Кой е виновен ?!



страница1/6
Дата10.02.2018
Размер1.1 Mb.
#56447
  1   2   3   4   5   6
КОЙ Е ВИНОВЕН ?!..

Роман


31 МАРТ

I
Не бяха се изминали още и две години от свършването на Първата световна война, а нейният дълбок печат, нанесен от лъх на черното й опустошително крило, беше съвсем ясен още. Страшните й разрушителни и траурни дири изглеждаха толкова пресни, щото можеше да се помисли, че тя е свършила не преди две години, а само преди две седмици. Посърнали полета, разрушени и обгорели селища, тъжни и мрачни хора, пребулени с черни, траурни кърпи жени – старици и булки, жалееха за своите синове и мъже, загинали някъде във войната. Нещастни деца – сираци, дрипави и боси, видели много ужаси и разбрали това, което много щастливи деца, не знаейки, са питали и питат своите родители какво значи война!

Така изглеждаше след войната една точка от земното кълбо, един кът от Македония, която дълги години след освобождаването на трите държави – Гърция, Сърбия и България, остана под ярема на турското робство, за да плаща още на поробителя невинно кървав данък.

Най-после, след дълги страдания и кървави четнически борби, турците бяха прогонени, Македония – освободена, но същевременно - и поделена между същите три държави. Поставиха се граници и освободеният народ заживя спокойно. Не след много започнаха междусъюзническите войни между трите държави, а след тях – и Световната война, които отнеха много човешки живота, не само на бойното поле с куршуми и пожарища, но и в мирните краища с болести и мизерии. Сега вече кървавите бури на войната бяха преминали. Хората бяха излезли на един спасителен бряг, отдето можеха да се надяват и да очакват един по-радостен и щастлив живот, но всичко изглеждаше навъсено и тъжно още, така както изглежда гората и дивите животни в нея след страшна планинска буря. Така може би изглежда всеки кът от земята, отдето наскоро е минала такава буря. Така може би изглеждат и всички хора след една страшна война, независимо от кой край и меридиан на земното кълбо са те, защото чувствата, и мислите, нуждите, желанията и стремежите на всички хора в основата си са еднакви. И да може да се разберат тия чувства и мисли, нужди, желания и стремежи, да може да се разберат корените на всички страдания и нещастия на хора от един кът на земята, то значи да може да се разберат тия неща на всички хора по света.

Хората от тоя край бяха толкова невежи и прости, робството от незапомнени години дотолкова беше затъпило техния ум и поглед, щото допреди войната те не

знаеха какво значи автомобил. Много от тях не знаеха какво значи влак и железница. Планинските села осветяваха своите къщи, където живееха, с борина и дърва от огнищата. Техните къщи бяха толкова мизерни, приготвени от кал и греди, щото вечер, когато почиваха в тях, те можеха спокойно да виждат небето и звездите през лошия покрив на къщата. Всичко това напомняше твърде много един първобитен дивашки живот. Като че ли всичко това беше наследство от черното робство. То беше оставило и друго наследство, което тежеше в душите на хората и ги караше да потръпват от страх. Това бяха разбойниците, които – както през робството, ги имаше и сега. Те не изчезваха, а се въдеха като въшки в нечисто тяло. Хората трепереха от тях, защото те грабеха и убиваха, бяха безмилостни в нападенията си. Всичко това показваше назадничавостта на един живот.

Когато в 1912 г. турците си отидоха, тяхната войска опожари всичките села, отдето премина. Хората бяха избягали далече в планината, за да не станат също тяхна жертва. След една година нападнаха гърците и опожариха също всички села, които можаха. Върху старите обгорели плетища хората преправяха своите мизерни

къщички. Тук-таме по-заможните хора в селото издигаха нови и много по-хубави къщи от старите. Планинските села не бяха достигнати от опожарителите и те пазеха напълно старинния си лик на мизерия, робство и нищета. Все пак, както полските, така и планинските села, а също и животът в тях се променяше, макар и много бавно. Полските села, които някога, преди години, бяха владения на някой си чифликчия Али бей, променяха своя лик и се превръщаха в нови свободни села.

Беше месец април. Горите по южните склонове на планината, почувствали животворния дъх на пролетта, бяха се разлистили. Не далече от тях, към полето, едно селце се беше сгушило между планинските баирки, сякаш да се закриля от студените северни ветрове. Край селото минаваше поточе, което по-надолу се събираше с други като него и образуваха малка планинска река. От двете страни на поточето бяха израснали върби, младите листа на които изглеждаха още жълтозелени и във тях весело пееха славеи, дошли наскоро от юг. Всичко, което се виждаше в селото, навяваше тъжни мисли. То беше тихо и тъжно. От време на време селската тишина се нарушаваше от петлите, които изкукуригваха, и деца, които си играеха боси край пътя. Една група деца, боси, по къси зацапани гащички, се завръщаха от гората, навярно отишли да берат пролетни цветя. Те влизаха в селото с крясъци и шум. Птичките, петлите и децата бяха, които развеселяваха селото и нарушаваха тъжния му покой. Слънцето преваляше своето пладне и се накланяше към запад. Някои от орачите и работниците, които бяха излезли от сутринта да работят в полето, се завръщаха един след друг. Овчарите, които бяха откарали стадата си чак до гората, за да ги пасат, сега се смъкваха надолу, за да бъдат по-близо до селото и когато слънцето се скрие зад планината, да ги приберат в кошарите си. На около един километър на северозападната страна на селото, зад малък баир едно овчарче пасеше неголямо стадо. То беше на около дванадесет години. Рошавата му черна коса се спускаше на полукръгове над неголямото му леко врезано челце и уши. То имаше тъмнокафено – мургаво лице, право носле и твърде големи уши, леко наведени към лицето. Близо до него един орач подвикваше бодро и крачеше след воловете си. По воловете, с които ореше, по червендалестото му лице, едро тяло и засуканите му мустаци изглеждаше, че това е

един от чорбаджиите на селото. Време за пускане воловете от оран беше настанало вече, а той не разпрягаше; бързаше да си дооре нивата, от която оставаха още няколко крачки. Малкото овчарче пасеше неговите овце. То беше се опряло на овчарската си тояга, навело беше своята глава и големите му чернокафени очи гледаха натъжено в земята, а лицето му, макар и слабичко, беше твърде симпатично и привлекателно. В него се очертаваше скръб и меланхоличност. Това дете не беше така весело и красиво, като ония, които играеха на пътя, и другите, които се връщаха от гората. Сякаш беше недоволно от съдбата си, която му е отредила да бъде овчар на толкова ранни години и то овчар на чужда къща.

Наблизо в храстите чуруликаха птички. Освободени от зимните студове, те пееха доволни сега. Отсреща му цъфтеше една закъсняла дива круша. Многобройни мушици летяха във въздуха, въртяха се над главата му, преминаваха край лицето му, описваха най-различни фигурки с движенията си и изчезваха някъде далеч в пространството. Ластовици летяха високо над главата му, спускаха се като стрели, минаваха край него, изпискваха весело и пак се издигаха нагоре, за да продължат неспирните си весели игри. Всичко това не привличаше вниманието на младото овчарче. Към всичко това беше чуждо неговото сърце. То не се интересуваше нито от мушиците, нито от пеперудите с шарените крила, нито от игрите на ластовиците, от които игри се интересуваше всяко друго дете. Навярно то се различаваше както по външността, така повече и по душевността от всяко друго момче на неговите години. То се държеше все така подпряно на тоягата си, неподвижно и мълчаливо.

От време навреме, когато овцете достигаха края на поляната и се приближаваха до близката нива, то вземаше тоягата в ръцете, замахваше с нея, без да я хвърля и с пълен глас извикваше: ”Р-ъ-ръ-р- ърт”. Овцете разбираха заканата и като по сигнал се свръщаха отново към поляната. Момчето пак се облегваше на тоягата си и пак потъваше в предишните си мисли и тъжности. Не привличаха вниманието му дори и агънцата, които се отделяха от стадото и тичаха, надбягвайки се из поляната.



За какво ли беше натъжено така?

Преди две години животът му беше по-друг. Ходеше на училище, където четеше и пишеше, учеше песнички и винаги се завръщаше весело у дома си. То беше в трето отделение и беше най-добрият ученик. Най-голямото му желание от всичко беше да ходи на училище, но беднотията го направи да напусне училището и да стане овчарче. Баща му не веднъж, макар и с болка, му казваше: “Ех, сине, върви ти, но ще напуснеш училището. Ученици могат да бъдат само тия, които имат пари. Ние сме сиромаси”. И от Димитровден той стана овчар на един от селските чорбаджии, на който и сега пасеше овцете. Тая му беше вече втората година. Колко мъка изпитваше, когато всяка сутрин минаваше със стадото покрай училището. Той слушаше как децата шумяха, викаха и пееха весели училищни песнички. Искаше му се и той да отиде там и запее радостно като всички, но трябваше да върви след стадото. Той навеждаше глава и сякаш засрамено гледаше по-бързо да отмине, със болка в сърцето, за да не чува тия гласове, от които се чувстваше толкова много унижено. Той се страхуваше да не излезе някой от немирните, закачливи деца от училището и да му извика присмехливо: “Ей, Видул овчарчето изкарва овцете”. Всяка сутрин той почувстваше тая мъка и унижение, които рядко можеше да ги забрави и да се развесели сред полето. Във тия си мисли той взе бавно тоягата в двете си ръце, разтвори широко очи и на малкия насип от бурята с долния край на тоягата написа бавно няколко некрасиви букви “Ве-л-ка”. След това прочете това без глас, с леко отворени устни. Прочете още един път, постоя така мълчалив още един миг с широко отворени очи и след това, сякаш засрамен от само себе си, бързо зачеркна с тоягата си написаното. То не можеше вече да се прочете. Велка – това беше дъщеря на техния съсед, с която той ходеше на училище преди да стане овчар и си играеха заедно по цял ден. Той нямаше сестра. Неговата сестра беше починала и той си играеше с Велка и я обичаше като истинска сестра. Те разглеждаха заедно картинките по книгите и той й показваше там, дето не разбираше тя, защото той знаеше повече от нея... Но откакто стана овчар, тая детска дружба и любов се прекъсна. Тя продължаваше да ходи на училище, но той стана овчар и всичко замря. Дружбата и любовта им беше в общуването – книгите и игрите. Велка беше толкова добра, че когато се срещаха, не му се присмиваше, както някои от децата, а го почиташе, както преди, но Видул не беше това вече, което беше преди. Той не знаеше вече книгите повече от нея, не й показваше, а се чувствуваше унижен и се срамуваше от нея. Тя беше толкова по-напред от него, а той, той остана овчар. Подпрял се на тоягата умислен, той извади с малката си мургава ръка от дрипавите си панталони едно кръпче и го загледа така с широко отворените си големи очи, както скъперникът гледа пари или злато в ръцете си. Той го загледа като същинска скъпоценност. След няколко мига той отново го мушна в джоба на кърпените си панталони и пак се умисли, подпрял се. Това беше кърпичка, дадена му някога в дружбата като подарък от Велка. Докато той, опрял се на тоягата си гледаше натъжено в земята, овцете се приближиха бавно до нивата и навлязоха в нея. Той не ги виждаше. Орачът, който вървеше след воловете си, обърнат с лице към тях, ги забеляза и недоволно, с твърде строг глас викна: “Ха, овце в нивата, ха! Не се забравяй!” Овчарчето трепна изплашено, сякаш събудено от сън. То блъсна торбата си назад към гърба, защото се беше извъртяла отпред, взе тоягата и се затича към овцете, викайки : “ Р-ъ р-ърт”. Овцете тичешком се върнаха в поляната. То застана пред тях с тоягата в ръце и старателно ги гледаше и подкарваше бавно към поляната. Сега беше по-близо и до орача и наведе виновно глава, сякаш се страхуваше да не му се скарат. Орачът, достигаше вече края на браздата. Лицето му беше изпотено. Изморените волове издишаха тежко през големите си ноздри. Орачът спре преди да извие воловете за друга бразда и каза с омекчен глас: “Още малко и ще си тръгнем. Докато си отидем, ще се стъмни”. Оставаха му още няколко бразди. Овчарчето, което чакаше да го изругаят, остана доволно в душата си от тези думи.
На слънцето оставаха два остена път и то щеше да се скрие зад снежните върхове на западния балкан. Пред него се изпречваха малки облачета, които сякаш се опитваха да го закрият преди залеза от земята. То ги разтапяше с пламтящото си тяло, окъпваше в червенина и целия западен хоризонт, като успяваше да изпраща на земята през облаците лъчите си и като че ли уморено бързаше да се прибере зад

балкана в своя дом. В тая привечерна прозрачност добре се виждаха селищата, посети по склоновете на западния балкан, където щеше да се скрие слънцето.

Някъде проблясваха водите на някоя река, минаваща през полето. От селото се чуваха кукуригането на петлите и веселите викове на децата. Полето усамотяваше.

Наоколо не се виждаше никой. Орачите и работниците, които се виждаха по полето, неусетно се бяха прибрали в селото.

Недалеч от храстите, нагоре към планината, се простираше гора. Тя току-що беше се разлистила и от нея идеше лъх на младост и зеленина. Птичките, изморени от дневните си песни, изпискваха в храстите и се готвеха за вечерен покой.

Накрая на гората, по посока на орача и овчарчето, едно огромно широкоплещесто тяло се промъкваше през дърветата и шубраците. Тоя човек държеше в ръцете си една къса карабина и внимателно се придвижваше напред. На кръста си носеше, мушнат в пояса, един пистолет, на който се виждаше само калъфът на дръжката. Под големия ремък висеше кама и един турски ятаган. На гърба, през рамото, висеше една хубава кожена торба. Косата на този странен човек беше черна и толкова голяма, че падаше на широките му плещи. Дебелият му врат, дългите му черни мустаци и брада, смръщеното му голямо лице и най-после – огромният ръст, който имаше, придаваха страх на всеки, който го видеше.

Когато достигна края на гората, той се огледа наоколо и предпазливо прилегна зад първия храст към поляната. След ново оглеждане, той премина напред, зад другия храст и така продължаваше. Орачът и овчарчето не го забелязваха. Когато достигна последните храсти, той вече не се прикриваше, а тръгна към орача в целия си ръст. Когато го видя, орачът остана като гръмнат, защото това огромно тяло, като че ли изникна от земята до близкия храст. Той остави воловете и се опита да побегне, но един страшен глас “Ст-о-о-й” го накара да потрепери и се закова на място. Само за няколко секунди червендалестото му лице пребледня.

- Мислиш да бегаш ли – проговори със спокоен, но страшен глас човекът с пушката. – Не ще можеш вече. Пък не ще можеш и да ме излъжеш.

Той тръгна с големи, твърди крачки към торбата и палтото на орача, които бяха оставени настрана в оранта, като поглеждаше със страшните си очи орача. Като стигна торбата, той се наведе над нея и я разтвори, поглеждайки същевременно орача, за да не избяга. Той извади от торбата една кърпа, в която бяха увити хлябът и сиренето, взе остатъците и ги сложи в кожената си торбичка. След това бръкна отново в торбата и извади един револвер, дръжката на който беше позлатена. На долния край на дръжката стърчеше неголяма кама, която можеше да се прибира в самата дръжка. Странният груб човек започна да го разглежда внимателно, навярно като нещо ново. След това изръмжа с дебелия си глас: “Откъде е това?! За какво го носиш, да се отбраняваш ли?” Орачът отговори с треперещ глас: “От турско време е останал още”.

Страшният човек го прибра в пояса си и каза със заповеднически глас: “Сега тръгвай пред мене”. Орачът затрепери и замоли с плачевен глас: “Моля ти се, пусни ме да си вървя. Ще ме очакват в къщи. Ето – още една бразда имам и ще си тръгна. Имам жена и дъщеря, те ще ме очакват, ще плачат. Моля ти се!! Моля ти се”, продължи да изказва разбъркано мислите си орачът, като говорът му не се различаваше по нищо от плач.

- Няма какво да ми се молиш – го пресече нахалникът. – Тръгвай пред мене. Това син ли ти е, там с овцете? – продължи той, като посочи овчарчето.

- Не, това!...Това е овчарят ми – отговори треперещо орачът.

- Ще му кажеш да каже на домашните ти да донесат сто жълтици, за да те освободя, иначе никога няма да се върнеш у дома си. Разбра ли! Най-късно до два дни.

След това той вдигна ръка и замахна, като с това направи знак на овчарчето да дойде, викайки:

- Ей, хлапе, я ела тук!

Момчето дойде треперещо, с пребледняло лице, разтворило още повече големите си очи. Настана кратко мълчание. Страшният човек почака малко орачът да предаде на овчарчето си това, което му беше казал, но понеже орачът мълчеше, то той заговори:

- Ще кажеш на домашните на твоя чорбаджия, да донесат сто жълтици, ако искат да се завърне при тях, иначе няма да го видят вече. Срок – два дни. Ей там, на голямата скала. Ако не донесат толкова жълтици, след два дни ще го убия. Разбра ли? – изрева още по-страшно неочакваният гост.

След това той мушна с дулото на карабината си орача и му заповяда:

- Тръгвай, иначе ще те убия!

Орачът, виждайки, че не ще се отърве, се обърна към овчарчето и заговори с предишния си жалък глас:

- Видулчо, кажи на Елена, нека да отиде при чичо си и му каже каква е работата. Нека направи всичко възможно да събере откъдето може жълтици и ме освободи.

- Аз немам жълтици, бре човече – обърна се той към страшния човек малко окуражен, като с всичко това искаше да увери тоя човек, че той не е притежател на злато.

- Няма какво да ме залъгваш. Аз знам кой какво има – отговори разгневено грубият човек. – А сега тръгвай пред мене, че ще те прострелям още тук.

Орачът започна отново да се моли, но като видя, че го мушкат с пушката, тръгна неволно.

- Поне да разпрегнем воловете, бре човече – се досети орачът, като все, макар и съвсем слабо, се надяваше на някаква помощ от селяните и затова гледаше колкото се може да задържи тръгването към балкана.

- Ето – той ще разпрегне воловете – изръмжа косматият човек – а ти върви без повече залъгвания, че ще стрелям.

Орачът искаше да викне, за да го чуят, но наоколо нямаше никой и той тръгна отчаяно.

Този страшен брадат човек с пушката беше разбойник от дълги години. Може би от юношеските си години още. Той се подвизаваше не само по планинските села, а и по полските – навсякъде, докъдето можеше да ходи. Той не беше единствен, имаше

и други, но той беше най-страшният от всички. Наричаха го “Стария разбойник”. Той се отличаваше от другите по огромното си тяло, точната си стрелба и голямата си жестокост.

Никой, на когото се заканваше, не избягваше от ръцете му. Отличаваше се и по много други особености, които всички хора ги познаваха много добре.


Например като тая, че когато спи, спи по цели дни и нощи, а когато напада – може да не спи по цели нощи, без да се уморява, както всички хора се уморяват.

Той можеше да изминава толкова път из планината, колкото много рядко хора от планинските села могат да изминават. Той нападаше своите жертви все по един и същи начин. Взимаше по един човек от богатите семейства, било от път, работа или оран и заръчваше да донесат толкова жълтици за откуп, колкото пожелае. Той се интересуваше и научаваше от свои хора всички богаташи по селата и винаги дебнеше. Когато някой се съпротивляваше и отказваше на желанията му, той го убиваше. Беше неумолим.

Ето затова хората се страхуваха толкова много от него и орачът, на който връхлетя сега, пребледня така и не смееше да отказва, че няма жълтици и че не иска да върви, защото беше уверен в това, че ще бъде убит на място. Само затова той носеше в торбата си и револвер, купен някога от някой турски големец, но страхът му от разбойника беше толкова голям, че когато го видя, той не тръгна за пистолета, а го забрави и се опита да побегне. Пък нямаше и време да мисли за съпротивление.

Този страх го накара дотолкова да се обърка, че не знаеше как да постъпи спрямо тази грубост и какво да говори, а тръгна безропотно пред пушката на разбойника.

Златото, което този стар разбойник събираше от хората по този начин, го скриваше някъде по скалите на планината, незнайно от никой друг. Той не знаеше за какво служи и защо се толкова цени. Знаеше само, че то се цени, че хората се караха и убиваха за него. Ето затова той го събираше и скриваше в планината. Той беше такъв още от годините на турското робство, може би повече от двадесет години и колко злато беше събрал, не знаеше сам. Той беше един прост човек и всичко вършеше заради това, защото и сам не знаеше за какво може да му послужи толкова злато, за което понякога се излагаше на истинска опасност.

Когато орачът и той се скриха за първия храст на поляната, разтрепераното овчарче – Видул започна да разпряга хубавите изморени волове. Още малко слънцето щеше да допре до планината. Току-що беше разпрегнало единия вол и беше почнало другия, един силен вик откъм селото го накара да се обърне.

Той се обърна и видя отсреща му току-що показало се от баирката едно негово другарче-съсед, с което ходеха преди на училище, което викаше колкото му глас държи:

- Видул, Видул, по-бърже ела.

Това момче не беше видяло картината, която се развиваше само преди минута пред ралото. То не виждаше и разбойника и орача, които се скриваха зад последните храсти и още малко щяха да навлязат в гората. Ако преди минута то беше стигнало на същото място и видеше това, което ставаше до ралото, то би помогнало на орача, който тъй много очакваше помощ, защото би се затичало обратно назад да

каже за станалото на хората, които винаги бяха готови за такива случаи да грабнат старите си пушки и револвери и да прогонят разбойника.

Щом като Видул чу и позна своето другарче, започна да разпряга с по-голяма сръчност другия вол, като лицето му се изкривяваше от мъка и напрежение, когато изваждаше жеглата от хомота и освобождаваше врата на вола.

Момчето, като помисли, че Видул недочува, нетърпеливо се затича към него. То стигна при него, когато вече Видул беше разпрегнал и другия вол и каза със

запъхтян глас: “По-бърже, Видул, на майка ти й е станало много лошо и е искала да те види. Аз те търсих над селото, но като не те намерих, разбрах че си тука”.

Тази новина задуши гърдите на Видул и някаква тежина застана на гърлото му, която не можеше да премахне с преглъщане. Гърлото му така се вкорави, като че ли стана от желязо. Жестоката новина така задуши гърдите му, че дори не можеше и да заплаче, а само изкриви в ужас мургавото си детско лице.

От време насам майка му беше болна, особено през последните дни. Това още повече го правеше напоследък да бъде невесел и мрачен. Майка му толкова много го обичаше. Струваше му се, че неговата майка е най-добра от всички други майки. Той също я обичаше много. Тя не се съгласяваше да го спрат от училище и да го направят овчар. Не искаше да го остави по-назад от другарчетата му, но неволята я принуди и нея.

Откакто се разболя, тя искаше всяка вечер, когато Видул се завръщаше от полето, да отива до леглото й, за да го гледа и милва с болните си ръце. Като че ли напоследък тя го обичаше повече. Видул беше загубил от болест единствената си сестра, а също и един брат. Един от братята му загина някъде във войната. Това правеше майка му постоянно да охка и плаче...

- Но къде е чорбаджията, та ти разпрягаш воловете му ? – запита другарчето на Видул с един тих и мек състрадателен глас, като беше забелязало изразената му мъка на лицето.

На Видул не му се говореше, но като го запитаха, отговори натъжено и бавно с тъничкия си приятен глас:

- Старият разбойник го закара с него нагоре към планината.

Той каза така тези думи, за да се разбере, че не иска повече да го разпитват. Той заекна леко на първата сричка на изречението. Така си говореше винаги. Това заекване на първата сричка беше толкова приятно, щото придаваше една дълбока искреност и убедителност на всичко, което той казваше. Като че ли думите излизаха направо от душата му. “Как? Старият разбойник ли го закара?” запита учудено и втренчено другарчето му.

- Но на къде?

- Ей нагоре – отговори Видул, като посочи с ръката без да вдига наведената си глава.

Изненаданото му другарче се загледа внимателно в същата посока. Разбойникът и орачът току-що се скриваха и той успя да ги забележи, като извика учудено:




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница