Конфликтите за енергийни ресурси в бъдеще Павел Минков –унсс, катедра „Международни отношения”

След края на Студената война настъпи кратък период, в който изглеждаше, че светът навлиза в ера на политическа стабилност, траен мир и липса на конфликти. Това беше времето, когато Франсис Фукояма написа известната книга „Краят на историята и последният човек”¹, в която обяви, че глобалното разпространение на капитализма и либералната демокрация ще донесе глобален просперитет и мир, включително и в страните от Третия свят. Твърдеше се още, че икономическата глобализация води до изкореняване на конфликтите в дългосрочна перспектива, доколкото основните спорове ще бъдат икономически по своята природа и ще се разрешават чрез пазарните механизми.

Не измина много време и тази красива мечта беше разрушена – станахме свидетели на войната в Залива през 1991 година с директната намеса на основните западни сили, а малко по-късно и на серия от етнически конфликти, безпрецедентни по своите измерения и географски обхват.

И докато много изследователи на международните отношения се съгласиха, че икономическата глобализация и появата на глобалния пазар е ключова нова характеристика на международната система, значително по-големи различия има относно степента, в която икономическите фактори ще предопределят изгледите за сътрудничество или за конфликти в новата система на международни отношения.

Привържениците на глобалното разпространение на неолиберализма твърдят, че глобализацията увеличава взаимозависимостта между държавите и прави техните граници все по-условни. Следователно, освен че ще разпространят просперитета, процесите на глобализация ще доведат до международно сътрудничество и световен мир.

Една част от критиците на неолибералните привърженици на глобализацията се противопоставят именно на предположението, че глобализацията стимулира сътрудничеството и мира. Вместо това те предричат интензификация на конфликтите между регионално -икономически блокове, конкуриращи се помежду си за пазарни дялове и технологично превъзходство.

Освен това съществуват и анализи, които не са част от дебатите за глобализацията, а се концентрират изключително върху въпросите за международните конфликти и сигурността. В противовес на идеята за глобализация, Самуел Хънтингтън представя провокативен възглед за бъдещия световен ред и глобалната сигурност. В своята книга „Сблъсъкът на цивилизациите и възстановяването на световния ред”² той твърди, че бъдещето ще се характеризира със сблъсъци между цивилизации или между техните основни представители, а не между държави и региони, както е било в миналото. С. Хънтингтън дори идентифицира седем цивилизации, които са в конфликт помежду си. На макроравнище всичко се свежда до „Западът срещу останалите”, като най-интензивните конфликти ще бъдат между мюсюлманските и азиатските общества, от една страна, и Запада, от друга. Хънтингтън е широко критикуван за „опростяване” на проблематиката и до известна степен беше опроверган от развитието на някои конфликти в последните години, при които Западът (или по-скоро САЩ) влизаше в съюзи с мюсюлмански държави (например Босна, Азербайджан и Туркменистан).

Друг провокативен сценарий за глобален конфликт беше предложен от Robert Kaplan, който в статия от 1994 година³ твърди, че определящ елемент на бъдещия свят ще бъде известна форма на анархия, предизвикана от бедност, криминална престъпност, свръхнаселеност, масови болести и трибализъм. Неговият сценарий се базира върху прехвърлянето на опустошителния и катастрофален опит на Западна Африка в други части на света, включително и в западните страни.

Друга част от изследователите на международните отношения посочват споровете за разпределението на ресурсите като основна причина за бъдещите международни конфликти. Идентифицирането на конфликтите за ресурси като основен фактор за войните между държавите не е ново явление. Още през 70-те години на ХХ век загрижеността на западните общества за тяхното икономическо благосъстояние, заплашено от двете петролни кризи, даде тласък на изследванията в областта на конфликтите за ресурси. Едно изследване от 1986 година⁴ описва 12 международни конфликта през ХХ век, които са свързани с разпределението на ресурси, започвайки от Втората световна война и завършвайки с Фолклендско-Малвинската война. Достъпът до нефт е бил основна причина за седем от тези конфликти. Само 5 от тях са били свързани с възобновяеми ресурси, докато 10 - с невъзобновяеми.

Thomas F. Homer-Dixon дава две обяснения на наблюдението, че държавите воюват повече за невъзобновяеми, отколкото за възобновяеми ресурси:

Първо, доколкото невъзобновяемите енергийни източници (нефт, газ и т.н.) и минералите са съставна част на всяко военно производство, те директно могат да бъдат преобразувани във държавна (военна) мощ (сила) за разлика например от водата, горите или рибата.

Второ, повечето държави, които са най-зависими от възобновяеми ресурси и следователно са най-мотивирани да отнемат ресурси от своите съседи, също така са и изключително бедни, което ограничава тяхната способност за агресия.

През 80-те и в началото на 90-те години на ХХ век силната загриженост за енергийната сигурност до известна степен намалява в резултат от значителното повишаване на предлагането на енергия, предизвикано както от успешната стратегия на Запада за диверсификация на източниците, така и поради изключителната концентрация на научните изследвания върху етническите конфликти.

От края на 90-те години обаче се забелязват нови тенденции – невъзобновяемите източници бавно но сигурно се изчерпват, а зависимостта от внос на енергийни ресурси на повечето западни държави (както и на страните от Югоизточна Азия) се увеличава. Това накара изследователите на международните конфликти да преразгледат някои преждевременни хипотези – например, че войните между държавите са явление от миналото.

Глобално изчерпване на нефтените ресурси
Сред невъзобновяемите ресурси нефтът е най-важен за икономиката на индустриализираните държави. Той е широко използвана суровина и важен фактор за транспорта (включително корабоплаването и авиацията), въръжените сили и селскостопанския сектор. Продуктите на нефтохимическата индустрия не могат да съществуват без нефт, а негов равностоен заместител в средносрочен, а дори и в дългосрочен план не се очертава.

През последните няколко години опасенията за добива на нефт в обозримо бъдеще се засилиха. Няколко са основните аргументи, потвърждаващи опасенията на експертите в тази област:

1) Почти всички големи залежи на нефт вече са открити. От 60-те години на ХХ век насам темпото на разкриване на нови залежи драматично спада. Производството на нефт ще достигне своя максимум около 2010 година и след това ще започне да намалява.

2) Освен че наличните резерви не се заместват с новооткрити, изчерпването на нефтените ресурси става все по-бързо, тъй като енергийното потребление в света непрекъснато расте.

Трудно е да се направи оценка до каква степен тези аргументи са известни на политическите елити в отделните страни и доколко се вземат предвид при формирането на тяхната политика.

Големите нефтени компании не са склонни да дават публичност на тези обстоятелства, тъй като тяхната съдба и финансовото им благополучие са силно зависими от фондовата борса и от умишлено налагания стереотип, че нефтът е безкраен ресурс, който няма да бъде изчерпан в обозримо бъдеще. Нещо повече, някои официални източници, като например докладът на Трилатералната комисия от 1997 година, не виждат опасност от изчерпване на нефтените ресурси дори в дългосрочен план и концентрират своето внимание единствено върху опасностите от временно прекъсване на снабдяването.

Сред нефтената индустрия обаче се прокрадват и критични гласове, като например този на Franco Bernabe⁵ от най-голямата италианска нефтена компания ENI, както и на един от топ мениджърите на ARCO, заявил драматично, че „навлизаме в началото на последните дни от епохата на нефта”⁶. Показателно за бъдещото развитие на енергийните пазари е новото корпоративно име на компанията BP - Beyond Petroleum (Отвъд Петрола), вместо досегашното British Petroleum, което е косвено признание, че в бъдеще ще има реални проблеми за позициите на нефта като първостепенен енергоресурс⁷.

Енергийно снабдяване на Европейския съюз – нови опасности и рискови стратегии

По-голяма част от енергийната политика все още се разработва и провежда на равнище страни - членки на ЕС, и досега Европейската комисия не успя да постигне целта си за получаване на формални компетенции относно осъществяването на обща енергийна политика. За да постигне тази своя цел, Комисията стартира серия от публикации по въпросите на енергийната политика, включващи предложения за създаване на общ вътрешен енергиен пазар, обща политика за сигурност на снабдяването и детайлно разглеждане на екологичните аспекти на енергийната политика. Ключовият документ на Европейския съюз относно енергийните въпроси е публикуваната през 2000 година Зелена книга „Към европейска стратегия за сигурността на енергийното снабдяване”⁸.

Първо, докато в случаите на прекъсване на снабдяването с нефт функционира адекватен механизъм за действие, няма еквивалентен механизъм за реакция при спиране на доставките на природен газ – нито на равнище ЕС, нито на равнище международна агенция за енергия⁹.

Второ, налице е фундаментална разлика между нефта и природния газ – природният газ (освен ако не бъде трансформиран във втечнен газ) може да бъде транспортиран само по тръбопроводи директно до потребителите и следователно изисква сключване на дългосрочни договори между производители и потребители. За разлика от природния газ, нефтът се нуждае от тръбопроводи единствено за транспортиране до точките на претоварване, където може да се товари на танкери и да достигне до отдалечени пазари. Това е основната причина за съществуването на глобален нефтен пазар, докато пазарите за природен газ са изключително регионални. При кризисна ситуация с някой основен доставчик на природен газ опциите за диверсификация са крайно ограничени. Зелената книга потвърждава този извод: „В дългосрочен план, доставката на природен газ в Европа представлява опасност за създаване на нова ситуация на зависимост.”
Стратегия на ЕС за „намаляване на риска”
Зеленатакнига на ЕС от 2000 година е широко критикувана от различни анализатори на енергийната проблематика. Една от основните критики се отнася до липсата на становище относно дискусионния въпрос за изчерпването на ресурсите. Вместо да признае структурното значение на този проблем във връзка с необходимостта от преминаване на системата към други енергийни източници в дългосрочен план, Европейската комисия свежда проблема единствено до рисковете, произтичащи от зависимостта от вноса. Както недвусмислено е заявено в Зелената книга, Европейският съюз не се стреми да увеличи своята енергийна самодостатъчност, нито да намали своята зависимост, а съзнателно се ограничава до стратегия за намаляване на „рисковете, свързани с тази зависимост”. Този подход може да се характеризира като „стратегия на ЕС за намаляване на риска”.
Енергийна геополитика на САЩ
От 70-те години на ХХ век сигурността на енергийното снабдяване е открояваща се съставна част от външната политика на САЩ, провеждана с инструментите на геополитиката.¹⁰

През времето на Судената война използването на военни средства за гарантиране на снабдяването с енергия беше легитимирано от заплахата, произхождаща от Съветския съюз, който постоянно бе подозиран, че търси начини за ограничаване на достъпа на западния свят до нефт. Доктрината Картър, която обяви през 1980 година Персийския залив за регион на „жизнените интереси” на САЩ, беше оправдана единствено от предполагаемото предимство на Съветския съюз, който след инвазията в Афганистан се приближи в непосредствена близост до района на Залива.

Войната в Персийския залив през 1991 година обаче доказа, че заплахата от Съветския съюз за блокиране на достъпа на Запада до енергийни ресурси се използва само като претекст и че в допълнение на това САЩ няма да приемат никакви геополитически промени, които да намалят тяхното влияние върху глобалния нефтен пазар.

Разбира се, при създаването на военния съюз срещу Ирак, оглавяван от САЩ във войната през 1991 година, аргументът за необходимостта от възстановяване на международното право чрез освобождаването на Кувейт изигра важна роля. Но от дистанцията на времето все по-очевидно става, че решаващата мотивация за военна намеса е била контролът върху нефта в региона. В случай, че Ирак не беше победен и беше окупирал кувейтските нефтени полета, той щеше да контролира 20 % от нефтените резерви в региона с производствен капацитет от около 6 милиона барела дневно, което би го превърнало в доминираща сила в рамките на ОПЕК.

Edward Morse подчертава това изключително ярко: „Войната в Персийския залив от 1991 година беше първата война в модерната история, която беше водена изключително заради нефта. Тя служи за напомняне, че докато въглеводородните ресурси остават фундаментални за икономическия растеж и докато има силни правителства, които желаят да гарантират достъпа до снабдяване с такива ресурси, задължително ще се използва сила за предотвратяване едно отделно правителство да контролира пазара”¹¹.

Администрацията на Клинтън, която поставяше акцента въху икономическите въпроси, не правеше изключение от геополитическия подход спрямо енергията. Дори напротив, с „икономизацията” на въпросите на международната сигурност и сливането на икономическата с националната сигурност, администрацията на Клинтън не остави никакво съмнение, че „икономическото благоденствие” на американското общество е част от интересите на националната сигурност и ще се защитава, ако е необходимо, и с военни средства. Сигурността на енергийното снабдяване от своя страна се разглежда като съществен елемент на икономическото благоденствие. Красноречив израз на геополитическия подход на Клинтън към енергийните въпроси беше обявяването на Венецуела и Колумбия за зони на „жизнените американски интереси” поради нефтените ресурси, с които тези две държави разполагат¹².

Политиката на президента Джордж Буш още по-недвусмислено демонстрира първостепенното значение на контрола върху нефтените ресурси за политиката на САЩ. Администрацията на Буш се стреми да гарантира американската хегемония върху глобалните нефтени пазари дори и с цената на нарушаване на международното право и на усложняване на отношенията на САЩ със стратегически партньори в Европа и в други региони на света.

Както посочва Klare в една от последните си книги, „политиката на САЩ продължава да разглежда достъпа до евтин нефт като въпрос на националната сигурност далеч след края на Студената война и е готова, ако е необходимо, да използва военна сила, за да го гарантира”¹³. Тази самоувереност в оправдаване използването на сила от страна на САЩ за постигане на желаните външнополитически цели се разкрива дори от най-отявлените либерали като Франсис Фукуяма, който предсказва, че нефтът ще бъде една от трите оси, около които ще се въртят противоречията между Севера и Юга в бъдеще.

Съвсем вероятно е много от страните - производителки на нефт и природен газ, поради ограничените си резерви да се сблъскат в определен момент с невъзможността да увеличат своя производствен капацитет до планираното равнище и поетите ангажименти за доставки. Не е изключено някои от тези страни да се опитат да използват своите ресурси като силов инструмент, както Саудитска Арабия и останалите страни от Персийския залив през седемдесетте години на ХХ век.