Конкурс за есета "Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас" по случай 170 г от рождението на Васил Левски

Възприето като ограничен период от бързащи дни и години, то обглежда един човешки живот и определя неговата значимост.

В голямото, вечното Време винаги ще присъства със значимостта на своята човешка земна следа Апостола на българската свобода.Защото той подчинява живота си на повелите на времето –на многострадалния глас народен,на повика на поробената българска земя.С всяко свое действие,с всяка своя мисъл,с поведението и отношението си към народа,към робията,към бъдещето и настоящето Левски се вписва във времето,в което се ражда и живее.

Още в самото начало,когато като дете захласнато слуша любимата си приказка за свещените камбани,когато развълнуван от подвига на Йоан Златоуст за вярата, той разбира,че думите не значат много,ако не са въплътени в дела.Още тогава долавя истинския смисъл на саможертвата за прослава на свещеното учение.От онези нощи на приказките той тръгва по стъпките на божиите проповедници и става Апостол.

В него Времето открива най- чистия,кален във вярата съсъд,в който да влее окрилящите със силата и призивността си идеи за борба с тираните,за свята свобода.Така времето обръща Васил Иванов Кунчев в дякон Игнатий,а Дякона-в Апостол.Служейки на Бога,Той успява да достигне до истинския смисъл на вярата и на Божието учение.Разбира че най- ревностно,най предано служи на Бог този,който се обрича в служба на другите.

Аз-ът престава да съществува,слива се с многоликото Ние,за да изпита като лично непосилното всенародно страдание.Импулсиран от всебългарската робска мъка,от неистовото жажда за свобода и от напластяваната през вековете ненавист и нетърпимост към тирана,Дякон Игнатий оставя расото,за да продължи служенето на ближния.В тишината на душата си,имайки за свидетел единствено съвестта си, той тайно полага клетва за доживотна служба на своя народ.

Отговаряйки на повика на времето,дякон Игнатий става един от легионерите на Раковски в топлото белградско лято на 1862г.Тогава заедно с името Левски се раждат и хладнокръвието,целеустремеността и безстрашието му,за да изградят новата му самоличност.Времето неспирно вае духа на Апостола.Отвеждайки го в четата на Панайот Хитов,то калява характера му,прави неизтощимо чувството му за дълг,придава нови измерения на безстрашието му.

Времето тече,припряно бърза.За това трябва да се пришпори мисълта,да се търси изход.Пукнатините в стратегията на народния войвода Раковски и пясъчните основи,върху които са изградени легиите,не убягват от проницателния поглед на Апостола.И се ражда убеждението за необходимостта от тайни дружества,които да подкопаят основите на Империята,да изведат народа от състоянието на робско покорство и страх.Ражда се идеята за комитетите,появява се Уставът на БРЦК,с които Левски изпреварва своето време.

Колкото и парадоксално да изглежда,той съумява да проникне по дълбоко от всички свои съвременници в същността на революционното движение именно защото не е роден бунтовник.ненавиждащ насилието и въпреки това приел необходимостта от него,той подхожда към революцията с научен рационализъм,решил,че с това страшно оръжие трябва да се борави с нужната отговорност-по- скоро със сръчността и пестеливостта на хирургическия нож,отколкото със суровата разточителност на меча.Революционната мрежа,комитетите,представят Апостола като неуморим сеяч на непримиримост и жертвеност у сънародниците.Достойно е родолюбивото му дело,гениално,епохално,но онова,с което трогва,с което смайва,е моралът,етиката му-те нямат аналог в летописа на нацията ни.С безкористността на Божи проповедник са белязани дългите му пътища из българската земя,очертали не само картата на бунта,на и траекторията на един серафически чист човешки дух.Нравствената му чистота придава сила и убедителност на словото му.Откритостта и непосредствеността му,липсата на суетност обясняват обаянието и влиянието му над човешките души.Още приживе Левски се превръща в легенда.За турците той е “джин гиби”-дух-крилат дух на нощта,който безпокои Империята и изчезва безследно,щом посегнат да го заловят.А българите му дават свое име,изразяващо мястото му в душите им:Апостол,Апостол на свободата.Тази титла,дадена му от народа,най- пълно съответства на същността му.Той е живото въплъщение на народните надежди,изпратен сякаш “да даде красота вместо пепел,елей на веселие-вместо плач” (Библия,”Исая”).

Най- често използваните епитети в характеристиката му са свързани с понятията за чистота и светлина.Защото Левски съчетава у себе си простотата на детето и духовната сила на месията в свръхестествено единство.Не са малко българите,които виждат в него Светеца-в аскетизма и бездомието му, в себеотказването и себелишаването му всеки би могъл да открие знаците на светостта.

“Какво искам повече,като гледам отечеството си,че е свободно? Не да видя себе си на голям чин,но да умра,братко! На всеки български работник трябва да даваме такова предначертание.И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най- бляскаво като едничка държава в цяла Европа…” Тези думи на Левски в писмо до Филип Тотьо прекрачват прага на епохата,в която живее Апостола,И достигат до нас като послание,като морален коректив на националния ни характер.

Показал ни слънцето и вълците,свързал ни с невидимата емблема на своята личност,Левски никога няма да спре пътя си из земята българска.Не и докато има България,застанала на колене пред своя син,”задавена от гордост и сълзи…”