Книгата е редактиран вариант на старо машинописно копие. София, 2007

Предговор

„И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват, нови езици ще говорят, змии ще хващат и ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ге повреди; на болни ще възлагат ръце и те ще оздравяват“ (Марк 16:17-18). „Истина, истина ви казвам, който вярва в Мене, делата, които Аз върша и той ще ги върши, и по-големи от тях ще върши.“ „Ще вършите същите, а и по-големи от тия чудеса“ е казал Исус на учениците, когато те гледаха как Бог подкрепя мисията Му с чудеса.

И ние виждаме да се изпълняват тия Негови думи днес в една страна, незапозната с християнството. В Индонезия „КАТО МОЩЕН ВЯТЪР“ се прояви Божият Дух чрез ония, които приеха Христос за свой Учител и Спасител. Така християнството някога си проби път, така става и днес, където то е непознато, избледняло и забравено. Настоящата книга ни връща във времената на апостолите и Исус Христос. Бог свидетелства, че е жив! И тези, които Му се доверяват, ще ги следват чудеса, като описаните тук.
Мел Тари

Първа глава: На Бога уповаваме

Моето сърце биеше силно, когато американският аероплан се издигна във въздуха от пистата в Джакарта. Скоро по-малките индонезийски острови изглеждаха като голи бананови листа. След няколко минути колибите на моето село бяха само спомен.

Аз, Мелксар Тари, незначителен, дребен, неук индонезиец, бях на път за САЩ. В джоба си имах монета от 50 цента, която ми беше дал един мой приятел. Извадих я и, както много пъти по-рано, се загледах в думите написани на нея „На Бога уповаваме.“ „САЩ трябва да са като небе на земята – мислех си аз, – управниците и народът вярват в Бога. Всеки път, когато харчат пари, те си спомнят за Него.“

„Боже, вярно ли е, че имам известие за Америка?“ – попитах аз. Самолетът се издигаше все по-нависоко, докато се озовахме далеч в облаците. Тогава мислите ми се върнаха към онзи ден през 1967 г. „Мел, – беше ми казал Бог – Аз ще те изпратя в Америка, за да им свидетелстваш за Мен.“ „Това е невъзможно, няма начин“ – мислех си аз. Това изискваше повече средства, отколкото бях спестил през целия си живот. „Не се тревожи – ми каза Той. – Аз съм те призвал и Аз ще оправя пътя ти.“

Когато започна индонезийското съживление, мнозина получиха откровение от Господа, че Той ще ги проводи от Индонезия по целия свят. По онова време ние размишлявахме кого ще изпрати Господ. Но аз продължавах да мисля, особено преди да се присъединя към групите (тимовете), че щеше да е много добре ако бях сред избраните. Това беше причината, поради която Бог не ми позволи да бъда част от първата група, която излезе с Евангелието. Бях избран за 42-та група. Господ искаше да си оправя мотивите.

Един ден аз бях отчаян: „Господи, защо не избираш мен? – попитах – Избра сестра ми, а тя не е по-добра и по-духовна от мен. Всъщност, тя е по-лоша от мен в много отношения. Когато сравниш другите с мен, аз съм така годен за това, както и те. А може би и подобър.“ Господ ми проговори с гласа на съвестта: „Мел, твоите мотиви са криви. Ти искаш да ми служиш, но не в трудните места на джунглата. Искаш да пътуваш по света, а това не е право. Затова Аз не мога да те употребя сега.“

Аз се покаях. Бях призован за член на един тим три месеца след започването на съживлението. Две години след това Бог ми проговори пак. Този път Той ми каза, че ще трябва да отида в САЩ. В това време вече бях изгубил желание да напускам Индонезия. Бях смутен от известията на мисионерите. Те казваха, че ако някой от нас отиде в Америка, ще бъде осквернен от парите, колите, богатата храна и други наслади, които почти всеки в Америка има. След четене на Библията и размишляване аз разбрах, че е Божи план за мен да отида там. Но Бог ме остави да почакам още. Каза ми много ясно, че ще трябва да отида през 1970 г., не по-рано.

Дяволът почти ме изкуши една година по-рано. През 1969 г. едно семейство от Америка ми изпрати телеграма и пари за полета, но Господ ми каза много ясно: „Не приемай това!“ Аз им благодарих и казах: „Това не е Божието време за моето заминаване.“ „Мел, ти си много глупав – ми казаха моите приятели. – Щом като парите дойдоха, това е от Бога и ти трябва да ги вземеш. Не искаш ли да отидеш?“ „О, аз искам да отида, но сега не е времето от Бога за това“ – отговорих аз.

След една година Господ ми проговори: „Върви! Сега е времето да отидеш.“ Затова аз отидох в братството за потвърждение. „Ще се помолите ли за мен? – попитах една от сестрите в Господа – Трябва да имам Божието водителство за нещо много важно.“ „Какво искаш да знаеш?“ – попита сестрата. „Няма да ти кажа, понеже ти ще мислиш върху него и ако харесаш идеята ще кажеш „да“, а ако не – ще кажеш „не“ и аз ще имам само твоето мнение, а не Божието. Затова аз ще се моля, а през това време ти наблюдавай „Божията телевизия“, тогава ми кажи какво става.“

Бог даваше видения на много хора. Ние само отиваме при тях и ги молим да наблюдават „Божията телевизия“. Тя им показваше бъдещите събития като на екран. Аз се молих така: „Боже, Ти знаеш че се нуждая от Твоето водителство. Затова Те моля, нека моята сестра тук го узнае така, че да може да ми го каже. Ти си ми говорил, но аз искам да го потвърдиш чрез нея.“ Когато свърших молитвата, попитах: „Какво ти каза Бог?“ „Много странно – отговори моята сестра. – Видях те стоящ между много хора, но те не бяха като нас. Към 1.5 м високи, с бяла кожа, много от тях бяха с жълта коса и с по-различни очи от нашите. Не разбрах и какво говореше. Беше съвсем различно звучащ език. Не знам коя страна е, но Бог ми каза да ти кажа да направиш това, което ти е казал и че трябва да го направиш сега, понеже това е Неговата воля. Мел, какво е всичко това? Моля те, обясни ми.“ Тогава й казах, че хората, които е видяла са американци, че сме говорели английски, и че ще трябва да хвали Бога с мене, защото чрез нея Той потвърди отиването ми в САЩ. Божията чудна промисъл!

Последваха много други потвърждения. Една нощ, след като се молехме в църквата, Господ каза: „Иди си сега и се приготви вдругиден да заминеш.“ „О, не, Боже, това е невъзможно! – Му казах – Няма начин, по който да спечеля толкова пари за такова кратко време. Нямам и стотинка в джоба си.“ Но Бог настоя: „Кажи на домашните и на приятелите си, че ще заминеш за Америка в разстояние на два дена.“ „Ще ме вземат за луд – помислих аз. Но понеже Той продължаваше да настоява, аз им казах, ако и да ми изглеждаше невъзможно. – Вдругиден тръгвам за Америка.“ Семейството и приятелите ми направиха точно това, което си мислех. Засмяха се: „Мел, невъзможно е. Ти си луд!“ – отвърнаха. „Радвам се, че споделяш, но, моля те, не казвай на никой друг – отговори баща ми. – Ще помислят, че си се побъркал.“

Първото важно нещо беше да отида до столицата на Тимор – Купанг. Тя е на около 70 мили от родното ми село. Ако някога дойдете в Тимор, ще разберете защо толкова се интересувах от този въпрос – превоза. Пътуването в моята страна е много, много трудно. Понякога, ако имате щастие, пътувате с камион, но повечето хора вървят пеша през пътеките на джунглата. По същото време Господ говори на две сестри в Джакарта, че имам нужда от помощ. Беше им казано да заминат за Купанг със самолет, да наемат джип и да отидат в Сое, откъдето ще доведат Мел Тари обратно в Джакарта.

„Боже, Мел скоро се е върнал в Сое, а ни казваш, че трябва да отидем да го вземем?“ – протестираха те. Някога проповядвах на тяхната мисионерска конференция в Бандунг. Господ им казал да отидат на всяка цена. И така те заминали със самолет за Тимор на разстояние 1500 мили. Там наели джип, с който дойдоха в Сое, а оттам – у дома: „Мел, имаш ли нужда от Бога да отидеш в Джакарта?“ „Слава на Бога! – отговорих – Готов съм да отида в Джакарта.“ В същия момент получих телеграма от Америка, която гласеше: „Депозирани са пари в банката в Купанг, за да отидете в Джакарта. Обиколен билет за Америка в ПАН Американското бюро за билети.“

Тя дойде от едно семейство, за което никога не бях чувал. Господ им говорил: „Изпратете пари на Мел за идването му тук.“ Те послушали Господа. Занесох телеграмата в банката и взех парите, за да отида в Джакарта. Но когато пристигнах там, бях изправен пред един проблем – как щях да получа виза за Америка? Нямах поръчител! Отидох при американския вицеконсул, но той не искаше да ми даде виза.

– Кой ще поръчителства за вас? – ме попита.

– Господ Исус – отговорих.

Вицеконсулът отвърна:

– Той е добър водач, може би, но ние не можем да го приемем като ваш поръчител.

Тази сутрин напуснах канцеларията без виза. След обяда и много молитва Господ ми каза да се върна в консулството и да отправя втори път молбата си. Вицеконсулът беше излязъл, заместваше го една жена, която се оказа самия консул.

– Кой е вашия поръчител? – ме попита.

– Господ Исус – отговорих аз.

– Как ще живеете в Америка?

– Господ ще снабди всяка моя нужда. Той ми обеща – отвърнах.

– О, – каза тя – може би вие ще бъдете товар за Америка?

– Не, никога няма да бъда товар за Америка. Ако Господ можа да вземе товара на целия свят, Той със сигурност може да се погрижи и за мен. След като излязох, казах: „Сега, Господи, Ти наистина доказа Себе Си, но Ти знаеш, че не говоря добре английски?“ „Ти само върви напред, Аз ще се погрижа за това – отговори ми Господ. – Когато си готов да говориш кажи на хората: „Моят Исус ще говори!“
Слизане от самолета

Тогава чух гигантския самолет да се спуска и думите на стюардесата: „Закопчайте коланите по местата си, тъй като се приготвяме да се приземим на международната аерогара в Лос Анджелис!“

О, каква радост изпълни сърцето ми! „Америка! Америка! – си мислех. – Това е страна, където всички уповават на Бога. О, Исус, благодаря Ти, че ми позволи да дойда на това небе на земята – се радвах аз. – Кажи ми, какво искаш да кажа на тези хора, които вече знаят толкова много за Теб?“ Тогава не осъзнавах, че Господ много пъти щеше да ми свидетелства за Себе Си в Америка, защото аз не само се нуждаех да говоря по-добре английски и да имам пари, за да живея, но и наистина да проумея факта, че думите „На Бога уповаваме“ върху монетата бяха всякога верни!

Трудно слизах от самолета, толкова бях развълнуван. Сградата беше огромна и нова! Беше наистина чудесна! Аз вървях, вървях надолу по дългата зала към голямата стая, където стояха много хора и се продаваха различни неща. „О, не! Това не е Америка!“ – извиках аз. Дяволът е направил самолета да се приземи на друго място. Навсякъде, където погледнех, виждах мръсни книги, барове с ликьор и като че ли всички пушеха. „Кое не беше наред? – мислех си аз. – Господи помогни ми!“