Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство "



страница1/5
Дата23.07.2016
Размер0.79 Mb.
ТипКнига
  1   2   3   4   5
Отделни части от книгата “Балканите – начин на употреба 1918 – 1938 г.” част първа. 180 с.

Университетско издателство “Св. Св. Кирил и Методий” В. Търново, 2006.



ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Империята на султаните първа от балканските държави влиза във войната на страната на Централните сили, последвана година по-късно от България. На 2. VІІІ. 1914 г. в Истанбул с подписите на великия везир Саит Халим паша и германския посланик е сключен таен договор между Османската империя и Германия за съвместно участие във война против Русия. Четири дена по-късно с нота на германския посланик в Истанбул се определят взаимните задължения на двете държави, като съюзници от Тройното съглашение. На Турция се обещава съдействие за отмяна на капитулациите и териториални придобивки за сметка на Гърция. На 21. Х. 1914 г. е подписан нов договор с който се съгласуват съвместните военни действия на двете армии. В него точно са определени действията на турската армия при различни варианти на участие от останалите балкански държави във войната. Насочването на Германия към Османската империя се определя от нейното теократично управление ислямска религиозна насоченост. Фактът, че султанът е и велик халиф на ислямския свят, както и провежданата от младотурците политика на панислямизъм, се разглежда от Берлин като възможност за използване на Турция като катализатор за масова съпротива в колониите срещу държавите от Антантата.

На 20. Х. 1914 г. на младотурското правителство е отпуснат германски заем в размер от 5 млн. златни лири, чието изплащане ще започне веднага след като то обяви война на Русия или Великобритания. По-късно Турция получава и кредит от Германия, използван от нея за въоръжаване и военно оборудване, който през 1917 г. нараства до 860 млн. долара.

На 29 и 30 октомври 1914 г. два бойни германски кораба, под турски флаг и с турски имена, бомбардират руските пристанища Севастопол, Одеса, Феодосия и Новоросийск. Последвалата руска нота от 1.IX. 1914 г. в която се настоява за изгонването на германските офицери от Турция и прекратяването на бойните действия не получава удовлетворителен отговор. В резултат от това на 2.XI. 1914 г. Русия обявява война на Османската империя, последвана на 5 и 6 ноември от своите съюзници Великобритания2 и Франция. На 11 ноември султанът обявява джихад /свещена война/ за всички мюсюлмани против трите държави от Антантата.Така след нападнатата Сърбия и включилата се във войната Черна гора и империята на султаните е привлечена за употреба при разширяване територията на войната на Балканите и в Мала Азия.

Четири месеца след включването на Турция във войната, държавите от Антантата вече чертаят планове за териториалното й разпокъсване и преразпределение. През февруари – март се развива активна дипломатическа дейност между Русия, Великобритания и Франция, в която особено активен е руският министър на външните работи С. Сазонов. Разглежда се предложеният от посланиците на Великобритания и Франция вариант по уреждане на въпроса за Проливите и турската столица. Като най-удачно за бъдещето поддържане на мира, от Петербург смятат, че е необходимо Истанбул, заедно със западния бряг на Босфора, Мраморно море и Дарданелите, както и Южна Тракия до линията Мидия – Енос да бъдат включени занапред в границите на руската империя. От стратегически съображения Сазонов допълва така обрисуваната картина и с “добавка” от азиатското крайбрежие. Тук се имат предвид границите между Босфора, р. Сакария и подлежащ на определяне пункт на Измитския залив, остров в Мраморно море, как-то и островите Имброс и Тенадос. На 12 март Бюкенън предава английският отговор в който се изразява съгласие с анексията на Истанбул и Проливите от Русия, но срещу редица компенсации. Подобна е и позицията на Франция изразена във вербална нота до руското правителство два дена преди това.

На 13/26.ІV. 1916 г. е сключен договор между Великобритания, Франция и Русия, известно като споразумението “Сайкс-Пико”, според което се правят редица отстъпки на Италия за привличането й към Антантата. Официално те се обосновават с необходимостта от запазването на равновесие в Средиземно море в случай на пълно или частично разделяне на азиатска Турция. На Италия се обещава да й се предоставят правата и привилегиите в Либия, които по силата на Лозанския договор от 18.Х.1912 г. принадлежат на султана. Според това споразумение в зоната между английските и френските земи ще се образува съюз от арабски държави, или едно арабско независимо кралство при определени по-късно сфери на влияние. При все това Турция остава единствената балканска държава, чиято териториална съдба е обсъдена и решена още преди края на войната.




РУМЪНИЯ

В първите месеци на голямата война, подобно и на останалите балкански държави, Румъния влиза в плановете на двата военно-политически блока. За Тройния съюз (Централните сили) е важно както привличането на Румъния, така и осигуряването на нейния благосклонен неутралитет, което дава възможност за добри комуникации с Турция и България. За Антантата спечелването на Румъния на нейна страна, означава “вбиването на клин” между балканските съюзници на противниковата групировка. За румънската олигархия тази надпревара за спечелването на страната към единия или другия лагер е възможност за териториално разширение. Според руско-румънската конвенция за неутралитет от 18. ІХ./1. Х. 1914 г. на Румъния се признава правото да “присъедини областите от Австро-Унгария населени с румънско население”. Преобладаващо е мнението, че с този договор Букурещ получава възможност за реализация на националните си претенции по невоенен път. Румънският политически елит явно не е доволен от тази възможност (все пак става въпрос за получаване на територии само от Австро-Унгария), защото продължава преговорите вече с цел за участие във войната срещу нови, допълнителни обещания за получаване на територии населени вече с нерумънско население.Мегаломанските амбиции и жаждата за власт над по-обширни територии водят до подписването на политическо съглашение и военна конвенция с Антантата на 4./17. VІІІ. 1916 г.3. Цената за употребата на Румъния във войната е даването на възможност (обещанието) тя да получи исканите земи от Австро-Унгария, като й се обещава и равно поставено участие при изработването на всички предварителни условия по мирните договори след войната. Срещу това нейните правителства се задължават да обявят война на Хабсбургската империя. До започването на военните действия Братиану и неговият кабинет полагат неимоверни усилия да скрият поетите вече ангажименти от австрийските и германски дипломати. Според граф Чернин настроенията на румънския премиер през августовските дни се характеризират с три думи “чака, страхува се и се надява”, а в психологическо отношение са близки до тези на човек осъден за престъпление или на отхвърлен жених. На проведения на 14./27. VІІІ. Коронен съвет Братиану оправдава своите действия като възможност “стъпка по стъпка Румъния да постигне гаранции за реализиране на нейните интереси”. Същият ден вечерта румънският посланик във Виена Маврокордато, връчва на канцлера Буриан нотата за обявяване на войната.

Според сключения на 4./17. VIII.1916 г. договор, Румъния се задължава да не подписва с неприятеля сепаративен мир. Развоят на военните действия обаче, я принуждават да наруши поетото споразумение. На 15/28. І. 1918 г. Братиану уведомява представителите на Великобритания, Франция, Италия и САЩ, че не е изключено неговото правителство да пристъпи към сепаративни преговори. Румънското дипломатическо лавиране е подпомогнато от германското високомерие и безпардонно отношение към съюзниците от Централните сили. Германските дипломати и високопоставени военни не скриват при частни разговори пренебрежителното отношение към съюзниците си, като дават да се разбере, че при сключването на мирни договори няма да се съобразяват с техните искания. Това благоприятства и изработването на един от многобройните (безпринципни с оглед на поетите ангажименти) панове за договаряне с Германия, предвиждащ персонална уния с Райха под скиптъра на император Вилхелм. В момент, когато става въпрос за спасяването на румънския престол и на собствените им глави, лидерите на румънските партии са готови да подпишат всичко което поискат от тях. Не случайно след капитулацията през май 1918 г., вярна на своята нелоялност в политиката си, Румъния отново влиза във войната ден преди примирието, за да излезе в крайна сметка като победителка от Антантата, поради невъзможността само за един ден да бъде отново разгромена.

Още през декември 1917 г. румънското правителство изявява желание да се включи в Брест-Литовските преговори, а в края на януари 1918 г. Виена предлага на Букурещ започването на разговори за излизането от войната На румънският крал Фердинанд е обещано запазването на престола и “връщането” на намиращата се под руска власт Бесарабия. На 10. II. 1918 г. се извършва промяна в румънското правителство, като Братиану е заменен с ген. Авереску. След проведените разговори между фон Кюлман и граф Чернин с новия румънски премиер на 20.II./5. ІІІ. 1918 г. в замъка на княз Щирбей в Бюфтя е подписан предварителен мирен договор. В него за първи път става въпроса за връщането на Добруджа на България срещу даването на Бесарабия отново на Румъния - един обратен териториално-разпределителен процес на този от Берлинския конгрес от преди 40 години. На 19.III./1.ІV. 1918 г. кабинетът на ген. Авереску е заменен с този на Маргиломан, водач на консервативната партия и приятел на Централните сили. При продължилите вече по-бързо преговори на Румъния са направени необичайни за победена страна жестове и отстъпки. Така например Австро-Унгария претендира за гранична линия позволяваща й да получи Турно-Северин, Синая, Окне и много петролни извори в Молдова. Според граф Чернин, тези искания са били на унгарската част от двуединната монархия, като в последствие те са оттеглени в името на бъдещето добросъседство между двете държави. Румъно-унгарската граница се определя така, че да запази румънските градове и петролните находища. Засегнат е и спорният добруджански въпрос между двете балкански държави. С него се ангажира и турската страна. В Букурещ е изпратена специална делегация начело с великия везир Таалат паша и министъра на външните работи Несим бей. Нейните искания са насочени не толкова към победения противник, колкото към съюзницата България. Още през декември 1916 г. турската страна повдига пред Берлин въпроса за поправката на българо-турската граница в Тракия, като компенсация за територията, която България щяла да получи в бъдеще. Турските претенции са и резултат от българското желание да бъде възвърната цяла българска Добруджа до устието на р. Дунав, така както е по диоцеза на българската Екзархия – територия призната и от великите сили тогава. Тези искания обаче не получават желаното удовлетворение. На 24.X.1916 г. Германската главна квартира решава да обяви “румънска” Добруджа за окупирана военна област, в която е създадено етапно военно управление начело с ген. Унгер. Възникналите скоро след това недоразумения между България и Германия относно владее-нето на областта получава развитие на 20.I.1918 г., когато от Берлин се съгласяват с предаването на Южна Добруджа под българска власт. Фактически България получава това , което й е обещано по чл. 2 от тайната спогодба между нея и централните сили от 6 IX.1915 г.



Според предварителния договор от 5.III. 1918 г. в Буфтя, Добруджа се отстъпва на Централните сили и техните съюзници, като България получава южната й част, а северната е обявена за съвместно владение /кондоминиум/. Трябва да се отбележи, че това разпределение е уговорено още в Брест-Литовск между фон Кюлман, граф Чернин и Талаат паша, без участието на България. По време на последвалите в Букурещ преговори, България е третирана от своите съюзници не като страна победителка наравно с тях, а като победена.От нея се иска да се откаже от това, което преди това й е обещано според между-съюзническите договори. От друга страна Турция счита за решаващ своя принос за победа-та над Румъния, с изпратените от нея две дивизии в Добруджа, фактически настоява за обезсилване на българо-турската конвенция от 1915 г. /отстъпената на България територия западно от Одрин и източно от р. Марица до р. Места/. Австро-Унгария претендира да получи един триъгълник обхващащ територията на север от “Железни врати” на р. Дунав с Кладово и голяма част от Неготинска околия до Долни Милановец, което би улеснило строежа на канал по реката. Германия пък настоява да задържи ж.п. линията Черна вода – Кюстенджа, с канала за петрол, построен успоредно на нея, както и град Кюстенджа – важно черно-морско пристанище. Основни все пак остават противоречията между България и Турция не получили разрешение и според Букурещкия договор от 24.ІV/7.V.1918 г. Сериозните търкания между съюзниците, както и някои недоразумения между германското правителство и германското върховно военно командуване по преговорите в румънската столица, довеждат до парафиране на договорите с Румъния, без участието на България и Турция. Така за пореден път е показано на малките държави /независимо от ролята им на съюзници/ къде им е мястото в “голямата” политика. Териториалното изясняване между България и Турция продължава по време на разговорите в Берлин и в Спа. Докато германската главна квартира под-крепя компенсационните искания на Истанбул, то имперският канцлер граф Хертлик се противопоставя на идеята за натиск върху България. Неговите опасения идват от възможността за евентуална замяна на радославовото правителство с друго, много по-малко прогерманско, или дори антантофилско. На 26.VI.1918 г. българското либерално правителство е заменено от коалиционния кабинет на Ал. Малинов. По негово настояване на 19.IX. в Кюстенджа е свикана конференция на силите подписали договора с Румъния за изясняване бъдещата териториална принадлежност на Добруджа. След четиридневни заседания /от 20 до 23.IX.1918 г./ България получава уверението, че Германия и Австро-Унгария ще се откажат от всякакви права и претенции по кондоминиума в Добруджа. Условието за това е постига-нето на споразумение между България и Турция за отстъпка от българска страна на източния бряг на р. Марица, южно от Одрин до морето. На 25.IX. 1918 г. в 6 часа след обяд, е подписан съответния протокол, последван от влизането на българската войска и администрация в цяла Добруджа. Радостта от обединението на тази българска земя с Родината, обаче е кратка. Последвалото само няколко дни по-късно Солунско примирие, с което България излиза от войната, слага началото на края на българската мечта по отношение освобождението на Добруджа. До повторното влизане на Румъния във войната, първоначално с помощта на Германия, а след Компиенското примирие – с тази на Антантата, в областта се извършват редица действия насочени към нейната предварителна окупация, както и към дипломатически действия, обезпечаващи сигурното и получаване от Букурещ на предстоящите мирни преговори.

Солунското примирие обезпокоява турското правителство поради очевидната изолация на неговите войски на балканския военен театър. От Истанбул се опитват да внушат на София, че за България ще настъпят тежки дни, ако тя сключи сепаративен мир, поради вероятно пренасяне на военните действия на нейна територия. Заговорва се дори за създаването на турски фронт на р. Марица, както и за евентуална намеса на Румъния на страната на Централните сили, срещу предаването й отново на цяла Добруджа. По същото време в румънско-германските разговори, Северна Добруджа се третира като “разменна монета” срещу отстъпки на Букурещ за използване от германците на железниците и Кюстенджанското пристанище. На 6.XI. 1918 г. в Букурещ е формирано правителство на ген. Коанда, което четири дни по-късно влиза за втори път във войната на страната на Антантата. Липсата на достатъчно време, както и развоя на военните действия по фронтовете, дават възможност на северната ни съседка да се окичи с лаврите на победителка във войната.


ТУРЦИЯ – ОТ ТЕОКРАТИЧНА МОНАРХИЯ КЪМ ТОТАЛИТАРНА РЕПУБЛИКА

ПРЕДОПРЕДЕЛЕНАТА СЪДБА НА ИМПЕРИЯТА

Из между балканските държави между двете световни войни, Османската империя е най-добрият пример за това как се използва една държава. Тя е първата балканска държава, която се разделя на мандатни територии, показващи ако не друго, то поне амбициите на силите победители за начина по-който смятат да се разпореждат с другите победени държави. Примерът за Европа, (ако трябва да бъда точен, поне за част от континента) отново се прилага на Балканите.

В началото на ХХ век политическата и икономическа криза в Османската империя продължава да се задълбочава. Вътрешните сътресения са последвани от военни конфликти, които сериозно я заплашват с изтласкване от балканските (европейските) й територии. Мирните договори и промяната на границата след 1913 г. не успокояват обстановката на полуострова. В Сърбия все по-силна става амбицията за създаването на голяма славянска държава, включваща Черна гора и югославянското население от Австро-Унгария. Въпреки, че удвоява територията си след войните, Гърция продължава да поддържа претенциите си към Албания и Турция. Претенциите на Атина към Додеканезите пък я сблъскват с интересите на Италия в този регион. В края на октомври 1913 г. , сред дипломатическите среди се заговорва за договорно обвързване между Румъния, Сърбия и Турция. Съвсем скоро става ясно, че в Букурещ не са заинтересовани така много от тази идея. Там продължават да стоят на антибългарска позиция свързана със запазването на следвоенното статукво, свързана със запазването на следвоенното статукво. По-късно се прави опит за създаването на друг вариант на балканския съюз, включващ Румъния, Гърция и Турция с тенденция за последващо (по-късно) присъединяване и на България към тях. Сред великите сили, Австро-Унгария е тази, която се противопоставя на подобно развитие на Балканите, а и всяка балканска държава сред победителите, също отчита възможността, който той ще даде, за евентуален реванш от българска страна. За да запазят статуквото, с подкрепата на Антантата, Румъния, Сърбия и Гърция са готови да подкрепят България срещу Турция. От своя страна Османската империя също търси съюзници. В началото на Голямата война за София и Букурещ заминават съответно Талаат паша и Халил паша. Целта на визитата им е образуването на общ турско-българско-румънски блок срещу Русия.

В навечерието на Първата световна война най-силно влияние в Турция има Франция, следвана от Германия и Великобритания. По това време турският национален дълг, без муниципалните заеми възлиза на близо 160 млн. златни лири, с главни кредитори горните три държави. След провала на младотурската асимилационна политика спрямо нетурските народи в империята, извършителите на преврата от 1908 г. започват широка пропаганда на идеите на пантюркизма, целяща обединение на тюркоезичните народи от Русия и Иран в единна държава под властта на султана. Политиката на Османската империя в тази насока все повече се обвързва с кайзерова Германия, което довежда до договора от 2. VІІІ. 1914 г., задължаващ я да се включи във войната срещу Антантата. На 3 август е въведено военно положение и е обявена всеобща мобилизация. Освен редовната войска са мобилизирани още 650 хил. човека.

Силите от Антантата не остават ненаказано турското участие във войната срещу тях. Още през април влизащите в нея държави заедно с Италия подписват съглашение в Лондон, според което си преразпределят част от териториите на Османската империя. След неуспешната Дарданелска операция (възможно е това наслагване на събитията да е случайно) през април 1916 г. е подписано тайното съглашение Сайкс-Пико за разделяне на азиатска Турция на мандатни територии. Скоро към него се присъединява Русия, а година по-късно и Италия.

През септември-октомври 1918 г. силите от съглашението и арабските въстаници нанасят военно поражение на турските войски, след което ги изтласкват от Месопотамия, Сирия и Палестина. На 25. Х. 1918 г. в пристанището Мудрос на о-в Лемнос в Егейско море, тричленна турска делегация започва преговори с представителите от държавите победители. На 30.Х. 1918 г. на английския крайцер “Агамемнон” е подписано примирието между Османската империя и държавите от Антантата. Трябва да се има предвид, че точно по отношение на Османската империя, се появяват и първите противоречия между съюзниците победители. Англо-френското съперничество на Изток, като цяло се изразява в стремежа на Великобритания да лиши, или да ощети Франция от онези придобивки, които тя очаква да получи след войната. Въпреки че текстът на Мудроското примирие е предложен от името на съюзните държави, ръководителите на другите две държави от “ядрото” на коалицията дори не подозират за неговото съществуване. Главнокомандуващият съюзните сили на Изток (сухоземните и морските) генерал Франше Д’Епре научава за него едва след подписването му, а адмирал Амет не е допуснат от адмирал Калторп до участие в преговорите. Самочувствието на Великобритания като единствен господар на Изтока й позволява да игнорира сключените преди това договорености със своите съюзници. На практика след края си Първата световна война създава в Европа еднополюсен модел що се отнася до “ядрото” на западните държави и тяхната съпътстваща ги периферия. Последвалите събития обаче показват, че победителите не са така единни. Конфликтите възникват във връзка с преразпределението на следвоенната плячка и видът (от всяко естество) на новото следвоенно статукво. Освен между Великобритания и Франция в последствие се стига до обтягане на отношенията и между Италия и Франция. Що се отнася до Османската империя, изготвеният от Форин Офис текст на предварителния договор има за цел пълното й политическо и икономическо подчинение на победителите от Антантата, при водещата роля на Великобритания и при усилена подготовка за интервенция срещу Съветска Русия. Правото да окупират определена (влизаща в плановете им) територия е фиксирано в чл. 7 от Мудроското примирие: “съюзниците ще имат правото да окупират всички стратегически пунктове (в Османската империя – бел. моя) в случай, че обстоятелствата започнат да заплашват безопасността им”. Реализирането на тази зависимост се осъществява на 13. ХІ. 1918 г., когато корабите на Антантата завземат Проливите. Скоро след това съюзниците окупират и териториите предвидени в текста на примирието.

Излизането на Османската империя от войната е съдбоносно и за управляващата младотурска партия “Единение и прогрес” (Иттихад ве теракки). Обвързана през последните десет години с турската политика тя се саморазпуска на 4. ХІ. 1918 г., след което голяма част от членовете й са подложени на преследване. Част от тях се присъединяват към националноосвободителното движение в Анадола. Ръководителите й Енвер паша, Талаат паша, Бахаетдин Шекир бей и Джамал паша бягат зад граница, където по-късно са убити1


СЛЕДВОЕННИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ И ОРГАНИЗАЦИИ

Освободеното вътрешнополитическо пространство много бързо се запълва от новопоявили се политически партии, обслужващи не толкова турските интереси, колкото конюнктурата на новосъздадената политическа ситуация. Тяхната дейност (в много от случаите само демонстративна), както и външнополитическите решения за следвоенните граници на Османската империя са част от модела за употреба на тази (вече бивша) балканска империя.

В края на войната настроенията вътре в страната по отношение на външния покровител са разнопосочни. Цената която османското правителство трябва да плати обаче , е винаги една и съща – загуба на политическия и икономическия суверенитет. Срещу това то получава запазване на властта си върху териториалните остатъци след сключването на примирието и на “мирния договор”. В този развой на събитията свое влияние имат никнещите като гъби, стимулирани със западни финансови средства политически организации.

В началото на 1919 г. в страната идва на власт проанглийската партия “Свобода и съгласие” (Хюрриет ве итиляф). За велик везир е назначен султанският зет Дамат Ферид паша, а меджлисът е разпуснат до подписването на мирния договор. Управляващата партия организира създаването на “Общество на приятелите на Англия”, както и на панислямските организации “Мир и благодейнствие”, “Лига на възраждането на исляма” и “Кавказка мюсюлманска лига”. Разбира се в разорената икономически Турция, тези общества са финансирани и (естествено) насочвани в своята дейност от Лондон. Дружеството “Общество на приятелите на Англия” дори изготвя меморандум от името на турския народ до Парижката конференция, в който се настоява Великобритания да получи мандат за управлението на цялата страна. Много по-слаби са френските позиции. Въпреки че министърът на вътрешните работи Али Камел бей издига идеята за френско управление (мандат) над Турция, то Франция няма изгледи за успех.

Сравнени с интересите на европейските велики сили към Османската империя, то тези на САЩ се появяват значително по-късно. Тяхната изява е свързана преди всичко с “Роберт колеж” и с журналистическото проучване на турските изстъпления по време на Априлското въстание и арменските кланета през 1895-1896 г., след които започва настаняване на американски мисионери в източните вилаети на Мало-Азиатска Турция. През време на Първата световна война отношенията между двете държави се прекъсват през 1917 г. , но без това да доведе до военен сблъсък. В края на войната Източният въпрос намира място в 14-те точки на Уилсън, където се препоръчва обезпечаването “… на здрав суверенитет на турските части на днешната Отоманска империя…, както и на другите народности, които понастоящем се намират под турско владичество, {за които} е необходимо да се обезпечи недвусмислена безопасност на живота и абсолютно нерушими условия за автономно развитие”.

Много силни са и икономическите претенции на САЩ в региона. Амбицията им да играят определена роля в следвоенна Европа най-добре се проявява на Балканите. Това е вторият опит на задокеанската държава от Антантата да установи свой протекторат (под мандатна) територия на стария континент, след неуспеха да направи това на мястото на разпадащата се Австро-Унгария2. Времето след Първата световна война може да се определи и като начало на американската политическа, свързана с териториално присъствие, експанзия в Европа. Както е известно, тогава тя завършва без успех. По време на Втората световна война, също се прави опит за настаняване на Балканите, с отварянето там на втори фронт. И тази идея има съдбата на американските мераци от края на Първата световна война. Доктрината “Труман”, “План Маршал” и организацията НАТО, след Втората световна война, трасираха пътя на трансатлантическата експанзионистична политика в Европа и на Балканите, която след края на “студената война”, в еднополюсния модел на глобализация, вече се определя като “политика за защита на американските националните интереси”. В края на ХХ и началото на ХХІ век вашингтонската администрация, свързаните с нея икономически и финансови институции (МВФ и Световната банка), както и трансатлантическите мега компании, най-после постигнаха целта си от близо един век. Днес Балканите са трайно употребени, като се превръщат в американски протекторат с всички икономически, политически, военни, социални и културни, свързани с това последствия.

На 18. ХІ. 1918 г. държавният секретар Р. Лансинг, представя на президента Уилсън обширен меморандум, който трябва да бъде “ръководна програма” за американските представители при разработването на териториалните условия на мира. Както и в Париж, така и във Вашингтон, окупацията на Проливите се разглежда като удобна изходна позиция за антисъветска интервенция, но без такова голямо значение за американските интереси в нея.

В края на 1918 г. в турската столица се образува “Уилсънова лига” поставяща си за цел получаването на финансова и икономическа помощ от САЩ, включваща и изпращането на американски експерти и съветници във всички централни и провинциални турски учреждения за срок от 25 години. С тяхна помощ, чрез провеждането на вътрешни реформи в държавата, се предвижда създаването на нов режим за управление. Проамериканската лига просъществува само три месеца, но застъпниците за получаването на американска помощ не прекратяват дейността си.

Във Вашингтон не скриват опасенията си от английското противопоставяне в региона. В своите записки един от съветниците на американския президент, Р. С. Бекер, отразява разочарованието си от възможността англичаните да изпреварят и изместят американците в политиката за разделяне на империята. Според него, загубата на позиции там, означава лишаване от възможността да се експлоатират богатите находища на нефт, мед, сребро и минерали, много плодородни земи, както и многобройната и евтина работна ръка. При разработването на американската политика в региона, несъмнено се отчита и предимството с което САЩ се ползва, дължащо се на неприязненото отношение на турците към колониалната политика на европейските държави Великобритания и Франция. В конкретния момент тези настроения са подсилени от въоръжената борба срещу англичаните, която се води не само в Турция, но и в другите мюсюлмански държави. В полза на американците работят и все по-очевидните противоречия между съюзниците Великобритания, Франция, Италия и Гърция.




Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница