Конспект Деликт който отсъства в нашия конспект, т е. не е проблем

• 
  Свобода на установяване на дружествата ... съд. Практик
  
• 
  ВЪПРОСНИК
  

1. 
   Понятие за сравнително право. Метод на сравнителното право
   
2. 
   Правни семейства
   
3. 
   Романска правна система
   
4. 
   Германска правна система
   
5. 
   Англо-американска правна система
   
6. 
   Скандинавска правна система
   
7. 
   Свобода на договарянето
   
8. 
   Дееспособност
   
9. 
   Сключване на договор. Предложение и приемане
   
10. 
    Понятие за consideration
    
11. 
    Преминаване на собствеността при договори с вещен ефект
    
12. 
    Значение на формата на договора
    
13. 
    Тълкуване на договора
    
14. 
    Представителство
    
15. 
    Договор в полза на трето лице
    
16. 
    Неизпълнение на договора
    
17. 
    Деликт
    
18. 
    Търговско право. Понятие за търговец. Търговски дружества
    
19. 
    Европейско дружество (Societas Europea)
    
20. 
    Търговско представителство
    
21. 
    Първа Директива 68/151/ЕИО
    
22. 
    Свобода на установяване на дружествата в европейската общност. Съдебна практика
    

International Encyclopedia of Comparative Law

Съдебни решения на Съда на европейските общности

Принципи на европейското договорно право

Виенска конвенция за международната продажба на стоки

Предмет на сравнителното право е правото и отделните правни системи и тяхното сравнение. Сравнението може да бъде макросравнение – между различните правни системи, методите, източниците (значението на съдебната практика, доктрината), процедурите, които използват, обучението на студентите по право, функционирането на правораздавателната система. Микросравнението включва изследване на разрешенията, които предлагат правните системи във връзка с конкретен институт.

Защо е необходимо да се сравняват правни системи и отделни институти. Нещо може да бъде сравнявано с много други неща докато се види ясно неговата същност и характеристика, като се покаже доколко е близко и доколко е различно – p.52. Изследвайки чуждите правни разрешения ние си задаваме въпроса – а как е уреден даден институт по нашето право? По този начин обръщаме внимание на детайли, които преди това сме пренебрегвали. Оттук и друга последица – чрез сравнението се разширяват познанията ни за начините, по които може да уреди даден институт, а нашето право, което преди това е изглеждало като догма, традиционно, предоставя само един от тези начини.

Правото е национална наука, сега строго ограничена в своито граници. Днешното време изисква интернационални юристи или поне пан-европейски юристи. Епохата на националните кодификации прави националните юристи горди в своите постижения и вглъбени само в собственото си право.

Историята на сравнителното право като наука се свързва с годината 1900. На световното изложение в Париж Едуар Ламбер и Реймон Салейе основават Международния конгрес по сравнително право. Те се стремят към изнамиране на световно право, което е общовалидно за всички народи. Една утопична и нереалистична идея.

Сравнителното право не е само дескриптивно, това е всъщност неговата първа, подготвителна фаза – да установи как е уреден даден институт в чужда правна система. Възниква въпросът: къде да търсим? Отговорът е навсякъде. Не бива да се очаква, че ще го намерим на същото място, където се намира нашето разрешение. Може даден институт изобщо да не съществува в чуждата правна система. Много често чуждата правна система има различни концепции, термини, подреждане на институтите, логика. Например законно представителство по английското право не съществува. Прибягва се към други инструменти за задоволяване интересите на детето. Затова сравнителноправникът трябва да се освободи от концепциите и терминологията на собствената система, защото те го сковават и ограничават. Трябва да се започне на чисто, да се промени мисленето, за да се види новата гледна точка, като се отчита различното историческо развитие, понятиен апарат и стил на идействие. Освен това в чуждата правна система е възможно да се прибягва до други инструменти за регулиране на обществените отношения извън правото – например обичаи в търговията.

Въз основа на обективно изготвен доклад за дадена правна система се преминава към втората фаза, а именно – да се подложи разрешението на критически анализ и да се изследва дали дадено разрешение може да бъде възприето в националната правна система, т.е. заключение относно подходящата политика, която да се възприеме. Това може да включва тълкуване наново на националната правна система.

За да е успешно въвеждането на едно чуждо разрешение в национална правна система е необходимо да са изпълнени две условия. Първо, то трябва да е доказало ефективността си в държавата, от която се възприема и второ, да са налице предпоставки, че ще работи в приемащата държава. Това означава, че правилото не трябва да се пренася механично, а след като се вземат предвид всички социални, икономически, политически и исторически фактори в развитието на дадена правна система.

МЧП или conflict of laws посочва кое е приложимото национално право, когато има правоотношение с международен елемент в частното право. МЧП е действащо право, за разлика от сравнителното право, което е наука. Сравнителното право борави с няколко правни системи едновременно. Сравнителното право и МЧП се намират във взаимовръзка и достиженията на първото подпомагат второто. Например при квалификацията по МЧП, при която трябва да се установи съдържанието на понятие от чуждото право.

1. 
   Сравнителното право намира приложение на първо място в процеса на усъвършенстване на законодателството. Използва се както от националния законодател, така и при съгласуване на текстове на международни актове. По такъв начин е изработена Виенската конвенция за международната продажба на стоки. Необходимо е да се изследва социалния контекст, правомощията на държавните органи, функциите на националните съдилища.
   
2. 
   На второ място, сравнителното право може да се използва за тълкуване на националното право. Например съдилищата в държави от едно правно семейство могат да се ползват от практиката на съдилищата от друга държава в същото правно семейство за установяване действителния смисъл на дадена правна норма. Такава практика е позната в държавите от common law – Великобритания, САЩ, Австралия. Влияние може да оказва най-често тълкуването в държавата-майка. Тълкуването на международните актове трябва да бъде еднакво от всички правоприлагащи органи в отделните държави. Те имат международен характер и той трябва да се запази, когато се прилага от отделните национални съдилища. Последните трябва да тълкуват международните актове еднакво, а не съобразно своите национални особености. Пример за такъв съд, който осигурява еднаквото тълкуване и прилагане на едвропейските актове, е Съдът на европейските общности.
   
3. 
   На трето място, сравнителното право се използва за обучение на студентите по право. С помощта на сравнителното право се посочват различни подходи към даден проблем. Може да се избира между няколко разрешения. Затова някои автори предлагат да се интегрира сравнителното право в обучението по национално право.
   
4. 
   На следващо място, много важно значение заема сравнителното право при унификацията на правото. За да се стигне до унификация първо трябва да се открие кое е общото и различното между отделните правни системи. Такъв процес тече в момента в европейската общност. Той касае изработването на европейски кодекс по гражданско право или европейски договорен кодекс. Това е област, която обслужва гражданския и търговския оборот и която е в най-малка степен политизирана и по която може да се постигне компромис. Основата за този кодекс вероятно ще са Принципите на европейско договорно право – частна кодификация на работна група, начело с датския професор Уле Ландо. Основа може да бъде и римското частно право. Директивите и регламентите на европейските общности постигат хармонизация само в точно определена област по отделни въпроси, които в някои случаи се припокриват с разрешения от националното право. Други начини за хармонизация, които могат да се използват като алтернатива или в допълнение са моделите-закони от американското право, които са препоръки, нямат задължителен характер за отделните щати и могат да се възприемат от тях. Освен това по американското право има и друг инструмент, наречен Restatements. Те отразяват състоянието на правото в САЩ и отклоненията/разликите в разрешенията за отделните щати.
   

Понякога чувството за незадоволително решение в собствената правна система ни подтиква да погледнем другаде. Методът на сравнителното право е функционален, т.е. то изследва как, по какъв начин се решава един проблем в чужда правна система. Трябва се постави въпросът каква функция изпълнява даден институт в различните държави.

Всяко общество има приблизително същите проблеми и макар да използва различни следства често достига до сходни резултати. Всяко от рарешенията трябва да бъде освободено от концептуалния контекст на собствената правна система и поставено в контекста на разрешенията по останалите правни системи, които са обект на разглеждане. Отново функционалния подход – трябва да се премахнат доктринерните различия, понятия и да се види каква функция изпълнява разрешението. Ако има един и същ резултат, но различни средства трябва да се запитаме защо е така. Може да се дължи на икономически, социални или политически фактори.

Следващата стъпка е да се изгради система. Сравнителноправният подход се концентриа на реалния проблем, който често е невидим зад понятия, които го прикриват. По-свободна система, но безпротиворечива.

Какви са предимствата и недостатъците на собствената ни правна система? Към кое правно семейство принадлежи?

Какви алтернативи се обсъждат пред уредбата с директиви и регламенти на европейската общност? Какви недостатъци показва досегашната уредба?
ТЕМА ВТОРА: ПРАВНИ СЕМЕЙСТВА

В сравнителното право един от важните въпроси е този за обособяването на правните семейства, т.е. групирането на правните системи по света. Правени са много различни класификации, като са изполвани различни критерии. Ясно е, че групата ще обхваща сходни правни системи, но именно определянето на същнотта на това сходство поставя проблеми. Едни автори приемат а решаващо географското местоположение на държавите, други акцентират на източниците на правото, трети на идеологията (продукт на религиозна, философска или икономическа, социална функция, как трябва да е устроено обществото – Рене Давид). Трябва да се обърне внимание дали държавите имат еднаква правна култура, т.е. дали гражданите им мат сходни отношения към правото и сходни очаквания от него. Следователно правната социология, етнология и политическата наука могат да предложат различни разрешения на проблема.

Според Цвайгерт и Кьотц групирането има относителен характер. Например зависи от гледната точка на този, който прави сравнението или в кой етап от политическото развитие на една държава решаваме да правим сравнение (в миналото – група на социалистическите държави или Япония е била далекоизточна правна система, сега е по-трудно да я класифицираме като такава). Според тях критерият за обособяване на правните семейства е „стилът на правната система”. Относно важността на дадена характерна черта те посочват, че тя е важна за правната система, когато юрист от друга правна система я смята за изненадваща. По-лесно е да се видят характерните черти на чужда правна система отколкото на собствената.

Следните фактори са съществени при определяне на стила на една правна система:

1. 
   Историческо развитие – например рецепцията на френския Граждански кодекс, в което Германия и Австрия не са се включили, а са поели различен път;
   
2. 
   Правното мислене – романските и германските правни системи използват абстрактно мислене, с правни конструкции, дедуктивно, докато английските им колеги – конкретно, по отделни казуси, импирично. Докато за юристите от общото право то идва от съда, за континенталния юрист – от учението. Големите юристи в Англия са били съдии, на континента – професори. Докато в западна Европа Рудолф фон Йеринг проповядва борбата за права, в далечния Изток е неприемливо да се разрешават споровете чрез съд. Според тях между цивилизованите хора правилата за поведение трябва да се спазват доброволно и по този начин може де се живее в хармония със семейството и околните. Това идва от традицията, включваща множество неписани правила. Затова и правото не води до съдебно решение в полза на една от страните, а до мирно разрешение на спора.
   
3. 
   Правните институти – например доктрината за consideration, trust, agency са типични на общото право и нямат аналог в континенталното право. Романските правни системи имат cause, action directe, negotiorum gestio, по германското право – преддоговорна отговорност (culpa in contrahendo), абстрактен реален договор и други.
   
4. 
   Избор на източници на правото и методи за тълкуване във връзка с процедурните правила. Не бива в днешно време тои критерий да се надценява както се е правило в миналото.
   
5. 
   Накрая идеологията може да играе роля при определянето на правните семейства – например ислямско право.
   

1. 
   Романска
   
2. 
   Германска
   
3. 
   Англо-американска (система на общото право)
   
4. 
   Скандинавска
   
5. 
   Други – далекоизточни, хиндуистка, мюсюлманска и т.н.
   

В основата на романската правна система стои френският граждански кодекс (Code civil). В тази правна система спадат италианското, португалското право, Квебек, Луизиана.

Историческото развитие на френското право обхваща дореволюдионен етап (droit ancien) и междинно право (droit intermediaire) на революционния период – от революцията до влизане в сила на Code civil.

Загиването на римската империя през 476 г. не означава унищожаване на римското право. То продължава да се прилага в германските държави, особено Висиготите и Бургундците, като приложимо право към граждани от негермански произход. Това довежда до запазване на римското право в южните части на Франция. В северна Франция нахлуването на франките и създаването на франкска държава до голяма степен заличава римското право, тъй като франките носят със себе си своите обичаи. Възраждането на изучаването на римското право в сверна Италия през ХІ и ХІІ в. е последвано във Франция – университетите в Монпелие и Тулуза.

Римското право се възприема в южна Франция не по силата на империята, а по силата на разума – Non ratione imperii sed imperio rationis.

През Х и ХІ в. Каролингите отстъпват пред Капетианите и франкското право се разпада на много различни правни системи – отделни кралства, управлявани от принцове и прелати. Това довежда до съществуването на множество правни обичаи и до правна несигурност. През 1454 г. Шарл VІІ нарежда да се запишат правните обичаи. По този начин се противопоставя на рецепцията на римското право и се развива общо обичайно право на Франция и постепенно се смесва Droit coutumier и Droit ecrit. В края на ХVІІІ в. всички важни обичаи с национално значение са били записани според кралските нареждания – 60 обичая с национално значение и 300 с местно значение.

При утвърждаване на кралската власт се е почувствала остро нуждата оот създаване на единно право. важно значение в тази връзка има обичаят от Париж (Coutume de Paris). Публикуван е през 1510 г. и съдържа решения на Парламента в Париж, който е имал юрисдикция в цяла Франция с изключение на Британия и Нормандия. Постепенно Coutume de Paris започва да се прилага във всички случаи на празноти с предимство дори пред римското право.

За създаването на единно обичайно частно право са били необходими 2 неща – мощен политически стимул от френската революция и решителността на Наполеон.

След революцията всички институции настария режим са изкоренени – абсолютната монархия, благородничеството, духовенството, феодалния поземлен режим. В замяна на това – Просвещението на Дидро, Волтер и Русо. Според тях човекът е разумно създание, което придобива от раждането си право на съвест, вяра и икономическа дейност. Не трябва да се занимава с посредничеството на отделни съсловни групи от стария режим, а директно с държавата. Премахнати са всички привилегии на основата на възраст и пол в семейното и наследственото право. Дори е премахната пълната завещателна свобода. Бракът се превръща в граждански договор, като всеки от съпрузите може да го прекрати и да получи развод. Достатъчно е да се установи несходство в характерите. Незаконните деца са равнопоставени на законните с изключение на децата от изневяра.

Една от целите на Учредителното събрание след революцията е била създаването на общо гражданско право. През 1793 г. Камбасерес предлага първия проект за граждански кодекс, но той е отхвърлен под предлог, че е прекалено детайлен. След една година – втори проект, много сбит, а през 1796 г. – трети проект.

Наполеон взима властта през 1799 г. Изпълнителната власт и правото на законодателна инициатива принадлежали на трима консули. Наполеон бил първи консул, останалите двама са били със съвещателни правомощия. Проектозаконът се подготвя от консулите и се представя от Държавния съвет пред Трибунала, който е можел или да го приеме или да го отхвърли, но не и да го изменя. Наполеон възлага на 4 практици да изработят проект за кодекс – Тронше, Преамню, Порталис и Малвил. За 4 месеца те представят проект. Трибуналът отхвърля този проект по-скоро от завист, отколкото по съдържателни причини. Наполеон изтегля проекта. След това прочиства от Трибунала онези членове, които са били враждебно настроени към него. След една гдина Наполеон повтаря опита си и през 1803 и 1804 г. са приети 36 отделни закона без противопоставяне и те са консолидирани в Закон от 31.03.1804 г. под името „Граждански кодекс на французите”. Този кодекс се нарича още „Наполеонов кодекс” поради дейното участие на наполеон за изработването му. Той не е бил юрист, но еприсъствал на много от заседанията и е настоявал ясен и недвусмислен език, разбираем дори за човек като него. Иска е вниманието на комисията да е съсредоточено върху действителността, а не техниката на правото.

Във Франция буржоазията чрез революцията премахва стария режим и установява новата държава на принципа на равенството на гражданите. Само във Франция кодексът е продукт на революция.

Писаното право (Droit écrit) е почти изцяло римско право, то регулира договорното право. Обичаите се прилагали в семейното и наследственото право. По този начин ФГК съдържа повече германски обичаи отколкото ГГЗ. Наред със своя прогресивен характер ФГК запазва много от институтите на стария режим – тези, които не е било необходимо да бъдат премахнати. В ози смисъл има приемственост в правото.

Важно е да се разгледа положението на съдията по отношение на закона. Противоположно на пруския поземлен закон, в който в детайли са били уредени всички възможни хипотези на съдията му е било забранено да попълва празноти дори и под предлог на тълкуване на закона. Трябвало е да се допита до специална комисия. Той съдържал 17 000 параграфа. Междинното право действително е съдържал подобна разпоредба в Закон от 1890 г. – съдът е трябвало да се обръща към законодателно тяло, когато е смятал, че е необходимо да се тълкува един закон или да се приеме нов. Тази система, базирана на идеите на Монтескьо, никога не е взета насериозно. Законотворците на Code civil са приемали, че задача на законодателя е да установи общи правила и принципи. Съдията, от своя страна, е този който трябва да реши конкретния спор съобразно тези общи начала. Противното би довело до тромавост в системата. Затова чл.4 ФГК предвижда, че съдията носи отговорност, ако откаже да постанови решение на осонвание мълчание на закона или неточност в закона. Това е забраната за отказ от правосъдие.

Code civil съдържа 5 члена, посветени на деликта. За сравнение австрийският Граждански кодекс го урежда в 40 параграфа, германският граждански законник – 31.

Начинът, по който ФГК е съставен, дава свобода на тълкуване на съдилищата, защото много от термините са неточни или двузначни, което в много случаи е било нарочно. Например чл.778 ФГК – „приемането може да бъде изрично или мълчаливо: то е изрично, когато се приема наследството или качеството наследник с автентичен или частен документ, то е мълчаливо, когато наследникът направи действие, което по необходимост предполага неговото намерение да приеме и което не би имал право да направи, освен ако няма качеството наследник”. В този случай с acte се означава както документ, така и действие. Връзката между cause etrangere, force majeure и cas fortuit все още не е достатъчно ясна. От друга страна ФГК е шедьовър по отношение на стил и език. Има ясни и запомящи се фрази. Стендал го е четял, за да усвои тънкостите на езика. Понякога този стил е за сметка на съдържанието. Например чл.2279 ФГК аналогичен на чл.78 ЗС.

Законодателите на Code civil са визирали човека с имущество. Той има свобода да договаря, но и да носи отговорност.

ФГК съществува повече от 200 години. За да е в крак със съвременността се грижи законодателят, съдията и доктрината. Първоначално доктрината не е имала голяма роля, защото е преповтаряла текстовете на Code civil и е пренебрегвала съдебната практика.Това е така наречената école de l’exegese. В края на ХІХ в. се започва тълкуване на кодекса съобразно изискванията на развитието на обществото. Това е школата на свободното изследване – école de la libre recherche. Особено активна е съдебната практика във Франция – много институти са доразвити и обогатени от нея, дори нови – злоупотреба с право, общ състав на неоснователно обогатяване и други.

ТЕМА ЧЕТВЪРТА: ГЕРМАНСКА ПРАВНА СИСТЕМА
Германия има федерална система на управление и се състои от 16 провинции (лендери). Основни източници са законите, съдебната практика и обичаят. Структурата на съдилищата следва федералния принцип със съдилища на федерално и щатско ниво.
История на германското гражданско право
1200 г. – 1500 г.

В Свещената империя на германската нация императорите са се считали за правни наследници на римските императори. Ето защо те мислили, че римското право трябва да бъде правото, което да се прилага в германския райх. Много германци са посещавали университетите в Италия и особено в Болоня, където са изучавали римското право, в частност Corpus iuris civilis на император Юстиниян. Тези юристи използвали техниката на глосите – те сравнявали старите римски текстове и ги синтезирали, като обобщавали същината им от различни правни източници като сентенции, приложими към повече от един частен случай. По-късно тези кодификации стават по-специализирани и са били тълкувани от постглосаторите и интерпретаторите.

Когато юристите, обучени в Италия се завръщали в Германия те придобивали влияние в администрацията и в съдилищата. Съдилищата започват да се попълват с професионални юристи. Така навлиза практическата рецепция на римското право. Постепенно римското право започва да замества германското, което е фрагментарно и да се прилага субсидиално, когато е липсвало германско право. Новият маниер на прилагане на римското право от съдилищата се нарича usus modernus pandectarum. Естественото право през ХVІІ и ХVІІІ в. спомага за задълбочаването на структурата на римското право и за обобщаване на някои въпроси със специални термини и дефиниции. През 1794 г. е кодифициран пруският общ поземлен законник и през 1811 г. – австрийският общ граждански законник. Те съдържат римско право и естествено право, развито от движението за естествено право.

Този период се характеризира с влиянието на историческата школа в правото. Карл фон Савини е основател на това учение. Той е изследвал корените на римското право. Този метод се е използвал в университетите. Тази школа прави нови пандекти – учебници по право, която изучава правото с логическа юриспруденция с термини и дефиниции – Begriffsjurisprudenz. Всеки юридически проблем може да се разреши като математическо уравнение, като се вземе кодифициран правен термин, който може да се субсумира към конкретния случай. Тази школа е имала влияние при кодификацията на ГГЗ. Сега Begriffsjurisprudenz е заменена от Wertungsjurisprudenz – прилагането на правните термини чрез оценка и преценка.

По времето на установяването на германския райх през 1871 г. е имало само две държави – Прусия и Саксония, които са кодифицирали частното си право. Другите германски територии са били управлявани от различни по вид право – от ius commune до австрийско и датско право.
от 1900 г.

Германският граждански законник (ГГЗ) е приет през 1896 г., но влиза в сила на 1.01.1900 г. Той е написан на много техничен език, който не е достъпен за неюристи, съдържа множество препращащи норми. Доктринерно изящество и концептуална абстрактност, която оставя място за тълкуване. Закрепва по законодателен път пандектистките постижения на метод и концепции.

Германският граждански законник обхваща полето на частното право и е основният източник на германската частно-правна система. Резултат от изтънчена школа на ХІХ в. Основните промени са били в областта на семейното право и през 2002 г. в облигационното право. На английски ГГЗ – www.gesetze-im-internet.de/englisch_bgb

Влияние върху други правни системи: Австрия –договорното право е променено; Швейцария – Obligationenrecht 1883 е бил под влияние на ГГЗ, Zivilgesetzbuch 1912 съдържа материя от частното право извън правото на облигациите и е под влияние на ГГЗ; Италия – новата кодификация от 1942 на италианския граждански кодекс съдържа френски и германски елементи; Испания – кодексът от 1887 г. следва ФГК по форма и съдържание, но има и пандектистки идеи; Полша, Холандия и Скандинавия.

Влиянието на съдебните решения се е увеличило от времето на кодификацията. За разлика от историческата школа от ХІХ в., която се е определяла като “наука” за решаване и обосноваване теорията на ХХ в. се числи към юриспруденцията, т.е. да знаеш и да обясняваш правото. Така, след 1945 г. особено важно става да се следят съдебните решения и мотивите на съдилищата особено на Върховния съд. Кодифицираната система на германското частно право има елементи на прецедентната система. Промените от 2002 г. в областта на облигационното право пресъздават съдебната практика по някои въпроси.

Съдилищата, от друга страна, с радост цитират трудове на германски теоритици.

Пет книги – обща част, облигации, права in rem (вещно право), семейно и наследствено право. Общо 2385 параграфа.

В първата книга “Обща част” включва материята за лицата, вещи и животни, правни сделки, срокове, давност, упражняване на права, самозащита и самопомощ, обезпечения.

Втората книга “Облигационно право” включва съдържание на облигацията, сключване на договор по общите договорни правила, договорни задължения, погасяване на облигациите, прехвърляне на права, встъпване в дълг, множество длъжници и кредитори, особени облигации (продажба, заем, дарение и други).

Третата книга “Вещно право” е посветена на владението, общи разпоредби за правата върху земя, собственост, наследствени права на строеж, право на изкупуване, реални обезпечения, ипотека, залог.

В четвъртата книга “Семейно право” се включва гражданският брак, връзката (деца и родители, задължение за издръжка, осиновяване), настойничество и попечителство.

Концептуална система – например договорът за продажба. Той е уреден в специалната част на ГГЗ (§433), договорът е от общата част на облигационното право (§145 ГГЗ), договорът включва предложение и приемане – едностранни делки (общата част - §104 ГГЗ). Предложението е валидна декларация за намерение, ако е направена от дееспособен правен субект, без порок, другата страна трябва да е получила предложението. В германското право използват техниката на субсумирането на фактите под правна норма. На всеки казус трябва да се отговори на въпроса Кой получава Какво от Кого и по Кое право.

Правните институти в общата част са били изобретени от пандектистите на ХІХ в., които са ги “дистилирали” от множество частни случаи в дълъг процес на обобщаване. В ГГЗ се съдържа дефиниция на юридическите лица и на правната сделка. Идеята за правната сделка е много абстрактна. ГГЗ съдържа правила за унищожаемост на правната сделка на основание грешка, измама или заплашване, които претендира да са приложими към всички правни сделки. Всъщност те са приложими само към договорите. Нашият законодател е постъпил по-прагматично (чл.44 ЗЗД). Договорното право на ГГЗ е доминирано от буржоазната идея, че страните по договора са формално свободни и равни. Сключвайки договор страните трябва да го изпълняват, защото той е резултат от тяхната свободна воля и здрав разум. Малко разпоредби защитават страната, която е по-слаба – например в § 138 ГГЗ са предвидени основания за нищожност на договора – ако е сключен против добрите нрави или ако едната страна е използвала тежкото положениие, неопитността или липсата на преценка на другата страна. От друга страна социалната демокрация на ХХ в. се насочва към защита на по-слабата страна по договора, като създава области и отрасли на правото извън ГГЗ – конкуренция, наемни отношения и преди всичко трудово право.

Зачитането и на двете страни по договора проличава най-ясно в “генералната клауза” на §242 ГГЗ. По общ начин всеки трябва да изпълнява договора по начин, изискван от добрата съвест (Treu und Glauben) по отношение на общата практика в търговията. Съдилищата често е трябвало да се позовават на тази клауза, за ад решат важни спорове по икономически и социални проблеми след Първата Световна война при краха на икономиката, инфлация и обезценка и след Втората Световна война при загубата на източна Германия и промяна във вълутата. Съдилищата използвали § 242 ГГЗ, за да контролират съдържанието на общите условия на търговците. Общите условия, които изключват или ограничават отговорността на една от страните са били обявявани за недействителни като противоречащи на добрата съвест, ако “са неравностойни на равновесието на интересите на тези, които обикновено сключват такива договори”. По този начин § 242 ГГЗ е служил за приспособяване на правото на договорите към променените социални и морални възгледи в обществото.

Деликтното право на ГГЗ е на принципа на отговорност за вина. Доколкото се касае за обезщетения при злополуки този принцип е отслабен със закони и от съдебната практика. Това са индустриални злополуки, жп, самолетни и злополуки с електричество, газ и ядрени централи, както и други.

В областта на семейното право първоначално ГГЗ е носил белега на патриархалното буржоазно семейство. Съпругът е трябвало да взема решения по време на брака и да упражнява родителски контрол. Правилата за развода са били повлияни от християнския морал и ГГЗ е допускал развод само когато разпадът на брака се е дължал на вина или слабоумие на един от съпрузите. Незаконното дете не се е приравнямало на законното, за да не се стимулира конкубинатът и аморалните отношения. След Втората Световна война се променя материята в областта на семейното право, повлияна от промените в Конституцията за равните права на мъжа и жената. В областта на съпружеското имущество принципът е на разделно имущество с модификация, че придобитото от тях по време на брака се разделя поравно. При развод приходите се раделят поравно, а ако бракът се прекратява поради развод преживелият съпруг получава пропоционално увеличен дял. Бракът се пракратява, когато е претърпял крах (§ 1565 ГГЗ). Предпоставките за развод са уредени в специален закон от 1976 г. Вината няма значение за полследиците от развода и по-специално за издръжката.

Още от около 10-годишна възраст учениците в Германия се ориентират към по-нататъшния си жизнен път. Тогава те решават дали да продължат в Hauptschule, Realschule или Gymnasium. Hauptschule е най-ниското ниво, Realschule е за занаят или професия, неуниверситетско образование, а Gymnasium (около 40 процента от учениците) избират тези, които смятат да продължат образованието си в университет. Последният училищен изпит е матура (Abitur) два необходимата квалификация за достъп до университет. Министерството на правосъдието е отговорно за изпитите по право, има важна роля за обучението на юристите. Въпросите за изпита се подготвят от университетски преподаватели, а не от служители на министреството.

Английската правна история започва през 1066 г., когато норманците под предводителството на Уилям І Завоевателя побеждават англо-саксонците в битката при Хейстингс. Преди това Англия е била разпокъсана държава с различни правни обичаи и традиции. Уилям не премахва тези традиции. Той въвежда една организирана феодална система, при която кралят е върховният феодал. Той разпределя земята, придобита от враговете му, измежду 1 500 от своите поддръжници, срещу което те заплащат сума пари или извършват определена услуга и полагат клетва за вярност. Следователно в пряк и в преносен смисъл собствеността на цялата земя принадлежала на короната, т.е. на краля. По този начин кралят успява да централизира властта. Големи имения са разпръснати в различни краища на провинцията, а не в столицата, за да не застрашават кралската власт и да не могат да се обединяват, т.е. нямат реална политическа власт. Създава се строга система за данъци. Проверката и събирането на данъците се извършва от Curia Regis, състоящ се от краля и негови съветници. По-късно Curia Regis става държавната хазна (The Exchequer). Кралят започва да разглежда и важните престъпления. Три централни съдилища се оформят от Curia Regis – Court of Exchequer, Court of Common Pleas и Court of King’s Bench. Така се постига централизация на правосъдието и се унифицира английското право. местните съдилища изгубват своето значение, както и местните обичаи. Авторитетът на краля нараства и с все повече респект се ползват правилата от решенията на кралските съдилища. Затова в Англия се развива общо право (common law), което във Франция е факт чак през ХVІ в. Затова в Англия не е имало нужда от кодифициране на правото – то се е получило естествено и много рано.

Гражданският процес през Средновековието е бил основан на системата на writs – писмо от висшестоящ, съдържащо съобщение до адресата, обикновено искане или упътване. Това е нареждане от краля, насочено към държавен служител, съдия, съдържащо посочване на спора и инструктиращо адресата да призове ответника в съда и да реши спора. Такива призовки са били издавани от лорд канцлера, като ищецът е плащал такса и не е било нужно да се изслушва ответника. Постепенно, writs стават стандартизирани - в края на ХІІ в. те са 75 вида и броят им постепенно нараствал. Те били събрани в полуофициални сборници.

От изключителна важност за изхода на процеса и бил изборът на правилния иск (writ). Всеки иск се е разглеждал по собствени процедурни правила. В това отношение английското право наподобявало римското право много повече отколкото континенталното право. постепенно започнало да се използва жури от 12 мъже, които трябвало да установят фактите. Днес в Англия само по наказателни дела се използва жури за разлика от САЩ.

Ограничен брой writs, броят им нараства. Английските и римските юристи са мислили не толкова с абстрактни понятия, колкото с конкретни типове искове, акции. Процедурно мислене - повече се интересуват от фактологията.

В края на ХІV в. процедурата в кралските съдилища е прекалено формалистична и строга. Споровете се губят поради технически грешки. Загубилите отправяли петиция до краля да нареди на другата страна да направи това, което моралът и добрата съвест са изисквали, а не common law. Кралят препращал тези петиции до най-висшия администратор – лорд канцлера. Той е познавал common law. Така през ХV в. се развива специална система от правни правила, наречена equity. Лорд канцлерът решавал всички фактически и правни въпроси сам, без жури. Неговите решения ставали задължителни като решенията на съдилищата от общото право. постепенно се обособява самостоятелен съд на лорд канцлера. Най-важните правила, развити от equity са за тръстовете. Васал, който искал да избегне феодалните тежести върху земята, я е прехвърлял на трето лице (trustee), което привидно притежава земята – подставено лице. За външния свят третото лице е собственик, но в отношенията между него и васала последният е собственик. Третото лице се е задължавало да дава всички доходи на васала и след смъртта му да се разпореди със собствеността по определен начин. Ако третото лице откаже да се разпореди васалът не е можел да иска изпълнение от съдилищата на общото право. Тогава канцлерът приемал, че третото лице нарушава споразумението по тръста и това противоречи на морала и добрата съвест и докато според общото право собствеността принадлежи на третото лице по справедливостта то се е задължило да се разпореди със собствеността съобразно тръстовото споразумение. Injunction, specific performance, proprietory estoppel – изобретения на equity.

Английското право никога не е реципирало римското право. Причините за това са затворената организация, професионална солидарност и политическо влияние, което класата на английските юристи е имала за запазване на common law. Като гаранция за свободата и защитата на гражданина срещу произволията на абсолютната власт е служило общото право (на континента тази функция се изпълнява от конституциите).

Друга важна особеност на реформата е, че обединява областите на common law и equity. Всички отделения на Върховния съд трябва да прилагат тези парвила. Реформата премахва и системата на writs. Сега има само една writ of summons – формално искане, в което ищецът описва основанието и петитума по нетехничен начин, той не трябва да посочва някакъв особен вид иск. Понастоящем Парламентът приема много закони (statutes) и съдебните прецеденти далеч не са единствените източници на правото. Законите се приемат като необходимо зло и особено в началото са се тълкували стриктно, като изключения. Сега с множеството директиви на Европейските общности положението е по-различно. Някои закони представляват систематично подредени правила, които са били развити от съдилищата от общото право – например Законът за продажбата от 1893 г. Поради това е допустимо позоваването на съдебни решения отпреди влизането в сиа на закона. Камарата на лордовете може да отменя свои прецеденти като изгубили задължителната си сила поради промяна в обстоятелствата.

Интересен е примерът с Шотландия. Нейната правна система не е common law, а принадлежи към континенталното право. До началото на ХVІІІ в. Англия и Шотландия са били независими кралства. През 1292 г. английският крал Едуард І побежава шотландците, но няколко години по-късно те се освобождават и се съюзяват с Франция, за да противостоят на Англия. В правото се установява континентално влияние, включително и рецепция на римското право. от ХVІІ в. Англия и Шотландия имат един монарх и през 1707 г. двата парламента ратифицират договор, с който се създава Великобритания. Съдебната система на Шотландия остава незасегната от договора от 1707 г. Запазва се правото на Шотландия, но от началото на ХІХ в. то е под силното влияние на английското общо право. В областта на дружественото право, икономическото право, административно право, социално право законите им са еднакви или подобни. Затова в тези области се говори за UK law. Когато се прилага шотландското право все повече се позовават на английски съдебни решения.
Съдилища и юристи в Англия

Броят на съдиите в Англия е много малък за държава с 50 млн. население.

1.Magistrates’ courts – съдии без юридическо обучение. Само в по-големите градове са с юридическо обучение.

2.County courts – 270 в Англия, споровете се разглеждат от 1 съдия

3.High court – 3 отделения, броят на съдиите от 25 през 1925 г. на 97 в днешно време.

4.Court of Appeal – действа като апелативен съд на решенията на Върховния съд и в някои случаи на County courts.

5.House of Lords – най-висшия съд за Англия, Шотландия и Северна Ирландия. Lord Chancellor. Общо 10 Law Lords. Съдиите във върховните съдилища се назначават от кралицата по предложение на лорд канцлера, който ги избира измежду barristers с поне 10 години практически опит. Те стават рицари.

Юристите в Англия се делят на solicitors и barristers. Solicitor дава правен съвет на клиент по лични и търговски дела. Те могат да предприемат необходимите действия в досъдебна фаза и преди устните заседания при съдията. В съдебни заседания могат да се явяват само в Magistrates’ courts и County courts. Много често се специализират в договори за прехвърляне на имоти. Професионалната им организация е Law Society.

Barristers са специалисти по явяване пред съд пред върховните съдилища, подготовка на документи и на устни пледоарии пред съда. Barristers дават устен съвет или писмено мнение за завещания, договори за прехвърляне на имот, тръстове и други. Когато solicitor има труден казус той може да иска мнение от barrister. В този случай преките контакти между клиент и barrister са недопустими. Например лице, което иска да предяви иск и да търси мнение от barrister трябва първо да отиде при solicitor. Измежду елита на barristers се избират съдиите. Професионалните организации на barristers са Inns of Court.

Обучението на юристите също има особености. Различно е в зависимост от това дали става дума за barrister или solicitor. Приемът на студентите и обучението се осъществява от професионалната организация, не от държавата или униврситетите. Повечето студенти имат бакалаварска степен по право, но това не е задължително. Може да станеш solicitor и без завършено висше образование. За barrister се изисква образователна степен, но не е необходимо тя да е по право. Бъдещият barrister прекарва една година в Inns of Court в Лондон. Бъдещият solicitor – курс в Лондон или в провинцията. След изпита – две години с договор в solicitor’s office, а за barrister – една година в barristers’ chambers и се явява на изпит за придобиване на правоспособност. „За” делението на barristers и solicitors – barrister е откъснат от делото и може да го види със свеж поглед, специалист е в плеодарии. „Против” – barristerпо-скъп и по-дълъг процес.

Какви са приликите между английското и римското право?

Кое налага създаването на правилата на справедливостта (equity)?

Защо Англия не е реципирала римското право и няма кодификация за разлика от континенталните правни системи?