Комерсиалните медии и бягството от свободата Юрий Проданов

Commercial media and the escape from freedom

През 1891 г. в Лондон се появява тънка книжка с неопределен цвят, клонящ към розово. Името на автора, изписано на титулната страница предполага огромен интерес към съдържанието и. В същото време прави впечатление, че нито едно лондонско издателство не е ангажирало името си с поменатата брошура, въпреки сигурния огромен интерес към нея. На титулната страница е изписано безличното „privately printed”, което в превод напълно съответства на популярното и днес „самиздат”. Всъщност, още названието на самата книжка обяснява защо получилият вече огромна популярност автор Оскар Уайлд не ангажира издание с публикуването на текста си.

„Душата на човек при социализма” (The Soul of Man under Socialism) се появява в години, определени по-късно като разломни в световната история. Начинът, по който си отива едно столетие е фиксиран в умонастроенията и духа на Fin de siècle – страх и надежди, съчетаващи се ведно. Както ще стане ясно по-късно – страховете се били по-оправдани от надеждите. В този смисъл текстът на Уайлд е по-скоро позитивен в очакванията си за бъдещето. Без пряко да акцентира върху това, тя предусеща и предвижда големите социални промени на новото столетие, деструкцията на привидно устойчиви обществени отношения, важни размествания на социални нива, новата обществена роля на големи социални групи. Става дума, разбира се, и за ключовата съпричастност на медиите във всичко това.

В есето си „Кеведо” Борхес казва: „Няма писател със световна слава, който да не е изсякъл някакъв символ” (Борхес 2011: 217). В поменатото есе на Оскар Уайлд едва ли можем да говорим за присъствието на подобни символи. Те ще бъдат „изсечени” в други негови текстове¹, но четящият не може да не се впечатли от присъствието на няколко визионерски тези, които ще бъдат реализирани и развити по-късно и по-пространно в изследвания, донесли признание на своите автори. Като например изводът: „Така, че човекът постепенно е започнал да вярва, че най-важното нещо е да имаш, докато всъщност най-важното нещо е да бъдеш.” (Уайлд 2009: 168) Оказва се, тезисен извод-хипотеза, който ще бъде развит в цялостно изследване едва през 1976 г. в популярното „Да имаш или да бъдеш” на Ерих Фром. И не само това – не може да не предизвика интерес фактът, че друг, много по-популярен текст на Фром „Бягство от свободата” изглежда също по някакъв начин инспириран от разсъждения на Уайлд, звучащи ето така: „...робите бяха свободни да умрат от глад, което накара много от тях да съжаляват за премахването на собственото им потисничество” (Уайлд 2009: 166).

Когато към посочените дотук тематични припокривания, добавим и гениалното предупреждение на утвърдения вече писател за опасностите от така наречения от него „авторитарен социализъм” (едва ли някой по това време може да си представи толкова централизирана изпълнителна власт, а терминът „тоталитаризъм” още липсва), който по думите му ще доведе до „много по-ужасно състояние”, обобщенията идват сами. В останалия встрани от славата на литературните му произведения текст, внимателното око ще открие тезисно изброени най-големите бъдещи опасности пред човечеството. Всичките сбъднати впоследствие.

Но ако социалните прогнози на Уайлд предвиждат събития, които ще произтичат десетилетия след неговата смърт, то едно предупреждение присъства по особено драматичен начин. Необикновеният в своята експресивност анализ, който писателят прави на медиите и журналистите, както и на начините, по които те действат, само няколко години по-късно ще се потвърдят в пълна степен върху него самия. Присъдата от две години затвор от 1895 г. за нарушаване на добрите обществени нрави и за „възмутителна проява на неприличие с друг мъж” на практика „убива” един от най големите писатели в световната литературна история. Самият процес обаче е съпроводен с медийна шумотевица, в която публичният авторитет на Оскар Уайлд е сринат. Медиите се превръщат в инструмент за инквизиране и физическо унищожаване, за което Уайлд е предупредил преди четири години: „Трябва да проклинаме мига, в който хората са открили, че перото е по-добро оръжие от павето и може да бъде по-опасно от тухлата. Тогава те са се впуснали да търсят журналиста, намерили са го и са го направили свой предан и добре платен слуга. (...) В миналото хората са имали машината за разпъване. Сега имат машината за печатане на вестници.(...) Някой, мисля че беше Едмънд Бърк, нарече пресата четвърта власт. Несъмнено това бе вярно тогава. Но в момента пресата е единствената власт (к.м. – Ю.П.). Тя изяде другите три.” (Уайлд 2009: 189-190).

Няма съмнение, че подобно определение, назоваващо медиите „единствена власт” в момент, в който електронните медии (радио и телевизия) все още не са се появили, а технологичният информационен бум на Мрежата ще се случи точно след 100 години, изглежда пресилено за времето си. Именно това обаче потвърждава изказаната дотук вече теза, че в своето есе Оскар Уайлд е предвидил и посочил някои от най-важните обществено-икономически тенденции пред човечеството през следващия век.

Колкото до функцията на медиите, съотношението им с формите на власт, както и определянето им като форма на власт трябва да се посочи, че в класическата систематизация на трите власти две от тях се определят като производни на политическата власт (законодателна и изпълнителна). Към тези три власти в хуманитаристиката на съвременните демократични общества се добавят още две – икономическата и медийната (Тодоров 2013: 155). Важното е, че при тази новосформирана „петица” най-динамична е връзката между политическата (в двете си проявления) и медийната власт, при което вече се отчита видимото преимущество на медиите. Това личи в не една констатации, като тази на професора по емпирични изследвания на комуникацията Ханс Матиас Кеплингер: „ Основната причина се състои в едно незабележимо преместване на властта от политиката към медиите. В началото на 70-те години елитите в политиката и медиите единодушно застъпваха мнението, че политиката има повече власт от медиите. Четиридесет години по-късно депутатите в Бундестага и кореспондентите в столицата споделят единодушно мнението, че медиите имат по-голямо влияние върху политиката, отколкото политиката върху медиите (к.м. – Ю.П.). (Кеплингер 2009). Сигурно и поради тази причина според Кеплингер много журналисти надценяват себе си и имат собствени властови фантазии.²

Когато в средата на XX век издателството на университета в Илинойс публикува „Четири теории за печата” с трима съавтори на корицата³, се поставя началото на академичното теоретично осмисляне на журналистиката като особена дейност, осъществявана в ключовата си обвързаност с формите на държавно-обществено устройство. От този момент, та досега, всички теоретични модели стъпват върху този подход, отчитайки на първо място как функционират административните (законови, нормативни, институционални) форми на контрол върху медиите. Ако на единия край на скалата, отчитаща пълната степен на административната намеса, може да бъде разположена така наречената Съветска комунистическа (тоталитарна) теория, а на другата Теорията за медиите на свободната воля (либертарианска), то всичко разположено между тях е опит дескриптивно да се опишат и прилежно да се систематизират всички възможни модели за институционално въздействие върху процеса на функциониране на медиите. Една задача в същността си неблагодарна, като се има предвид колко разнообразни могат да бъдат формите на държавно управление, свързани със спецификите на националната държавна политика, етнокултурните фактори, равнището на масовата образованост и материалната култура.Но от друга страна зоната между медийния тоталитаризъм и медийното либертарианство е зона на възможности, зона на потенциални избори между „свободняшкия хаос и догматичния ред” по израза на Цветан Тодоров. Тъй като параметрите на този избор могат да бъдат трудно описани и посочени в своето практическо многообразие, то в хипотетичен план той може да бъде определен като „относителна свобода на изразяване с оглед на обстоятелствата, на начина на изразяване, на идентичността на изразяващия се или на описващия неговите думи” (Тодоров 2013: 157).

Не е странно, че начинът, по който функционират медиите в държавите с тоталитарни режими, може да бъде най-точно и ясно описан. В ситуация на всеобщ регламент, йерархична организация на обществото, непазарни механизми във всички сфери на икономиката, опростяване на медийния ландшафт през централизирано планиране, и всеобщ идеологически контрол върху информацията, е напълно ясно „кой кой е” в областта на медиите. По отношение на свободата на словото и възможностите за изразяване институтът на идеологическата цензура като информационен филтър е също ясен и видим (тук не става дума за невидимите ограничения на личната автоцензура, които са следствие от пълната прозрачност на личния живот). Това е ясната цензура на мълчанието, на премълчаването, на безотказно действащият във всички общества принцип, че факт, който не е стигнал до медиите, на практика не се е случил.

Говорейки за формите на цензура в медиите, а следователно и върху публичната информация, в своето есе „Велени и тишина” Умберто Еко обръща внимание върху на пръв поглед неочаквания факт, че при либертарианския медиен модел също действа могъщ цензурен механизъм (Еко 2011: 124-135). Въпреки, че либертарианството (във всички проявления на обществения живот) носи дори в наименованието си терминологичната претенция за свобода и липса на ограничения. Защо се получава така, че в общества, поставили на първо място в системата от ценности свободата на словото и свободата на личното изразяване, се задейства могъщ неинституционален цензурен механизъм? Защо след добре познатата тоталитарна „цензура на мълчанието” на другия полюс се появява невидимата „цензура на шума”?

Част от обществените парадокси са свързани с принципното положение, че много често добри намерения водят до трагични резултати. И обратно. Например, една от проявите на тотален контрол върху информацията при тоталитарните общества е липсата на негативни новини, свързани с отклонения в поведението. По този повод в цитираното по-горе есе Умберто Еко отбелязва: „Фашизмът разбра (както по принцип разбират всички диктатури), че отклоненията в поведенията се окуражават от факта, че медиите говорят за тях.” (Еко 2011: 126). Логичен извод, но водещ до смущаващи констатации за следствията, произтичащи от факта, че при медиите на свободния пазар криминалните и скандални новини са винаги водещи.

Като част от тези обществени парадокси може да се окаже и раждането на либертарианската „цензура на шума”. Тя е резултат от дълъг процес по утвърждаване в света на медиите на основния принцип на либертарианството, който поставя на първо място пазара и свободната конкуренция като основни регулатори на случващото се. И последствията от това са много, но най-важната от тях е изключителното усложняване и насищане на медийната среда – либералните законови норми и пълната липса на административни ограничения при създаването на медии води единствено до умножаването на броя им. Тази тенденция се засилва изключително от настъплението на технологичните иновации в областта на средствата за пренос на информация и появата на медиите, базирани в Интернет. До последните две десетилетия на изминалото столетие ограничителна роля в медийния сектор все още играе и финансовият фактор – технологиите са скъпи и по този начин трудно достъпни, а откриването на медия е свързано със сериозни инвестиции и добре изписан бизнесплан.

На практика пълната липса на първоначална инвестиция при он-лайн медиите и превръщането на специализираното оборудване (диктофони и камери, монтажни маси за звук и картина, апаратури за пренос на сигнал) в стока за масово потребление с постоянно понижаваща се цена, направи възможно странното връщане на сякаш завинаги изчезналия в историята „човек-медия”⁴. В рамките на по малко от две десетилетия медийната среда (и в аспекта на националните пазари, и в глобален аспект) се промени и усложни до неузнаваемост в резултат на „медиографски взрив”⁵. Това доведе и до появата на явления като социалните медии и гражданската журналистика, които станаха последен щрих в напълно усложнената и неясна информационна картина.

Пазарните принципи при медиите на свободната воля на първо време благоприятстват засилването на информационния елемент – новината се превръща в стока, а медиите продават новини. Действието на две срещуположни тенденции, обаче ще се окаже решаващо за всеобща промяна в медийните политики, която може да се опише като преход от „инфо” (новини) към „ентъртейнмънт” (развлечение) до „инфотейнмънт” (новини през развлечението). Първата е масовизирането на аудиториите, предизвикано от всеобщата образователна система от една страна и облекчената достъпност до медиите (понижаване на цените на печатните медии, а по-късно на радиоапаратите и телевизионните приемници⁶). Втората е превръщането на информацията от луксозна и трудно достъпна стока до стока за масова консумация, което (както и при всички стоки с подобна употреба) рязко намалява качеството и. Пряк резултат от тази тенденция е, че медиите постепенно започват да абдикират от две от основните си функции (да образоват и информират) – и изпълняват предимно третата – да развличат. Факторът „ниска цена” на практика преформатира стандартите за структуриране на медийно съдържание. По този повод професорът по виртуална култура в университета в Ню Йорк Дъглас Рушкоф казва: „Ниската цена на видеопродукциите и нарасналият брой телевизионни канали породиха безброй таблоидни канали (к.м. – Ю.П.). Подобно на своите печатни двойници, те излъчваха материали, каквито по-сериозните новинарски агенции биха премълчали – което пък на свой ред създаде цяла нова система от журналистически стандарти (к.м. – Ю.П.) и отприщи използването на алтернативни източници и средства на информация.” (Рушкоф 2003: 11)

Изследването на Ерих Фром „Бягство от свободата” несъмнено е инспирирано от драматичните социални и политически поуки от първата половина на XX век, свързани с авторитарни режими (Италия, Германия), трансформиращи се (СССР) във фактически тоталитарни форми на държавно управление. Но въпросите за личния отказ от самостоятелност, възможност за проява на индивидуална воля и вземане на решения, като предпоставки за идването на авторитарните и тоталитарни режими Фром търси във факторите, довели до обезличаването на личността – икономиката на тейлъризма⁷, несигурността между двете световни войни, изразяваща се в травматични спомени за случилото се от една страна и огромна структурна безработица от друга. В аспекта на медиите не трябва да се пренебрегва фактът, че точно това са десетилетията на налагането на модерните електронни медии (радиото) и киното (документалния кинопреглед със звук и картина). Неслучайно точно авторитарните режими в Германия и СССР превръщат медиите в мощен инструмент на идеологическа пропаганда.⁸

В резултат на всичко това се пораждат и трите етапа - „механизми за бягство от свободата” според Фром. Те са, че авторитаризмът като форма на обществена организация и деструктивизмът, като тенденция на разпад на социални, съсловни, семейни и други колективни форми на общ живот са важни фактори. Така се стига до индивидуалния личностен избор на автоматично подчинение и самоограничение и прехвърлянето на персоналната отговорност за собствения живот – свободата да избираш и вземаш решения – към някой друг. (Фром 1992: 112-167)

Любопитно е, че тази постановка от своя страна кореспондира с ключови места от изследванията на Алвин Тофлър, а именно с така наречената хетерогенност на Третата вълна. Този термин е от синонимен ред с понятията „постиндустриално общество” и „информационно общество”.

Решаващата роля на медиите в това глобално общество определя и важното им развитие в две посоки. Първата е в налагането и формирането на публични образи, обсебващи вниманието и доверието на аудиториите – нова форма на „медиен авторитаризъм”. Факт е, че медиите бързо създават (и рушат) персонални авторитети. Политическите кариери (и всички други) все повече започват да се случват през медиите, а веднъж вече случили се по този начин, политиците започват да използват медиите като платформа за упражняването на политическата власт (законодателна и изпълнителна). Разсъждавайки върху този феномен, Умберто Еко въвежда терминът „телекрация” (власт на телевизията), имайки предвид използването от страна на Силвио Берлускони в качеството му на премиер на телевизионния екран за обявяването на управленски решения и последователното неглижиране на италианския сенат⁹.

Втората посока, в която действат медиите е в настъпателното „фрагментиране” на обществото, посредством налагането на дискурс на перманентна конфликтност от една страна и чрез сегментиране на информация при прехода от политематично медийно съдържание към специализирано или монотематично.

Комерсиалните медии по принцип извеждат конфликта (скандала) като водещ в структурирането на медийното съдържание. Това е странна трансформация за пренос на чисто икономическата представа за конкуренцията в производството на стоки и услуги в зоната на „производството” на информация. Презумпцията, че представянето на случващото се в обществото като сблъсък (състезание) привлича интереса на привърженици на двете противоположни тези (политически, икономически, културни, социални и т.н.) и така разширява аудиторията, на практика доминиращо определя медийните формати.¹⁰ Страниците на печатните медии се оформят често на базата на две противоположни мнения (графично оформени), в радио или телевизионното студио се канят гости с диаметрално противоположни възгледи¹¹. Подобен подход се обяснява и оправдава с професионалния принцип за другата гледна точка и втория независим източник. Но това е само привидно – независимо от темата на публикацията или предаването, става дума за преднамерено търсена конфликтна ситуация. Пряк резултат от подобна медийна политика обаче е пренасянето на поменатата конфронтация в обществото – все по трудно се постигат състояние на консенсус, съгласие, обединение на обществото около програми, цели, ценности.

Социумът се фрагментира и в резултат на тази общоприета медийна стратегия, но и в резултат на още нещо. Това е нарастващият брой на медиите, вследствие на информационната и технологична революция, навлизането на националните медийни пазари на глобални медии, появата на множество медии със строго профилирано и специфично съдържание, налагането на интернетсредата като медийна платформа. Така огромните вестникарски тиражи, телевизионни и радио аудитории започват да се раздробяват и е все по-трудно едно послание да достигне до повече адресати по един комуникационен (медиен) канал.

От една страна това изглежда добре от гледна точка на факта, че медиите по-трудно могат да манипулират и формират преобладаващо обществено мнение в една посока, което пък да маргинализира и потиска всяко особено (лично) мнение. Факт е, че по този механизъм тоталитарните режими, недопускайки медийния плурализъм, на практика безпрепятствено „обработват” масовото съзнание и представи. Но от друга страна това възпрепятства възможността важни от гледна точка на обществения интерес информации, послания, ценности да достигат до критичен брой адресати на информация. Това е именно споменатата вече „цензура на шума”, за която говори Умберто Еко. В какафоничната полифония от медийна информация, важното остава нечуто. Същината на проблема тук е, че медийната какафония се представя за плурализъм на мненията, което по принцип е основна ценност за всяко демократично общество. На преден план излиза аргументът, че всичко е позволено за казване и показване, защото именно това е свободата на словото и правото на изразяване – неприкосновено право на индивида. И именно в това се състои парадоксът, към който насочва вниманието си Цветан Тодоров. Не е ясно как (а навярно и невъзможно) свободата на изразяване може да се превърне в обща основа на всички демократични ценности. Нещо повече – в своята пълна доминация свободата на изразяване може да се превърне в ерозиращ фактор по отношение на желанието на общността да създава и следва някаква система от ценности – факт, който чрез наличността си във всички времена от човешкото развитие е имал стабилизиращи социални функции: „Всяко общество има нуждата да следва основни ценности; тяхното заместване с „имам правото да кажа каквото пожелая”, не е достатъчно за живота с другите... По всичко личи, че правото да се откажем от определени правила, не може да бъде единственото, което да организира живота на колектива! „Забранено е да се забранява”, звучи добре, но никое общество не би могло да следва подобен девиз (к.м. – Ю.П.). (Тодоров 2013: 157)

Резултатите от подобни констатации идват от две различни посоки, но стигат до една обща крайна точка. Дехуманизацията на индивида и структурирането на индивидуалния житейски път по логиката на икономиката на производството и пазара (управлението на обществото като фирма) от една страна и невъзможността от временен стабилитет по отношение на система от споделени ценности и авторитети¹² тласкат отделната личност в частност и обществото като цяло към ситуация, която Фром определя така: „Хората не умират спокойно от гладна смърт. Те не умират спокойно и от духовна нищета. Ако гледаме на икономическите потребности само от гледна точка на „нормалния” човек и не съзрем неосъзнатите страдания на обикновения, автоматизиран наш съвременник, не ще открием опасността, застрашаваща хуманната основа на днешното общество, готовността да се приеме всякаква идеология, всякакъв лидер, стига само да дава силни усещания¹³, (к.м. – Ю.П.) да предлага политическа структура и символи, които уж дават смисъл и значение на живота на личността.” (Фром 1992: 206)

По този начин се доказва, че една теза, родена в разлома на 20-ти век и повлияна от доминацията на авторитарните и тоталитарни режими на столетието (които успешно използват медиите за постигане на целите си) се оказва по своеобразен начин прогностична. Авторитаризмът и тоталитаризмът като политически системи изглеждат архаични и отминали в историята, но още са напълно възможни в резултат от наличието на;

• 
  неконтролирания поток от свърхинформация,
  
• 
  невъзможността от налагането на устойчива дори и за кратък период от време система на споделени ценности,
  
• 
  разбирането, структурирането и упралвението на личностното поведение единствено през законите на маркетинга (обществото като фирма – гражданинът като служител и същевременно потребител на стоки)
  
• 
  контролът посредством всеобхватното настъпление на новите информационни технологии.
  

Борхес 2011 – Борхес Х. Избрани есета. София: Colibri, 2011.

Еко 2011 – Еко У. Да сътворим врага. Есета. София: Бард, 2011.

Кеплингер 2009 – Кеплингер Х. http://www.glasove.com/hans-keplinger-za-skandalite-v-mediite-i-za-vliyanieto-im-vurhu-polititsite-9194

Рушкоф 2003 – Рушкоф Д. Теория и практика на манипулацията. София: Кръгозор, 2003.

Тодоров 2013 – Тодоров Цв. Интимните неприятели на демокрацията. София: Изток-Запад, 2013.

Уайлд 2009 – Уайлд О. De profundis. Глас от бездната. София: Персей, 2009.

Фром 1992 – Фром Е. Бягство от свободата.София: Христо Ботев, 1992