Колажът като интерпретация: женски идентификации през българското



Дата24.07.2016
Размер332.58 Kb.
#3765
КОЛАЖЪТ КАТО ИНТЕРПРЕТАЦИЯ: ЖЕНСКИ ИДЕНТИФИКАЦИИ ПРЕЗ БЪЛГАРСКОТО

ВЪЗРАЖДАНЕ



Котя Станева

На Милена, Инна u Амелия

Намерението тук е чрез колаж на гласове/редове от емблематич-ни творби да сглобим фиксирания в предосвобожденската литерату­ра портрет на българката. Вероятно е самозаблуда убедеността, че словесна рисунка, която успоредява, наслоява, обвързва битуващи­те през Възраждането модели на женска идентификация, може да яви познатия корпус от текстове като излъчващ и други, освен много­кратно обговаряните, послания. Ще правим обаче точно това - с надеждата, че репрезентацията чрез колажиране ще снабди българ­ката с ореоли, различни от предходните, пристъпваме към (рекон­струиране на нейния образ.

Да се говори за женска идентичност, за женски идентификации през Българското възраждане е допустимо, защитимо и дори привле­кателно начинание въпреки сетивната неустановимост на автентични женски гласове от епохата. Доосвобожденската книжнина е домини­рана от миметизъм и идеологизации; тя е в значителна степен реалис­тична и във висша степен идеологична, създавана най-вече за да пропагандира нови аксиологии, нови поведенчески модели, да кон­струира колективна и индивидуална субектност, да изрази ражда­щата се субективност на българския човек. Писана предимно от мъ­же, нашата словесност до 80-те години на XIX в. афишира подчер­тано внимание и почти ренесансов интерес към жената.

Лирически, белетристични, драматургически, публицистични, ху-дожествено-документални текстове (пътеписи, фейлетони, мемоари, епистолария) заинтересувано тематизират позицията на жената. Вер­сиите за женската положеност в българското живеене явяват различ­ни гледни точки, определят различни неща като нормални, редни, справедливи, но повечето от тях - за да не кажа всички те - се схождат в предписателността, в диктовката или поне в сугестирането на би­тови повинности. Българката става обект на внимателно изучаване

207

и на упражнения по цивилизаторско настойничество. Имената на из­тъкнати възрожденски книжовници са свързани с уреждането и фи­нансирането на девически училища, с инициирането или активното участие в дебата за положението на жената в обществото (по света и у нас), със списването на рубрики и дори списания, предназначени специално за жени. Липсват обаче автентични женски издания, кои­то да отстояват оценъчната позиция на възрожденската българка, да афишират нейната визия за света и нещата. В „Гайда" - първия сати­ричен вестник за свестяване на българите - Петко Славейков под­държа постоянен раздел „От вестника за жените" („От женския вест­ник"), обособява и „Женски кореспонденции", но автор на публи­куваните материали е самият редактор. Те са изпъстрени с шеги, за­качки, „подгавряния" с кокетството, непостоянството, лекомислие­то, увлеченията по модите, с иронии относно вечната война между половете, в която според Славейков победители и победени непре­станно сменят местата си. Великодушно, но и подстрекателски „гай-дакторът" твърди: „Жените имат против себе си законите и силата, но пак всякога са господари и властвуват." Още по-лековато-развле-кателна, подигравчийска е трактовката на патриархалния семеен мо­дел в „Женските кореспонденции", поместени с изписани по следния начин адрес на подателката и датировка: „От бабино село на Кукув-ден" (№ 6, 24 авг. 1863).

По повод на този тип издявки нека да припомним: в епистолар­ната практика на Българското възраждане дори личното писмо рядко е доминирано от стремеж към духовно себеразкриване и обговаряне на дълбоко интимни чувства; да се търси автентична женска писмов-на връзка би било насилие над епистоларната ситуация и над фраг-ментарните наличности. Ще припомним само възмущението на Иван Богоров (първия български вестникар) от програмата на девическото училище във Велико Търново. Момичетата, гневи се загриженият за просперитета на нацията публицист, наместо „да се учат да знаят да месят хляб, да перат, да готвят, да шият, да предат, да плетат и да тъкат, накъсо да речем, за да бъдат добри майки и харни къщовници, те ся учат да прават писма!"1 Обвинителната реторика срещу кон­статираната непростима сбърканост на ценностната стълбица е мар-кирана-увенчана от „чюдовна бележка" (сиреч удивителна) в края

на изречението. Да се коментира Богоровият коментар е ненужно; само ще допълня, че в цитирания пътепис „Няколко деня разходка по българските места" (1866) авторът натъртено обяснява: „всяка до­бродетел за мъжа произлазя от жената "; тук визията за българско­то битие/бит е глобална и преустройваща, идеи за свобода, напре­дък, стопанско благополучие владеят въображението на пътеписеца. Жените очевидно са негово пристрастие, но на тях еманципация, авто­номност да спечелят собствен социален статус не се предписват. На-трапливо именувани „инструмент на цивилизацията", българките са отпратени в приватността на Дома, от тях се изисква да инвестират времето и усилията си в изхранване на семейството и в поддържане на изрядно домакинство по харесания и настоятелно препоръчван от Богоров немски фамилен модел.

Инструктивността в текстовостта „Богоров" не е изключение, а характерно явление и най-вече атрактивна илюстрация на речевия тик на възрожденския автор да поучава. Схемите за интерпретиране на женската идентичност във възрожденската ни словесност са ясни, недвусмислени. Те няма как да шокират съвременния читател/изсле­довател. В патриархалното общество жената е дискриминирана по дефиниция. Без претенции да се включва във високи теоретически дебати, настоящото изложение е прицелено да фокусира вниманието върху конкретики от възрожденската култура, които биха коригирали радикални обобщения и/или всеобемащи интерпретационни жестове.

Представянето на изследването „Феминистка семиотика" (1984) на Тереза де Лауретис от проф. Никола Георгиев в „Подир сенките на половете"2 ме провокира да предложа следното забелязване -непретенциозна реплика -в дебатирането върху универсалния повест-вователен модел героят в странстване и изпитания. Очевидно общо-употребимите модели на сюжетиране позволяват на фундаменталните опозиции да явят спецификите си в оголен вид.

В литературата на Българското възраждане изборът на Пътя не емблематизира мъжко владетелско възприемане на света, а най-често е отлъчие, принудена раздяла с родното в името на високи идеали и/ или поради вбесяващ диктат на обстоятелствата - мъжкото сърце „не трае" поруганието над общностното или личностното достойнство. Сюжетите с напускането на Дома от жената, мотивирано като нейно




1 Богоров, Ив. И се започна с „Български орел". С, 1983, с. 255.

'■ Вж. Георгиев, Н. Мнения и съмнения. С, 1999, 168-187.


208

209


собствено желание (решение, каприз), не само я превръщат в жертва -жертва в повечето случаи става и мъжът - горски пътник, гурбетчия, учещ в далечна чужбина. Избирането на Пътя превръща жената в безпътна (Хаджи Коста, бащата на Анка от „Криворазбраната циви­лизация" предпочита-употребява думата „шафрантъ", тоест шафран-тия в променен фонетичен вариант3).

Представянията на Войниковата комедия преди Освобождението на театрална сцена се възприемат като провокация към патриархал­ните норми на благоприличие. Дописки във възрожденския печат да­ват израз на възмущението на публиката: „сички жени се изпотиха от неочакваното позорище, а мъжете с най-голямо негодувание стояха като попарени. Мислящи, че ще видят нещо поучително, довели си бяха децата, коирано-рано злочести бяха да видят... как се пристава... как най-подир обезчестената с най-голяма жаркост се присреща от майка си. '"■ Подчертавам очакването на зрителите Майката да функ­ционира безотказно и показно като инструмент на патриархалната власт; тогавашните рецепциони нагласи спрямо нея изискват най-мал­ко тя да отвърне лице от дъщеря си (в конкретния сюжет Бащата -научаваме от разказа на слугата - е набил жена си, прогонил я е от къщата да се скита като циганка).

В „Граматика на разказа" Цветан Тодоров с основание твърди: „По-добре ще разберем разказа, като знаем, че героят е име, а дейст­вието - глагол."5Отварям скоба, за да вметна - „езиковият фунда-ментализъм " на Българското възраждане намира изражение в писане на граматики на женското поведение. Иван Богоров обговаря лип­сващите правила в „къщната граматика на българките" и препоръчва усвояването на универсален поведенски език, който да определя жената по цитирания по-горе модел - като добра майка и къщовница. Известният с пуризма си филолог не държи, не набляга на оразлича-ването българка-гъркиня-немкиня-арменка и рядко напомня за гра­ниците християнка-еврейка-мюсюлманка, коментирайки най-вече облеклото, маниерите, публичното поведение на жената6.

2 Цитатите от „Криворазбраната цивилизация" са по изданието: Войников, Д. Съчинения. С, 1978, 95-170. "Право, 8 май 1872.

5 Тодоров, Цв. Поетика на прозата. Превела от френски Албена Стамболова.
С, 1985, с. 70.

6 Станева, К. Женски идентификации през Българското възраждане. - В:
Сборник по случай 70-годишнината на проф. Милена Цанева. С, 2000.

210


Във възрожденските повествователни модели, когато името на героя е в женски род, всеки глагол, обозначаващ пътуване, напускане на Дома, извиква охранителни рефлекси, проблематизира ситуацията и идентификационните перспективи.

Я хайде, бяла българко, хайде на Стамбул да идем

Стамбул е, аго, за мене тука, дето съм родена.

(Петко Славейков, „Изворът на Белоногата" )

В отговора на Гергана „проговаря" прастарата интуиция на же­ната, не е задължително да четем Славейковата поема само през призмата на етнообразите и маркерите на националнопризнаково-то, които формират и деформират масовото мислене, лесното въз-приемане-оценностяване на Своето и Чуждото. Политиките на на­ричане обаче властно въвеждат/налагат тази тълкувателска оптика. Позитивното конотиране на женското се постига чрез афишираното противопоставяне българско/турско и посредством именуването. Дея­телят е въведен с нарицателно име, назоваването аго, везирът отпра­ща персонажа към типово-обобщителното, анонимното, колкото и нестандартно да е поведението на героя. Той обаче е същинският мъж­ки образ в поемата, казано на професионален жаргон, везирът въплъ-щава мъжкостта, чрез своите „вербуващи речи" той предлага всичко, което въображението на момичето може да при-види и по-желае (градини „каквито искаш, дето щещ", „всякакви" цветя, вещи, реал­ности). Турският големец е човекът-на-пътя, притежаващ Стамбул, съблазняващ със Стамбул - града на приказните мечти. Героинята „мамина мила Гергана ", въведена в творбата с име - личностен иден­тификатор, оличностява нормата, образцовостта, като последова­телно и неотклонно отстоява всевечната позиция на жената, привър­зана към Дома, към традиционния бит и всекидневието. Тя отказва имането - на палати, сараи, злато, коприна, жълтици, отказва имането на Стамбул, интуитивно се изплъзва, бяга от носталгията, която би я сполетяла там.

Великолепната носталгична изповед „Тъга за юг" на Константин Миладинов дава израз на копнежа по родното чрез мечта за пътуване, за устремно тръгване към прелъстително красивата родна земя:

Орелски криля как да си метнех и в наши стърни да си прелетнех!

211


На наши места я да си идам,

да видам Стамбол, Кукуш да видам...

Първото име, въведено - или изплъзнало се несъзнателно в емо­ционалния словесен излив - като маркер на горестно желаните наши места, е Стамбол, възхитителното място на местата, мегамястото. По-нататък елегията разгръща визията, самодопълва се, Азът се само-опиянява от спомена за родния пейзаж, за райското в него:

На наши места я да си идам,

да видам Охрид, Струга да видам.

Тамо зората греит душата...

Сегде божева йе хубавина. Тамо по сърце в кавал да свирам, сънце да зайдвит, я да умирам.

Преди поантата обаче говорещият декларира готовност да пъ­тува до намиране на удоволственото място - ако слънцето в нашите земи грее мрачно, както в студената северна страна, нищо не възпи­ра мъжа да изрече и да осъществи намерението си:

На път далечни я ке се стегнам и в други стърни ке си побегнам, където сънцето светло угреват, къде небото дзвезди посеват.

Мъжката визия за „наши места ", далечен път и „други стърни " е много по-разкрепостена, радикално не-съгласна с женското прими­рение и минимализиране („стигами това, що имам"), тя някак успява да заяви и владетелско отношение към света. В отделни фрагменти, акцентиращи визуалността на природните реалности, реторически-те стратегии на двата текста съвпадат, явена е специфична ментална оптика, но точно универсалният мотив за пътуването оразличава мъ­жа и жената, открива психичните състояния, преподчертава опози­циите присъствие/отсъствие на воля за промяна, рацио/интуиция, вектор/кръг и т. н.

Разпознаването на собствения път, автоидентификацията е усло­вие да се случи Личността. Патриархалното общество не оставя голе­ми възможности на жената да отстоява себе си, собствените си жела­ния и преценки. „Своя воля ти нямаш" е откровено мъжка властова реплика, тя не афишира само и единствено господарското на турчина.

212



За да приключа пределно обобщеното успоредяване мъжко/жен­ско напускане на Дома и поемане на Пътя с всички предполагаеми изпитания, ще сдвоя и други познати гласове, придобили висок идео­логически статус в българската възрожденска литература: „Ах, утре като премина през тиха бяла Дунава!" (Хр. Ботев, „На прощаване в 1868 г."); „Ах, колко желая да отида на Европата, па зная аз... Да има колай утре да тръгна... Ах, мосю, л' Йороп, ла сивилизасион!" (Д. Войников, „Криворазбраната цивилизация"). Ботевите стихове ем-блематизират епохата - черно робство, революционна устремност към решителната битка за свобода, предусещане за гибелта... Да прибавим тук и гласа „Раковски", защото Ботев му е откровено за­дължен: „За отечество славна смъртмне надлежи,//пламти възторгно кръв моя, играе" („Отлъчие от България едного разпаленаго родо-любца българина в лет. 1853").

Анкините ентусиазми също кодират съкровеното желание на българката за свобода, за попадане в пазвите на цивилизацията по своя воля; те наивно изразяват момински блянове за „утре"-то. Понеже проф. Никола Георгиев напомня колко трагичен е завър­шекът на пътя за мъжа, ще ми се да вметна, че рисунката понякога е доста красива и извисена - „бяло месо по скали,//по скали и по орляци..." Тъй като българската реалност внедрява и в най-копнежния разказ някаква доза ехидство, да припомня финала на Войниковата пиеса. След жестоката подигравка с европейската мечта на българката (маршутът на желанията - Виена, Париж, Лондон - приключва в близкото село) изисканият кавалер се оказва по-лош и от нашенец: вместо европейски ценности арогантно са афиширани балкански ме­раци, навици и аксиологии: „Белки искаш и сега да ти правя ком­плименти? Моите комплименти за теб са свършиха. Сега тряба ти на мене да правиш комплименти, че си в ръцете ми." По волята на автора, в унисон със задължителните изисквания за дидактизъм („Теа­търът е училище") всички действащи лица запяват текст, дублиращ посланията на множество възрожденски творби. Тук ще посочим финала на Славейковата творба „Фатура на жените". Антологичният текст на Петко Славейков заслужава специално внимание, той е представителен подробен каталог на възрожденските виждания за женствеността. Тези виждания са доминирани от идеологически схе-матизации, от политически напластявания, но в тях прозира, буквално избива на текстовата повърхност и откровена радост от дяволитото

213

в жената, от нейните прикритости, показности, покорности-прими-рености. Националноидеологическият оценъчен филтър (уж) про­пуска само еднозначни класификации, еднозначни определения, но той не редуцира великолепния замисъл на ренесансовия творец Петко Славейков да яви и възхвали женската хубост и многоликост, привле­кателния със своите противоречивости женски характер. Само ня­колко цитата: „Самоковси - с прави черти напети,/ сякаш че са изпи­сани портрети;... Копривщянки, гюл трендафил в балкана,/ похвални са със българска отхрана; ...Калоферки стопанки са достойни,/ в любовта си търпеливи, спокойни; ....Габаревки - с мъжето си сго-ворни,/ добродушни и послушни, покорни; ...Ененчанки, мъглиж-чанки едно са,/ за работа и за в къщи злато са;.. .Бургазлийки - гър-чолии безсолни,/ от нашите най-простите по-долни;.. .Балчиклийки -българките недвойни,/ гагаузки с недостатки безбройни; ...Арба-нашки - гръцка измет остали,/ костеливи, мършави са, пустали; ...Лесковчанки работни са мъжкари,/ стари, млади, все търговки, лукари; ...Еленчанки - благовидни, умилни,/ в женствеността имат дарби обилни;.. .Никополки - българките прекрасни,/ влахинките -ургисани, ужасни;... Врачанките - росна китка от цветье,/ остроумни, но мънечко шейрети;.. .Видинките с прекрасни са ланити,/ но тайни са, нискогледи,покрити;...Радомирки-твърдокостнишопкини,/една смазва сто мършави гъркини;.. .Солунчанки - българките смирени,/ гъркините - развращени, разтлени; Битолчанки - българките отли­чат,/ цинцарките все на свраки приличат;... Охридчанки - цинцарките бездарни,/ българките - даровити и харни;... Костурчанки - гърки­ните бодилек,/ българките - дребен рамен босилек...." Следретори-чески ефектната артикулация на чуждото като покварено, грозно, жалко, нелепо, зло и заплашително - то подмамва, „прибира" бъл­гарското; след преподчертаната опозитивност, със силата на „по­следна дума" идва задължителната императивност на идеологи­ческите оценки, моделиращи отношението човек-свят, диктуващи индивидуалните избори: „ - И тъй вий, български ергени,/ секи от вас, когато са прожени,/ не земайте тез цигляви гъркини,/ името ви, коренът ви да н' гини... Не земайте разцапани влахини,/ да ви пращат за зелени глогини./ Не земайте омразните цинцарки,/ да ви цъцрат сутро, вечер кат свраки./ Не земайте гагаузки урсузки,/ ни сръбкини, ни полкини, ни рускини;/ женете се за българки - къщовни/ и любов­ни, и работни, спестовни./ Тъй да знайте вий, българи ергени - бъл­гари са с българките блажени." В други Славейкови - и изобщо мъж-

214


ки - текстове се облажава аскетизмът, препоръчва се опазване от женските съблазни, но точно тук степенуването е възхитително вир­туозно. Оценката „от нашите най-простите по-долни" може да се при­качи след всеки етноним, притежаващ пейоративни ореоли. Гово­ренето за гъркини, влахинки, сръбкини, туркини и т. н. в тогавашна­та ни литература не се отличава с толерантност и/или голяма сим­патия.

И така, Петко Славейков, Добри Войников, Георги Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Тодор Пеев, дори деликатният апостол от Априлското въстание Панайот Волов, сиреч всички голе­ми социални и политически мислители на Българското възраждане пропагандират (чрез различни по жанр и конкретна тематика тек­стове) поведенски реакции, сводими до императивите на национал­ната идеология: българите за българки са родени, родното не само е за пред-почитане, то изисква задължително почитане.

Да чуем и заключителните думи от Войниковата песен, сумираща-огласяща посланията на „Криворазбраната цивилизация": „Да сме верни в секи случай/на народний си обичай,/ чуздото за нас е странно,/ че задруги е скроено." Високите смиели на Своето и Чуждото, пори­вът по Другостта, по личен опит/досег със странното са снизени и окарикатурени, об-явени за не-редни. Финалната сцена излъчва не оптимизъм, а срив на утопийните проекти и откровена грозота -красиво женско лице, обляно с по два реда сълзи и сополи. Ограбено е чувството за перспектива. Във възрожденските разкази за цивили-зоваие/поевропейчване на българката (Л. Каравелов, Д. Войников, Т. Пеев, П. Р. Славейков, дори Ил. Блъсков, който проектира втора „трагическа" част на повестта „Злочеста Кръстника") ресурсите на вярата са изчерпани, реториките на национализма са включени на постоянен „потребителски" режим, при това най-често на „високи обороти". Замечтаното „Ах, утре!" остава само вопъл; междуметията изразяват спонтанност на чувствата, без да ги означават. Възрож­денската литературна критика отдавна и категорично се е произнес­ла по въпроса - с „оханета" и „аханета" народ/отделна личност не може да се освободи. Щастие за българския човек (какво значение би могла да има тук половата определеност?) не се провижда в мина­лото, в сегашността, отказано му е и в бъдещето. Рационалният проект на Българското възраждане акцентира Делото, като разчита на де-миургичната мощ на Словото - но този въпрос ще разискваме по друг повод.

215


Желанията за градеж на утопии, на модели за образцова нацио­нална идентичност обаче са неизтребими (и това не се отнася само до нашия XIX век). В поемата „Бойка войвода" Петко Славейков лансира виждане за жената, която отказва да остане в Дома, отказва да чака. Славейковите поеми тиражират образ на българката, при­целен да поражда патоси, митологии, упражнения по възхита. Сим-птоматичен е фактът, че целта му е сполучена най-вече чрез „Изворът на Белоногата". „Бойка войвода" обаче няма същата рецептивна съдба. Поетът тук не пресемантизира женското, не сговаря мъжкия проект на Българското възраждане - „Юнакът тегло не търпи", с женския - „Жената е хубава, честна и голяма, когда она знае да тер-пи"7. Идеологическата конструираност на образа на Бойка е доста огрубена - героинята така и не се реализира на бойното поле, тя само за-явява готовност да тръгне с любимия. Изобщо песните за жени войводки или байрактарки не успяват да придобият кой знае каква популярност (да ми прости проф. П. Динеков непочтителните думи). Наскоро попаднах на фрагмент от народна песен, който прибавя(ше) великолепен щрих към рисунката, която отдавна обмислям. Цитирам текст, снет от касета с избрани сватбарски песни:

Мама си Добра плетеше, плетеше и разплиташе, и по хитро изпитваше: „ Дъщерице ле, Добро ле, азе на тебе ще кажа както те й майка учила, кога ти дойде сватбата, сватбата, годежанската, не вдигай очи нагоре, нагоре към планината, сватбари да не познаят, че си в Балкана ходила, при твойта вярна дружина, та си байряка носила."

Дотук всичко изречено перфектно копира (или сработва със) стандартния образ на патриархалната българска майка. Песента оба-

7 Ирина Екзарх. Печатно обявление за „Памела оженена" 1852 г., октомври 19, Цариград. - В: Обявления за български възрожденски издания. С, 1999, с. 125 и ил. 39.

216


че е поетична и красива, тя предлага доста повече за изследователки-те на връзката майки и дъщери. Продължавам цитирането:

Добра си мама отвърна: „Мамо ма, мила мамо ма, аз любя, мамо, аз любя, този ми левент Димитър, Димитър млада войвода, при него, мамо, ще ида, при неговата дружина, байряка да им развявам."

(На сватба в Тракия - касета, издадена от „Milena Records", 1998 г.)

Отпратки към „Пристанала" на Христо Ботев и Славейковата „Бойка войвода" тук няма да правя. Само ще отбележа - отстояването от момата на своя воля, неподвластна на патриархалните табута, не­съгласието с консервативните защитни рефлекси у Майката все пак остават в сферата на приватното. На този етап от работата си не мога да установя откъде изпълнителят Тодор Кожухаров е заел текста на песента. Приемам тезата на Албена Хранова, че литературата изко-вава образи и ги диктува на фолклора8, но имам много резерви към твърденията на Иван Радев, че поемата „Изворът на Белоногата", огрубено казано, е „слепена" от фолклорни изрезки, че е колаж от народнопесенни фрагменти9. Проблемният възел фолклорно-лите-ратурно, употребите на женския глас във фолклора и най-вече в на­родната песен, задължителният билингвизъм на възрожденския ав­тор (боравенето с езика на фолклора и на изящната словесност) е тема за самостоятелно изследване и по обясними причини сега няма да се занимавам с нея. Бегла справка със сборника на братя Мила-динови не ми помогна да открия подобен вариант на песен за мома-байрактар.

Работата с речника на Найден Геров обаче дава ценна инфор­мация за смисловия обем на думата „байрак" през XIX в. и подсказва

s Хранова, А. Литературният човек и неговите български езици. Пловдив, 1995, с. 136.

'Радев, Ив. Българска възрожденска литература. С, 1980,172-182. Авторът препечатва ст. „ За фолклорното начало в „ Изворът на Белоногата " и в други свои книги чак до 2000 г.; очевидно не е коригирал настояванията си.

217

продуктивни идеи: „Развял го е като байрак - разнесъл го е, разказал го е всекиму"; Петко Славейков само редактира дефинирането в „Бъл­гарски притчи или пословици и характерни думи": „Развял го е като байрак - за който разказва тайното"10.

Аксиологиите на тайната през Възраждането са разно-редови и разно-значещи11. Тайната задължително обвива, забулва срамните желания, думи, постъпки на жената; нещо повече - пределната ин­тимност е табуирана, тя е забранена или поне неприлична тема не­зависимо от нейното обвързване с мъжкото или женското. Катего­риите на интима трудно придобиват публичност, интимното ревни­во, грижливо е пазено от „овъншняване". Един от централните пер­сонажи във Войниковата комедия „Криворазбраната цивилизация" бащата хаджи Коста произнася забележителната реплика: „Ако слушам аз тебе и момичето, тряба да събера де що има чапкъни и да дигна байряк, анадънму?" Репликата е повторно запокитена към мадам Злата: „Барим да дигнем байряк, па кой мине-замине, буюрсун, анадънму?" В тази светлина може да се разтълкува и разговорът между Кандов и поп Ставри от Базовия роман „Под игото" по повод човешките права на Милка Тодоричкина: „Как така свободна?Да си дигне ризата на прът ли?'

„Свободна жена" през Възраждането е тотално дискредитиран образ; „дигайте байраци да се освободим'1 е ключов мотив в рево­люционната поезия от последните подробски десетилетия, но мани-фестна женска лирика тип „Ваня Петкова" - „Куршуми в пясъка" няма как да се случи през XIX в.

На свой ред Анка, дъщерята на хаджи Коста, афектирано произ­нася от сцената: „Ако река аз да слушам баща си, тряба да си остана досущ дебела българка - простачка." И още: „Да зема аз нему да му мета, да му готвя, да му промивам като една слугиня. Да ма прощава негова милост; нямам време да му ставам робиня." Условността на вслушването, неприемането на аргументите на другия участник в разговора са преподчертани от силната реторическа позиция; нача­лото на фразата е обсебено от азовото „Ако слушам теб и момичето" на хаджи Коста и уж смекченото, разколебано Анкино „Ако река да слушам ..." Женската воля за субектност, за личностно себеосъщест-



10 Славейков, П. Р. Съчинения. Пълно събрание. Т. 6. С, 1982, с. 428.

11 Пелева, И. Възраждания. С, 1999, 35-90.

218


вяване, отказът от пасивност, от подчиняване на патриархалните императиви безапелационно са дискредитирани в последото действие на пиесата. Думите на озлочестеното момиче са доминирани от чув­ство за виновност и разкаяние за не-покорството, не-далновидност-та, не-слушането.

Липсата на автентична комуникация в патриархалното общество е факт. Отказът от диалог, от неговата преобразуваща роля, прова­лените усилия да се постигне съгласие дори по фундаментални въ­проси като бъдещето на децата взривяват привидно равното еже­дневие и съсъществуване в семейството. Динамиката на скандала зависи от механизмите на разобличението, от свалянето на маските и отказа от притворство. Женските персонажи на Добри Войников преназовават нещата. Герганиното „мен не тежи ми шетнята" е преформулирано от Анка и Злата като обиждащ, тежък слугинаж. Чашата на мълчанието е изпита; стремежът към хуманизиране на семейните отношения не се споделя от патриархалния българин; за балканеца европейският стандарт в бита е неприемлив, нежелан. Ре-торически и ценностно се поддържа дистанцията мъж/жена, мъжко/ женско. Разбира се, екстатичните и афектираните - манипулативно конструирани - женски гласове от българската възрожденска лите­ратура не изричат истината (ако знаем какво означава тази дума). Криворазбраното преосмисляне на женската позиция - особено при Анка и мадам Злата - е дебело курсивирано - с интонации, наивни и глуповати изцепки, фиксирани в ремарките. Евтин комизъм прозира в кухненското (махленско) философстване от типа: „Жената тряба да знай да лъже мъжа си; проста й оназ, дето казва правото" (репли­ката е на мадам Злата). Представата за комфортното битие-бит на европейката е прекалено ориенталска, трогателно наивна и излага­що консумативна: „Баща ви да беше вранцузин, како добре щяше да бъде - щяше да ми хване две-три хизмикерки, па аз щях да си гледам рахатя."

Мъжкото писане дискредитиращо вменява на жената (щото умът й бил слаб, както услужливо оглася патриархалните аксиоми баба Стойна) повтаряне-интериоризиране на чужди укори, отправяни на български адрес. Подигравчийското питане на хаджи Коста: „ Тебе баща ти вренецли беше?", мадам Злата парира настъпателно, остро и пристрастно с реторичен въпрос - едновременно тъжна констатация и горчиво разобличение: „Бащите ни като са били дебели българи, па

219


и ний да останем като тях простаци, тъй ли?... Како щеш казвай, /». мож спре сегашното, хе!"( с. 127).

Майката и дъщерята си позволяват лукса да са различни, раз-крепостени, да загърбят „едновремешното" и общоприетото; при тях ясно се наблюдава нарцистичната диалектика на огледалното отра­жение, самопознанието като идентификация в другостта12.

„Криворазбраната цивилизация" започва с разговор на роди­телите за ценностите, които управляват съвременния свят и българ­ското битие. Знаменателна, недопускаща пренебрегване или недо-виждане е обратността в твърденията на Бащата и Майката за жен­ските качества, притежаващи по-висока цена. Според хаджи Коста единствено, най-вече, главно домакинските сръчности имат непре­ходна стойност, красивостите са факултативни - подобно на момин-ството, те са до време (тук могат да се прибавят атрактивни текстови блокове от Петко-Славейковото писане по темата). Мадам Злата на­стоява върху „златното" покритие на хубавите, нежни ръце, лице, крака, върху чистотата и финеса, благородството (да не пропуснем забелязването, че различните ценностни и идентификационни оптики са явени в началните страници на текста, т. е. в първите минути сце­нично действие). Хаджи Коста говори в стила на архипатриархал-ното: „Бе хей, будала, хората не же гледат ней (на дъщерята - най-лична мома в града - б. а., К. Ст.) ръцете, краката, а же питат дали е изпечена на къщната работа, дали же я бъде за домашница, ана-дънму?" (с. 97). И все пак двете виждания се схождат в най-важното -по-скъпичко да бъде продадена щерката. Изречено по друг начин, нейното щастие-добруване зависи от купувача. Глобалният модел на патриархалното семейство държи сметка за бъдещи повинности спря­мо съпруг, свекърва, свекър, зълва (не съм сигурна в йерархизация-та) - сватовницата баба Стойна препоръчва Митьо като най-под­ходящ, достоен за предпочитане жених в града по един изключително откровен начин. Похвалите трогателно изричат-откриват изстрадана опитност: „Момчето е баш търговец... На негов кръст рожбата ви рахат ще стори. Защо че ше си бъде сама ступанка в къщата: няма нити свекърва, нити зълва да й се месят. Един баща... и той..." Мно­готочията бележат недоизказаността, неизречимостта на женските делнични тегоби в българското семейно живеене.

12 Кирова, М. Овчарчето в нас.-В: Шлагерният дискурс в литературата. В. Търново, 1999, с. 56.

220


Във възрожденската ни литература семейството е представено като йерархична структура, като форма на собственост на Мъжа над Жената и на двамата над децата им (по нашите географски ширини аксиологиите на Модерността трудно пробиват женското безправие-безвремие, еничарството не свършва и в епохата на постмодернизма). Патриархалното общество налага като културна норма тоталната не-свобода, определя зависимостта - морална, икономическа - на индивидуалните избори. Религията, семейството, парите са институ­ции на патриархалната власт, те бележат исторически сложили се форми на социалността у човека. Срещу неравенството възроптават поставените в позицията на онеправданост. Съпротивата на Майката е ценност за децата (отпратка към Каравеловата трактовка на про­блема ще обогати картината, отлагам я обаче за следващи занимания). Мадам Злата брани и себе си, и рожбите си от нападки и подигравки: „Като съм лошава, убий ма, па тогаз да земеш по-добра — една дебела българка, да ти шета каторобиня и да мълчи като риба." С чепатия си характер и остър език героинята сопнато, но точно формулира идеала на балканеца за съпруга. Ще вметна само, че в тази фраза епитетът „дебела" значи „красива" и артикулира чувството на пре­небрегната, недостатъчно обичана, неуважавана. И още - мотивът за „игнорентите" е доминантен във възрожденските трактовки на българското съизмерване, съревноваване с културнонапредналите нации. В „Криворазбраната цивилизация" пренебрегната е личност­та, пренебрегнати са българите - пренебрежението означава процес на цялостна деперсонализация. Пренебрегната е най-вече жената. Бащата агресивно манифестира властовата си позиция: „На таз къща вергията (данъка) аз плащам, аз буюрдисвам." Властовият ресурс на Мъжа в семейството може да бъде артикулирай и по друг, не по-малко заплашителен начин: „Ти си жена за напущане" (дядо Либен от Ка­равеловата повест „Българи от старо време" по повод на отказа на неговата съпруга да му налее поредната четвъртинка ракия).

Патриархалният модел лишава жената от възможност за активна изява в публичното пространство - тя остава зад стените на Дома, част от собствеността. Реториките и иконологиите, типични за пат­риархалния режим на общуване, са великолепно явени в цитираната повест на Любен Каравелов с „говорещо", рефериращо заглавие „Българи от старо време". Сложилите се - не само у нас - семейни отношения (дълговечни, непоклатими) подтикват момичето към пре-

221

страшаване да напусна Дома и да се запъти към свободата и щастието: „Адийо, бащина къща, адийо..." (Анка, „Криворазбраната цивилиза­ция"). Трагикомизмът на амбивалентните отъждествявания на жена­та, трагикомичното не-случване на българката-като-европейка са преекспонирани във възрожденската драматургия -към Войникавата комедия прибавяме пиесата от Тодор Пеев „Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания" (втората пиеса може да се прочете като ри-мейк на първата).



Женските идентификации през Възраждането за пръв път извеж­дат българката от позициите на предмодерното, тя отказва да се се-бевъзприема единствено в границите на голямото семейство, на рода, етноса. Книжнината от епохата конструира конфронтативни и имита-тивни версии за женско самоопределяне:

1. Несъгласна с битовите практики да бъде робиня, слугиня на Мъжа, непокорната жена, проектираща се в Другото място и Новото време (т. е. в цивилизоваността). Тя се определя чрез културната си идентичност и не приема ограниченията на националната. Анка афи­шира себеусетите си на не-българка, претендира за социален статус, присъден й от естеството: „Мене ми е отредено от натурата да стана мадама и да живея между цивилизованите" (с. 147). Момичето търси чрез брачен съюз да промени положението си. Скъпенето на кул­турната идентичност в екстремен вариант води до отричане на своето, до омраза към българското име: „Не ща да съм българка, защото няма по-долно нещо от българката" (с. 149). Интериоризирането на не-свои ценности, обгрижване на саморъчно произведена - но по моден журнал, по цивилизационни еталони, пред огледалото - ев-ропейскост, себелюбуването не превръщат българката в „съща фран­цузойка". Неконтролираният от безспорен авторитет обмен на зна­ния, трансферът на не-универсални стойности правят наивната, засле­пена, самонадеяна девойка лесна плячка. (Темата за ловуването на мосюто не е случайно въведена във финала на пиесата.)

Избраното именуване „конфронтативна версия" за женското са­моопределяне е точно, ясно само в една своя част - то акцентира от­каза от българското, бягството от собствената идентичност, неприе-мане на всекидневието като жизнена позиция, неподвластностга на бита, на патриархалните норми (и Анка, и Злата, и Лина от „Фудулес­ку" адмирират свободната воля, облажават Другото битие на евро­пейската жена, маркират някаква рефлексия на едно вече модерно

222


съзнание). Но точно тук зейва пропастта между природа и култура, релефно е явено фундаменталното несъответствие между воля за културна еманципираност и условия на живот. Натурата доминира -опора-упование са външното, физическите дадености, красивостта; липсва прозорливост за същинските стойности, имитира се другост и различие. Възторзите от новата рокля („Досущ друга та показва ") радостта от преобличането, изговарящо жената като различна, скъсала със старото битие и със своята вкорененост, тук („Иди речи, че си българка. Де! Никак... изляна, изкована вранцузойка" - с. 99) откровено отвеждат към имитацията („сякаш че си дошла от Авро-пата"; „каквото види по джурнала, направя го тъпкъсъ"). Влюбе-ността (в европейското) е идентифициране на желание, активността по посока на вписване в избраната роля е импулс за отстояване на интимно-личното, воля за себеовладяване, за тръгване-запътеност към Свободата, Красотата, Щастието.

Възраждането е фундирано върху подражанието като практика на себе си. Клишираното поведение е социалнозначимо, насърчавано, приветствано. Следва се примерът на предците - според изискванията и нормите на патриархалния морал; на божиите угодници - според християнския. Стриктното придържане към двата изпитани поведен-чески модела обещава благополучие и благочестие. Европейският културен модел е висок образец, ориентиращ колективните усилия на българския човек за напредък и еманципация. Отнесена към пуб­лично обсъжданата женска воля за просперитет, европейскостта най-често придобива трагикомични измерения. Недостигът на собствен опит активира, но и убива положителната енергия. Увеличеният брой модели на поведение объркват, разлюляват ценностната парадигма. Европейската не-слученост на българката преди Освобождението на­зидателно се обговаря и опримерява чрез поучителни „живи фактове" и фикционални сюжети.

Окарикатурен, негативизиран образ на псевдоцивилизованата българска жена се тиражира интензивно чрез драми, повести, лири­чески творби, публицистични текстове, фейлетони -все жанрови фор­ми с доказана, несъмнена въздействена сила.

2. Възрожденската литература съгражда и лансира образи - об­разци на българската женска образцовост. Например в белетрис­тиката (Любен Каравелов, Илия Блъсков) откриваме отчайващо консервативни версии за „високите" достойнства на патриархална-

223

та жена (покорство, хрисимост, услужливост, работливост и т. н ). Добри Войников, Георги Раковски и други автори натъртено говор: и за владетелската образцовост на българските царици. Дисциплк ниращият принцип на представяне на жената е доминантен в предос-вобожденската книжнина. Българката присъства като манипулируем обект и/или манипулативно конструиран субект.



Инструменталните употреби на женския глас, боравенето с него в мъжките текстове (визирам канонични за възрожденската ни лите­ратура творби на Петко Славейков, Райко Жинзифов, Добри Вой­ников, Любен Каравелов) са откровено идеологически прицелени. Националният идеологически модел не толерира мълчанието. Въз­раждането пре-открива привилегията на Гласа, на живото слово. Стихът „Пък ще си викна песента" може да се изведе като мото на Ботевата и на значителна част от възрожденската текстовост. Мъл­чанието - включително женското - се тълкува като знак за тотална обезличеност и онеправданост (индивидуална и общностна); то не е практика на себе си, а позорящо себезачеркване. Изречената мъка, викнатата песен, издигнатият глас са нацелени да освободят душата на българския човек от робските травматизми, проектирани са да „съберат" и инструктират разпиляното, разнолико обществено тяло. Днешното блуждаене, реене, дезинтегриране на българското, в част­ност днешната попиляност и разтерзаност на женското доказват наи-витета на възрожденските (нима само възрожденски?) вери в силата на словото. Безспорно победа удържа словото на силата, но това е проект и на Българското възраждане.

Пишещият мъж през тази сублимна епоха започва да диктува на жената какво трябва да изрече, на какво да приглася, какви песни да

пее.

„Запей и ти песен такава"



Карамфила Стефанова, една от малкото възрожденски поетеси, отявлено пише под диктовка на идеологемите. Запяването на жената, проговарянето на българката в публичното пространство се случва след/чрез усвояване на литературните езици на авторитетните, на Ве­ликите синове на майка България. Поетесата от Тулча отправя реп­лики към Димитър Великсин, започва да обменя с изкусния поет (на Христо Ботев приписват изказването „Великсин е поет по изкуство,

224


аз съм поет по душа") лирически послания, включвайки се в разговора за опазване на националната идентичност на жената. Стихотворе­нието „Българка съм!"13 с удивителна в заглавието може да се въз­приеме като патетично себеизкрещяване, което все пак не е равно на автентично себеизричане, на интимно самоопределяне. Към познатия чинтуловски „глас голям", към всички емблематични гласове, които „гърмят и тътнат" в социокултурното пространство на Възраж­дането, се прибавя един женски:

Докато аз живея деня, нощя секи час, с радост всегда ще да пея, сестри: „Българка съм аз!"

И на последния мой час, кат ми са строши лира, ще надам гръмовити глас: че Българка умира!

(Читалище, 1875, №2)

Един от най-популярните сонети на Димитър Великсин прово­кира Карамфила Стефанова да проговори-отвърне с агресивно ин­тонирани стихотворения, първото от които, озаглавено „На модата", е обърнато към целия корпус от разножанрови тематизации на ак­туалния проблем. Игровата писмовна връзка Виликсин-Карамфила Стефанова е изключително любопитна, тя си е чиста находка, за нея трябва да се пише по-обстойно (и по понятни причини) другаде. Тук ще посоча само синтактичността между отделни творби и най-вече послушната женска рецитация на патриархалните постулати. Сонетът на Великсин, предназначен и за идеологическо потребяване, е писан по конкретен повод, публично е обърнат към девойка, на която „се пада" да чуе тежки упреци, оформени като предупредителни тиради:

Твърдоглава си, девице, нъ и аз съм твърдоглав; Аз ти казвам, че е гнусно да ся цапаш със белило, Ти по-много ставаш маска и нравствено плашило: Сега остава да видим кой от е по-курав.



13 Българска възрожденска поезия. С, 1980, 460-461 и сл. Всички цитати от Димитър Великсин и Карамфила Стефанова са по това издание.

225


Ти не щеш да разумееш, че е смешно за мома, Ученичка колко-годе, със белило да ся маже, И с толкоз фалшиво лице пред светът да ся покаже: Знак, че в нея е фалшива и душевната страна...

Аз пък, като твой Петрарка, ще я карам със сонети, Дорде веч голям и малък стигне всяк да ся усети И познай каква е стока мойта Лаура .. .уви!

Тогаз, кат страстта ти нижна тя направи веч Джорджина, Ще ся убедиш, но късно, Мадмоазель... (дали й Гергина?) Че кангрената от рано е добре да ся гори!

Браила, 2 окт. 1868 г. (след срещанието) (Дунавска зора, 1868, № 44)

След седем години от страниците на сп. „Училище" не наречената с фиктивно име лекомислена девойка Гергина-Джорджина, а увен­чаната (венценосна?) поетеса с име на цвете демонстрира чрез лири­ческо писмо, адресирано до анонимен обожател (какви етимологики златно-пурпурни, какво желязно съвпадение за набавяне на смиели!), че урокът, преподаден от българския Петрарка-Ювенал, е добре ус­воен. Наличието на ехо-въздействие е несъмнено, безспорно, очебий-но днес и вероятно с висока степен на чуваемост в собственото си времепространство14. Съветите към и обясненията с настоятелния уха-жор-съблазнител преминават в категорично самоопределяне и гра-дене на автопортрет според тогавашните виждания за красивост и женска добродетелност:

КЪМ


Ох, недей ма толкоз мами,

Затвори си сърцето,

Че завиждат безброй дами

С боя по лицето.

Съм Българка аз дебела,

Нямам титла „Контесса",



14 Блъсковото списание „Училище" е насочено към пределно широка читател­ска аудитория и е добре прието сред различни кръгове. Съхранена е солидна до­кументация за рецепцията на отделните книжки и текстове.

226


Не знам да носа капела

С дупчана завеса.

Не е за мен тоз фистан,

Нит съм за ръкавици,

Имам си аз изтъкан,

Язък за твоите парици.

Иди си с богом, мой любезни,

Бохча си земни назад...

(Българска възрожденска поезия. С, 1980, с. 462)

Смисловият обмен със сонета на Великсин и близки по послание нему текстове е умело курсивиран (дали да не заменя наречието за начин „умело", което в случая е художествено определение на гла-голното действие с „неизтънчено", „непрефинено" или нещо от това синонимно гнездо?). Стихът „Съм Българка аз дебела" си иска де­тайлен анализ. Пишещата директно за-явява позиция в дебата да бъ­деш или да имаш, тя буквално казва: „Си искам (харесвам) приемам безусловно живота." „Твърдоглавата девица" споделящо отговаря -насаме с всички!, - че като дебелоглава българка се придържа удо-волствено и всеотдайно към етикета на патриархалността, смътно долавяща, че притежанието, имането на всичко може да доведе до загуба на себе си, на собствената самоличност. Сблъсъкът модерно-традиционно е решен в посока на отказ от прелъстяващото ново/чуж­до, което все пак ласкае самочувствието на предпочетената пред лъскавите, цивилизовани госпожи и госпожици. Жестът с върнатите, неприети дарове кореспондира с преосмисления през XX в. модел „да имаш", който зачертава самодостатъчността, заплашва със, тлас­ка към самоунищожение... Галантният кавалер, прозорливоразкон-спириран, привидян с помощта на литературните и житейските уроци като Мефистофел, не като Кръстител, трябва да бъде покорен от си­лата на жената - а тази сила се корени в неуловимостта, изплъзване-то, предпазливостта; ухажваната, прелъстяваната агресивно се себе-изрича-саморазкрива в битийния модус съм - Българка преди всич­ко... „Мамина мила Гергана"...

Режисираните случвания и действителните изяви на женски гла­сове в българската възрожденска литература потвърждават банал­ната истина - в патриархалната култура на жената е отнета или най-малкото силно е ограничена възможността да изрича съкровености

227


в публичното пространство: то е моделирано и доминирано от високи идеологеми.

Възрожденските политики на представяне на женското, конст­руирането на женска идентичност имат утилитарна насоченост - във време на исторически разлом да съградят и стабилизират самочув­ствието, себелюбието, самомнението на българката, да й вменят не­отклонно да се вписва в традиционни женски роли (да обслужва Мъжа, Дома, Сина) като залог за оцеляване на Семейството. То все още е висша ценност, която не се конфронтира с националната док­трина; обратното е вярно - националните проблеми се визират-ре-шават чрез семейните, респективно семейните се осмислят-репрезен-тират чрез националните.

Ще си позволя за финал закачка с постмодерното писане („Но­вото гробище в душата ми", „Под игото") Щом Ботев и Вазов дават ключ за прочит на днешната ни менталност, да пробваме тълкуване на Миналото с помощта на гласове от нашето съвремие - по мъжки силни и властни или женствено красиви:

Воеводката Беца подоява

свидното свое арапче

и хем пее, хем плаче:

„Понякога съм бяла и добра,

как рядко ми се случва да съм бяла."

Естетиката на колажа допуска подобни навързвания, нацелени да ескалират търсените внушения и визията. Българката през Възраж­дането не се идентифицира, никъде не е обговаряна като майка на черен Арапин - „както си беше, тъй си е". Дори шлагерно интонирани, стиховете на Петя Дубарова едва ли биха извикали интелектуално съпричастие или масови възторзи през онази величава епоха. Инте­лектуалният елит на Българското възраждане е тотално мъжки, той очаква, изисква от жената всякога да бъде бяла и добра, да си е винаги песеннокрасивата българка, която категорично и жертвоготовно от­казва бяла ханъма да стане и която знае, предупредена е, че престру-ването накокона, мадама (на гъркиня, французойка, европейка) стру­ва скъпо. Възрожденската словесност об-явява цената на мъжките престорвания и на женските преструвки като изключително висока, равностойна на отродяване от своето.

Смисловата верига род-етос-етнос преди Освобождението пер­фидно и перфектно сплита проблемни възли, които си струва да раз­вързваме, обмисляме, обглеждаме. Нали някои от тях са неразсечени до днес.

Във времена, когато „цветът на нацията" (високообразованите българи) и нашата „златна надежда" - младежта - поголовно и от­чаяно се запътиха към чужбина, хит стана песен по текста на Петко-Славейковата поема „Изворът на Белоногата". Не „голият глас" на Тончо-Жечевата майка, а великолепно изпълнение на народната певица Бинка Добрева чрез радиостанции и телевизионни канали случи някаква „голота" на колективните идентификации.- „Стамбул, е, аго, за мене тука, дето съм родена..." Според Найден Геров едно от речниковите значения на прилагателното „гол" е чист, без при­меси: „голо злато, гола вода - само злато, само вода". Колективните идентификации (по религиозен, етнически, социален, полов, възрас­тов, образователен и т. н. признак) са манипулативни и фалшиви, те са гола лъжа - „чиста, брадата" (пак според Геровия речник).

„Изворът на грозно-хубавите и белоногите" не пресъхва, неговата жива вода напоява и освежава колективните наши идентификации. Златни и железни.




228

229


THEORY ACROSS BOUNDARIES: INTRODUCTION TO GENDER STUDIES

(Abstract)

СЪДЪРЖАНИЕ


This collection of essays surveys various gender issues, drawing upon a wide range of viewpoints. Gender theory is situated and represented at the crossroads of a variety of disciplines that have triggered its development, such as linguistics, psychoanalysis, history, sociology, literary criticism, cultural studies. At the same time the book traces how these more traditional fields of knowledge have been influenced and invigorated by developments in gender studies. The extensive bibliography lists that follow each article enable readers to further deepen their understanding of gender studies and their awareness of its social, political and theoretical aspects.

The contributors are Bulgarian academics who teach in the respective areas in the humanities and are committed to enhancing a greater gender awareness in Bulgarian academia and culture as a whole.

230
Увод/5

Корнелия Славова

Споровете за рода (gender) - значения, употреби, преводи / 8



Красимира Даскалова

История на жените, феминизъм и рамките на тяхното осмисляне / 28



Татяна Стойчева

Род и национализъм / 59



Татяна Коцева

Равенство, различие, различия - продължаващият феминистки дебат / 91



Ралица Мухарска Роди език/105

Корнелия Славова

Родът в литературната теория и критика /121



Милена Кирова Психоанализата пише рода /149

Амелия Личева

Теоретизация върху женския глас: философия и основания /169



Милена Кирова

Удоволствието от удоволствието или „ женският" еротизъм като парадигма

на постмодерното знание /183

Емилия Дворянова Отказаното удоволствие /193

Котя Станева

Колажът като интерпретация: женски идентификации през Българското

възраждане / 207

Резюме на английски език / 230



CONTENTS

Introduction / 5



Kornelia Slavova

The Debates Surrounding the Usage, Meanings and Translations of "Gender" / 8



Krasimira Daskalova

Women's History, Feminism and Frames of Interpretation / 28



Tatyana Stoicheva

Gender and Nationalism / 59



Tatyana Kotzeva

Equality versus Difference(s): The Ongoing Feminist Debate /91



Ralitsa Muharska Gender and Language /105

Kornelia Slavova

Gender in Literary Theory and Criticism /121



Milena Kirova

Psychoanalysis Writes Gender /149



Amelia Licheva

Theorising the Female Voice: Philosophy and Justification /169



Milena Kirova

The Pleasure Deriving from Pleasure or "Female" Eroticism as a Paradigm of Post­modern Knowledge /183



Emilia Dvoryanova Pleasure Denied/193

Katya Staneva

Collage as Interpretation: Women's Identifications During the Bulgarian Revi­val / 207



Abstract / 230
Каталог: wp-content -> uploads -> 2010
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> 7 клас отговори на теста
2010 -> Закон за ветеринарномедицинската дейност /извадка/ в сила от 02. 05. 2006 г
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас дванадесето състезание по математика
2010 -> Закон за здравето /извадка/ в сила от 01. 01. 2005 г
2010 -> Закон за радиото и телевизията /извадка/ Отразена деноминацията от 07. 1999 г
2010 -> Закон за храните /извадка
2010 -> Регионален инспекторат по образованието – бургас съюз на математиците в българия – секция бургас десето състезание по математика
2010 -> Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите /извадка/ в сила от 03. 10. 1999 г. Отразена деноминацията от 05. 07. 1999 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница