Конкурс за млади художници и литератори "душата на един извор" посветен на художника Жорж Папазов и изкуствоведа Кирил Кръстев

организиран от

с награден фонд осигурен от и Фондация “Млада България”

Първа награда в първа възрастова група (от 15 до 19 години)
Автор: Николай Желязков, роден 1990 г., гр. Бургас

[Metal в театъра]
Някой си петък

Не знам коя дата беше, наистина не мога да си спомня, но съм сигурен, че бе последният учебен ден от седмицата. Последните два часа – български език и литература. Първият ме приспа, а втория го проспах. Звънецът удари! „Дааа, най-накрая!” Прибрах всички тетрадки в раницата, грабнах якето и хукнах, без да гледам назад. Броени крачки ме разделяха от сладката свобода.

- Николай, ела тука, ела, ела! – чу се до болка познатият глас на класната, която викаше след мен в коридора.

„Нееее!” – зазвуча в главата ми.

- Искам да преработиш този стар сценарий, той е върху мита за Орфей и Евридика. Твоят трябва да е смешен и интересен, интелектуален и накрая трябва да има едно много мъдро философско послание към публиката. Пиесата ще се играе пред цялото училище.

„Неее! – изстена душата ми – Защо мене, Господи?! Защоооо?! Какво съм ти направил? Та аз дори не изглеждам толкова умен! Защо аз? Първо, имам домашни, които да пиша, второ, имам си мои работи, с които да си тровя живота, и трето, имам и живот, който бих искал да живея все някога, а не да прекарвам малкото свободно време, което имам, надвесен над масата, чудещ се къде ми е бил акълът да приемам тая глупост и дали публиката от „високо интелектуални” връстници ще разбере какво се опитвам да й кажа! Какво да го правя тоя сценарий? Защоооо, защо си ме, майко, възпитала да съм толкова любезен и да не мога да откажа помощ на никого? Защооо?”

- Еми, добре! – казах с усмивка, докато се проклинах наум.

- Ще го направиш, добре, трябва ми за понеделник!

„Нееее! Прецаках сееее!” – закрещя всичко в мен.
Петък вечерта

Сега мога или да седна да пиша цяла вечер някаква си глупост, защото накрая това ще се получи, или да си почина след цял ден учене и изпитване. Да, мисля, че изборът е очевиден.

Сядам да пиша. След половин час гледане в тавана и стоене пред празен лист се отказвам. От един до пет уча по всички предмети, по които трябва.

Всъщност около деветдесет процента от вечерта ми се губят. Бяхме излезли с приятели да полеем нещо (не знам какво беше) и една, две, три бири отлетяха. След като се пренесох под масата, спрях да гледам часовника.

Аааа, махмурлук! След третото кафе още се чувствах като това, което съм връщал на майката природа снощи в градинката. Видях празния лист и... „Ааа, да веее!...”

- ... (Първите няколко думи от репликата са цензурирани) Пресвета дево – помислих си, – това трябва да е готово за утре!

Седнах да пиша (след трийсет минути). Най-накрая! Почти умрях от скука, докато редактирах сценария. Винаги пиша всичко в последния момент!

Сега, докато пиша тези думи, е 30 март, вечерта. Слушам музика и печатам като за световно, така че поздрав за проверяващите е песента Everithing Ends на групата Slipknot.

А тогава прекарах цялата следваща сутрин, напечатвайки новия сценарий.
Понеделник на даскало

- Николай, прочетох сценария, браво, много добре се е получило!

- Уоу, вече само под напрежение ще работя!
Вторник. Репетицията

Аз бях сценаристът, режисьорът, а по някаква случайност и единственият актьор там! Не знам откъде намериха останалите ученици, не че бяха лоши хора, но просто не можеха да играят, дори от това да зависеше животът им. То се бе видяло, че аз ще играя главната роля, която изисква най-много репетиции, и без това бях единственият музикант, достатъчно тъп, за да излезе пред цялата гимназия, напълно уверен в своя провал.

Не знам какво прочетох в сряда на репетицията, но определено не беше моят шедьовър. Явно госпожата бе решила да промени мааааалко някои неща, някои дреболийки, като например ПОЛОВИНАТА ОТ СЦЕНАРИЯ. Но аз не направих проблем. Все пак тя знае по-добре от мен какво е полезно за пиесата (това последното бе казано иронично и съвсем малко враждебно)!

До петъка от моя сценарий беше останало само заглавието. Поради някаква незнайна причина всеки един от гореспоменатите велики актьори реши да се изяви гения си и да променя реплики, където и когато може! Ама нека – аз и без това смятах да подпаля даскалото, тъй че продължавайте да ми давате причини: то е за добро! Госпожата пък поиска да вмъкне някои напълно ненужни и безсмислени сцени, противоречащи на каквато и да е логика, но какво пък, аз не се оплаквам! Малкото красота и смисъл, които имаше в моя ръкопис, бяха унищожени от групичка високо интелектуални, неталантливи и по какъвто и да е начин неизявени артистично личности, мислещи се за новатори или не знам си вече за какво там. Поне за нещо си там трябва да се мислят, щом си позволяват да съдят, променят и унищожават творческия труд на хората! Не, изобщо не се оплаквам!!!

Същата вечер се отнесох като тракторист в ден за заплата.

Понеделник, два дена преди представлението. Време за война.

Вече с отвращение ходех на репетициите. Беше ми омръзнало всичко. Дразнех се дори само докато стоях там. И тогава чашата преля.

- Николай, сега относно тази част, в която ти свириш на китарата. Та, тя ще е не по-дълга от десет секунди и няма да свириш това, което ти си искаш, а това, което аз ти казах, разбра ли! – заповядаше госпожата самоуверено.

Нещо в мен прещракна, от устата ми излязоха само думите „Еми, добре”, но наум много мисли формираха едно решение: „Първо, приех да преработя сценария ви, дори и да нямах време за него. Второ, приех да участвам не само като актьор и режисьор, но и като музикант. Трето, от моя оригинален сценарий вие създадохте едно Нищо (само така мога да го опиша, без да псувам), и сега ще ми казвате какво и колко да свиря и то в последния момент!?”
Добре, щом всеки прави това, което иска, и аз ще правя каквото си искам!
Сряда. Отмъщението

Представлението започваше в осемнайсет и трийсет. Ние бяхме там в шестнайсет и двайсет. Направихме една репетиция от шестнайсет и трийсет до седемнайсет без петнайсет. След това, до осемнайсет и четирсет и пет, бяхме свободни. За тези два часа се поболях от нерви.

Стоях и гледах как другите участници си правеха своите репетиции. Само да знаеха какво ги чака. Нямах търпение да изляза на сцената, там никой не може да ми казва какво да правя, там аз съм господар, там аз решавам какво, кога и къде. По сценарий аз трябва да вляза и да започна да се оглеждам. Да, ама не! Към осемнайсет и четирсет дойде нашият ред.

Излязох с бавна крачка, имах китара, висяща на колан през рамота, спрях се по средата на сцената, вързах си косата, която ми стига до раменете, ластичката се бе нещо разхлабила, после скръстих ръце, приближих се към публиката и на висок глас поздравих всички с „Кооо стаааа, ве?”

Нататък продължих по сценария, но определено имах замислени още няколко изненади.

Дългоочакваният момент настъпи – аз щях да свиря. Нагласих си китарата, чак тогава класната видя, че не нося моята обикновена въздухарка, а черен оригинален Jackson (това е електрическа китара, по принцип използвана в Heavy metal, и почти всякакъв друг вид metal). Още от първия риф изправих косите на присъстващите. Песента, която бях избрал, бе Pantera – I Am Broken. След първите няколко акорда ластичката ми падна и дългите ми коси се развяха, застанах в обичайната power стойка и започнах да издивявам под звуците на коравото парче. Малка част от публиката се изнесе навън, друга се опитваше да си запуши ушите, а най-готините хора (металистите) бяха на крака и куфееха заедно с мен. Направих крачка напред, приближавайки се до микрофона, някой го беше оставил включен (голяма грешка). Отворих си устата и от там излезе рев, наподобяващ рева на умираща лъвица. I am broookeeeen! Продължих да пея и да свиря, адреналинът ми бе качен толкова, че половината от случилото се не го помня (бях опиянен). Мисля, че на няколко пъти чух гласа на класната, която викаше яростно: „НИКОЛАЙ, ЩЕ ТЕ УБИЯ!!!” Невероятно как този глас заглушаваше огромния усилвател.

Бих искал да опиша всеки един момент от песента и какво съм изпитвал, докато я свирих, но, уви, невъзможно е. Това върховно чувство може само да бъде изживяно, но не и обяснено (затова чуйте песента и ще разберете какво точно се случи).

Нататък представлението си мина, както очаквах – половината от „актьорите” си объркаха репликите, а останалите забравиха какво трябва да правят на сцената и моя милост трябваше да ги спасява.