Космогония раздел от астрофизиката, изучаващ произхода на небесните тела



Дата26.10.2018
Размер4.86 Mb.
КОСМОГОНИЯ
Раздел от астрофизиката, изучаващ произхода на небесните тела.

Светът, единен във всичко, не е създаден нито от боговете, нито от хората, а е бил, е, и ще бъде вечно жив огън, закономерно възпламеняващ се и закономерно загасващ.”



Хераклит от Ефес


Хилядолетия наред човек се е стремил да разгадае вселенската подредба, наречена от древните гърци Космос – „ред”, „красота”. Опитвал се е да осъзнае мястото си в пъстрата картина на света. Колкото по-оскъдно било познанието, толкова повече се е налагало човешкото въображения да дорисува тази картината.

До нас са стигнали странните представи на нашите предшественици за Вселената, свита до размерите на Земята във вид на някаква плоскост, около която обикаляли Слънцето, Луната, неколцина блуждаещи светлинки, които днес наричаме планети като древните гърци на фона на друго множество ярки и не толкова ярки светлинки, непроменящи мястото си една спрямо друга, но въртящи се като едно цяло пред търсещия отговори на вечни въпроси човешки разум.


Представата на древните египтяни за света. Долу е богът на Земята. Над него е богът Небе, поддържан в тази неудобна поза, разбира се от друг бог, защото всичко това е толкова голямо и непосилно за богоподобния човек.


Някои търсели устоите на света на гърба на гигантски слонове и костенурки...


Други се забавлявали с целия този свят, защото той е създаден, разбира се единствено за това.
Според най-древните представи светът е бил създаден от божества, които продължават да го наблюдават и ръководят.
Векове преди новата ера – нашето летоброене древните мислители в Гърция, където било събрано на едно място човешкото познание до това време създавали свои представи за света.

През ІV век пр.н.е. Аристотел поставя Земята, разбира се в центъра на всичко, но тя вече е кълбовидна и не й е нужна някаква опора, за да стои неподвижна. Централното положение на Земята е обусловено от самите вселенски свойства – най-тежкият елемент е „земята”. Останалите градивни елементи „водата”, „въздухът” и „огъня” имали свойството да се движат нагоре-надолу в подлунния свят. Единственият небесен елемент – „ефирът” бил в постоянно движение и затова за Луната, Слънцето, планетите и цялата небесна сфера с хилядите звезди нямало покой.

Според Аристотел никой никога не е създавал Вселената. Тя съществува вечно и е неизменна.

По същото време пак в Древна Гърция имало и други школи от мислители и техни поддръжници, сред които доста по-близки до реалността представи за света. Някои поставяли Земята редом с другите небесни тела и я „заставяли” да се движи по някакъв начин в пространството, но авторитетът на Аристотел бил неоспорим.

Според Аристотел диаметърът на Земята бил около 400 хиляди стадия или 70 хиляди км. През ІІІ-ІІ век пр.н.е. Ератостен с простички наблюдения и малко геометрия успял да определи размерите на земното кълбо, поразително доближаващи се до действителните – 40 хиляди км.
Мястото, дори формата на Земята продължават да се разискват векове след това, а представите на най-изявените астрономи от Средните векове, записали категорично името си в човешката история все още са доста странни.
На прага на епохата на астрономическите наблюдения с телескоп, в Дания Тихо Брахе /1546-1601 г./ разполагал с най-точните за времето си ъгломерни инструменти в обсерваторията си Урания и трупал забележителни наблюдения цял живот. Но това не било самоцел. Той се надявал, че те ще го доведат до доказателството на истинската, според него картина за света. Заимствал я от древногръцкия Хераклит Понтийски от ІV век пр.н.е., а той – от едни от представите на още по- древните египтяни. Земята е неподвижна в центъра на света и около нея се въртят Слънцето и Луната. Около Слънцето се въртят 5-те видими с просто око планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Така се обяснявали техните сложни видими конфигурации по небето.


Вселената на Тихо Брахе.

Три години преди да се появи Тихо Брахе на бял свят великият Николай Коперник /1473-1543 г./ най-после издал труда на живота си с обосновката на хелиоцентричната система на света. Но минали векове преди тя да надмогне геоцентризма в представите на хората, основаващи се на видимите движения на небесните тела.




Геоцентричната система отляво – Земята е в центъра на Вселената и

Хелиоцентричната система отдясно – Слънцето е в центъра на Вселената.

И в двата случая краят на света е до кристалната обикновено в представите сфера на далечните звезди.
Тихо Брахе и великият Йохан Кеплер /1571-1630 г/, разгадал законите, по които се движат планетите около Слънцето; Коперник и Галилео Галилей /1564-1642 г./ с неговите първи телескопични наблюдения, потвърждаващи хелиоцентризма; дори гениалният Исак Нютон /1643-1727 г./, поставил науката на съвременни устои са живели в Средновековна Европа, чиято съдба е диктувана от католическата църква. Независимо от това към коя система на света те се придържали, този свят е създаден от Бог за седем дена.

Този, който яростно се противопоставил на църковната догма и твъдял, че около другите звезди има планети, населени с живи съществ; че звездите и планетните им системи се раждат и умират, бил изгорен жив на клада.


Вие произнесохте присъдата ми с по-голям страх, отколкото аз я изслушах. Да изгориш някого, не означава да го опровергаеш.”



Джордано Бруно

В Рим на площада на Цветята, на мястото на кладата на коятотам бил изгорен Джордано Бруно /1548-1600 г./, днес има паметник.
Твърди се, че децата се чувстват център на Вселената. По същия начин и ние сме били убедени – при това не само в собствената си централна роля, но също и в това, че Вселената е била създадена специално за нас. Тази стара и удобна заблуда – една безопасна представа за света – търпи упадък вече повече от пет века. Колкото повече вникваме в това как е устроен свеът, толкова по-малка нужда изпитваме да се обръщаме към Бог или боговете, толкова по-далеч във времето и в първопричините на нещата се оказва необходима божествената намеса. Цената на порастването е да се откажем от уютната сигурност.”

СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ

Карл Сейгън, Ан Друян, БАРД 2003

Небулярната космогонична теория на Кант-Лаплас

Две неща изпълват душата с винаги ново и силно удивление и благоговение, колкото повече и по-дълго размишляваме за тях –



звездното небе над нас и нравственият закон в нас.”

Имануил Кант/1724-1804/
Немският философ Имануил Кант първи създава универсална концепция на еволюиращата Вселена на основата на гравитационната нютонова картина за света през 1755 г. По-известна е нейната втора част с не дотам точното, но възприето наименование небулярна /газова/ космогонична хипотеза за произхода на Слънчевата система от първично сгъстяване, която той екстраполирал за цялата Вселена.
В края на ХVІІІ век се утвърждава теорията за всеобщото привличане на Нютон чрез обяснение на малките отклоненията в движенията на някои планети. Планетните движения са описани генерално от Кеплер. Законите на Кеплер и Нютон са в основата на класическата небесна механика. Пиер Симон Лаплас /1749-1827/ дава своя принос за тяхното изграждане.



Пиер Симон Лаплас /1749-1827/

Разглеждайки произхода на Слънчевата система, той доразвива хипотезата на Кант: От изначално горещ бавно въртящ се облак под действие на гравитационно свиване е възникнало Слънцето. Продължавайки да се кондензира, протослънцето започва да се върти все по-бързо и това довело до сплескването му. От центробежните сили се отделяли сгъстявания вещество, които продължавали да се въртят на известно разстояние от протослънцето и да изстиват. Това били планетните зародиши.

През следващите години продължавали уточненията за възрастта на Земята, а геологията не намирала доказателства, че някога тя е била в газово нагорещено състояние. Изчисленията за въртенето на първичния облак и околоосното въртене на Слънцето и планетите никак не се „вързвали”.

Едва в началото на ХХ век космогоничната хипотеза на Кант-Лаплас била изведена на ново ниво от руснака Ото Шмит /1891-1956/. Той предположил, че Слънцето е възникнало само. При движението си в Галактиката, то се натъкнало на огромен студен прахов облак. Гравитацията на Слънцето притеглила облака и той закръжил около нашата звезда, слепвайки се във все по-големи и големи студени отломъци – планетозимали. От тях впоследствие възникнали планетите.





Катастрофични хипотези

През 1745 г. френският учен Бюфон /1707-1788/ изказал хипотезата, че планетите са се образували от вещество, изхвърлено от Слънцето при сблъсъка му с комета.

По това време не е било ясно какво представляват кометите. Но в началото на ХХ век продължение на подобен род катастрофични хипотези намира продължението си във възгледите на Джеймс Джинс /1877-1946/.

През 1916 г., когато все още не било ясно какво представляват множеството спираловидни мъглявини, той предположил, че това са звездни зародиши. Те се сгъстяват и така възникват звездите, но въртенето им не е толкова бързо, че да се откъсне вещество и да се кондензират планети. Но тогава, когато се е формирало Слънцето, покрай него преминала звезда, която чрез гравитацията си изтеглила част от веществото му към себе си. Пурообразната форма на това вещество обяснявала защо планетите-гиганти са в средата на Слънчевата система, а земеподобните – по-близо до Слънцето. Добре обяснявала и проблема с околоосното въртене, но предполагала твърде малко планетни системи около други звезди, поради случайния характер на подобни катастрофи. И все пак сега не се отрича изцяло такава възможност за възникване на планетна система.







Тези 4 изображения са компютърна симулация на преминаваща звезда от спектрален клас М край голямата ярка звезда с диск Бета Пикторис или Бета от Живописец. Отначало /а/ звездата се приближава и е на разстояние 700 а.е.. Протопланетният диск е с правилна форма и радиус около 500 а.е. Приливното въздействие на преминаваща звезда изтегля два противоположни джета от праховия диск около звездата, които се завихрят около нея поради околоосното й въртене /b/. Веществото в двата джета се разкъсва на множество нишки, всяка от които се завихрят спираловидно около звездата /с/ до пълното им затваряне и концентриране от едната страна на звездата /d/.

Процесът протича близо 100 000 години.

Тази симулация обяснява наблюдаемата асиметрия в диска около Бета Пикторис.

Отчайващо редки събития биха били звездите с планети, ако някога Слънцето е било в двойна звездна система, която после се е разкъсала, поради сближаването й с трета звезда, както предположил Ръсел през 1935 г. А какво би останало от Слънцето, ако то е било съсед на масивна звезда, която се е взривила като Свръхнова, както е предположил Хойл по-късно? Всъщност, оказва се, че последното не е чак дотам фатално в някои случаи. Първата извънслънчева планета е открита именно около неутронна звезда! Явно остатъка от веществото, неразпръснато достатъчна надалеч при взрива на Свръхновата, се е кондензирало в планетоподобни тела. През 1991 г. бе открита първата планета около пулсар по незначителното закъснение на импулса му спрямо този, който би идвал, ако нямаше гравитиращо тяло около него.



Първата открита екзопланета



Доколко са разпространени планетните системи, подобни на нашата? Вероятно доста, тъй като с помощна на новия метод почти веднага доведе до откриването на 6 такива системи. Методът се нарича гравитационна микролеща и се основава на търсенето на видима промяна в блясъка на далечна звезда, когато пред нея случайно се окаже зевзда с планети. В гравитационното поле на близката система светлината от далечната звезда изпитва отклонение, което може да бъде изчислено и е едно от следствията на ОТО – отклонението на лъч, преминаващ в близост до масивно тяло. И така в резултат на подробния анализ на системата с микролеща OCLE-2006-BLG-109 е установено, че изменението на яркостта се предизвиква от две планети, подобни на Юпитер и Сатурн в нашата Слънчева система. Вълнуващото следствие от това откритие е възможността за съществуване в системата на вътрешни планети като Земята, както си го е представил художникът на тази картина.

От друга страна, днес е ясно, че звездите едва ли възникват самостоятелно. Теорията на звездообразуването все повече се потвърждава наблюдателно от зараждащи се хиляди звезди в нещо като звездни ясли. Наличието на големи късове ледени планетки с орбити на два пъти подалече от тази на Плутон, чийто засега единичен представител е Седна в Слънчевата система, се свързва се представата, че някога и Слънцето и планетната му системаса възникнали в звезден куп.



/повече в статията на откривателите на Седна/

Съвременни космогонични представи

Дълъг път са извървели космогоничните представи, докато се стигне до съвременното становище за произхода не само на Слънчевата, но и на новооткритите планетни системи около други звезди през последните години. Сега е ясно, че механизмът на възникването им следва някакъв общ сценарий, макар че в него понякога настъпват и катастрофични случайни събития, като в хипотезата на Джинс. Ясно е, обаче, че животът на планетите не може да бъде отделен от този на звездите. Ясно е също така, че звездите се раждат с хиляди и милиони в области на звездообразуване, където освен първоначални уплътнявания, които са необходимите условия за начало на звездообразуване, има млади масивни ярки звезди и такива, които вече са извървели само за стотина милиона години живота си и са избухнали като Свръхнови. Остатъците на тези звезди, разпространявайки с хиляди км/сек от мястото на взрива, дават начален тласък за нова вълна на звездообразуване.





Това са изображения на млади звезди с газово-прахови дискове, които отразяват светлината от звездите. Всички те са в съзвездието Бик на разстояние около 450 св.г. от нас. Изображенията са получени с инфрачервената и Мулти-обективната спектрална камера на космическия телескоп “Хъбъл”.

Първоначалният облак газ и прах с типичното разпространение на тези компоненти в междузвездното пространство – съответно 99:1, с маса 10 000 пъти повече от тази на Слънцето преди 4,6 милиарда години започнал да се свива стремително под въздействие на ударна вълна на избухнала в близост Свръхнова, с каквито изобилствал нашия район от Галактиката тогава. И се започва:



  • Възникване на протослънцето, около което продължава да се върти около 1/10 от масата остатък от протооблака. Турбулентността постепенно затихва и движението на частиците придобива някаква подредба. Възникват сгъстявания на отделни резонансни места в оформящия се диск около протослънцето. Докато протозвездата се свива под действие на собствената си гравитация в продължение на 50-100 000 години, остатъчното вещество се върти около протослънцето.

  • Центробежните сили предотвратяват свиването в екваториалните области на облака и възниква акреционен диск /акреция, лат. – „падащ”/. Преди 4,5 млрд. години. дискът се върти и се охлажда, в резултат на което става възможно слепването на частичките му. Поради гравитационната неустойчивост в уплътнения и изтънял прахов диск възникват отделни малки студени сгъстявания. Постепенно в продължение на 20 млн. години те се разрастват до скали от порядъка на метри и километри – т.н. планетезималии. Продължаващият процес на акреция на тези планетезималии от порядъка на следващите 100 млн. години води в крайна сметка до оформянето на планетите и техните големи спътници.





Тук върху фон, направен от художник се виждат две изображения на космическия телескоп “Хъбъл” – вляво видим отстрани е дискът от тъмни отломъци около звездата AU Микроскоп, отдясно е дискът около звездата HD107146, видим в анфас. Тези изображения, както и получените от космическия инфрачервен телескоп “Спитцер”, позволяват за първи път да се установи пряка връзка между дисковете и планетите около звездите. Може да се предположи, че планетите, напреднали в еволюцията си, разсейват отломки, образувани при сблъсъци в гигантски дискове. С течение на времето праховите дискове се изтощават и стават единствено източник на комети като пояса на Куйпер в нашата Слънчева система.

  • В процеса на сблъсъците на планетезималиите някои се разрушават, но процесът на акреция, слепване преобладава. Образуват се милиарди допланетни тела с размери от порядъка на километър. От тях през следващите милиони години възникват планетите отново в резултат на слепвания. Междувременно протослънцето става горещо. Излъчването му загрява вътрешната част на протопланетния диск до 400 К и се образува зона на изпарение. Под действие на слънчевия вятър и налягането на светлината леките елементи водород и хелий се изблъскват в по-външните части на диска. Там на разстояние 5 а.е. се образува студена зона с температура 50 К. Това впоследствие ще доведе до различията на планетите от земната група и тази на газовите гиганти.

  • В зависимост от мястото на протопланетата в акреционния диск продължава формирането на планетите с техните индивидуални особености. Тези от тях, които са нараснали до 1-2 маси на Земята, успяват да задържат атмосфера.

В зоната, където водородът и хелият изобителстват, тези атмосфери са невъобразимо дебели. Те и до днес скриват процесите, под видимата повърхност на планетите-гиганти, за които се досещаме само по появата на петна, вихри и зонална окраска. Предполага се, че в недрата им се крият силициево-железни сгъстявания с размерите на земеподобните планети като своеобразно ядро. Наблюдения потвърждават, че първоначално е възникнало ядрото от порядъка на 15-20 земни маси, а след това гравитационното му привличане в наситената газова зона го е снабдило с водородно-хелиевата чудовищна атмосфера, придаваща сегашния вид на гигантските планети. Клокото по-голямо било ядрото, толкова по-бързо била акрецията на газа около него – Юпитер се формирал само десетки милиони години, докато Сатурн – стотици милиони. От неуспялото да влезе в състава на голямата планета вещество впоследствие възникнали спътниците на планетите-гиганти и техните пръстени. Тъй като Юпитер се формирал първи, той забавил и дори предотвратил възникването на по-близка от него планета. Там сега е астероидният пояс, който и сега остава под силната гравитационна зависимост на най-голямата планета.

Уран и Нептун нараствали още по-бавно от Сатурн в по-бедната на водород и хелий студена зона. В състава им изобителства водата, метана и амоняка.

Във вътрешността на Слънчевата система се формирали по-малки протопланети в зона, изчистена от леки газове. В къса уплътнение на разстояние 150 милиона км от Слънцето продължавали да се присъединяват по-малки планетезималии още стотици милиони години. Веществото започнало да се диференцира. По-тежките метали потъвали в недрата, където поради гравитационното свиване и радиоактивния разпад на някои елементи като уран, торий и калий температурата била 1-2 000 К. Днес тя е от порядъка на тази на слънчевата фотосфера – 5 000 К. Там е желязното земно ядро в особено подвижно състояние, на което се дължи ярко изявеното земно магнитно поле. Земната магнитосфера е своеобразен щит, предпазващ планетата ни от убийствената космическа радиация. Марс все още има подобна магнитосфера, което предполага, че тази по-далечна и два пъти по-малка планета от Слънцето е все още жива с предполагаемо подвижно желязно ядро.

Слънчевото приливно влияние забавило въртенето на най-близките до него Меркурий и Венера.

Всъщност и досега остават пукнатини в космогоничните представи. В частност защо планетите са отнели голяма част от въртеливия момент на Слънцето, след като на тях се пада едва 0,2% от веществото.

Компютърно се разиграва сценария на доближаване на звезда с маса 0,1 от слънчевата, което обаче не би повлияло на сегашната подредба на големите планети, но може да повлияе на отдалечени обекти от пояса на Куйпер и особено от предполагаемия кометен облак на Оорт.

За първи път случайно бил доловен процес на планетообразуване при настройката на апаратурата на инфрачервения американски спътник „Айрас” – IRAS - през 1983 г. по една от най-ярките звезди на небето – Вега от Лира. Тази звезда е доста по-млада от Слънцето. При рутинната калибровка на уредите на спътника било доловено инфрачервеното излъчване от диск твърди частици около тази звезда.



Отдавна е известно, че около Алфа от Лира – Вега има газовопрахов диск, открит по излишъка от инфрачервено излъчване. Откриването му не е изненада, тъй като Вега е млада звезда – само на 350 милиона години – време, недостатъчно за формиране на планетна система. Прахта, излъчваща инфрачервени лъчи не е първична, остатъчна, което значи, че основният процес на формиране е завършен. В системата на Вега обаче продължават да стават сблъсъци на планетозимали, при които се отделят праховите частици. Освен това, има вероятно и силна кометна активност. Подобни дискове са открити и около други звезди, но Вега е най-близката сред тях – на по-малко от 8 пс разстояние.

Космическият телескоп “Спитцер” получи достатъчно подробно изображение на диска около Вега. На дължина на вълната 70 микрона /горното изображение/ се получава размер на диска от 543 а.е. На по-къси дължини, той е по-компактен – 330 а.е. при 24 микрона, а на по-дългите 160 микрона е по-широк – 815 а.е.

Дискът е симетричен и ние го виждаме в анфас, разгърнат. Дебелината му е несъществена в сравнение с ширината. Няма видими сгъстявания или други структури, въпреки че моделът показва, че е възможно наличието на подобен на Куйперовия пояс на разстояние 100-200 а.е. Именно там стават сблъсъците между астероидите и тук е източникът на прах в диска. А прахта там е от порядъка на няколко хиляди маси на Слънцето. Това е твърде много и астрономите считат, че на нас просто ни е провървяло да наблюдаваме диска след неотдавнашен мощен сблъсък.

В центъра на диска има дупка с размери 60-100 а.е., т.е. няма източник на излъчване при 24 и 160 микрона.

Изненадите от обработка на данните са две:


  • наблюденията в милиметровия диапазон показаха наличие на пръстени с радиус не по-малко от 100 а.е., т.е. дискът е доста по-голям, отколкото се предполагаше;

  • неочаквано е наличието на доста горещо за милиметровия диапазон вещество на разстояние стотици а.е. Вероятно това е прах, изметена от лъчевото налягане на звездата.

Астрономите от Университета в Аризона, които изследваха 266 от най-близките звезди, откриха около 71 от тях прахови облаци, които очевидно съдържат планети в най-различни стадии на тяхното формиране.

Тези звезди имат маса, която превишава слънчевата около 2,5 пъти и са разположени на разстояние между 20 и 500 св. г. от Земята.

Учените заявяват, че техните наблюдения позволяват не само да се погледне по друг начин към възникването на Слънчевата система, но дори да се предположи, че във Вселената има достатъчно много планети от земен тип.




Слабият червеникав обект, далеч неярък е историческо откритие.

Бялото петно е звезда от типа на кафявите джуджета, а червеното е възможно първото получено изображение на планета около друга звезда. Доскоро някои астрономи считаха, че това е звезда от фона, но получените две изображение в началото на 2005 г. на предполагаемата система 2М1207 за радост на учените наистина се оказа такава – обектите са гравитационно свързани. Слабият червеникав обект има яркост 100 пъти по-ниска от кафявото джудже и това добре се съгласува с предположението, че тази планета е с маса около 5 пъти тази на Юпитер. Откритието все още трябва да се потвърди, но е крачка към още по-трудната задача – да се получи изображение на земеподобна извънслънчева планета.

Това изображение е получено с даващата висока разделителна способност адаптивна оптика NaCo на 8-м Много голям телескоп YEPUN в Чили в инфрачервената област.

Самото кафяво джудже е с маса само 25 маси на Юпитер и отношението на масите звезда-планета тук е 1:5, докато обекновено е 1:1000. Освен това системата влиза в звездна асоциация TW Хидра и възрастта й е оценена само на 8 милиона години. Излишъкът от излъчване на кафявото джудже е още едно потвърждение за младостта на системата – то се дължи на продължаващата акреция на вещество върху звездата.

Тези обстоятелства ще внесат нов сценарий за възникването на такива системи, ако се потвърди, че те наистина съществуват.

Разстоянието до системата кафяво джудже-планета тук е 70 пс, а разстоянието между обектите в системата е 55 а.е.

Нека сме очевидци на далечните събития, както ни съветва Карл Сейгър в книгата си „Сенките на забравените прадеди”:



Една огромна маса от газ и прах бързо се свива под собствената си тежест, върти се все по-бързо и по-бързо и се превръща от хаотичен облак в нещо, което прилича на ясноразличим, обособен, рехав диск. Неговият център тлее с мъглява черешовочервена светлина. Ако наблюдавате някъде отвисоко диска / в продължение на някакви си сто милиона години/ ще видите, как централната маса става все по-бяла и по-ярка, докато – след няколко неуспешни и непълни опита – най-накрая не избухне в пламъците на непрекъснат термоядрен взрив. Родено е Слънцето. За щастие, то ще свети през следващите пет милиарда години – време, през което материята от диска ще е еволюирала до същества, които ще са способни да възстановят обстоятелствата около неговия / и своя собствен/ произход.

Само най-вътрешните райони на диска са осветени. Светлината не може да пробие по-нататък. Гмурвате се в недрата на облака, за да видите какви чудеса се случват там. Откривате милион малки светове, които кръжат около гигантския централен огън. Няколко хиляди от тях, повечето обикалящи близо до Слънцето, но също и такива, далеч от него, са предопределени да се намерят, да се слеят и да се превърнат в планетата Земя.

Този въртящ се диск, от който се раждат светове, се състои от разпръсната материя, която изпълва огромни пространства от междузвездния вакуум на нашата галактика – Млечния път. Атомите и молекулите, които го изграждат, са всъщност останките от галактическата еволюция. Ето един атом кислород, който се е образувал от хелия в адските пламъци на някоя отдавна загинала гигантска червена звезда. Другаде въглероден атом е изхвърлен от атмосферата на богата на въглерод звезда, за да попадне след това в някой съвсем различен край на галактиката. В още по-далечното минало избухването на свръхнова звезда е освободило един железен атом, който също ще учавства в изграждането на новите светове. Пет милиарда години след описаните тук събития, същите тези атоми може би циркулират във вашата кръв.

Историята ни започва оттук – в тъмния, кипящ, окъпан в бледа светлина диск. Това е историята такава, каквато е в действителност, но това са и огромен брой други истории, които са били възможни, стига само всичко да се беше случило по малко по-различен начин. Историята на нашия свят и вид, но също и историята на много други светове и видове, които са били осъдени за не се сбъднат. Този диск гъмжи от алтернативни истории.

Историята на Земята продължава:



Нашата Земя се е появила при гореописаните обстоятелства преди около 4,5 или 4,6 милиарда години – малък свят, изграден от скали и метал, трети най-близък до Слънцето. Не трябва обаче да си го представяме как бавно изплува на светло, загърбил катастрофичния си произход. Не е имало момент, в който сблъсъците на Земята с по-малки тела да са преставали напълно. Дори и днес предмети от Космоса се удрят в нея или тя връхлита отгоре им. Нашата планета носи многобройни белези от скорошни сблъсъци с астероиди и комети. Тя обаче има своите механизми, с които да прикрие или да запълни тези следи – течаща вода, магмени потоци, образуване на планини, тектоника на континенталните плочи. Най-древните кратери вече са изчезнали. Луната обаче не носи никакъв грив. Когато погледнете към нея, или към Южните плата на Марс, или към спътниците на външните планети, откриваме безброй кратери дори в кратерите. Това са лепотисите на отминали катастрофи. И тъй като ние хората сме донесли парчета от Луната тук, долу, на Земята, и сме определили тяхната древност, сега вече можем да възстановим хронологията на кратерите и да хвърлим един поглед към драматичните събития, изваяли някога Слънчевата система. Не става дума просто за случайни малки сблъсъци, а за огромни, изумителни, апокалиптични катастрофи – към това неизбежно заключение ни тласкат летописите, запазени по повърхността на близките светове.

Понастоящем, когато Слънцето е в своята зрялост, тази част от Слънчевата система е почти напълно прочистена от пакостливи малки светове. Само шепа дребни астероиди минават в близост до Земята и шансовете някой по-голям да са блъсне в нея в близко бъдеще са нищожни. Няколко комети посещават нашата част от Слънчевата система по своя път от далечната си родина. Там някъде навън се случва да бъдат отклонени от минаваща звезда или голям междузвезден облак – тогава дъжд от малки ледени тела се изсипват във вътрешните части на Слънчевата система. Въпреки това, в наши дни рядко се случва голяма комета да порази Земята.
И още
Земята постепенно се образува в мрака. Макар примитивното Слънце вече да е разпалено, между него и нея има толкова много прах и газ, че в началото никаква светлина не може да пробие. Планетата е обгърната от черен пашкул, съставен от междупланетни отпадъци. От време на време се прокрадва лъч, който осветява един опустошителен, набразден и все още ненапълно сферичен свят. С течение на времето той поглъща все повече материя – от прашинки до малки небесни тела – и става все по-закръглен. Неравностите се заглаждат.

Сблъсъкът с връхлитащата малка планета придизвиква огромна експлозия и оставя след себе си гигантски кратер. По-малкото тяло се разпада на прах и атоми. Случили са се огромен брой такива катастрофи. Ледът се е превърнал в пара. Планетата е обхваната от плътна покривка изпарения, която задължа топлината, отделяща се при ударите. Температурата се покачва, докато повърхността на Земята не се втечни напълно и не се превърне в бушуващ световен океан от лава, излъчващ собствено червено сияние. Над него се простира задушлива атмосфера от изпарения. Това са последните етапи на великото съзидание.

В тази епоха, когато Земята е била още млада, се е случил и най-големият катаклизъм в историята на нашата планета – сблъсък с небесно тяло със значителни размери. То не успяло да я разцепи на две, и все пак е откъснало и изхвърлило в околното пространство огромни късове. Скоро от образувалият се в резултат от удара пръстен от обикалящи в орбита отломки ще се оформи Луната.

Денят е дълъг само няколко часа. Гравитационните вълни, които Луната предизвиква в океаните по повърхността и във вътрешността на Земята, както и силите, с които Земята от своя страна въздейства на твърдото тяло на Луната, постепенно забавят въртенето на планетата и удължават деня. От момента на своето обарзуване Луната се отдалечава от Земята. Дори и сега тя се издига над нас и ни напомня, че стига само сблъсъкът да би бил малко по-силен, нашата планета е щяла да бъде разпръсната на малки парчета из цялата Слънчева система. Един свят с кратък живот и без късмет, подобен на много други. И тогава хората никога не биха се появили. Щяхме да сме само един пореден номер от огромния списък с нереализирани възможности.

Откъси от СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ



Карл Сейгън, Ан Друян, БАРД 2003
Каталог: sites -> default -> files -> site-documents -> sun-system -> cosmogony
cosmogony -> Презентацията космогония надя Кискинова наоп, Стара Загора слънчева система космогония закони на небесната механика 2
sun-system -> Слънчева система
sun-system -> Астероиди откриване на астероидите
sun-system -> Курс по обща астрономия
sun-system -> Презентацията малки тела в слънчевата система надя Кискинова наоп, Стара Загора 2
cosmogony -> Презентацията космогония надя Кискинова наоп, Стара Загора слънчева система космогония закони на небесната механика 2


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница