Концепция на междукултурните различия



Дата31.12.2017
Размер278.24 Kb.
#38011
Концепция на междукултурните различия

Водещо място в изследванията, които се вместват в концепцията на меж­дукултурните различия заема холандският учен Х. Хофстеде с неговото фундаментално изследване “Култури и организации”. Главна особеност на това направление е обстоятелството, че то се заражда от необходимостта за решаването на друг управленски проблем – този за управлението на транснационалните корпорации. Това изследване обаче оказва изключително голямо въздействие не само върху изследвания проблем, но и върху други, гранични проблеми, като предприемаческата активност и нейната национално-културна обусловеност. Основния въпрос, чийто отговор Хофстеде търси, е “как транснационалните корпорации успяват да функционират продуктивно при наличието на толкова различни национални култури на служещите”. Неговата концепция се основава върху следните три “опорни точки”:


(1) Изведени са четири основни направления на анализ на поведението (на основата на тезите на американските учени Ал. Инкелс и Д. Левинсън), а именно: отношението към властта; представата за себе си; способността за справяне с агресията и изразяване на чувствата (Хофстеде, Х., 2003, с. 17);

(2) Внася се ново разбиране за съотносителността между културните компоненти – ценности, ритуали, символи и герои и се въвежда понятието “общи практики” в смисъла на оперативни такива. Очевидно промяната на ценностите не е възможна в рамките на разумния (за мениджърите) срок, поради което Хофстеде отдава тази функция на практиките. Те според него са основен инструмент за разрешаване на междукултурните различия;
(3) Най-силната хипотеза, която се поддържа от автора, е, че ценностите, правилата и вярванията на предприемачите (собствениците) или лидерите на организациите, които са били превърнати в общовалидни практики от тях за целите организации, са практически най-ефективни инструменти за преодоляване на националните културни различия.

Доказвайки убедително тези хипотези, Хофстеде създава един общ методологически подход, който изследователи от различни направления, включително и предприемачеството, приемат и използват.Х. Хофстеде създава уникален модел на културните измерения, чрез който се описват и обясняват националните различия в организационното поведение. Той предлага теоретична рамка, анализираща взаимовръзката между организационните действия и културните нагласи. Детерминантите, характеризиращи националната култура според теорията на Хофстеде, са:

› разстояние от властта;
› избягване на несигурността;
› индивидуализъм;
› мъжественост / женственост.

През последните години за азиатските страни бе въведена и нова детерминанта – индекс на дългосрочна ориентация



Вътрешнонационална културна концепция; Изследване на влиянието на специфичните национални културни фактори върху развитието на националното предприемачество дава насоките и обхвата на вътрешнокултурната концепция. Тя има силно изразена интровертност и по тази причина тук могат да бъдат посочени твърде много на брой изследователи. Най-изследваните национални предприемачески култури са англосаксонската, еврейската, холандската, индийската, китайската, арабската и др.46 

Социологическо направление Авторите, извеждащи социологията на преден план приемат, че предприемачески събития (създаване на нови и растеж на съществуващи предприятия) има тогава, когато в обществото има подходящи за това социално-културни условия (традиции, положително отношение към предприемача и др).

Психологическо направление Изследванията върху будността, любопитството, интуицията, съобразителността и пр. качества на личността на предприемача привличат вниманието на широк кръг от изследователите-психолози. Сред тази група особено място заема Джордж Лоънстейн (G. Loewenstein). Причина за това е неговата статия “Психология на любопитството: преглед и реинтерпретация”, която поставя началото на нова интерпретация на процесите на научаването и обучението на индивидите. Основната заслуга на Лоънстейн се състои в констатацията му, че любопитството е част от когнитивния процес на възприемането на “ gap ” от знание или неразбиране, което може да бъде насочвано, обучавано и подтиквано.

Тези, както и множеството други изследвания дават отговор на някои изключително важни въпроси за изясняването на някои личностни характеристики на предприемача. Но те “вграждат” в неговия образ само отделни компоненти. От тази гледна точка съществен интерес предизвиква едно по-обхватно изследване върху психичната същност на човека. То дава нова интрепретационна рамка, в която могат да бъдат търсени и изследвани различни черти, качества и умения на съвременния предприемач. Това е изследването на Пол Лоурънс и Нейтън Нория “Мотивирани (насочвани): или как човешката природа оформя решенията ни (изборите ни)” 47.

Извършеното от тях оригинално изследване върху човешката природа се основава върху обосноваването и защитата на хипотезата за съществуването на четири “ръководни сили” у човека, които направляват, насочват неговото развитие. Според авторите това са стимулите
- за придобиване
- за научаване
- за защита и
- формиране на връзки.

Несъмнено изследванията върху съвкупността от качества, необходими на предприемача, са във фокуса на множество изследователи на предприемаческата идея и действие. Сред тях особено място заема Норис Ф. Крюгер Младши. Основната концепция на Крюгер е изложена в статията “Предприемаческите намерения: приложение на теорията на планираното поведение” съвместно с Карсруд през 1993 г. (Krueger, N. F. Jr. A. Carsrud, 1993). Тя се основава върху концепцията на Айзен за планираното поведение, изложена в статията му “Теория на планираното поведение” (Ajzen, I., 1991) и представлява адаптирано приложение на теорията на Айзен към оценката на предприемаческия потенциал. Крюгер развива своята концепция като особена известност придобива предложеният от него модел на предприемаческия потенциал, базиран на социално-психологическата перспектива; подходът му е процесно-ориентиран, теоретично-доказван микро-модел. Този модел се базира основно на когнитивните тълкувания и теорията на Алберт Шаперо за предприемаческото събитие. В теорията на Айзен за планираното поведение, той извежда три нагласи, които предопределят намеренията:


- нагласа за действие
- социални норми
- и приемане на контрола върху поведението

В модела на Шаперо, човешкото поведение се движи по инерция, докато не бъде прекъснато или заменено. Изборът на последващото, резултатно поведение (напр. предприемаческото събитие) зависи от приложимостта на алтернативите и склонността към действие на индивида (което определя и потенциала му), същетсвуваща преди появата на това прекъсване.

Предложеният модел има три основни компонента:
• възприеманата склонност към риск, която включва „склонността към действие” и социалните норми;
• възприятието за степента на привлекателност към риска, която представлява желанието на индивида да развие конкретно целево поведение;  и
• склонността към действие

Първите два компонента създават нещо, което авторът нарича правдоподобност, която, в комбинация с третия създават потенциал.Потенциалът, съвместно с прекъсването или заместването създава  намерението. Авторът предлага и някои препоръки за държавната политика. Според него, тя трябва да създава среда, благоприятстваща създаването на потенциални предприемачи; политиките следва да повишават привлекателността и склонността към предприемаческа кариера. Особен интерес и коментари предизвиква дискусията върху проблема за това, дали предприемачите се раждат, или създават. Тя е инициирана от статията на Н. Коен “Петте възрасти на предприемача” . Активно участие в нея вземат редица изследователи на предприемачеството като Карланд “Диференциране на предприемачите от малките предприятия”, Гартнър У. “Някои предположения при изследване на предприемаческите черти и характеристики" и Шанън Фарис “В търсене на предприемаческия произход: Раждат ли се или се създават?”  От българска страна особен принос в изясня-ването на този проблем има К. Тодоров в изследването си “Стратегическо управление на дребния и среден бизнес” и „Предприемачество и Мениджмънт”.



46 Коев, Й., Предприемаческата идея, изд. Стено, Варна, 2005г.
47 Лоулънс, П.Р., Н. Нория. 2002. Мотивирани или как човешката природа оформя ре-шенията ни. Класика и стил, с.173.
Кратка историческа ретроспекция

Развитието на българското предприемачество и стопанско развитие, оценявано от позициите на състоянието на икономическата свобода, бележи три основни етапа.

Първият етап - от Освобождението до 1912 г., се характеризира с либерален икономически режим, ниски данъци, държавна подкрепа и позитивен, донякъде еуфоричен следосвобожденски стопански климат. Българите, заплатили “цената на освобождението”, оценяват реално стойността на ежедневната политическа и икономическа свобода.  Иван Хаджийски описва ситуацията така:

“България тогава беше страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше онова обществено положение, което сам си създаваше. Това бе епохата на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност”.

Вторият етап - от 1918 до 1947 г. отразява низходяща градация на състоянието на икономическата свобода в страната. Смяната на икономическия модел на управление довежда до: увеличаване на държавната намеса, отказ от индивидуализацията на заплащането на труда и научното нормиране на труда, както и от участието на работниците в печалбата. Естествените последствия са снижаваща се производителност на труда, прогресивно обедняване на трудещите се и остри социални противопоставяния.

Третият етап – от 1947 до 1989 г. Национализацията на българската индустрия и банкова система е извършена през 1947г. Чрез нея се ограничава частната собственост, свободния пазар и частната инициатива. В тази система правото на инициатива и решение за нов бизнес, за самостоятелна стопанска дейност, за каквато и да е стопанска инициатива принадлежи единствено и безпрекословно на държавата. Национализацията обаче не засяга занаятчийските и кооперативните предприятия, както и тези на обществените организации, освен в случаите когато са загубили този си характер. Правото на определяне на принадлежността им се дава на Министерството на индустрията, на ЦКС и Общия занаятчийски професионален съюз. В резултат па това част от занаятчийските. и кооперативни предприятия остават в ръцете на своите собственици, но делът на частното стоково производство спада драстично. Въпреки натиска на новата държава, именно тази възможност позволява на българското предприемачество да реализира своята защитна позиция, да промени своето поведение, за да запази своя предприемачески дух. „Притиснато в ъгъла” от едрото социалистическо индустриално производство, българското предприемачесгво е принудено да се завърне отново в лоното на дребното занаятчийско производство, да запълва нишите, незаети от едрата индустрия, запазвайки само част от своите традиции и дух.

Потискането на стопанската инициатива и свободата на действие от страна на централизираното планово ръководство породи трудно изтриваеми спомени, нагласи и практики в съзнанието на две-три поколения българи. Непрекъснатото втълпяване и промиване на съзнанието на гражданите, че не е тяхна работа да мислят, че не е тяхна работа да действат, че всички са равни, че има кой да мисли вместо тях, породиха днешната инертност, неинициативност, стремежа за наемане, а не за създаване на нови работни места, за самонаемане. Съчетани с отсъствието на добрите примери за предприемаческа инициатива, липсата на каквато и да е подкрепа от страната на държавата, както и на достъпни източници за финансиране, те дават облика на днешната картина на българската стопанска действителност.

Третият етап - от 1989 г. до 2005г. се характеризира с ясно дефинирана двойственост на икономическата свобода. Личният избор, размяната, свободата на конкуренция, защитата на собствеността, свободата на влизане в бизнеса и пр. са ясно и точно дефинирани от българските закони. Тяхното прилагане обаче е функция от благоволението или личното хрумване на съответните правителство, администрация, съдия и пр. Стопанските субекти фактически не са равни през закона. Отсъствието на реална икономическа свобода принуждава свободните предприемачи да създават свои “органи” за правораздаване, за влизане в бизнеса, за защита на собствеността, за изпълнение на задълженията и пр. По този начин се формират основите на “сивата” икономика.



Самотният глас на протестантската етика в България

Ст. Бочев (1881 – 1968) е от лицата, съставляващи кръга около т.нар. Българко Икономическо Дружество (БИД). Неговото име в преобладаваща степен се свързва със списанието на БИД, чието съдържание е обективно отражение на проблемите на икономическия живот в страната от 1896 до 1946 година. Многогодишната позиция на водещ банкер и мениджър, религиозната му принадлежност (протестант), както и ясно афишираната му аполитичност и активна публична дейност му определят водещо място в българския икономически живот. Ст. Бочев е автор на редица статии и за кратко време е главен редактор на списанието. Съдържанието на неговите статии следва творческия път на Ст. Бочев при решаването на проблемите, които той е срещал в развитието на българското стопанство и предприемачество от позициите на различните постове, които е заемал.

Те могат да бъдат систематизирани в няколко основни направления:
• спестовността, натрупването на капитал и отношението към кредита;
• акционерното дело;
• протекционизмът на държавата;
• българската стопанска култура и пр.

Ст. Бочев счита, че един от основните недъзи на българското предприемачество е отношението му към спестовността и кредита. Той вижда в лесния държавен кредит “благодеяние”, което се основава върху политически или други съображения. По този повод той пише: “Вместо да се търсят средства за системно възпитание на спестовността и вместо да се дадат на спестовността всички желани гаранции и безпечност, чрез нашата кредитна система ние взимаме от безвъзмездни източници, раздаваме без достатъчно гаранции и създаваме убеждението, че кредитът, взет от или под гаранция от държавата, е едно благодеяние49.

Типичен пример за източниците на възгледите на Ст. Бочев е поведението на собствения му баща, който въпреки въвеждането на облекчителните закони през 30-те години, не се възползва от тях, а продължава да изплаща задълженията си. Бочев разбира, че проблемът идва от различното разбиране на новата класа към проблема за “имането”, за неговите размери, нетърпеливостта в придобиването му и практическо оползотворяване. 
В преобладаваща част от случаите кредитите са били използвани за лично, а не за производствено потребление. Само в периода на бърз икономически подем (1901 –1912 г.) “срасналото с българина разбиране, че спестовността важи колкото трудът” според Бочев се проявява с пълна сила.

В нарастването и укрепването на акционерното дело в страната Ст. Бочев вижда един от основните пътища за развитие на българското предприемачество. Анализирайки стопанското развитие и българската предприемчивост, той посочва, че при отсъствието на другите обичайни източници на капитал, акционерното дело има решаващо значение за свободното предприемачество в страната. Дребната спестовност, посочва той, не е достатъчна за създаване на едро машинно производство. На акционерното дело обаче се нанасят непоправими беди от партизанщината, от вътрешното ограбване на акционерните дружества, от принципното неразбиране на същността на акцията като инструмент за набиране на свободни пари.

Най-съществено място и главен акцент в цялостното творчество на Ст. Бочев заемат вижданията му за българската стопанска култура. Изхождайки от позицията, че всяка страна следва своя “особена стопанска еволюция в зависимост от своя стопански и духовен бит”, той посочва егалитаризма, отричането на постигнатото, омразата към чуждия капитал, отнемането на чужди имуществени права, ниската спестовност, етатизма, склонността към измама и пр. като част от негативните черти на българската психика. “Ние”, пише Ст. Бочев, „не се наемаме да търсим причините за това психично състояние. Ние констатираме само факта, който, струва ни се, е неоспорим”50 


Оценявайки важността на културното влияние от запад, той пише: “Консервативната психика на англо-саксоните се изразява ясно и неумолимо във всички прояви в техния живот, тя ги придружава и в тяхната колониална и финансова експанзивност и е дошло време и ние да влезем в стълкновение с нея”.

Като основен проблем в българското стопанско развитие и предприемачество Ст. Бочев извежда различията в стопанската култура между нас и развитите европейски страни. “Европейската култура, пише той, ни обхваща от всяка страна, ние искаме от нея плодовете ?, но не искаме, не можем да възприемем нейната стопанска структура, която е капиталистическа. Нам се иска да можем да прескочим кредитния, капиталис-тическия етап в стопанското развитие на страната - да получим благата, които дава буржоазният, капиталистическият строй, но без капитализма, без капиталистическата организация и предприятия”.



49 Бочев, Ст. 1998, с. 136
50 Бъргър, Ст. 1998. с. 103
Стопанската система Иван Ранков (1913-1968), извънреден професор във Висшето търговско училище – Варна, се интересува от проблема за предприемачеството от гледна точка на мястото на предприемача в стопанската система. В търсенето на отговор той неизбежно засяга дискусията по този въпрос, като систематизира изследователите в две основни групи.

Първата обхваща автори, които изясняват същността, ролята и мястото на предприемача с помощта на “чистата” теория, т. е. търсят общи, наднационални черти и характеристики на предприемачеството. Втората група автори включва такива, които разглеждат предприемача в рамките на една специфична стопанска система. Всяка една стопанска система се оценява от гледна точка на: правния режим на собственост; основните начала на производството; на разпределение на доходите и принципите на трудовите отношения.

Обобщавайки извършения анализ, Ив. Ранков диференцира стопанските системи и разглежда функциите на предприемача съобразно рамките на всяка една от тях, а именно: либерално-индивидуалистична стопанска система; колективистична стопанска система; плановото стопанство. Неговото заключение е, че най-големи функционални възможности за предприемача съществуват в условията на либерално-индивиду-алистичната стопанска система.

Предприемачът в националното стопанство Н. Долински (1890-1968) извършва едно от най-пространните изследвания върху предприемачеството в българската стопанска история за периода до 1944 г. Неговото изследване дава изключително ясна представа за основните теоретични проблеми относно мястото, ролята и функциите на предприемача в националното стопанство. В полето на неговото изследване влизат такива основни проблеми на предприемачеството като: същността и характера на предприемаческото предприятие, качествата на предприемачите, предприемаческата печалба, риск и предприемаческата функция. Съвсем естествено той отделя и място за културните различия с Европа, както и за мястото и ролята на предприемача в стопанската история.

Предприемачът и “примиряването” на бизнеса и държавата  К. Бобчев е представител на онази част от българските учени, които защитават позициите на “частната инициатива” като противовес на колективистичното управление на стопанство. Като част от тази дискусия, която се води през 30-те години на 20. век, той излага своите позиции относно предп-риемаческата печалба, разглеждана в контекста на националния доход.

Д-р Константин Бобчев е извънреден професор в Софийския университет, Юридически факултет, по произход руски имигрант в България след Гражданската война в Съветска Русия.

Изхождайки от позицията, че същността на предприемачеството е в т. нар. частна инициатива, Бобчев допуска, че дори и да бъде дадена такава възможност в планиращото общество, то тогава “колективитетът ...предоставя срещу определена плата, производствените средства на предприемачите”. (К. Бобчев, 1940, с. 4) Въпреки че признава ролята на предприемачите, Бобчев вижда ролята на държавата като “предприемач” в онези отрасли, в които има нужда от нейната намеса. Той разбира тази намеса като “примиряване” между бизнеса и държавата и по този начин обоснова нуждата от протекционистична политика на държавата.
Съвременният прочит на предприемачеството у нас

Въпросът за предприемаческата култура като неотменима част на българската стопанска култура на българския бизнес е излизал винаги на преден план в преломните и кризисни моменти в българската история. Всеки сблъсък на българите с европейската стопанска култура е повод за подновяване на дискусията. Ст. Бочев51 (1881 – 1968) е един от първите автори разглеждащ проблематиката на предприемачеството в България. . Многогодишната позиция на водещ банкер и мениджър, религиозната му принадлежност (протестант), както и активната публична дейност му определят водещо място в българския икономически живот.  “Всички наши стопански и финансови кризи от Освобождението до сега”, пише Ст. Бочев, „се разразяват под знака на стълкновение с чужбина”. Най-съществено място и главен акцент в цялостното творчество на Ст. Бочев заемат вижданията му за българската стопанска култура. Изхождайки от позицията, че всяка страна следва своя “особена стопанска еволюция в зависимост от своя стопански и духовен бит”, той посочва егалитаризма, отричането на постигнатото, омразата към чуждия капитал, отнемането на чужди имуществени права, ниската спестовност, етатизма, склонността към измама и пр., като част от негативните черти на българската психика. “Ние”, пише Ст. Бочев, „не се наемаме да търсим причините за това психично състояние. Ние констатираме само факта, който, струва ни се, е неоспорим”52 

Оценявайки важността на културното влияние от запад, той пише: “Консервативната психика на англо-саксоните се изразява ясно и неумолимо във всички прояви в техния живот, тя ги придружава и в тяхната колониална и финансова експанзивност и е дошло време и ние да влезем в стълкновение с нея”. Като основен проблем в българското стопанско развитие и предприемачество Ст. Бочев извежда различията в стопанската култура между нас и развитите европейски страни. “Европейската култура, пише той, ни обхваща от всяка страна, ние искаме от нея плодовете ?, но не искаме, не можем да възприемем нейната стопанска структура, която е капиталистическа. Нам се иска да можем да прескочим кредитния, капиталис-тическия етап в стопанското развитие на страната - да получим благата, които дава буржоазният, капиталистическият строй, но без капитализма, без капиталистическата организация и предприятия. Западната, европейската стопанска култура и морал са чужди и “противни” не само на широките народни маси. Те са неразбираеми и не се възприемат от преобладаващата част от новите български предприемачи”.
Анализирайки българската предприемчивост, Бочев посочва, че при отсъствието на другите обичайни източници на капитал, акционерното дело има решаващо значение за свободното предприемачество в страната. Дребната спестовност, посочва той, не е достатъчна за създаване на едро машинно производство. На акционерното дело обаче се нанасят непоправими беди от партизанщината, от вътрешното ограбване на акционерните дружества, от принципното неразбиране на същността на акцията като инструмент за набиране на свободни пари.

Ст. Бочев счита, че един от основните недъзи на българското предприемачество е отношението му към спестовността и кредита. Той вижда в лесния държавен кредит “благодеяние”, което се основава върху политически или други съображения. В преобладаваща част от случаите кредитите са били използвани за лично, а не за производствено потребление. Бочев счита, че проблемът идва от различното разбиране на новата класа към проблема за “имането”, за неговите размери, нетърпеливостта в придобиването му и практическо оползотворяване.  По този повод той пише: “Вместо да се търсят средства за системно възпитание на спестовността и вместо да се дадат на спестовността всички желани гаранции и безпечност, чрез нашата кредитна система ние взимаме от безвъзмездни източници, раздаваме без достатъчно гаранции и създаваме убеждението, че кредитът, взет от или под гаранция от държавата, е едно благодеяние”53

След Бочев, първата „съвременна” публикация по проблемите на малкия бизнес и предприемачество е публикувана преди 10.11.1989 г. в сп. “Икономическа мисъл” през 1985 г. и принадлежи на М. Димитров. Но реално в областта на предприемачеството започва да се водят научни дискусии предимно след 10 ноември.

51Ст. Бочев е от лицата, съставляващи кръга около т.нар. Българко Икономическо Дружество (БИД). Неговото име в преобладаваща степен се свързва със списанието на БИД, чието съдържание е обективно отражение на проблемите на икономическия живот в страната от 1896 до 1946 година.
52Бъргър, Ст. 1998. с. 103
53Бочев, Ст. 1998, с. 136
Съвременното разбиране за ролята, мястото и същността на културата в стопанското развитие на обществото за първи път е дефинирана от Макс Вебер в “Протестантската етика и духът на капитализма”. Както бе вече показано заслугата на М. Вебер се състои в даването на достатъчно убедителен отговор на въпроса, защо успяват протестантските общности в условията на силна конкурентна борба. Това нагледно е показано чрез дейността на религиозните общности, които разпростират своите специфични етични норми и морални правила чрез своеобразни “протестантски клетки” (protestant cells), които в крайна сметка успяват да наложат в рамките на цялата общност своите етични норми и морални правила. Една от най-добрите илюстрации за влиянието на културните и религиозни фактори върху предприемачеството е примерът за стопански растеж и промяна във Великобритания през 80-те години на 20. век. Впечатляващите цифри от 500 малки и средни предприятия, възникващи всеки работен ден в продължение на десетилетие във Великобритания, както и увеличаване дела на самонаемащите се от 9 на 12 % от общия брой заети в националното сто-панство са солидни доказателства за ролята им44.

Сред британските учени съществува относително съгласие, че успехът на прави-телството на М. Тачър не би бил възможен без съвместните усилия на общество, църква, бизнес и правителство за възстановяване на протестантските етични норми и морални правила и викторианските ценности на нацията. Основните характеристики на Тачъристката предприемаческа култура са:


• свобода на избора;
• идеализация на предприемаческата роля;
• възстановяване на Викторианските ценности; (Според историците кралица Виктория (1837-1901) установява религиозното единство на нацията и по този начин предпоста-вя една от най-плодотворните епохи в развитието на Великобритания, известна още като викторианска епоха)
• антиколективизм;
• силна държавност като правов ред;
• засилена роля на религиозното осъждане и религиозните морални правила;
• намаляване икономическата роля на държавата.

Изследванията върху влиянието на религиозните норми и морални правила върху успеха/неуспеха на отделни религиозни и етнически групи продължават през целия ХХ век до днешен ден. Добра илюстрация на това дава изследването на Андрю Годли. “Еврейските имигранти в Ню Йорк и Лондон - 1880-1914: предприемчивост и култура”. (Godley, A., 2001) Основната теза, която авторът защитава, е че въпреки еднаквите възможности, които източните евреи получават в САЩ и Англия, то тези в САЩ се стремят към самонаемане, създават работни места и приемат американския предприемаческия дух. Лондонските евреи обикновено стават много добри работници и предпочитат да бъдат наети от други предприемачи. С подобна насоченост е изследването на А. Басу и Е. Алтинай, което разкрива влиянието на специфичната култура на имигрантските общности върху предприемаческото им поведение. Според Басу и Алтинай предприемаческата култура може да бъде дефинирана като: “мрежа от обменящи се ценности, вярвания и норми на групата или общността”45.

Особен интерес предизвиква интерпретацията на връзката, която авторите правят между етническите трудови ресурси, етническите пазари и предприемаческото поведение, основано на религиозна основа.

44 Anderson, A., 2000, p. 7
45 Basu, A., E. Altinay, 2001, p. 4
Социокултурно направление

Социалните норми, присъстващи като фактор и при Крюгер, са във фокуса на социокултурното направление. Една от най-добрите илюстрации за влиянието на културните и религиозни фактори върху предприемачеството е примерът за стопански растеж и промяна във Великобритания през 80-те години на ХХ в. Впечатляващите цифри от 500 малки и средни предприятия, възникващи всеки работен ден в продължение на десетилетие във Великобритания, както и увеличаване дела на самонаетите от 9 на 12 % от общия брой заети в националното стопанство са солидни доказателства за ролята им.  Сред британските учени съществува относително съгласие, че успехът на правителството на Маргарет Тачър не би бил възможен без съвместните усилия на общество, църква, бизнес и правителство за възстановяване на протестантските етични норми и морални правила и викторианските ценности на нацията . Изследванията върху влиянието на религиозните норми и морални правила върху успеха/неуспеха на отделни религиозни и етнически групи продължават през целия ХХ век до днешен ден. Добра илюстрация на това дава изследването на Андрю Годли. “Еврейските имигранти в Ню Йорк и Лондон - 1880-1914: предприемчивост и култура”. Основната теза, която авторът защитава, е че въпреки еднаквите възможности, които източните евреи получават в САЩ и Англия, то тези в САЩ се стремят към самонаемане, създават работни места и приемат американския предприемаческия дух. Лондонските обикновено стават много добри работници и предпочитат да бъдат наети от други предприемачи. С подобна насоченост е изследването на А. Басу и Е. Алтинай, което разкрива влиянието на специфичната култура на имигрантските общности върху предприемаческото им поведение.


Впоследствие тези теории ще са основата, върху която няколко изследователски екипа доказват, че Кирцнеровата „будност” е силно проявена в имигрантските общности по принцип и че броят на имигрантите пряко и положително корелира с броя на новосъздадените предприятия. Според последното изследване на Националната асоциация за рисков капитал (NVCA) в САЩ , през последните 15 години, имигрантите, предимно от Индия, Израел и Тайван, са създали 25%   от публичните компании в САЩ получили  рисков капитал при стартирането си и се нареждат сред най-иновативните компании в страната. Само в сферата на ИКТ този процент е близо 40%. Сред по-известните примери могат да се посочат Intel, Sun Microsystems, eBay, Yahoo! и дори Google.

Табл. 1 Избрани предприятия стартирали с рисково финансиране, основани от имигранти в САЩ



Компания

Основател

Произход

Година на основяване

Брой на служители*

Продажби(млр.долари)*

Intel Corporation

Andy Grove

Унгария

1968

99 900

38.8

Sun Microsystems

Andreas Bechtolsheim
Vinod Khosla

Германия

Индия


1982

31000

11.1

eBay Inc.

Pierre Omidyar

Франция

1995

12600

4.6

Yahoo Inc.

Jerry Yang

Тайван

1995

9800

5.3

Google Inc.

Sergey Brin

Русия

1998

5680

6.1

NVIDIA

Jen-Hsun Huang

Тайван

1993

2737

2.4

TIBCO Software

Vivek Ranadiv?

Индия

1996

1505

0.45

InfoSpace, Inc

Naveen Jain

Индия

1996

620

0.34

NetGear, Inc

Patrick Lo

Китай

1996

307

0.5

Табл. 2 Брой предприятия, стартирали с рисково финансиране. Разпределение по години и според произхода на собствениците им



 Година на основяване

Имигранти

Местен произход

Общо

Дял на имигрантите

1980

8

118

123

6.5%

1980-1990

48

198

246

19.5%

1990-2005

88

268

356

24.7%

Източник: The Impact of Immigrant Entrepreneurs and Professionals on U.S. Competitivenes, 2006

Водещо място в изследванията, които се вместват в социокултурното направление заема и холандският учен Х. Хофстеде с неговото фундаментално изследване “Култури и организации” и теорията си за „междукултурните различия”, чрез който се предлага теоретична рамка, анализираща взаимовръзката между организационните действия и културните нагласи. Детерминантите, характеризиращи националната култура според теорията на Хофстеде, са: разстояние от властта; избягване на несигурността; индивидуализъм;  мъжественост / женственост. По сходен начин, авторите, извеждащи социологията на преден план приемат, че предприемачески събития (създаване на нови и растеж на съществуващи предприятия) има тогава, когато в обществото има подходящи за това социално-културни условия (традиции, положително отношение към предприемача и др).  В тази връзка би било полезно да проследим и как се възприема предприемачът у нас.

Изследванията върху предприемаческата идея и действие от позициите на културологичния подход имат твърде продължителна история. Могат да бъдат дефинирани четири основни концепции, произтичащи от сходни, но в същото време и целево различаващи се изходни позиции.
Предприемачът в практиката по П. Дракър

Разработването на теоретични концепции и практически решения, нужни за предприемаческата практика, е провокирано от значителен практически опит, който се натрупва в 70-те и 80-те години на XX век в САЩ в областта на иновациите, използването на ИКТ в увлението и производството, роботизацията и автоматизацията на производството, успоредно с бурното развитие на сферата на услугите, зани-мателната индустрия и индустрията на свободното време.

Отговорът на тези въпроси дава емпиричното направление в развитието и обогатяването на предприемаческата идея и действие. То се свързва главно с името на П. Дракър и концептуалния му труд “Иновации и предприемачество”. (1986), наричана още „библия на предприемачеството” 40.

Питър Дракър пише тази книга в условията на натрупана критична маса от публикации в областта на малкия бизнес и корпоративните иновации. Това, което той внася в публичното пространство в този момент, е проблемът за по-рационалното и по-разширено по обхват използване на новото знание от стопанските агенти. Като цяло може да се счита, че той е продължител на австрийската епистемиологична традиция, но за разлика от австрийските икономисти той е изключително прагматично насочен.

Анализирайки характеристиките на американската икономика в края на 60-те години на 20 в., той стига до извода че са налице всички признаци за това, че САЩ са навлезли в дълъг цикъл на конкюнктура по теорията на Кондратиев. Същевременно, въпреки западането на традиционни отрасли като въгледобив, производство на стомана и намаляване на работните места в тях, за този период в страната не само, че не се наблюдава намаление, а напротив – увеличава се производството и броят на новооткритите работни места. Дракър показва, че това увеличение е за сметка на новосъздадените малки и средни предприятия и нарастването на заетостта в сферата на услугите.

Анализирайки причините за този „нетипичен Кондратиев цикъл”, както той го нарича, Питър Дракър прави няколко основни извода:

1. Американската икономика от мениджърска (доминирана от големите предприятия) се е превърнала в „предприемаческа икономика”

2. Налице е един социалнопсихологически феномен – вместо относителната сигурност на работата в големите предприятия, милиони (предимно млади) американци предпочитат да поемат риска да основат собствен бизнес, стремейки се към себереализация и независимост

3. Към края на 60-те години в САЩ мениджмънтът се е наложил и като теория и като практика, което позволява неговите достижения да се ползват от милиони хора, включително от новите предприемачи. Родил се е както казва Дракър „Предприемаческият мениджмънт”.

4. На основата на анализа на процесите в американската икономика, Дракър стига до едно по-широко схващане за предприемачеството и въвежда термина вътрешно (корпоративно) предприемачество.

Т.е. той стига до извода, че предприемаческият процес съществува не само в малките и средните предприятия, но и в редица големи предприятия, където функциите на предприемача и мениджъра са разделени (за разлика от МСП, където те са слети в едно).

В такива адаптивни, иновативно и пазарно ориентирани фирми, като вътрешни предприемачи действат обикновено ръководителите на отделите Маркетинг, Иновации, Човешки ресурси. Те играят ролята на откриватели на възможности и иноватори, подкрепяйки налагането на нови продукти на пазара, включително под формата на новосъздадени от фирмата-майка самостоятелни малки фирми.

Всички негови тези относно използването на знанието са илюстрирани с точни и образни примери от практиката на американския бизнес. По тази причина неговото творчество се оформя като концептуална основа за създаването на ново направление — емпиричното - в процеса на натрупване на критична маса знание за обяснение на предприемачеството като научен и приложен феномен.

Обобщени, приносите на П. Дракър към развитието на предприемаческата идея могат да се формулират по следния начин:

• свързване на промяната в обществото с ролята на предприемача;
• операционализация на източниците на иновации и свързването им със знанието;
• дефиниране на изискванията към и функциите на предприемаческото управление;
• дефиниране на основните предприемачески стратегии.

Предприемачетсвото е дейност, свързана с предприемането и реализирането на дадена инициатива с оглед извличането на печалба. Според Питър Дракър то води до натрупване на богатство и създаване на ценности. Това богатство се създава от хора, които умеят да рискуват средства, време и кариера, за да създадат нещо ново (или да пренесат ценности от друго място, в. т.ч. продукти и услуги).

Нововъведението, посочва П. Дракър, наричан още баща на съвременната теория на предприемачеството, е "специфичен инструмент па предприемачите, средство, с помощта на което те използват в свой интерес измененията като благоприятна възможност за осъществяване на различни стопански дейности". Предприемачите, като носители на нововъведенията, разглеждат промяната в икономиката като нещо нормално и здравословно. Но П. Дракър прави нещо повече, което му придава водещо място сред учените, изследващи предприемачеството. Той свързва предприемачите, нововъведенията и развитието в едно цяло - предприемаческото общество, като приема, че не политиците, икономистите и собствениците на капитал развиват едно общество, а това правят предприемачите.

Питър Дракър в неговата книга “Новаторство и предприемачество” дава следните разсъждения: Съпругът и съпругата откриват деликатесен ресторант в предградие на голям град. Това, което те правят се е извършвало вече много пъти, те не създават нова потребност или ново потребителско търсене. Според Дракър, те наистина не са предприемачи, въпреки, че образуват ново предприятие. Преминавайки към компанията Mc Donald’s, Дракър характеризира нейната дейност като предприемачество. Тази фирма фактически излиза извън стандартните форми на обслужване, променя организацията, извършва собствено обучение на персонала, създава нов пазар и нов клиент.

Така Дракър заключава, че предприемачеството е по-скоро социално-психологическо, отколкото икономическо явление.

Редица учени след Дракър се опитват да развият една комплексна система (теория), чрез която да обяснят сложната същност на предприемачеството. Досега, както пише К.Тодоров, „такава комплексна общопризната теория все още не е изградена и затова се прилагат достиженията на други научни направления”.



40Тодоров, К, „Предприемачество и мениджмънт”, изд.Мартилен, С, 2004, с.12
Предприемаческата фирма на Кейсън

Марк Кейсън (Mark Casson) с основание се чита за един от класиците на предприемаческата идея и действие. Неговата книга “Предприемачът – икономическа теория”, публикувана през 1982 г., е един от фундаменталните трудове, оказали съществено влияние върху по-нататъшните изследвания върху предприемаческата идея


Неговият стремеж за създаване на обща икономическа теория на предприемачеството разкрива в много голяма степен изходните му теоретични позиции. Кейсън застъпва неокласическата теза за мястото и ролята на предприемача. Това особено проличава при неговата интерпретация на предприемачеството в рамката на релацията “търсене и предлагане”, известна още като модел на Кейсън. От позициите на заявения подход на изследване могат да се отбележат няколко коментара. Първият от тях се отнася до твърдението, че не съществуват перспективи за предприемачите, когато доходът е под този на наемните работници (мениджъри). Тази теза бе убедително оборена от бизнес практиката, която по-казва, особено след 90-те години на 20. век, че възнагражденията на мениджърите (които по същество са наемни работници) са в пъти по-високи от тези на предприемачите. Вторият дискусионен момент е относно ключовата идея за “равновесието” между предприемаческия доход и “предлагането” на предприемачи. По същество самата теза за равновесие е исконно неокласическа и предполага отсъствието на предприемача. Всеки предприемач внася неравновесие в системата. Равновесието изключва всякакво предприемачество. Нещо повече, основателно възниква въпросът: “Тези, които следват предприемачите при откриването на новата ниша и се възползват от нея, дали притежават характеристиките на типични предприемачи, а не са само техни имитатори?”. Мизес би определил това като особен вид поведение, което наричаме “имитационно поведение”, което е нетипично предприемаческо действие.
По-късно Кейсън развива своите идеи и насочва вниманието си към проблема “предприемаческа фирма”, върху който той концентрира своите изследователски усилия. От тази гледна точка най-голям интерес представлява трудът му “Предприемаческата теория на фирмата”. Неговата цел, както самият той посочва, е “....да намери ефективния път за синтез на теорията за разходите (cost based theory) и теорията за ресурсите (resource-based theory) и да създаде теория за фирмата, обяснена чрез предприемачеството”. Централно място в това изследване заема анализът на ролята и мястото на информацията. Той изследва проблемите на информационния синтез и дефинира основните типове синтез и прилежащите им институционални отговори. Въпреки че Кейсън заменя понятието знание с информация и не приема епистемиологията на Хайек и Кирцнър, то в крайна сметка стига до изводи и решения, които в много голяма степен до доближават до епистемиологичното начало у Кирцнъровия предприемач, затворен обаче в тясната рамка на фирмата.
Човешкият капитал у предприемача на Ганинг
Патрик Ганинг (Patrick J. Gunning) е последовател на Л. Фон Мизес и неговата забележителна теория за “човешкото действие”. В своите изследвания той отделя значително място за изясняване ролята, мястото и функциите на предприемача през призмата на предприемаческото действие. Особено важно (концептуално по своята същност) място в неговото творчество заема трудът му “Идеята за предприемаческата роля като отличителна човешка черта”. (Gunning, P., 1998) Основната идея, която Ганинг прокарва, е, че предприемачът е персонификация на определени човешки черти, следствие на взаимодействието на човешката същност на предприемача със специфичните условия на пазара. Той определя три типа предприемачи – дефинирания като предварително условие предприемач,  идеалния  предприемач  и  действащия  предприемач.

Съществен принос на Ганинг е неговият опит за приложение на тезата за действащия предприемач към различни приложни сфери. Едно от най-успешните му приложения е представено в “Праксеологическата концепция на международното предприемачество”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница