Конкурс „сребърна птици и хора перо за мама

Когато човек е решил да се наспи, винаги нещо ще обърка плановете му. Събудих се в неделя в 7 от шум и мърморене на познат глас. Боже мой! Майка ми казваше: „Ден за почистване! Или помагайте, или се махайте!" Нали сме мъже, не посягаме към домашна дейност при здрава жена в къщи, решихме да изчезнем. Сякаш само това чакаше и майчицата ни. Хвърли ни торба с дрехи и плик с храна, погледна ни лошо и затвори врата с трясък. Ясно бе: следва мъжки ден. Колата е пред дворната врата. Баща ми говори с брат ми за някакви птици. Явно съм проспал взимането на решение, накъде ще „избягаме“. И за капак от радиото почва да звучи: „Ще избягам ли от теб,..."

Пътят криволи сред полето. Изгрялото слънце остава зад гърба ни. Пътуваме на север. Замислен за мои си работи, отново се унасям и заспивам... Скоро отварям очи и усещам, че сме спрели. Поглеждам и се чудя: „Къде сме?" Пред погледа ми изкачат дървета, плуващи във вода. В дясно се вижда странен пън, целият оплетен, сякаш е пуснал брада. Като ограда е поникнала тръстика. Златни водни рози като свещички се показват над водите и листа им ги пазят, за да не загаси вятърът искрите им - сърчица. Върбата е пуснала клони ниско, срамежливо сплели се. Брат ми вече е вън от колата и вика: „Бате, ела!". Измъквам се и аз. А малкият човек удивено ми говори: "Виж, в Сребърна сме, ще гледаме птици!" Следва писък: „Жабааа..." и хуква да я гони.

Оглеждам се любопитно. Пред мен крачи важно някаква бяла птица с дълги черни крака, с бял перчем, „отметнат“ назад, и с тънък клюн. Определено не е щъркел! „Ще убия баща ми! Как можа да ме доведе в това вълшебно място без да имам предварителна информация и сега да гадая, кои са тези пернати!?" Нали живеем в свят на модерни технологии, бъркам в джоба и търся в телефона „Фауна в Сребърна“. И разбирам: важната птица е голяма бяла чапла.

По-нататък виждам черен силует с дълъг и извит клюн. Процедурата се повтаря и разбирам, че пред мен е застанал блестящ ибис. В групичка сред езерото плуват сиви гъски, а на брега си почива тяхната братовчедка червеногуша гъска. Тръгваме пеша да обиколим езерото, доколкото това е възможно, и ето - насреща ни друг вид - малки белочели гъски. Те са „заети“ да си търсят храна и не се впечатляват от нашето присъствие. Явно са свикнали с посещения на хора. Вървим и виждаме как селските къщи са на метри от езерото. По пътя се разхождат гордо червен петел с две кокошки. От съседния двор ни залая куче.

Качваме се в колата и отиваме в Природо-научния музей. От тук могат да се наблюдават птиците в резервата. Виждаме къдроглави пеликани – вид, включен в Световната червена книга. Баща ми, биолог по образование, казва, че през 2000 г. само две двойки от този вид са населявали резервата, но сега популацията се е завишила. В „Сребърна“ вече са изградени наколни платформи, върху които къдроглавите пеликани днес гнездят. Те са скитащи птици. При благоприятни условия те могат да презимуват тук без да летят до Мала Азия и Северна Африка. Този вид птици са с най-голям клюн сред пеликаните и са едни от най-едрите летящи птици на Земята. Костите на огромния им клюн, както и на целия скелет, имат множество кухинки, пълни с въздух. Това ги прави леки и подвижни, без да намалява здравината им. Под долната си челюст пеликаните имат огромна кожна торба, в която поместват уловената риба. През размножителния период торбичките им стават ярко червени, което ги прави още по-красиви.

Много интересни неща ни разказаха в музея. Решихме да обядваме до водата. Слязохме надолу по пътечката. Тръгнахме - баща ми с торбата с храна, а аз, хванал ръката на петгодишния ми брат. Очите му светят от любопитство и възторг. Постоянно сочи и вика: „Виж, бате, виж!” Всяка жива твар за него е новост, затова не забелязва следите от човешко присъствие тук, в това райско място. А ние с баща ми гледаме възмутени на хвърлените опаковки от вафли, солети, пластмасови бутилки... Екологът в баща ми „заговаря“. Той изважда от джоба си найлонов плик и започва да събира отпадъците. По пътеката се задава възрастен мъж. Оглежда ни критично и казва: „Аха, вие сте от ония, дето цапат 364 дни и се сещат да чистят само един”. Усетих се неприятно - не бях от тях, но какво да кажа на човека!? И докато си мислих за всичко това се чу едно гръмко „цоп!“. Брат ми, вживял се в ролята на ловец, бе подгонил една жаба и се озова в блатните води. Разсмях се - езерото се сдоби с още една „птица“ и то говореща, за ужас на всички жаби! Спешно започна операция по изваждане и почистване на дребосъка, той ни се ядосваше, че му пречим да лови жаби. Мама бе предвидила чифт дрехи, нали си ни знае, но обувки нямаше. Баща ми го сложи на раменете си и тръгнахме към колата. Вървях зад тях с торбата с боклук и чантата с кални дрехи. И тогава, точно до пътеката, го видях - дълго черно перо. Наведох се и го взех. Когато го повдигнах към небето, слънцето го оцвети в приказно зелено и кафяво. Блестеше като скъпоценен камък. Баща ми компетентно каза, че в началото на 20 век били убити много птици, точно тук, заради перата. Станали жертва на модата - всяка дама е трябвало да има шапка с пера.

Стана късно, колата ни носеше по пътя към дома. Сега не ми се спеше. Гледах бягащите картини из полето и крайпътните дървета. Мислих си за видяното в резервата, но някак не ми излизаха от главата думите на възрастния мъж. Не беше прав! Аз не съм такъв! Обичам природата и се старая да я пазя чиста. Сладкият гласец на Малчо ме вади от мислите ми: „Бате, като се приберем, да дадем перото на мама! Нека и тя има шапка с перо, да стане дама!” Разсмяхме се двамата с татко: дали е успяла нашата мама-дама да почисти и подреди къщата сама?!