Красен Станчев

Монархът е легитимен сам за себе си, президентът не е

Институцията на българския президент е конституционен опит да се възкреси функцията на монарха, но без нейния наличен носител Симеон Втори и съответните атрибути. Симеон Втори специално е взет предвид като общ невъзможен случай в чл. 93, ал. 2 от конституцията. Несменяемостта е заместена от прекия избор и мандата. В същото време, задачите, които президентът следва по конституция да изпълнява, напълно подхождат на един монарх. Той е единоначалието на държавата и нацията. Той е “баща” ( държавен глава, олицетворение на единството на народа и негов представител в отношенията му с други народи). Затова той е и върховен военноначалник. Той помилва осъдени, както и много други президенти правят това в памет на архаичните правораздавателни функции на монарсите. От архаиката на бившия “ председател на държавния съвет” за българския президент е останало и безсмисленото право да “опрощава несъбираеми държавни вземания” (чл.98, т. 12). Чрез президента законодателното събрание, избраниците на народа общуват със самия народ: той публикува приетите от тях закони, разпуска събранието и насрочва избори за нови представители.

Единственият източник на президентската легитимност са преките избори. Ефективността на неговата работа трудно може да укрепва вярата, че той (тя) е най подходящ(а) за ролята на върховен слуга. Призван да изпълнява непартийни функции, президентът фактически може да бъде избиран само с подкрепата на партия или коалиция. Вече на служба, той не може да прокара ничии партийни ценности, тъй като не управлява. За това той неминуемо изпада в конфликт с политическите партии, включително с онази, която го е издигнала. Начинът да не се стигне до такова противоречие е или президентът да слуша партията която управлява, или тя да слуша него. Тогава обаче разделението на властите губи котва и властта може да се превърне в произвол.

Получава се, че при конфликт с партиите президентът неминуемо става прицел на обвинения в безпринципност и предателство. Той няма друг изход освен да поддържа добри отношения с политиците на относително неформална основа, т.е. той се доближава до един от битуващите образи на българските конституционни монарси като интриганти и майстори на задкулисните игри. Почти същото става и при сътрудничество с партията на власт, тъй като е реална възможността за злоупотреба с властта от която и да е от страните и от конституционна криза. Като няма значение дали тя ще прилича на комунистически режим или на предконституционна монархия.

Монархизмът е скритата формула

На българската държавна уредба. За да бъде преизбран, действащият президент трябва да има качествата или поне действията на монарх. Очевидно същото се отнася до всеки един негов конкурент. Критиката към действащия президент неизбежно повтаря уталожилата се неприязън към бившите български монарси. Тази критика произтича от конституционно определените роли на президента. Независимо кой е действащият президент, в очите на избирателя той трябва да бъде като чуждопоклонник, чуждородец, защитник на чужди интереси, лош военноначалник и манипулатор на избори.

Мотивът на партиите за участие в надпреварата за президентската институция произтича от необходимостта те да осигурят за себе си характеристиките на монархията, най-вече несменяемостта. В обозримо бъдеще разполагането с президентската институция позволява постепенна промяна на състава на Конституционния съд, свобода на законодателството и предвидимост на решенията по време на политическа криза. При действаща конституционна уредба не е ясно не само как се постига легитимността на президент, но и какво легитимира самата тази институция. От подтескта се разбира че президентът пази конституцията, в която се заклел. Средствата, с които разполага, го вкарват в противоречия от рода на описаните по-горе. Едно от преките средства за това е отлагателното вето, само по себе си слабо, за да легитимира, поддържа вярата в каквото и да е. Другото такова средство е неговото право на обръщение, от което най-вероятният изход е да събуди желание за делегитимиране на президента. Когато използва непрякото средство за защита на конституцията – сезирането на Конституционния съд, президентската институция или снема от себе си отговорността, или признава своето безсилие.

Същественият въпрос е има ли изход от всичко, което бе представено като сценарий.

Абстрактно погледнато

Има три възможни изхода

Първо, да се промени конституцията, като се внесат елементи на президентска републиканска уредба. Всяка една промяна обаче ще тръгва от съображения спрямо личността на, действащия президент който и да е той. Консенсусът е почти изключен.

Вторият вариант е да се възстанови Търновската конституция, като така се избягнат двусмислените роли като на президента, така и на политическите партии.

Третият вариант е да се избира богоподобен президент за по два мандата, които както казва Емануел Кант, “ако е умен (което все пак трябва да се предпостави) и ако разсъди, че е поел една служба, която е твърде голяма за един човек, а именно да се грижи за най-святото, което има бог на земята, за правото на хората... трябва постоянно да се страхува да не накърни по никакъв начин това най-скъпо нещо на бога.” Кант обаче има предвид един идеален монарх.

Каталог: Library
Library -> Преводач Елена Атанасова Коректор Ива Данева Формат 84/108/32 Печатни коли 15 дф „абагар" Велико Търново ик „сова" Варна как да се използва тази книга
Library -> За медитацията ошо въведение
Library -> Поредица ние обичаме животните
Library -> Тайната на скорпион
Library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли
Library -> Бог и човекът човешки теории за човека

Изтегляне 59.48 Kb.

Сподели с приятели: