие в Него.