Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"



страница1/15
Дата08.05.2018
Размер3.5 Mb.
#67886
ТипКнига
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15
Избрани глави от книгата на д-р Светлозар Попов

Българското име в библейски времена”


Предговор

Уважаеми читатели,

Това е третата книга на д-р Светлозар Попов, която издателството предлага на вашето внимание. Лекар по професия, той почти две десетилетия се занимава със задълбочени проучвания на българското минало и се нарежда сред плеядата непрофесионални историци, които дават своя принос за запълване на белите петна в българската история. Интересът към “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, която излезе в края на 1999 г., беше много голям и предстои нейното ново, допълнено издание. Втората му книга, “Българската идея и демосферата” от 2001 г., повдига въпроса за българската национална доктрина и представлява доста успешен опит за нейното формулиране и аргументация в обществено-исторически план.

Настоящето изследване е плод на дългогодишните проучвания на автора по темата за присъствието на българското име и българите в световната история. Като цяло то надхвърля тази тема и дава една мащабна картина на исторически събития в библейската древност, проследява миграциите на племена и народи и търси корените на българския род. В своите търсения Светлозар Попов тръгва от “Библията” и българското име в нея, а после включва източници от различни области на науката – историография, археология, палеонтология, митология, фолклор и етнография, езикознание, океанография, философия. Той събира отделните факти и аргументи като скъпоценни камъчета, с които подрежда мозайката на своите хипотези и се опитва да даде отговор на някои от многобройните въпроси, стоящи пред българската история. Понякога тези хипотези звучат твърде смело и дискусионно, в разрез с уж утвърдени представи, но винаги са логически издържани и коректно аргументирани. Авторът сам преценява, че тепърва предстои тяхното развитие и подкрепа или отхвърляне.

Книгата съдържа хиляди имена на библейски, митологични и исторически герои, названия на географски обекти, племена и народи. разглеждат се събития от хилядолетия преди новата ера до времето на Св. Кирил и Методий и тяхното дело. Въпреки огромната информация, която включва и коментира, “Българското име в библейски времена” е предназначена за широк кръг читатели, които авторът повежда в едно смело и увлекателно пътуване в територията на българознанието. Пътеводна звезда в това пътуване е българското име и мястото ни в световната история. На добър час!

От издателя




Глава 1

БИБЛИЯ - ВУЛГАТА - ВУЛГАРИС - ВУЛГАРЕС



Затова му е дадено името Вавилон, понеже

там Господ смеси езика на цялата земя и

оттам ги пръсна Господ по цялата земя.

Битие, 11:9



... името на единия беше Фалек, защото в негови

дни земята беше разделена...

Битие, 10:25


Посягайки към една книга, първото нещо, на което човек обръща внимание, е заглавието. Естествено, това се отнася и до Светото писание, достигнало до нас с названието “Библия”. По-любознателните читатели обаче знаят за превода й, правен през IV в. от Св. Йероним и известен като “Вулгата“.

За нас, българите, това второ наименование на “Книга на книгите“ е особено интересно, най-вече поради очевидното съвпадение на корена му с корена на българското етническо име. Напоследък се появиха интерпретации на името Вулгата, разчетено като “Българска книга“. Можем само да съжаляваме, че авторите им не представиха никакви допълнителни аргументи за твърдението си, освен фонетичното сходство.

В световната книжнина названието “Вулгата” се извежда от латинското “вулгарис“ в значението му на “разпространен”, “обикновен”, “общонароден”. Трябва да признаем, че това обяснение звучи далеч по-убедително. Отделен въпрос повдига произходът на самото латинско прилагателно - как и откъде се е появило в латинския език и не отразява ли то в действителност българското име? Този въпрос е коментиран и в други наши публикации – както по отношение на думата вулгарис, така и за латинското хонорис, свързано с хуните - вечните спътници на българите през хилядолетията. Както е известно, историците говорят за хунобългари, за вхндур-булгар или за огхондор-блкар като за един народ. Въпросът за езикови успоредици между латинския и стария език (езици) на хуни и българи съвсем не се изчерпва с посочените два примера и предполага бъдещо развитие. Колкото и да е интересна подобна тема, ние нямаме еднозначен отговор на въпроса за случайния или неслучайния характер на сходството между названието “Вулгата” и прилагателното “вулгарис”. Ето защо, нека се вгледаме в най-популярното заглавие на Светото писание – “Библия”.

По мнението на мнозина изследователи, “Библия” произлиза от гръцки и означава “книги”. Можем да изведем корена на това гръцко библион (библия) от името на финикийския гр. Бибъл, заел важно място в разпространението на финикийското азбучно писмо на гръцка територия. По-интересното за нас е, че същия корен има и названието на известния месопотамски град Бабилон (Вавилон). Според съвременните разбирания, името Вавилон води началото си от еврейското “валал” - “смесвам”.1 Същият глагол у тюрките звучи като “булга” или “булгамак”, което ни отвежда директно към най-популярната хипотеза за произхода на българския етноним, хипотезата на Томашек-Вамбери-Немет. И така, тръгвайки от името “Библия” и от името на топонима Бабилон (Вавилон) - градът на смесилото се разноезичие, ние стигаме до представата за “смесване” и “разбъркване”, която се оказва твърде близка у семити и тюрки, като тюркската дума фиксира българския етноним.

Трябва да признаем, че днес мнозина български изследователи проявяват остра нетърпимост към хипотезата на Томашек поради негативното й звучене и накърнените им чувства на национална чест и родолюбие. В същото време по-задълбочените дирения в тази насока посочват доста примери, подкрепящи връзката между корена на българското етническо име и представата за смесване и размесване. Оказва се, че тези примери съвсем не се ограничават единствено в речниците от тюркската езикова група, както обикновено се приема, а излизат далеч извън нея и се откриват в съвременни западноевропейски езици, в латинския, в някои ирански езици, а както вече посочихме и в еврейския, принадлежащ към семитското езиково семейство. Така наред с известното тюркско булгамак намираме и думи като латинското муле (хибрид, т.е. смес между кон и магаре), испанското мулат (човек със смесен произход), арабско-турското мелез със същото значение, както и френското меланж. В тези думи началното М може да се разглежда като транскрипция на Б.

Косвено потвърждение на идеята, че названието “Библия” кореспондира с българското име, ни предлага и хипотезата на С. Младенов. Той извежда произхода на думата от името на древен Вавилон - Бабел - Балбел.2 Тук няма да коментираме достоверността на тази екстравагантна хипотеза. По-важното е, че тя се вписва успешно в контекста на обсъжданата тема. Неочаквана подкрепа на това мнение ни предоставя записът на името Вавилон в Тибетско-шаншунския речник от 1842 г. Там то е представено като Gya-log’-o-ma (Гялог-Ома).3 Не е трудно да съзрем в първата част на този запис корена на българското име след известната ни трансформация на началното Г в Б, откъдето получаваме Балог или Балг.

И така, освен “Вулгата”, названието “Библия” също води към българския етноним и това е вече втори аргумент в подкрепа на евентуалната връзка на Светото писание с нашето име, а може би и минало. Налице е и трета връзка. Това е латинското “популус”, което е изградено върху същия корен на името Бабилон/Вавилон. По своето значение на “популярен”, “разпространен”, “народен” то почти не се различава от това на вече обсъжданото “вулгарис”.

Можем да заключим, че споменаването на “Вулгата” като “Българската книга”, колкото и да звучи преднамерено и невероятно, заслужава внимание. Защото и двете й названия - “Библия” и “Вулгата”, по три самостоятелни и независими пътя ни водят към българското етническо име. Това налага сериозно отношение към въпроса за присъствието на българското име в Светото писание. А може би не само на името, но и на древния ни народ?

Преди да пристъпим към изследването на повдигнатия въпрос, налага се да дадем някои първоначални разяснения, като по този начин се надяваме да бъдем по-правилно разбрани от читателя. На първо място е предупреждението, че предлаганата книга не е забавно и развлекателно четиво и запознаването с нея ще изисква известни усилия. Имаме предвид обилната и разнообразна информация, с която му предстои да се сблъска още от първите й страници. Десетки, стотици имена на герои от десетки историографски проучвания и митологии на народи от три континента. Стотици имена на селища, реки, езера, планини и географски области – съвременни и древни, някои от които отдавна изчезнали от историята и лицето на Земята и останали единствено в легендите и преданията, достигнали до нас. Добре съзнаваме естественото затруднение, пред което изправят читателя тези многобройни названия и понятия, значителна част от които не са популярни. За да го облекчим, сме се стремили към максимална яснота и еднозначност в съжденията си, както и към достъпен и непретенциозен стил.

От друга страна, искаме да обърнем вниманието на читателя, че формулираната в заглавието тема съвсем неслучайно поставя акцента върху присъствието на българското име в най-древната история на човечеството. Това все още не означава задължително присъствието на един народ. Такава позиция намираме за напълно достоверна, а освен това бихме се чувствали по-спокойни срещу злонамерени нападки и критики.

Формулировката на темата на изследването предлага изключително широка база за научни търсения и тъкмо разкриването им пред широката аудитория намираме за най-голямото предимство на работата си. Както читателят сам ще се увери, корените на българското име под една или друга форма се появяват в изключително широк периметър, на територията на три континента, още в най-ранните периоди на писаната история. Тръгвайки по дирите му, изследването ни се стреми да достигне и предостави максимално обстойна и задълбочена информация за всеки от случаите, когато то се открива в библейската древност, макар и не само по страниците на самата Библия. С помощта и възможностите на историята, археологията, етнографията, лингвистиката и антропологията се опитваме да анализираме и систематизираме известното ни за всеки отделен пример и по този начин да разширим познанията си, създавайки логически непротиворечива познавателна структура.

Не се притесняваме да използваме и данните от митологията. За мнозина историци това е не само непозната, но и непозволена територия. За нас, напротив, нейният неравен и хлъзгав терен предоставя онази толкова необходима пластичност, без чиято помощ не бихме могли да сглобим многобройните фрагменти, разхвърляни в безредие около едва подалата се на повърхността дума, изградена върху основата на българския етноним. Разбира се, че оценяваме риска от подвеждане, подхлъзване и изкривяване на истината. Допускаме, че някъде може да сме сгрешили и да не сме прави. Използвайки данните от митологията обикновено като допълнителни аргументи към историческите факти, в повечето случаи оставаме изумени от установените съответствия между тях. Така, разширявайки според възможностите си зоната на информация около създадените логически конструкции, изградени на базата на българското име, нашият стремеж е да ги сближаваме постепенно една към друга, до достигането на общи допирни и пресечни точки между тях и по този начин да ги обединяваме във все по-големи и мащабни структури. Добре съзнаваме, че сме далеч от крайната си цел и че това неминуемо ще се отрази върху ефекта от работата ни в очите на читателя.

Така предлаганата картина няма претенциите да представлява нито затворена, нито завършена система. Напротив, тя е широко отворена за допълване с нови факти и аргументи, с разширяване на обсъжданите конструкции и прибавянето на нови. Разбираме, че не бива да бъдем максималисти при едно първо такова изследване. Затова гледаме спокойно на бъдещите отзиви и с благодарност очакваме градивната критика, която приемаме като едно естествено продължение на нашия труд.

Необходимо е да направим още някои уточнения.

Обсъждайки широкото присъствие на библейските евреи в изследването си, ние сме сериозно затруднени при избора на подходящия етноним, поради липсата на достатъчна яснота в литературата. От една страна, терминът евреи не е типичен за самата Библия и появата му има далеч по-късен произход. Още по-оплетени стават представите ни, обвързвайки това име със северночерноморските юдеи, което измества акцента в съвсем друга посока и прави ползването на термина некоректно. Смятаме за най-подходящо да ползваме етнонима, изграден на основата на прозвището Израил, както е наричан родоначалникът на дванайсетте колена – Иаков. Още повече, това название има и нужната популярност и библейски корени, отдавна се е утвърдило в широката практика и в литературата. Ето защо, говорейки за народа на праотците Авраам и Иаков, ще използваме в качеството на синоними названията израилтяни, израилеви синове, израилеви племена. Колкото до името юдеи, то има основание за съществуване и ние ще го използваме, както е прието в книжнината, за обозначаване коляното на Юда и в по-широк аспект – населението на библейска Юдея след разрива между израилевите племена, разпадането на единното царство и формирането на две самостоятелни държави: споменатата Юдея и Израил – държавата на северните племена.

Длъжен съм да кажа, че написването на тази книга стана възможно въз основа на натрупаната значителна по обем информация по разглежданите въпроси. Тя е плод от труда на множество изследователи, посветили се на търсенето на истината за българското минало. Връщайки се в годините назад към предисторията на настоящата работа, искам да отдам заслужена почит и благодарност на хората, от които съм се учил и които са ми помагали и пряко, и косвено. На първо място това е Пламен Цонев и неговата знаменита книга “Хомокосмикус”, издадена още в далечната 1980 г., когато всяко занимание с историята на рода ни бе под забрана. Няма да крия, че именно тук открих за първи път хипотезата за балканския произход на българите, за да намери тя развитие в това изследване. Не мога да не спомена горещия ентусиаст Йордан Вълчев, не само с оригиналните му работи върху древния български циклов календар, но и с опитите му да разобличи нелепиците на византийските хронисти, писали за “мръсния”, “варварски” народ. Особено голям е приносът на Петър Добрев, който със своите изследвания има най-голяма заслуга за издигането на българската тема в центъра на оживена обществена дискусия и за широкото й популяризиране през последните години. Кръстю Мутафчиев ще си остане за мен човекът-загадка. В много случаи неговите думи, колкото и странно да звучат, са се оказвали пророчески и най-неочаквано съм се убеждавал в тяхната правдивост.

Специално място в този своеобразен калейдоскоп заслужават Димитър Съселов, Николай Станишев и Фани Попова-Мутафова, чиито задълбочени проучвания все още не са намерили подобаващото им се обществено признание. Следват ги цяла кохорта от съвременни рицари на българската идея като Тачо Танев, Димитър Табаков, Димитър Чиликов и Константин Каменов, Георги Кръстев, Татяна Яруллина, Димитър Ил. Димитров, Дориян Александров, Петър Голийски, Лиляна Райчева, Боньо Шкодров и много други. Това са все непрофесионални историци, които със своите смели идеи и гражданска позиция запълниха много бели петна в българознанието.

В своята работа съм се опрял на проучванията на големите български историци Генчо Ценов и Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Веселин Бешевлиев, Иван Венедиков, както и на Алфред Халиков и Фархад Нурутдинов. До тях, с изследванията си върху библейския потоп и Черно море, се нареждат океанолозите У. Райън, У. Питман и Петко Димитров. И разбира се, стълбът на българската антропология, Петър Боев. С голяма благодарност ще спомена изследванията на талантливите български археолози, като особено ценни за настоящата работа бяха трудовете на Хенриета Тодорова и на Иван Иванов.

Изключително полезни се оказаха двата тома “Мифы народов мира”, поредицата “Световни митологии” на полски автори, както хунобългарският епос “Сказание за дъщерята на хана” и сборникът летописи на волжките българи “Джагфар тарихы”.

Накрая, редно е да изкажа дълбоката си почит и признателност към човека и народния будител Димитър Боянов, създател на издателство “Народен будител” и на вестник със същото име във Варна. Съдбата преплете пътищата ни точно след падането на желязната завеса и режима на многобройните табута за българската история. Имах щастието да бъда едно от неговите “открития” за делото на българознанието, на което той е посветил живота си. В-к “Народен будител” и ежегодните национални конференции по българознание, организирани от г-н Боянов, са стимул за творчески търсения в дълбините на българското минало. Те се превърнаха в притегателен център за мнозина родолюбиви изследователи на българската история, в рупор на възраждащата се за нов живот българска идея.



Глава 3

БЪЛГАРСКОТО РОДОНАЧАЛИЕ



Ето родословието на Ноевите синове: Сима,Хама и Иафета. След потопа родиха им се деца. Иафетови синове: Гомер, Магог, Мадай, Иаван (Елиса), Тувал, Мешех и Тирас. Гомерови синове: Аскеназ, Рифат и Тогарма.

Битие, 10: 1, 2, 3

А всичките дни Матусалови бяха деветстотин и шестдесет и девет години; и той умря.

Битие, 5: 27


Темата за библейското родоначалие на българите се оказва твърде любопитна за проследяване. Излишно е да казваме, че преки свидетелства в самата Библия не се откриват. Но тъй като старите източни автори налагат на вниманието ни данни за библейския произход на българите, редно е да се вгледаме по-задълбочено в различните свидетелства по този въпрос.

Най-разпространеното мнение във византийската историография определя българите като народ варварски, дошъл на Балканите от земите на Скития, лишавайки ни по този начин от библейската генеалогия и принадлежността ни към древните народи. Тази позиция не бива да ни учудва, предвид враждебното отношение на придворните византийски хронисти към натрапилите им се силни и опасни съседи. Да не забравяме в каква светлина е отразена победата на кан Аспарух над византийските армии край Дунав и позорното бягство на император Константин IV Погонат, представяно като следствие от пристъп на подагра. Или приказките за “мръсния” новодошъл народ.

Колкото и да е жалко, трябва да признаем, че у нас най-разпространена е тази нихилистична представа за варварския ни произход. Тя е безкритично възприета от българските историци, някои от които и до днес продължават да ни описват като “диви конници”, “мръсен народ”, “прости варвари”. Ето защо, истинска изненада за нас е широката дискусия сред френските автори, писали през XVII и XVIII в. за Кралската библиотека в Париж, ползвайки за работата си по-стари източни хроники. Преди да се запознаем с тези повече от любопитни свидетелства, редно е да потърсим как е представен разглежданият въпрос в собствената ни книжнина.

След изчезването на Царската и Патриаршеската библиотека във Велико Търново броени години преди Освобождението, днес никой не може да каже, бил ли е третиран въпросът за библейския произход на българите в средновековната българска литература. И все пак, заграбените от Светослав Киевски български ръкописи от Велики Преслав, чиито преписи бяха открити в Русия, като че ли дават утвърдителен отговор. Става дума за т.нар. “Именник на българските канове”1 и известния “Симеонов сборник“,2 където са дадени съответно родословията на българските владетели и на народите, с които са се родеели старите ни хронисти през IX в. Споменатите източници само повдигат въпроса, без да го решават. Защото “Именникът” фиксира Авитохол единствено като основоположник на писаната българска история и държавност, а в списъка на народите, произлезли от Сим в т.н. “Симеонов сборник” не откриваме никъде българското име и само можем да гадаем за намеренията на съставителите му. Наистина, приложеният списък съвсем не е нещо случайно, доколкото той се оказва съставен по известния ни “Анонимен латински хронограф” от 354 г., в който българското име е фиксирано и това подсказва причината за включването на списъка Симови потомци в старата българска книжнина.

За българските възрожденски летописци темата не е чужда и това е лесно разбираемо, изхождайки от задачите на самото възраждане и стремежа към народностно самоопознаване и самоутвърждаване. Интересното е, че мненията им са разделени на две, като според Паисий Хилендарски (1762 г.) и Спиридон йеросхимонах (1792 г.) българите произлизат от Масох или Мосох3 - най-малкия син на Яфет, докато в “Зографска история“ (1785 г.) те водят началото си от Яфетовия първенец – Гомер.4

Коментирайки написаното в българската книжнина, не бива да пропускаме това, което са знаели за произхода си волжките ни братя. Според сборника древни български летописи “Джагфар тарихы“, българите имали за прамайка Камир-аби.5 Според “Сказание за дъщерята на хана“ хуните водят началото си от Иджик и алп-бий Самар.6 Иджик е най-малкият син на алпа певец Боян Имен,7 известен още и като Аудан.8 Ще отбележим паралела между имената Камир и Самар, което хвърля мост в произхода на българи и хуни - една интересна и дискутирана тема. Тук е достатъчно да отбележим, че волжките българи наистина са разполагали със знания за своя произход, което пък следва да ни направи по-уверени в допускането, че и дунавските българи са били наясно с това.

Неочаквана подкрепа на казаното откриваме в гръцката митология, където Дионис е известен още и с името Бакх. Виждаме го начело на поход от най-западните части на Мала Азия до средноазиатска Бактрия,9 страната описвана като прародина на българите. И друг път сме отбелязвали сходството между името Бакх и това на Бактрия - гръцкото название на древна Балхара. Сходство откриваме и в имената на родоначалничките Самар и Семела - майката на Дионис, но не само това. В гръцката митология Семела е дъщеря на Кадъм, заченала от гръмовержеца Зевс,10 докато в хунобългарската - Самар е съпруга на сина на алпа-звезда Аудан. Тук поне външните паралели Кадъм - Аудан, Зевс - Звезда, Семела - Самар и Бакх - Балх са очевидни.

Както споменахме, по-определени сведения по въпроса ни предоставят френските автори от Просвещението. Най-ранното произведение, където откриваме конкретни данни, е “Ориенталска библиотека“ на Ербело дьо Моленвил (1697 г.), писана въз основа на по-ранни данни на персийския хронист Мир-Каванд (XV в.) и на арабските географи Ал-Бергенди и Бен-Алварди. Според този източник, българите водят произхода си от двама от синовете на Яфет – от познатия ни Гомер или Гомари и от неизвестния за Библията Газ. Срещата на техните потомци станала около р. Волга, където първите обитавали от древни времена, а вторите попаднали тук, прогонени от Средна Азия.11 Излишно е да казваме, че името на този Газ ни напомня за Газан от историята на волжките българи, идентифициран от нас като Авитохол. Сходно е мнението и на втори френски автор – Жозеф дьо Гин, ползвал за съставянето на “Историята на хуните” (1756 г.) стари китайски и арабски извори.12

Яфетическия корен в българското родословие защитава и друг френски автор – дьо ла Кроа, издал през 1768 г. “Кратка история на Османската империя“. Позовавайки се на древна легенда за произхода на тюрките, достигнала до нас от узбекския летописец Абулгази (XVII в.), той сочи за прародител на българите Камари, т.е. познатия ни вече Гомер13. Ползвайки чешки и полски източници, Шарл-Клод Пейсонел посочва за родоначалник на българите в “Исторически и географски бележки за варварите по поречието на Дунава и Черно море“ (1765 г.) Алан – също непознат за Библията син на Яфет.14 Проследявайки арабско-мюсюлманската традиция по въпроса, не бива да подминаваме и “Книга на страните“ на багдадския летописец Якуби, писана векове преди всички посочени дотук източници, някъде около 891 г., където за родоначалник на българите отново е посочен най-малкия Ноев син – Яфет.15 Същото твърдение откриваме и при друг арабски летописец от онова време – Ибн-Батрик, патриарх на Александрия под името Евтихий, починал през 939/940 г.16

Подкрепа на същата версия получаваме от широко известното писмо на хазарския каган Йосиф (X в.), където Хазар и Булгар са посочени като двама от десетте сина на Тогарма – син на Гомер и внук на Яфет.17 Накрая, към всичките тези мнения, определящи Яфетинската линия в произхода ни, се присъединява и старият еврейски енциклопедичен справочник “Сефер Юзефон“, съставен вероятно в края на X в. Той напълно подкрепя тезата на хазарския каган, сочейки произхода на българите и хазарите по линията Тогарма - Гомер - Яфет.18 Според една популярна легенда на волжките българи, те произлизат от Булгар - единият от двамата сина на Кемар (или Кимар), т.е. на библейския Гомер.19

Дотук мненията на старите арабски хронисти, повторени по-късно от заимствалите ги френски автори, а също на еврейски и юдео-хазарски източници, както и на нашите възрожденски летописци, сочат единодушно Яфет като родоначалник на българите.

Съвсем друго е становището на руската историческа традиция. В т.нар. “Руска история“ (1768 г.) на В.Татищев се твърди, че българите водят началото си от Лотовите дъщери, свързвайки го по този начин със Сим - Ноевият първенец.20 Сходно, но и още по-конкретно е становището на първия руски летописец - Нестор (XII в.), според когото българите водят началото си от Лотовия син Амон (Бен Ами) - син на Аран, брата на Авраам.21 Това мнение е дълбоко залегнало в руската историческа мисъл, поне що се отнася до волжките българи.

Колкото и странно да ни се струва, това второ направление в диренето на библейския произход на древните българи почива на значително по-дълбоки корени от свидетелствата, свързващи ни с Яфет. Става дума за това, че далеч по-ранният “Анонимен латински хронограф” (354 г.) във втория си вариант извежда произхода ни от Зиези, представян също за потомък на Сим.22 Този извор заслужава особено внимание, имайки предвид, че негов актуализиран препис откриваме в цитирания “Симеонов сборник“, намерен в Русия.

И така, оформят се две направления в твърденията за библейското родоначалие на българския народ. Според едното ние сме потомци на Яфет, а според другото - на Сим. Това са две противоречащи си и взаимно изключващи се твърдения. Преди да пристъпим към анализ на посочените данни, не бива да пропускаме и най-любопитното и изолирано свидетелство по въпроса – това на багдадския историк от X в. Ал-Масуди. Според него българите водят началото си отпреди Ной и имат за родоначалник дядо му Матусала.23 Едно твърдение, което колкото и да изглежда несъстоятелно, едва ли е било направено от незнание или наивност.

След като разгледахме известните ни източници и твърдения, свързани с библейските корени на българите, нека се опитаме да ги анализираме. Можем да започнем оттам, че макар Библията да не третира пряко произхода на българите, този въпрос не е бил чужд на старите хронисти, като се започне още от средата на IV в. насам. Напротив, установяват се не само многобройни, но и разнопосочни мнения. За нас е важно да се опитаме да въведем определен ред сред тях, за да стигнем до някакви обобщения и по-значими изводи.

Цитираните източници могат да бъдат обособени в няколко самостоятелни групи: източни или мюсюлмански източници (IX–XVII в.); френски (XVII–XVIII в.) - заимствали от първите, но също и от китайски, чешки и полски летописи; руски и два самостоятелни – хазарски и еврейски.

Преди да сме продължили по-нататък, ще обърнем малко по-голямо внимание на последния източник, доколкото историците знаят твърде малко за произхода му, освен че е еврейски. Опит да внесе известна светлина днес прави П. Добрев. Като изхожда от изброените в списъка народи и обръща особено внимание на отреденото второ място на печенегите, той изказва становището, че съставянето на списъка и съответно на сборника, трябва да е станало в края на X в., когато те са били в своя апогей.24 Ако това е вярно, следва че появата на сборника е станала само три - четири десетилетия след разпадането на Хазарския каганат. Ето защо, вписването на първо място в списъка на изчезналите хазари едва ли е дело на истинските евреи. Напротив, много по-вероятно е то да е дело на самите хазаро-юдеи. Към подобен размисъл ни насочва и коментираната библейска родова линия в двата източника - и в писмото на кагана Йосиф, и в “Сефер Юзефон“: Яфет - Гомер - Тогарма, след което се изброяват десетте сина на последния. В двата източника, с изключение на хазари и българи, останалите изброени народи са напълно различаващи се, но това не е толкова сложно за обяснение. И двата списъка включват все съседни на хазарите народи от Югоизточна Европа и това допълнително насочва към хазарския произход на “Сефер Юзефон“. Впечатляващо е и единството в имената - Йосиф и Юзеф. Колкото до установените различия, те лесно намират логическото си обяснение с различните епохи и присъщия им етнически състав. Присъствието на печенеги и варяги датира етническата карта на района през X в. И каганът Йосиф е живял по същото време. В писмото си до кордовския евреин-сановник той сочи, че данните в него са взети от стари хазарски записки. “Аз намерих в родословните книги на моите предци ...“ 25 - отбелязва той добросъвестно. Затова не бива да се учудваме, когато сред изброените от него народи срещаме имената на стари народи като оногури, т.е. хуни, барсили, савири, които в края на X в. са загубили значението си и имената им са били само едно минало. Но при нашествието на хазарите в Стара Велика България те са били основополагащи народи.

Спираме се на всичко това поради простата причина, че сме склонни да приемем не само сходството, но и сродството между двата източника. Ако към тях прибавим и век по-ранната творба на Якуби, става ясно единството в арабската и хазарската позиции по въпроса. А защо не и на старите чешки и полски източници, имайки предвид миграцията на юдео-хазарското население в Източна Европа и възкръсването му по-късно под името “източни” или “славянски евреи“. Като знаем, че основни източници на френската просвещенска книжнина са най-вече хрониките от Ориента, то едната основна линия за библейския произход на българите - тази от родоначалника Яфет - вече става разбираема. Тя се основава изключително на арабски, хазарски и френски проучвания.

Макар по-ограничена откъм източници, внимание заслужава и втората основна посока. Тази, която ни отпраща към Сим - другия от синовете на Ной. Става дума, както вече отбелязахме, за известния на историографите “Анонимен латински хронограф“ (354 г.), във втория вариант от преписа на който най-накрая в списъка четем: “Зиези от когото са българите“. Днес все повече автори започват да търсят отговор на въпроса, кой е Зиези. Колкото и да е любопитен този въпрос, тук ние няма да се спираме подробно на него, а ще го дискутираме малко по-късно. Препоръчваме на читателите да се запознаят с поредицата статии “По пътя на българите“, публикувани в списание “Авитохол“. Според автора Д. Димитров, родоначалникът на българите Зиези е познатият шумерски владетел Загизи, създал първата в света истинска империя с център гр. Урук (Унуг) и властвал между 2750 и 2726 г. пр. Хр. Като единствен представител на т.нар. трета династия на Урук, той заел престола от Урукагина и по-късно е изместен от Саргон I Велики.26 Хипотезите, свързващи Зиези с предпотопни шумерски владетели или със самия Ной (шумерския Зиусудра),27 с идентифицирането на Зиези като Лугал Загизи губят актуалността си в контекста на хронологията. След като Зиези е син на Сим, то не би могъл да бъде негов баща или персонаж от преди Потопа.

Друго нещо е по-важно за нас в предлагания списък. Както можем да се убедим и сами, вглеждайки се в имената на изброените народи, независимо от внушението на неизвестния автор, не всички от тях се смятат днес за семитски. Такива са например арменците, за които се предполага индоевропейски корен и родство с народите урарту, с асите-армени и бригите-фриги. Такива са гамерите, в чието име не е трудно да се открие името на библейския Гомер – синът на Яфет. А колкото до хискитите или азиатските скити, техният праотец Ашкуз твърде силно напомня името на библейския Ашкеназ - другият син на Гомер и брат на Тогарма, т.е. също Яфетов потомък. Хети, индийци, арменци и гимнософисти , т.е. брахманите също не са Симови потомци.

Всичко това твърде ярко илюстрира, че изброените в хронографа народи не са единствено и изключително семитски, а по-вероятно общото начало, около което са обединени, е била географската им близост на територията на Предна Азия. Във всеки случай, наличието дори на един несемитски народ в списъка поставя под въпрос семитския произход на всеки от останалите, както и на списъка като цяло. След като в него откриваме присъствието на гамерите-кимерийци и на скитите, неоспорими потомци на Яфет, присъствието и на българите в хронографа също не може да се приема като сериозно свидетелство за семитски произход. Да не забравяме, че точно тези племена са естествена среда, в която вписват дедите ни: кимерийците - според Прокопий Кесарийски28 и скитите - според Константин Багрянородни.29

Прави впечатление важното значение, което средновековните български хронисти са придавали на хронографа: неговото преработено издание откриваме в един от “Симеоновите сборници“. А най-любопитно е обстоятелството, че в самия му край, на мястото на българското име от Латинския хронограф откриваме това на кушаните,30 сред които мнозина съвременни изследователи съзират и българското присъствие, което явно се е знаело в далечното минало. Според историческата наука тохарите са основополагащ народ в Кушанската империя. Така отново попадаме на следите на Тогарма, който ни отвежда към Гомер и Яфет. Сега вече можем да смятаме, че и “Анонимният латински хронограф“, макар да говори за народи - потомци на Сим, в действителност потвърждава Яфетовия произход на българите.

Не бива да пропускаме позицията и на руската историческа традиция по въпроса. Както можахме да се убедим, сред българските възрожденски летописци е било залегнало мнението, че българите наред с останалите славяни и най-вече с московците, водят потеклото си от Яфетовия син Масох. Редно е да потърсим източниците, въз основа на които те са стигнали до твърденията си. Тогава ще си изясним, че и Паисий, и отец Спиридон са станали жертва на великоруските спекулации, наложени в историографията ни с “Летописите“ на св. Димитрий Ростовски (1651-1709 г.) и с популярния в Русия “Синопсис печорски“ (1680 г.), по мнението на В.Златарски 31 и по признанието на Сталиновия академик Н.Державин.32

Облягайки се на авторитета на руската културна и историческа традиция, нашите първопросветители са отворили широко вратата за руското имперско влияние върху българското народностно съзнание, а по-сетне и върху българската държава. Истинското двуличие на руската имперска идеология и политика проличава, ако към казаното допълним и писаното за произхода на волжките българи, свързвайки ги с Лотовия син Амон (Бен Ами) и произлезлия от него народ на амонитите. Така истинските братя са разделени, а московците са представени за най-близки родственици на дунавските българи. Не случайно! Покорените волжани вече не представляват интерес за окупаторите си. Дунавците обаче предстои да бъдат погълнати от руския мечок, устремил се към топлите и заветни проливи. Затова имперските “учени“ и политици трябва да привлекат и спечелят доверието на това население. В един определен момент лъжата се оказва желана и изгодна и за двете страни. Изграждането на образа на дядо Иван от емисарите на цар Петър Велики само подменя спомена за по-големия брат от север – волжките българи от Стара Велика България. Така руското влияние пуска дълбоки корени в народностното съзнание още с първия лъч светлина на възраждането ни.

Връщайки се към казаното за Зиези като родоначалник на българите и предпочитанието ни да виждаме в него образа на първия шумерски император (2750-2726 г.), не бива да изключваме напълно и хипотезата на М.Сидоров, който го идентифицира със Зиусудра – шумерския прототип на библейския Ной. В исторически план времето от Потопа, датиран днес през далечното VI хилядолетие пр. Хр., до шумерската цивилизация възлиза на близо две хилядолетия и в библейски план не е изключена възможността Зиези от хронографа да съответства на Ной (Зиусудра), колкото и нищожна според нас да е вероятността за това.

Хипотезата за българското родословие на Ал-Масуди ни отпраща към библейския Матусала. Ако допуснем това за вярно, следва да приемем, че наред с Ной са останали живи след потопа и други потомци на Матусала. Това изглежда правдоподобно в контекста на локалния потоп в Двуречието на границата между V и IV хил.пр.Хр. Опирайки се на библейския текст и по-специално на представената тук хронология, най-неочаквано се изправяме и пред второ решение на възникналия проблем. За какво става дума?

От Битие на петокнижието знаем, че Матусала е живял общо 969 години (5:27). Наред с това можем да пресметнем и продължителността на времето от раждането на Матусала до момента на Потопа. И то е сбор от възрастта на Матусала при раждането на сина му Ламех – 187 г. (5:25), към която прибавяме възрастта на Ламех, когато е роден Ной – 182 г. (5:28), плюс възрастта на Ной, когато е роден Сим – 500 г. (5:32), плюс още сто години до раждането на Арфаксад – 2 г. след потопа (11:10).33 Общо това време е 967 г., т.е. две години по-малко от продължителността на живот на Матусала. Следователно, оказва се, че Матусала е надживял потопа с цели 4 години, т.е. бил е жив свидетел на потопа, наред с Ной е доживял неговия край и е живял четири години след това. Случайно ли е посочена точно тази продължителност на живота на Матусала? И защо същото не може да се каже за сина му Ламех, който умира преди Потопа? Наистина, след устния запис “сто осемдесет и две“ във възрастта на Ламех, когато се ражда Ной, стои в скоби цифровата корекция (188),34 но кой и защо я е положил след текста? Омаловажава ли това наблюдението ни? Летописите поясняват, че потопът бил отсрочен със седем дни поради седмичния траур за Матусала.35

Досега не ни е известно някой да е изследвал сериозно въпроса за родоначалие извън Ноевото и още по-малко за българското такова. Излишно е да казваме, че липсват каквито и да са податки, които биха могли да хвърлят известна светлина за решаването му. Това обаче не ни пречи да се вгледаме по-задълбочено в самото библейско родословие и на първо място – на праотеца Матусала. Като начало бихме могли да допуснем, че се касае за сложно име, съставено от две части: МАТУ и САЛА. Познавайки добре взаимозаменяемостта на буквите М и Б, първата част от името би могла да е била БАТУ или познатото БАТ, което представлява българска титла. Например Бат Боян, първородният син и наследник на кан Кубрат. Тук началното Бат е титлата, дадена му като старши съвладетел. Често я срещаме записвана слято със самото име като Крумбат или Шамбат. Този паралел между българската стара история и библейската древност намира подкрепа в египетската титла БАТА РЕКС,36 която стига до нас чрез гръцкия запис “фараон”. Тук е видно сходството между БАТА и БАТ (БАТУ). Втората част от египетската титла също има паралел с българската титулна система – окончанията РИКС, РИГ, РУХ в имената Аспарух, Телериг, и Боарикс. Известна е титлата РЕКС (РИХ) у българи, готи и римляни. В латинския език намираме потвърждение за допускането на идентичността на началното МАТУ в името на Матусала и титлата БАТА (БАТ). Защото maturesco означава “узрявам”, а maturutas – “зрелост”. От тук и паралела с българската титла БАТ, давана на старшия (т.е. съзрелия) съвладетел.

Колкото до Сала, нека се върнем и си припомним колената на Симовите синове от “Анонимния латински хронограф” и по-специално това на Сала. От него водят началото си бактрийците, които днес идентифицираме като наши стари родственици. А може би точно това е имал предвид Масуди с твърдението си, че българите произлизат от Матусала. Кое е вярното? Казаното от арабския книжовник или пък, че бактрийците, т.е. българите водят началото си от Симовия потомък Сала, както е записано в хронографа? За идентифицирането на българите с бактрийците не е необходимо да ходим по-далеч, достатъчно е да съпоставим двата преписа на хронографа, достигнали до нас. Тогава ще установим, че първият завършва с името на гимнософистите, т.е. на брахманите, след което неизвестният автор е отбелязал: “Които всички са бактрийци“. Обобщавайки записаното в двата преписа, стигаме до заключението, че българи и гимнософисти, т.е. брахманите, и едните, и другите са бактрийци. Че латинският хронограф е по-ранно произведение от работата на Ал Масуди, няма никакво съмнение. Това обаче не може да бъде свидетелство за правдоподобността на първия. Да не говорим, че нито брахманите, нито бактрийците са семити. Ето защо намираме, че съществуващата информация не е достатъчна за решаването на въпроса и той остава открит.

Да се вгледаме в името на бащата на Матусала. Това, както се знае добре, е прочутият с възнесението си на небето и завръщането си отново на земята Енох. Единственият библейски персонаж, извършил подобно уникално пътуване и донесъл на хората божественото познание. Той го предал на сина си Матусала, превръщайки го в носител на познанието и мъдростта, в истински посредник между света на небесните богове, ангели и архангели и земните хора. Енох е още и Унуг.37 Унуг пък е шумерското название на най-прочутия шумерски град-държава Урук38 и означава още на шумерски език централната, вътрешната част на града-държава, като познатия ни онгъл.39 Същевременно името Унуг ни отвежда към народа на Кубрат и Аспарух – унугурите, известни още като хунугури или хуни. И така, оказва се, че името на библейския Енох ни отвежда към българите-унугури и хуните. Нека не забравяме, че същият Енох е живял точно 365 години, число с явно календарно значение, асоцииращо се с броя на дните в слънчевата година. Същевременно Енох е представян като основател на писмеността и астрологията, праобраз на мистичното общуване с Бога и аскетическото единение с него, превърнал се в религиозен наставник на човечеството. Все типични за хуни и българи особености от най-ранни времена. С тях е свързан най-съвършеният календар, те са носители на писмеността, астролози, звездобройци, имащи изключителни астрономически знания. А склонността към смирение и единение с Бога ще открием в образа на вечно скитащия проповедник колобър-калушар, с преметнатата през врата кожена торба, на отшелници от типа на св. Иван Рилски и накрая в богомилското движение, поставило основите на реформацията, възраждането и хуманизма.

Впечатляващо е обстоятелството, че и в самата Библия, във времето преди Потопа, за пореден път откриваме близкото присъствие на хуни и българи, по-точно на техните имена едно до друго. Тук няма да се връщаме към казаното по въпроса в книгата ни “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност“. Достатъчно е да припомним за Билга-мес - владетелят на Унуг (Урук). И че “билга” и “унуг” откриваме сред думите от шумерския речник. Първата – със значенията на родоначалник, прародител, а втората, както вече отбелязахме – на център.

Обобщавайки казаното до тук по въпроса за българското родоначалие, трябва да отбележим, че макар то да не е обект на специално внимание от страна на Библията, опитите за неговото изясняване в световната литература са много. Независимо от всичките неясноти и противоречия в различните източници, те ни подсказват истинската дълбочина на българските исторически корени, които ни отпращат в библейска древност.






Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница