Комитет по правата на човека

№ 691/1996 на Пол Никола срещу Франция

2.2 Жалбоподателите били осъдени за отклоняване от служба в мирно време – престъпление по чл. 398 и чл. 399 на Кодекса за военно правосъдие - на 1 година, съответно 10 месеца, лишаване от свобода. Отхвърлени били аргументите на защитата за нарушение на чл.чл. 9, 10 и 14 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и на чл.чл. 18 и 19 от Международния пакт за граждански и политически права.

2.3 Въззивната инстанция потвърдила присъдата на първоинстанционните съдилища относно вината, но променила наказанието, като осъдила П. Никола на два месеца лишаване от свобода, условно, а M. Вение - на осем месеца лишаване от свобода, от които шест месеца условно.

2.4 На 14 декември 1994 г. Касационният съд отхвърлил жалбите на двамата, като изразил становището, че разпоредбата на ал. 6 на чл. 116 от Кодекса за националната служба не е дискриминационна и не противоречи на чл.чл. 9, 10 и 14 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. След решението на Касационния съд всички вътрешни средства за защита били изчерпани.

3.2 Жалбоподателите признават, че по жалба № 295/1988² Комитетът е приел, че по-голямата продължителност на алтернативната служба не е неразумна или репресивна и не е констатирал нарушение на Пакта. Те изтъкват и споделят изцяло особените мнения на трима от членовете на Комитета по тази жалба, според които оспорваното законодателство не почива на разумни или обективни критерии.

3.3 Жалбоподателите отбелязват, че ал.ал. 2-4 на чл. L.116 от Кодекса за националната служба предвиждат, че всяка молба за алтернативна служба трябва да бъде одобрена от министъра на отбраната. Отказът му може да се обжалва пред административния съд. При това положение, отбелязват жалбоподателите, не би могло да се предположи, че срокът на алтернативната служба е избран просто заради удобството на администрацията, тъй като всеки, който приеме да служи два пъти по-дълго, трябва да се счита за човек с истински убеждения. Напротив, трябва да се приеме, че алтернативната служба има наказателен характер, който не почива на разумни или обективни критерии.

3.4 В подкрепа на твърденията си жалбоподателите припомнят:

- решение, прието през 1967 г. от Европейския парламент, който, опирайки се на чл. 9 ЕКЗПЧОС, счита, че заместващата служба трябва да има същата продължителност като военната;

- препоръка № R(87)8 от 8 април 1987 г. на Комитета на министрите на Съвета на Европа, според която заместващата служба не трябва да има характер на наказание, а продължителността й, в сравнение с военната, трябва да остане в разумни граници.

- резолюция от 5 март 1987 г.³ на Комисията по правата на човека към ООН, в която тя приема, че отказът по съвест от военна служба трябва да се приема като законно упражняване на правото на свобода на мисълта, съвестта и религията, признато от Международния пакт.

4.1 Държавата - страна изтъква на първо място несъвместимост ratione materiae на жалбите с разпоредбите на Пакта, черпейки аргумент от заключението на Комитета по жалба № 185/1984 (L.T.K. с/у Финландия), че “Пактът не съдържа разпоредби, уреждащи правото на отказване на военна служба по съображения, свързани със съвестта”и че според чл. 8, ал. 3 с) ii) вътрешната уредба на националната служба, а следователно и статутът на отказващите военна служба, не попада в обхвата на Пакта и е въпрос на вътрешното законодателство.

4.2 Ако Комитетът не приеме този аргумент, на второ място се посочва, че вътрешните средства за защита не са изчерпани, тъй като жалбоподателите не са използвали всички способи за административно обжалване. Напускайки поста си преди получаването на отговор на отправените молби за намаляване на срока, те са нарушили разпоредбите на Кодекса за националната служба, като по този начин са дали основание за наказателно преследване, и не са обжалвали пред административния съд евентуалния отказ на военните органи.

4.3 На трето място държавата оспорва възможността жалбоподателите да бъдат считани за жертви на нарушение на Пакта. Относно чл.чл. 18 и 19 твърди, че като приема статута на отказващ военна служба по съображения, свързани със съвестта, и като осигурява свободен избор на национална служба според убежденията, тя дава възможност за упражняването на правата по тези текстове от Пакта. Жалбоподателите не са били преследвани, нито осъдени заради убежденията си или за изказаните мнения, а защото са отказали да изпълнят службата си.

4.4 Що се отнася до твърдяното нарушение на чл. 26 от Пакта, държавата се позовава на решението по жалба № 196/1985 (Гей с/у Франция), според което “Пактът, забранявайки дискриминацията и гарантирайки на всички правото на равна защита от закона, не забранява различното третиране”, което трябва да “почива на разумни и обективни критерии”. В този смисъл, според държавата, положението на наборниците, които изпълняват алтернативна и военна служба, е различно, по-специално поради по-тежките условия в армията, и по-голямата продължителност на алтернативната служба съставлява тест за искреност на отказващите военна служба, за да се избегне искането на такъв статут по други подбуди. Държавата – страна цитира и заключението на Комитета по жалба № 295/1988 (Ярвинен с/у Финландия), в което той приема, че 16-месечната продължителност на алтернативната служба при 8 месеца военна служба не е “нито неразумна, нито репресивна”. Разликата в третирането, от която се оплакват жалбоподателите, почива на принципа на равенство, който изисква различно третиране за различните случаи.

5.1 Що се отнася до първия аргумент на държавата – страна за компетентността ratione materiae на Комитета, жалбоподателите цитират Общите бележки № 22 (48) на Комитета, според които правото да се отказва военна служба по съображения, свързани със съвестта, “може да се извлече от чл. 18, доколкото задължението за употреба на сила с цената на човешки живот може да бъде в сериозен конфликт със свободата на съвестта и с правото на манифестиране на религията или убежденията.” Според жалбоподателите от това следва, че Комитетът е компетентен да се произнесе по въпроса дали има нарушение на правото на отказ по причини, свързани със съвестта, съгласно чл. 18 от Пакта.

5.2 Жалбоподателите твърдят, че налагането на алтернативна служба с продължителност двойно по-дълга от тази на военната служба представлява дискриминационно ограничаване на упражняването на правата по чл.18 на Пакта. В тази връзка те цитират Общите бележки № 22 (48) на Комитета, според които ”наложените ограничения трябва да бъдат предвидени в закона и не трябва да бъдат прилагани по такъв начин, че да се опорочат правата, гарантирани от чл. 18”.

5.3 Колкото до изчерпването на вътрешните средства за защита, жалбоподателите посочват, че що се отнася до наказателния процес те са изчерпани, тъй като Касационният съд е отхвърлил жалбата срещу решението на въззивната инстанция. По отношение на начините за защита по пътя на административното производство жалбоподателите поддържат, че не са били уведомени за каквото и да било административно решение и следователно не са могли да обжалват.

5.4 Относно твърдяното нарушение на чл. 26 жалбоподателите изтъкват факта, че двойната продължителност на алтернативната служба в сравнение с военната представлява различно третиране, което не е основано на “разумни и обективни критерии” и следователно е дискриминация, забранена от Пакта. Поддържат, че за разлика от случая на г-н Ярвинен (жалба № 295/1988) по-голямата продължителност на алтернативната служба не е оправдана от едно облекчаване на процедурата за даване на статут на отказващ военна служба. Самият факт на прилагане на специални мерки за проверка на искреността и сериозността на убежденията на отказниците представлява според тях дискриминация, основана на признаването на съществуващо различно третиране на донаборниците. Освен това, те не извличат никаква облага или привилегия от този статут.
ІV. Решения на Комитета по допустимостта
6.1 На своята 60-та сесия Комитетът реши да съедини за общо разглеждане двете жалби и изследва въпроса за тяхната допустимост.

6.2. Относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита Комитетът отбеляза факта, че жалбоподателите са сезирали всички съдебни инстанции, не са имали възможност за административно обжалване и няма пречка по чл. 5, ал. 2 b) за разглеждане на жалбите.

6.3 По възражението ratione materiae Комитетът счита, че повдигнатият в жалбата въпрос не засяга нарушение на самото правото на отказ по причини, свързани със съвестта. Той оценява като достатъчно обосновано твърдението на жалбоподателите, че жалбите могат да повдигат въпроси по някои от разпоредбите на Пакта.

7. Поради това на 11 юли 1997 г. Комитетът прие, че жалбите са допустими.

8.2 Държавата поддържа, че приложимият закон осигурява истинско право на отказване на военна служба по съображения, свързани със съвестта, доколкото искреността на възраженията се счита доказана с простия факт на искането на статут на отказник, стига молбата да бъде подадена в съгласие със законовите изисквания – придружена от декларация за противопоставяне на личната употреба на оръжие. Молбите не подлежали на проверка и не се удовлетворявали само ако не са мотивирани или не са спазени сроковете за подаването им (до 15 число от месеца, предхождащ началото на службата). Отказът можел да се обжалва пред административния съд.

8.3 Държавата отрича удълженият срок да има дискриминационен или репресивен характер. Това, според нея, е единственият начин да се контролира сериозността на противопоставянето, тъй като законът вече не предвижда никаква административна процедура за проверка.

8.4 Държавата – страна информира Комитета, че през 1997 г. са извършени законодателни изменения относно националната служба.

8.5 Тя твърди, че приложената спрямо жалбоподателите система е в съгласие с чл.чл. 18, 19 и 26 от Пакта и с Общите бележки № 22 (48). Тя не е установявала различно третиране според убежденията. Мотивацията на отказниците не се проверявала, както е в много от съседните страни. Алтернативната служба била призната форма на национална служба, поставена наравно с военната и с други форми на гражданска служба.

8.6 Осъждането на жалбоподателите не било защото са избрали алтернативна служба, нито заради техните лични убеждения, а защото са отказали да изпълнят условията на службата, която свободно са избрали, без да възразят срещу продължителността й. Те са могли да изберат и друга форма на невъоръжена служба, като например техническа поддръжка.

8.7 Държавата поддържа алтернативно, че жалбата е неоснователна, тъй като разликата в третирането не съставлява дискриминация, ако е основана на разумни и обективни критерии. Тя се позовава на заключението на Комитета по делото Ярвинен с/у Финландия, според което няма нарушение на Пакта, когато продължителността на службата гарантира искреността на кандидатите, тъй като обусловеността на отказа от причини, свързани със съвестта, не е подчинена на друга форма на контрол.

8.8 В конкретния случай държавата посочва, че условията, при които се упражнява алтернативната служба, са по-леки от тези при военната. Отказниците можели да избират измежду широк кръг длъжности, дори и в областта на тяхната професионална квалификация, като били и по-добре платени от служещите във въоръжените сили. Те не се третирали по-зле и от служещите като участници в международното сътрудничество, които често работели при изключително тежки условия в чужбина, докато отказниците носели службата си във Франция.

8.9 В заключение държавата посочва, че в сравнение с военната или с другите форми на алтернативна служба, тази на отказниците няма дискриминационен характер. Разликата в срока била разумна и разкривала обективните разлики между отделните форми на служба. В по-голямата част от европейските страни службата на отказниците била по-дълга от военната.
VІ. Становище на адвоката на жалбоподателите
9.1 Защитата поддържа, че е налице нарушение на чл. 18, ал. 3 от Пакта, като се позовава и на Общите бележки № 22 (48). Твърди, че наложената на жалбоподателите алтернативна служба с двойна продължителност представлява дискриминационно ограничение, доколкото изразяването на убеждение като отказа да се носи оръжие не представлявало само по себе си засягане на сигурността, обществения ред и здраве, морала или основните права и свободи на другите, тъй като законът изрично признавал правото на отказ по причини, свързани със съвестта.

9.2 Противно на твърдението на държавата, кандидатите за статут на отказник били подложени на административен контрол и не можели да избират условията на службата си. Министърът можел да отхвърли молбата за такъв статут и следователно той не се получавал автоматично. Мотивацията на кандидата очевидно се проверявала.

9.3 Адвокатът подчертава, че жалбоподателите са избрали формата на служба поради убежденията си, а не с оглед на продължителността й. Те не са имали избор относно условията на изпълнение на тази служба. Никакви съображения от обществен порядък не оправдавали двойния срок за отказниците.

9.4 Адвокатът поддържа, че продължителността на службата представлява дискриминация, основана на мнение. Случаят бил различен от този по жалба № 295/1988 (Ярвинен с/у Финландия), където по-дългият срок на алтернативната служба бил приет за оправдан, поради липсата на административна процедура за получаване на статус на отказник.

9.5 Що се отнася до другите форми на цивилна служба, участниците в международното сътрудничество често били изпращани в европейски страни при приятни условия и при това натрупвали професионален опит, докато отказникът не извличал полза от своята служба. Колкото до аргумента на държавата, че по-дългият срок позволявал проверка на сериозността на съображенията на отказниците, според адвоката този контрол сам по себе си е явна дискриминация, доколкото искреността на тези, които избират друга форма на цивилна служба, въобще не се проверява. Те ползвали същите предимства като отказниците (да не се носи военна униформа и да не се съблюдава военната дисциплина), но служели 16 месеца. Що се отнася до получаваното възнаграждение, отказниците се считали за работници и било нормално да получават заплата. Тя, обаче, била по-ниска от съответстващата на извърршната работа и от тази на другите работници. Участниците в международното сътрудничество били по-добре платени.

“Решение на Комитета

10.1 Комитетът по правата на човека разгледа жалбите, като взе предвид цялата предоставена му от страните информация, съгласно чл. 5, ал. 1 от Допълнителния протокол.

10.2 Комитетът отбелязва аргумента на държавата - страна, че жалбоподателите не са жертва на нарушение, защото не са били осъдени заради личните им убеждения, а задето са дезертирали от службата, която свободно са избрали. Въпреки това Комитетът обръща внимание, че за да оправдаят отклоняването си жалбоподателите са се позовали по време на съдебния процес на правото на равенство в третирането на отказниците и на носещите военна служба и това е отразено в решенията на съдилищата. Той отбелязва също и аргумента на жалбоподателите, които твърдят, че като отказващи военна служба по причини, свързани със съвестта, не са имали никаква свобода на избор по отношение на службата, която следва да изпълняват. Следователно Комитетът счита, че жалбоподателите отговарят на необходимите условия, за да бъдат считани за жертви на нарушение по смисъла на Допълнителния протокол.

10.3 Комитетът следва да се произнесе по въпроса дали специфичните условия, в които жалбоподателите е трябвало да изпълнят алтернативната служба, представляват или не нарушение на Пакта⁴. Комитетът отбелязва, че по силата на чл. 8 от Пакта държавите - страни по него са свободни да изискват от всекиго изпълнението на служба с военен характер, а в случай на отказ по причини, свързани със съвестта – на алтернативна служба, при условие, че тази служба не води до дискриминация. За жалбоподателите фактът, че френското законодателство изисква алтернативна служба от 24 месеца, вместо 12 месеца, колкото е военната служба, представлява дискриминационна практика и нарушение на принципа на равенство пред закона и на равна защита пред закона, прогласен в чл. 26 от Пакта. Комитетът припомня позицията си и потвърждава отново, че чл. 26 не забранява всички различия в третирането. Както многократно е имал случай да посочи, всяка диференциация трябва да бъде основана на разумни и обективни критерии. В случая Комитетът потвърждава, че законът и практиката могат да установяват различия между режима на военната и на алтернативната служба и че при определени обстоятелства тези различия могат да оправдаят по-дълга служба, при условие, че диференциацията се основава на разумни и обективни критерии, като характера на конкретната служба или необходимостта за изпълнението й да се премине специално обучение. Въпреки това, в конкретния случай изтъкнатите от държавата – страна мотиви не са основани на такива критерии или ги споменават общо, без конкретна връзка със случая на жалбоподателите, като почиват по-скоро на аргумента, че удвояването на продължителността на службата е единственият начин да се гарантира искреността на убежденията на заинтересувания. Комитетът е на мнение, че един такъв аргумент не изпълнява условието разликата в третирането да бъде основана на разумни и обективни критерии. При тези обстоятелства, Комитетът счита, че има нарушение на чл. 26, тъй като жалбоподателите са станали жертва на дискриминация поради факта, че отказват военна служба по причини, свързани със съвестта.

11. Комитетът по правата на човека, действайки в съответствие с чл. 5, ал. 4 от Допълнителния протокол към Международния пакт за граждански и политически права, е на мнение, че фактите, с които е сезиран, разкриват нарушение на чл. 26 от Пакта.

12. Той отбелязва с удовлетворение, че държавата – страна е изменила законодателството си така, че повече да не се допускат подобни нарушения. При конкретните обстоятелства Комитетът счита, че констатацията за наличие на нарушение съставлява за жалбоподателите достатъчно обезщетение.”