Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част



страница1/32
Дата26.10.2017
Размер4.83 Mb.
#33239
ТипКнига
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   32
)
Димитър Талев

Железният Светилник


БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ СОФИЯ, 1989
Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

I ЧАСТ

ХАДЖИ СЕРАФИМОВАТА ВНУКА



Овде дърво столовито, столовито, грановито, гранки му са до небеси, а корени -

сура земя; гранки му са мили снаи, а корени - синовите, а връшките - мили внуци!

Народна песен

Димитър Талев, 1989 с/о,Jusator, Sofia

Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна,

отровна мъгла над цялата страна. По това време Стоян Глаушев забягна от родното

си село Гранче, което беше на около три часа път от град Преспа. . .

В двора на Глаушевци имаше едно младо, весело куче, с дълги, тънки нозе, цялото

бяло и само на челото му се виждаше широко черно петно, което обхващаше темето и

едното му око, та изглеждаше като накривено калпаче на главата му. То беше

пъргаво, игриво, закачаше другите две стари кучета в двора, а от домашните

най-много обичаше Стояна. Децата в къщата - събираха се към двайсетина - по цял

ден играеха с кучето, но често го биеха, а възрастните го хокаха и само Стоян ни

го биеше, ни го хокаше. Кучето му отговаряше с някаква човешка обич и

привързаност.

Излезе Стоян Глауш да прибере воловете - вече се свечеряваше. Млад момък беше

Стоян и не тръгна по пътя, а напреко, направо към ливадата край селото, дето

бяха изкарали днес воловете да се позалъжат с младата, едва-що покарала тревица.

Днес денят беше слънчев, топъл - минал бе Свети Атанас и зимата беше към края си

по тия места. Стопили се бяха навред януарските снегове, върху черната, пропита

с влага земя беше хвърлено зелено було, събрано на гъсти дипли по припеците.

Ведрото небе още светлееше, мек зелен блясък се преливаше по тъмното лице на

земята, ала от пълните с вода трапища, от сенчестите долища се надигаше синкава,

хладна вечерна мъгла. Стоян вървеше нататък с широки стъпки и тъкмо се канеше да

прескочи един трап, край него се стрелна Шаро и тупна с четирите си нозе на

другата страна на трапа.

- Аха! - подвикна весело след него Стоян. Досега той се преструваше, че не го

забелязва и не знае, че то върви след него, а младото животно какво ли не

правеше, за да привлече вниманието му. Като прескочи и той трапа, кучето се

изпречи пред него, приведе се на опънатите си предни нозе и току отскочи и се

спусна нататък с вирната опашка.

- Ех - въздъхна гласно Стоян, - тебе ти се играй, ама мене не ми се играй. . .

То тръгна пак след него с дългите си нозе, зацапани с кал. Стоян подбра четирите

вола и ги изкара на пътя. Бавно се клатушкаха воловете накъм селото - дребни,

изгладнели, с хлътнали хълбоци и увиснали опашки. Тук, недалеч от пътя, на края

на селото, се издигаше господарската къща, двукатната кула на Махмуд бей. На

долния кат кулата нямаше прозорци, а само тежка дъбова врата и няколко тесни

бойници през дебелите каменни стени, ала високо над зида, който обграждаше

широкия двор, се виждаше целият горен кат с чардак и с дълги редици прозорци от

четирите му страни. Тук бяха хамбарите на бея, тук идваше той от града, а през

лятото довеждаше ханъмите и децата си да ядат любеници и пъпеши, тук бяха

постоянно и двамата му кехаи, пазачи на имота му - почти цялото поле наоколо,

ведно със селото и людете и всичко живо в него. Стоян се изненада, като видя

пред високата порта на бейската кула едно от децата на бея, десетина годишно

момче. Сега, по това време. . . далеко е още лятото. Може и беят да е тук, довел

го е.


- А! - трепна Стоян. - Ето и хрътките му!

Две ловджийски кучета се хвърлиха на пътя и като дращеха с ноктите си влажната

пръст, се втурнаха върху кучето на Стояна. Жаловито изквича то, сви се

разтреперано в нозете на стопанина си, гръмко лавнаха след него двете хрътки и

налитаха да го разкъсат. Стоян размаха ръце:

- Ош, ош бре!

Не смееше ни да прокълне двете господарски кучета, ни да дигне камък да ги

прогони, а те се завираха в нозете му. Смути се младият момък, уплаши се и се

извърна към малкия бейски син:

- Бейче! Бейче, спри кучетата! Бейче, ага, моля ти се!

Малкото турче се превиваше от смях и надаваше викове да насъсква кучетата.

Тогава Стоян усети между пръстите си дебелия врат на една от хрътките и твърдата

козина по него, видя колко дълго беше тялото й, пред самото му лице зееше устата

й - широка, да го погълне, с остри бели зъби - той стискаше, стискаше, тялото на

хрътката стана непоносимо тежко в ръцете му, той го изпусна и видя как го

прескочи, сетне подгони четирите вола към селото, а кучето му тичаше след него

на три нозе.

Стоян отмина бащиния си двор, където влязоха четирите вола, и се спусна в един

дол наблизу зад къщата. Тук сплитаха оголели, прогнили клонки бурени и храсти,

Стоян се провря в най-гъстото и се спотаи задъхан, разтреперан от страх и умора.

Той се ослушваше да не би някой от турците - беят или кехаите - да го е

проследил. Изтръпна, когато наблизо се чу шум, но той скоро видя през клонките

кучето си. То се примъкна към него, приклекна и започна да ближе раните си, като

час по час поглеждаше към любимия си стопанин и спасител. Накривеното му калпаче

- черното петно на челото му - придаваше на кучешката му физиономия смешен и

жалък, почти човешки израз, та Стоян едва-що не заприказва с животното, като

търсеше пред кого да изкаже мъката си.

Никой не бе забелязал, че той се скри тук - никакъв подозрителен шум не се

чуваше наоколо. Високите брегове на дола бяха като стени между него и селото,

само небето се виждаше над главата му, но и то вече тъмнееше и чезнеше в бързо

настъпващия вечерен здрач. Едва сега усети Стоян болки по ръцете и нозете си,

видя разкъсаните ръкави на ризата си, разкъсаните по колената беневреци, видя и

кръв там, дето го бе ухапала и изподраскала-с яките си нокти хрътката. Ай,

господи! Той я удуши с ръцете си, но тя се бе хвърлила да разкъса кучето му,

хвърлила се бе и върху него, и другата също, и Стоян погледна небето: не е ли

тъй? Сега беят ще изпрати по кехаите си и ще го убият, а може и самият бей да го

Убие с пушката си от чардака на кулата - той стреля оттам и по живи люде, когато

се разлюти. Не, за Стояна вече нямаше живот ни вкъщи, ни в селото, ни в полето!

той знаеше, че преди години беят е убил двама селяни от чардака на кулата - тъй,

взел ги е "на нишан", както си вървели по пътя. Ай, господи!

- Ще бегам - и Стоян пак погледна кучето, - ще бегам в града!

Болките по ръцете и нозете му стихнаха, живо птиче взе да пърха бързо-бързо в

гърдите му и по-надолу, под лъжичката. Под тежките му силни нозе изпукаха гнили

съчки.


Стоян едва-що бе навършил двайсет години. Той беше най-младият мъж от

Глаушевците, между дядо му, баща му, тримата му чичовци и осмината му

братовчеди, вече все женени и с деца. Глаушевците бяха петдесет и шест души -

старият Йоан Глауш, синовете му, внуците му, снахите му, децата им, стари, млади

и по-млади, до мъничките в люлките и - всички заедно, в една къща. Защо още не

бяха оженили Стоя на още на петнайсет или шестнайсет години за някоя двайсет и

пет или трийсет-годишна мома, както беше по селския закон? Може би защото се

губеше някак между толкова люде в къщата на Глаушевци. За него мислеше само

майка му, понякога и сестра му Благуна - двайсет и три годишна мома, а другите

си спомняха за него само в работата, и тъкмо в най-тежката работа, защото беше

силен като мечка. Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то

натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувствуваше тежестта

му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше

какво име да й даде. Работа, да, трябваше да се работи за бея - нивите бяха

негови и той хранеше цялата рая в селото. Стоян не се боеше от работа - беше

млад и силен, - ала понякога вкъщи или негде по селото людете казваха: "Като

вола за сламата." Волът беше добитък, скот, воловете получаваха слама, а людете

- само черен хляб, та трябваше да крадат, за да имат нещо повече. Това знаеше

Стоян и когато се уморяваше много от работа, ставаше му тъжно. Той се боеше от

турците - най-вече от бея, от кехаите му, дори и от децата му. Беят беше негов

господар. И всички турци бяха по-силни от него - пред бея и пред всеки турчин

сърцето му се свиваше до болка от страх. Работа, страх и една тъмна, безименна

скръб тежеше в сърцето му. Случваше се да няма де да легне в къщата, под ниския

сламенен покрив, дето спяха Глаушевци по рогозките върху пръстения под, всички

заедно и заедно с добитъка; обичаше да носи чисти везани ризи, а носеше дрипави

и пълни с гад, обичаше здрави, яки опинци, с дълги ремъци, а дядо Йоан отделяше

нови опинци за него само за Божик. Обичаше да поприказва, да се посмее, да се

пошегува, да се побори с някого, да си попее, да посвири с кавал или на гайда, а

другите вкъщи и по селото все току махваха с ръка към него. Все го държаха някак

настрана, та и дядо му, и баща му дори бяха забравили да го оженят.

- Стоян! Стойку бре, Стойку. . .

Стоян позна гласа на сестра си Благуна. Тя го търсеше, викаше го със сподавен

глас, боеше се, види се, да не го издаде. Настанала бе нощ, младият месец бе

извил остри рога на студеното зимно небе, през нозете на Стояна проникваше в

тялото му студена влага.

- Стойку бре, Стойку! - чу се по-наблизо.

Нещо прошумоля в храстите и Стоян видя в бледия зрак кучето си да куцука нагоре

по брега и изчезна нататък подир гласа на Благуна. Изчезна и тя, докато я чакаше

Стоян да се покаже горе на брега.

Той остана сам в тъмния дол. Не се чу вече гласът на сестра му, не се върна и

кучето. Тихо беше наоколо, само месечината блестеше насреща и бледият й зрак

обливаше като ледена вода Стояна, ледена грудка заседна в гърдите му.

- Ха да бегам! Да бегам! - разтърси глава и рамена той, разтъжен и сърдит.

Сърдеше се на Благуна, на кучето - и те го бяха изоставили. Нека!

В града бе ходил само пет или шест пъти. Други бяха людете там и друг беше

животът им. Какви други? Ех - по-добри и всичко беше по-хубаво. Людете бяха

по-важни и по фурните имаше бял хляб. Много народ имаше там, хубави къщи, чаршия

и какви ли не дяволии. Който работи, за себе си печели и никой не ти дели

залъка. Блазе им на гражданите! И там най-добре можеше да се скрие Стоян - никой

нямаше да го намери, да го види и чуе там има толкова народ.

Стоян се раздвижи предпазливо, изкачи се тихо по рова и подаде глава. Всичко

живо бе се спотаило в едвам тлеещия лунен здрач на студената, влажна зимна нощ.

Новата месечина клонеше вече към залез, по земята се мядкаха, разливаха се

надалеко огромни черни сенки. Стоян потръпна, изкачи се бързо на брега и се

отправи към къщи. В тъмнината не се боеше от бея и кехайте - сега той мислеше

само за града и сам не знаеше какво точно. В паметта му изникваха всички хубави

неща, които бе видял и чул там, нищо не го спираше тук в тая студена и тъмна

нощ, а там го очакваше спасение и по-хубав живот - какъв, той не знаеше, само в

сърцето му припламваше плаха радост. Друг някакъв страх се задаваше отнякъде и

все пак не беше толкова страшно - натам, към града, го гонеше тъмнината, в която

се криеше сега и родното му село, и кулата на господаря, и всичко наоколо; натам

го тласкаше една колкото хубава, толкова и неясна надежда.

Пред къщата най-напред го срещна Шаро, сетне пред него се изпречи майка му.

- Къде се загуби, сине - прошепна бързо тя и едвам докосна с ръка разголените му

гърди, негли да провери, че е той. - Леле, сине. . . Идва да те търси Осман

кехаята! За кучето на бея. Ами сега, Стойко?

- Майко, отивам в града. Ти само да знайш и на Благуна кажи.

- Ами дали ще те пусне дедо ти?

- За мене нема живот тука. Беят ще ме убие или Осман.

- Ще те убият, сине.

До тях изведнаж се изправи в тъмнината и Благуна.

- Идва Осман. . .

- Отивам в града.

- Там ли ще останеш?

- Там.

- Лелей. . . Блазе ти, Стойко!



Той се отдели от двете жени, отиде към дръвника, посегна напосоки и взе една

секира, окачи я на лявата си ръка. Като мина пак край жените в тъмнината, той

тихо рече:

- Хайде. . .

Те нищо не му отговориха и Стоян продължи нататък през двора. Отминал бе само

няколко стъпки, когато чу как майка му въздъхна, нещо го парна направо по

сърцето и остана там, докато прекоси той бащиния си двор, докато излезе от

селото. Когато беше вече доста далеко от родното село по пътя за града и бе

вървял като насън, той изеднаж дочу зад себе си тих, познат шум. Изви глава

назад, без да се спира, и се усмихна: след него куцукаше, все на три нозе,

кучето му.- "Къде си тръгнало? - попита в ума си Стоян развеселен. - Да не

мислиш, че там. . ." - опита се да се закани той, но и сам не знаеше с какво да

се закани и не се обърна да прогони назад неканения си другар.

@1
II


До града имаше около три часа път през полето, а зимната нощ беше дълга. Стоян

наближи крайните градски махали далеко преди да се раздени. Той беше уморен,

студената нощна влага пронизваше дебелите му селски дрехи, кожухчето му, в което

цял се бе сгушил. Беше и гладен. От голяма уплаха майка му не бе се сетила да му

даде хляб; ни тя, ни Благуна, ни пък той самият се сети да поиска. Да можеше

негде да полегне - главата му тежеше, клепачите му лепнеха за сън. Да се скрие

неиде, да заспи, да забрави всичко. Сега вкъщи всички спят, топло е там под

сламения покрив и Стоян се унасяше, едва-що не заспиваше, влачейки нозе по пътя.

Ала там, в село, беше беят, кехаите. Тънкият лед по локвите тук и там по пътя

хрущеше под излизаните опинци на пътника, той се стрясваше и се озърташе в

тъмнината. Там бяха беят и кехаите, а какво ли го чака в града? Страхът от

господаря турчин нарастваше в още по-голяма тревога пред неизвестното, което го

очакваше в новия му живот, но Стоян вървеше напред, макар да угасваха една след

друга всичките му надежди, вървеше напред, нямаше вече къде да се върне. Едничко

живо същество край него в тая тъмна нощ беше кучето му, което куцукаше по петите

му. Стоян дочуваше шума на лапите му и тоя шум в глухата нощ го успокояваше.

Стоян не се реши да влезе в града. Де ще отиде, на чия врата ще почука? Мислеше

да отиде в хана, дето спираха людете от неговото село, но не знаеше дали ще го

намери в тъмнината. Досега други го бяха водили в тоя град, колкото пъти бе

идвал, и му се струваше, че сам не би знаял накъде да се отправи. Нямаше ни една

аспра у себе си - не се сети да поиска поне един-два онлука от майка си, пък и

тя де ли би ги намерила? Парите, доколкото бе виждал пари, стояха у дядо му и

той кой знае де ги криеше. Стоян приседна на една полуразрушена ограда край пътя

и широко се прозина. Високо горе безучастно трептяха звездите по тъмното небе.

Той чакаше - чакаше да се раздени. Сгуши се още повече в кожухчето си, мушна още

по-навътре в ръкавите му премръзналите си ръце. И както беше притиснат от мъката

си, уплашен, разколебан, отчаян, усети едвам доловима топлина - топлината от

малкото потреперващо тяло на Шаро, който бе се присвил в нозете му.

Мина кой знае колко време, а нощта беше все така тъмна, студена и страшна,

отникъде не идваше никакъв признак на живот, дори куче не се чуваше да залае или

петел да пропее. Наблизо едвам се белееше някаква стена, забелязваха се едвам

очертанията на ниска прихлупена сграда, малко по-нататък се издигаха и други

такива сгради - оттук започваше една от градските улици. Стоян седеше и чакаше.

Няколко пъти се полюшна задрямал, но скоро се стрясваше, разтреперан от студ.

Седеше и чакаше в тъмнината. Чакаше да се съмне. Друго какво? Нищо. Стоян беше

гладен, беше премръзнал, беше уплашен, ледената грудка в гърдите му беше

нараснала и тежеше още повече. Пред очите му премина дядо му, баща му. Той беше

тук, в тъмното, но беше и там, у тях, вкъщи. Ето и майка му, и Благуна. . . Къде

си тръгнал, Стояне? - Гони ме Осман, кехаята, иска да ме убие, дедо. . . - Какво

ти е, сине? - Нищо, майко. Нищо не ми е. . . Стоян подигна рамена, той дори се

усмихна. Дядо му, баща му, майка му и Благуна изчезват в някакъв облак, сетне

става съвсем тъмно, Стоян се полюшва, едва-що не пада от оградата и потреперва,

дългата дръжка на секирата му, надяната на ръката, тихо се чуква в някой камък.

Наоколо е все същата, все тая тъмна, глуха нощ. Той се присвива още повече - да

може някак цял да се свие в кожухчето. . .

Надолу негде по улицата се дочува тропот и човешки глас. Стоян подига глава и се

пули нататък в тъмнината. Там светва и бързо угасва бледа светлина - отвори се и

се затвори врата. Сетне пак едвам доловим тропот. Стоян става, надига се и

кучето му. Сега Стоян нищо не мисли - той търси само да срещне, да чуе живи

люде, да се постопли негде и да намери залък хляб. Той навлезе в улицата и се

спря пред нисък, прихлупен дюкян. През цепнатините на дървените кепенци се

процеждаше светлина, отвътре се чуваха гласове.

- Върти, върти! По-бавно, ама не спирай.

- Ето, въртя - отвърна задъхан, млад глас. Стоян почука - тъй, без да мисли.

Вратата се отвори, отвътре полъхна топъл, влажен въздух и смрад на мърша.

- Кой си ти? Какво искаш?

- Да влеза малко. . . пътник съм.

Вратата остана отворена и Стоян влезе в тесен сапунджийски дюкян с редица

дървени рафтове, а светлината беше зад тях. Той премина по тясна пътечка и се

намери в малка работилница. На огнището клокочеше голям казан недоварен сапун, а

едно дванайсет-тринайсет-годишно момче, със запретнати ръкави, бъркаше с голяма

дървена лъжица сгъстяващата се каша; много тежка беше за слабичките му ръце

напоената с лоище дървена лъжица. Насред работилницата, върху мангал с разгорени

въглища, беше сложена голяма медна тенджера, пълна с разтопена лой. На столчето

до мангала седна възрастен мъж - същият, който отвори вратата на Стояна. На

друго, дълго столче до него бяха наслагани кичури памучни фитили за свещи - на

стената отсреща бяха окачени редица снопчета вече готови лоени свещи.

- Немате ли врати у ваше село? - сопна се майсторът, готвейки се да продължи

прекъснатата си работа.

- Имаме - отговори Стоян и едва след това се сети, че бе забравил да затвори

вратата. Върна се назад и видя там, пред вратата, кучето, което протягаше муцуна

към топлата струя задушлив въздух, напоен с апетитна за него миризма, но не се

решаваше да влезе. Стоян се поколеба за миг дали да пусне кучето си вътре, но

сетне затвори вратата.

Стоян се изправи край стената, по-близо до огнището. И тримата дълго мълчаха.

Сапунената каша в големия казан глухо клокочеше, момчето въртеше уморено

дървената лъжица, която стържеше дъното на казана, в тенджерата на мангала

шоркаше стичащата се от фитилите лой. Майсторът на няколко пъти изви глава към

казана, погледна и неканения гостенин. Сетне каза:

- Ти можеш ли да въртиш там? Ей там, нели виждаш...

- Па - усмихна се Стоян, откачи секирата от ръката си и я сложи до стената, - да

се опитам.

- Ильо, дай му лъжицата, пък ти ела да ми помагаш.

Момчето веднага остави лъжицата с облекчение, а Стоян бързо я взе и започна да

върти с пресилено усърдие. Пък и ръцете му бяха много силни за тая работа, за

тая дървена лъжица. Майсторът извика:

- Е, е! Полека, ще събориш казана! Полека, бавно. А така, полека. Ами съблечи си

кожуха, ще се изпотиш.

- Нищо.

Стоян работи тук, докато се раздени. Огънят под казана постепенно загасна,



сапунената каша се сгъсти добре.

- Хайде, стига толкова - рече майсторът и взе лъжицата от ръцете на Стоян. - И

много ти здраве.

Той се наведе над казана, разгледа внимателно кашата и току се обърна към

Стояна, който тъкмо бе стигнал до вратата.

- Чакай. Малко сапун ли искаш да ти дам - пристъпи той - или два мангъра. Работи

тук, помогна.

- Е, па - обърса Стоян потното си чело с опакото на ръката си, - каквото кажеш.

То и сапун може да потребва, но. . . аз съм малко нещо гладен.

Майсторът се наведе над едно малко сандъче в ъгъла на дюкяна и му подхвърли

оттам две медни петачета.

- Да дойда ли пак некой ден, да помагам? - реши се да попита Стоян.

- Не, не. . . - отвърна неохотно сапунджията, като посочи с брада към момчето. -

Малко е немощлив тая сутрин, та. . . иначе. . .

Малко по-надолу, по същата улица, имаше фурна. Стоян, следван от кучето си, се

спря там. По широкия тезгях бяха наредени топли, бели сомуни.

- Отрежи ми за тая пара - хвърли той на фурнаджията едно от петачетата.

Фурнаджията отряза половин сомун и го плъзна по тезгяха към него. Стоян веднага

откъсна огромен залък и го натъпка в устата си. Кучето бе дигнало глава към

него, гледаше го втренчено и на два пъти се облиза с дългия си език. Стоян

изръмжа, дъвчейки:

- Хм. . . Яде ти се. . . Ето - и той откъсна втори такъв залък, подхвърли го на

кучето.

- Хап!- улови Шаро залъка във въздуха, тракна два пъти със зъби и го глътна.



- Е-е - засмя се Стоян, - услади ти се! Де си видело ти градски сомун!

Той напълни отново устата си с хляб и подхвърли второ късче на кучето. Топлата

мека половинка бързо изчезна в ръката му. А в другата си ръка стискаше второто

петаче. Отвори широката си длан и погледна петачето. Погледна кучето си, което

следеше движенията му, погледна пак петачето и пак кучето. Усмихна се весело:

- Я ние с тебе да се налапаме, пък. . .

Той купи и за второто петаче половин сомун и го раздели с безсловесния си

другар. Дъвчейки с наслада последния залък, Стоян се огледа наоколо с весели

очи. И днес денят беше слънчев. Утринната хладина пощипваше носа на селянина, но

слънцето бе се измъкнало вече от сивкавото валмо на мъглата по хоризонта и в

топлия му блясък бързо се топеше тънкият ледец по локвите долу, по улицата и

сребристобялата слана по ниските потъмнели покриви. Стоян наблюдаваше дружелюбно

редките минувачи, сякаш търсеше да види между тях свои стари познайници, готов

беше да им заговори. Не спа цяла нощ, но беше бодър, стоплен и сит. Махна на

кучето си и тръгна надолу по улицата към вътрешността на града между другите

минувачи, с весело доволство, че и той беше като всички тия люде.

Градът посрещна добре новия си гостенин - с топлия си сомун, със слънчевото си

утро, - посрещна го и го привърза към себе си завинаги.

Преспа беше град със стара слава и със своите десет, а може и петнайсет хиляди

жители беше един от големите градове в Македония. Улиците му бяха тесни и криви,

на няколко места се отваряха малки площади и само житният и конският пазар бяха

доста широки празни места на двата края на чаршията. Всеки бе строил, както е




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   32




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница