Кратка теория по банкови сделки в помощ на студентите Частно банкиране и управление на богатството

• 
  “Private Banking “е инвестиционно консултиране и управление на богатството за частни и институционални клиенти” [UBS].
  
• 
  „Private Banking предлага широк асортимент от банкови услуги на фирми, частни и институционални клиенти [Credit Suisse]. 
  
• 
  “в сферата “Private Wealth Management, PWM” банките обслужват много, дори екстремално богати частни клиенти. Те са твърде претенциозни и очакват от тях комплексни решения и оферти не само във връзка с управлението на капитала при строго съобразяване с данъчни аспекти, но също така и прецизен консултинг при планирането на наследствата и за някои филантропски теми.” [Saidi]. 
  

          Продуктовото предлагане в разглежданата сфера включва:[1]

• 
  инвестиционно обслужване (Investment Services);
  
• 
  тръстово (доверително) обслужване (Trust and fiduciary services);
  
• 
  специално консултантско обслужване (Specialist Advisory Services);
  
• 
  финансово и банково обслужване (Finance and Banking);
  
• 
  он-лайн обслужване (Online Services).
  

• 
  Финансовото планиране е сред приоритетните, сложни, структурирани и наситени с високопрофесионален консултантски елемент услуги в сферата “Private Wealth Management” [Bartmann, 2003].
  
• 
  то представлява “подготовката на целенасочени решения относно личните финансови дела” [Braun, 2009].
  

• 
  Комплексният репортинг;
  
• 
  Консултации и мерки за структуриране/реструктуриране на капитала (имуществото);
  
• 
  Планирането на финансовото състояние през “третата възраст”;
  
• 
  Планирането на процесите по наследяване на капитал (имущество) и на позиции (компетенции) за управление на фамилни фирми и други институции.
  

• 
  С понятието “Family Office” се представя всеобхватното, интегрирано и прозрачно обслужване на много богати фамилии, техни членове и семейни фирми. То се осъществява от многофункционални екипи, които интегрират специалисти с различни компетенции (данъчно право, управление на наследствата, инвестиционни банкери, управление на капитала, оценители в сферата на търговията с предмети на изкуствата и други)
  

• 
  инвестиционен мениджмънт, в това число управление на портфейлни инвестиции
  
• 
  мониторинг върху инвестиционното изпълнение;
  
• 
  оферти на алтернативни инвестиции: в Private Equity, хедж-фондове, недвижимости, екзотични инструменти (например предмети на изкуството) и др.;
  
• 
  управление на паричните потоци и бюджетиране (Cash flow management and budgeting);
  
• 
  отчитане на портфейлни транзакции (Portfolio Accounting);
  
• 
  координирано планиране на преки инвестиции (в недвижимости и венчърно финансиране), на данъци, в доверителни сделки и на застраховки (Coordinated estate, tax, trust and insurance planning);
  
• 
  управление на оперативния бизнес в малки семейни акционерни фирми
  
• 
  уреждане на междугенерационни конфликти (Intergenerational conflict);
  
• 
  обучение на млади поколения клиенти (Family education);
  
• 
  съдействие за подготовка (улесняване) на семейни събирания (Facilitation of family meetings);
  
• 
  “портиерно” и домакинско обслужване;
  
• 
  валутна търговия (Forex Trading);
  
• 
  финансов репортинг (Financial Reporting);
  
• 
  трансфериране на богатството между поколенията;
  
• 
  традиционни услуги за семейния бизнес - депозити, разплащания, кредитиране, картови продукти, 24/7 телефонен и онлайн достъп до клиентските сметки и др.
  
• 
  създаване на фондации и управление на филантропски мисии
  
• 
  дарения към организации от непроизводствената сфера и изготвяне на планове за специални дарения;
  
• 
  дарения за политически кампании (Political donations).
  

В компетенциите на Art Banking (Art Advisory) се включват:

• 
  разнообразна изследователска дейност и предоставяне на информация за оценката, покупката, съхраняването и продажбата на предмети на изкуството (Art Research);
  
• 
  съдействие (консултинг) на клиентите при конкретна покупка и/или продажба, с чиято подкрепа им се създават атрактивни пазарни шансове;
  
• 
  стратегическо планиране на процесите по наследяване на ценни предмети и вещи и на доверителното управление на клиентските ценности;
  
• 
  висококвалифицирано управление за съхраняване ценността на предметите на изкуството и други;
  
• 
  предоставяне на финансова подкрепа (банкови заеми) срещу обезпечение с търгуеми ценни предмети на изкуството (Art Finance);
  
• 
  организиране, координиране и спонсориране на важни културни и спортни прояви (изложби, панаири, концерти, състезания, книгоиздаване, музейно дело, турнири и пр.) и други.
  

Капиталът не дава само власт и права на богатите хора и на техните семейства. Щедростта не е чужда ценност на тези банкови клиенти. Много от тях желаят да оставят след себе си “нещо на света” – на своя град или квартал, на своето училище или университет, на дом за сираци или манастир и т.н. Разширяват се инициативите за основаване на фондации или за участие във  финансирането на значими социални проекти. 

• 
  “Cash Management означава активното, целенасочено управление на ликвидността с цел осигуряване и запазване на платежоспособността на едно предприятие. Той включва всички задачи и мерки, с чието изпълнение се осигурява ликвидността и се постига по-висока ефективност на разплащанията.
  

• 
  покупка и продажба на ресурси (Purchasing & sales);
  
• 
  управление на рисковете (Risk management);
  
• 
  ежедневно позициониране на входящите и изходящите парични потоци (Cash positioning);
  
• 
  прогнозиране на паричния поток (Cash flow forecasting);
  
• 
  краткосрочно инвестиране и финансиране (Short-term investment and funding);
  
• 
  ефективни платежни процедури (Payments).
  

• 
  Международното управление на разходите
  
• 
  Варианти на кеш-пулинг
  
• 
  Доверително определяне на лихви
  

• 
  Единна сметка при банката-титуляр
  
• 
  Многоцелева виртуална банка
  
• 
  Други услуги
  

Документарните акредитиви (Letter of Credit, L/C) са платежни инструменти, които заменят търговския кредит с банков и улесняват международната търговия. Акредитивът гарантира, че износителят (бенефициентът) в дадена търговска сделка ще получи дължимите от вносителя плащания. Същевременно купувачът или платецът в сделката е сигурен, че плащането ще се извърши при спазване на всички предварително договорени условия. Сигурността на платежния процес се гарантира от банките, ангажирани в плащанията с акредитив.

Банката-издател на акредитива е тази, която обслужва вносителя. Тя получава инструкции от своя клиент за откриване на акредитив в полза на посочено от него лице. Банката на бенефициента е авизиращата институция, която уведомява своя клиент за открит в негова полза акредитив и следи за спазването на условията на платежния процес.

Акредитивите предлагат много възможности за постигане на гъвкавост в платежните условия, което им позволява да се приспособят към спецификата и изискванията на отделни търговски сделки. В практиката на международните търговски и платежни отношения са познати и се прилагат различни видове акредитиви, които се отличават по степента на ангажираност и предоставените пълномощия на страните, участващи в платежния процес. Това са:

• 
  Неотменяем, непотвърден, платим на виждане;
  
• 
  Неотменяем, потвърден, платим на виждане;
  
• 
  Акредитив с отсрочено плащане (потвърден или непотвърден);
  
• 
  Документарни акредитиви, използвани в транзитни външнотърговски сделки -прехвърляем и “Back-to-back” акредитиви;
  
• 
  Стендбай акредитив;
  
• 
  Револвиращ акредитив;
  
• 
  Акредитив с “червена” или “зелена” клауза. 
  

1. 
   Сключване на търговски контракт за доставка на стоки и/или услуги. Условията на контракта предвиждат плащането да се извърши с потвърден от авизиращата банка акредитив.
   
2. 
   Вносителят инструктира своята банка да открие потвърден акредитив в полза на износителя, съобразно договорените с бенефициента условия.
   
3. 
   Банката-издател открива акредитива и уведомява авизиращата банка (обикновено по телекса или SWIFT) за издаден в полза на нейн клиент акредитив.
   
4. 
   Банката на износителя авизира (уведомява) клиента си за получен в негова полза акредитив и предоставя потвърждение за неговото плащане.
   
5. 
   Бенефициентът извършва доставката на стоките или услугите.
   
6. 
   Бенефициентът/износителят представя необходимата документация в авизиращата банка.
   
7. 
   Авизиращата институция се уверява в съответствието на представените документи с договорените условия в акредитива и при наличие на такова заверява сметката на бенефициента със сумата по акредитива.
   
8. 
   Авизиращата банка изпраща документацията на банката-издател на акредитива с искане за плащане на дължимата сума.
   
9. 
   Банката-издател превежда на авизиращата банка дължимата сума.
   
10. 
    Банката-издател дебитира сметката на вносителя с дължимата от него сума по акредитива и едновременно с това предоставя на своя клиент необходимата му документация за митническия контрол и удостоверяване на собствеността върху получените стоки.
    

Получаването на дължимото плащане може да бъде гарантирано от авизиращата банка. Потвърденият акредитив задължава банката на износителя да осъществи плащането, независимо от коректността на отсрещната страна в сделката. Така авизиращата банка поема кредитния риск от експозицията към банката-издател [Johnson, 2002, p. 90]. Това обстоятелство изисква още преди изпълнението на търговската сделка износителят да проучи възможностите за получаване на потвърждение от обслужващата го банка.

Когато акредитивът предвижда отсрочен платеж, банката-издател и всяка от авизиращите банки поемат задължението да осъществят плащането на фиксирана бъдеща дата (например 90 дни след представяне на транспортната документация – товарителници, складови разписки и пр.). По такъв начин се предоставя известно време (като гратисен период на вносителя), за да осъществи плащането. Срокът за представяне на необходимите документи трябва да е съгласуван със срока на валидност на акредитива. Когато акредитивът е непотвърден, само банката-издател поема задължение за осъществяване на плащането. Следователно за периода на отсрочката износителят поема кредитен и суверенен риск. При потвърден акредитив не само банката-издател, но и авизиращата банка поема ангажимент за извършване на плащането в рамките на фиксирания срок.

Прехвърляемите акредитиви (Transferable L/C) ангажират в разплащателния процес следните страни:

• 
  краен купувач (вносител);
  
• 
  банката на вносителя (издател на акредитива);
  
• 
  първи бенефициент (посредник по сделката);
  
• 
  трансферна банка;
  
• 
  втори бенефициент - производител или продавач, в чиято полза се прехвърля акредитивът;
  
• 
  банката на втория бенефициент.
  

• 
  Между вносителя и компанията-посредник се сключва търговски контракт за доставка на стоки;
  
• 
  Крайният купувач (вносителя) инструктира обслужващата го банка да издаде прехвърляем акредитив в полза на компанията–посредник;
  
• 
  Посредникът (първи бенефициент на акредитива) е търговски партньор на производителя. Той упълномощава своята банка да трансферира акредитива към производителя (втория бенефициент);
  
• 
  Банката на производителя (авизиращата банка) уведомява своя клиент за открит акредитив в негова полза;
  
• 
  Вторият бенефициент извършва доставката и представя необходимата документация в авизиращата банка;
  
• 
  След като провери документацията и се увери, че търговската сделка е изпълнена коректно, банката на производителя му превежда дължимата по акредитива сума. Съпровождащата документация се придвижва последователно към трансферната банка и банката-издател;
  
• 
  Посредникът получава своето възнаграждение, а вносителят урежда задължението си към банката-издател.
  

При “Back-to-back” акредитивите са ангажирани същите участващи страни, както при прехвърляемите акредитиви. Макар че на пръв поглед “Back-to-back” наподобяват прехвърляемите акредитиви, разликите между тях са много съществени. Акредитивите от типа “Back-to-back” се реализират като две отделни транзакции, които нямат помежду си правно-нормативна обвързаност, въпреки че обслужват една търговска сделка. В първата транзакция са ангажирани вносителят и посредникът. Вносителят упълномощава своята банка да издаде акредитив в полза на посредника. Той, от своя страна, упълномощава банката си да издаде нов акредитив от негово име и за негова сметка на определен производител или доставчик. Във втората транзакция посредникът е купувач по контракта, а неговата банка последователно авизира първия акредитив и издава втория (“Back-to-back”) акредитив.

Подобно на гаранциите стендбай акредитивите (Standby L/C) имат условен характер. Те ангажират банката-издател да изплати задължението на свой клиент по определена търговска сделка в случай, че той не извърши плащането според договорените условия. Ангажиментът на банката се “активира” при неспазване или дори частично неизпълнение на писмено поети задължения или при закъснение на плащанията от страна на длъжника. Като условен ангажимент на банката стендбай акредитивите са записват задбалансово. Ако се наложи изпълнение на поетия от банката ангажимент, задължението се преоформя в балансово като вземане от клиент. Някои стендбай споразумения предвиждат възможността за продажба на акредитива. По своята същност подобна сделка заменя кредитния риск на клиента с риска от неиздължаване на банката-купувач на акредитива.

Револвиращите акредитиви (Revolving L/C) предвиждат поетапни плащания на отделни доставки по търговски контракт през фиксирани интервали от време в рамките на определена обща сума. Поредицата от плащания са деноминирани в размер, еквивалентен на стойността на първата дължима сума. Револвиращата клауза в договора за акредитив може да бъде дефинирана при условие на кумулативност или некумулативност на плащанията. Кумулативните плащания предвиждат възможността пропуснатите или частично извършените плащания да се осъществят по-късно или да се добавят към следващите поред. Подобна опция не се предоставя от акредитив, издаден при условие на некумулативност на плащанията.

При акредитивите с „червена” или „зелена” клауза (Red/Green–clause L/C) износителят получава авансово част от сумата още преди представянето на необходимата документация в авизиращата банка, т.е. преди реалното изпълнение на търговската сделка. Акредитивите с “червена” клауза предполагат наличие на взаимно доверие между партньорите в търговската сделка. Акредитивът със “зелена клауза” се различава по това, че стоките трябва да се намират в склад за съхранение, а износителят следва да удостовери този факт с представяне на складова разписка.

• 
  Елиминиране на риска за износителя от забавени доставки, причинени вреди, загуби, погиване на стоки и пр.;
  
• 
  Вносителят е длъжен да осъществи плащането само при условие, че необходимите документи са представени в банката;
  
• 
  По-ниски разходи, по-бърза и оптимизирана процедура в сравнение с потвърдения акредитив.
  
• 
  По-високи административни разходи в сравнение с плащането по сметка или документарното инкасо;
  
• 
  Износителите поемат риск от неосъществено плащане от банката – издател на акредитива.
  

• 
  Елиминиране на кредитния и суверенния риск за износителя;
  
• 
  Плащането се осъществява при представяне на необходимите документи в авизиращата банка;
  
• 
  Елиминират се рисковете за износителя, свързани с транспортирането на доставките;
  
• 
  Вносителят е длъжен да осъществи плащането, само при представени документи от износителя.
  
• 
  По-високи административни разходи в сравнение с плащане по сметка или документарно инкасо;
  
• 
  По-скъпа процедура в сравнение с непотвърдения акредитив, тъй като авизиращата банка начислява комисионни за поетия от нея риск;
  
• 
  Вносителят поема рисковете, свързани със забавяне на доставките или причинени вреди при транспортиране на стоките.
  

• 
  Предоставя се възможност на вносителя да реализира стоките през периода на отсрочката и с получените постъпления да погаси задължението си;
  
• 
  При потвърдените акредитиви се елиминира кредитния и суверенния риск за износителите;
  
• 
  Износителят би могъл да ползва авансово финансиране от авизиращата банка през периода на отсрочката при условие, че е изпълнил коректно своите ангажименти.
  
• 
  Износителят поема бремето на финансовите разходи за периода на отсрочката;
  
• 
  По-високи административни разходи (особено при потвърден акредитив) в сравнение с плащането по сметка и документарното инкасо;
  
• 
   Рисковете от забавени доставки и причинени вреди при транспортиране се носят от вносителя.
  

• 
  Вторият бенефициент е максимално добре защитен от кредитен и суверенен риск особено в случаите, когато акредитивът е потвърден и от трансферната банка;
  
• 
  За вносителите посредническата компания е допълнителен гарант за коректност;
  
• 
  Посредникът няма кредитна експозиция към трансферната банка.
  
• 
  Съществува кредитен и суверенен риск при непотвърдените прехвърляеми акредитиви;
  
• 
  Издаването на прехвърляеми акредитиви оскъпява платежния процес, поради ангажирането на повече участници в него.
  

• 
  Този тип акредитив е опция, когато оригиналният не е издаден като прехвърляем;
  
• 
  Когато сроковете и условията по двата паралелни акредитива се припокриват това води до по-нисък риск за всички ангажирани в процеса страни.
  
• 
  Банките са склонни да поемат ангажименти при наличие на сходни параметри и условия по двата паралелни акредитива. В противен случай посредникът поема риска от несинхронизирани плащания;
  
• 
  “Back-to-back” акредитивите са по-рискови от прехвърляемите;
  
• 
  По-скъпа и по-сложна процедура.
  

• 
  За разлика от гаранциите, потвърденият стендбай акредитив елиминира кредитния и суверенния риск за бенефициента;
  
• 
  Акредитивът е платим при първо поискване.
  
• 
  Съществува риск за банката от неизпълнение на поетите задължения от страна на клиента;
  
• 
  Клиентите дължат комисионни при откриване на акредитива и за поетия от банката ангажимент, което оскъпява платежния процес.
  

• 
  За участващите страни в сделка се установяват дългосрочни търговски и финансови взаимоотношениия;
  
• 
  Потвърденият револвиращ акредитив осигурява надежден рисков “щит” за износителите.
  
• 
  Вносителите поемат задължение към банката-издател за пълния размер на револвиращия акредитив;
  
• 
  Банката-издател и авизиращата банка (при потвърден акредитив) са изложени на кредитен риск за по-дълъг период при пълната сума на акредитива.
  

• 
  Авансовото плащане позволява на износителя да финансира доставката на стоките, покупката на суровини или да възстанови част от производствените си разходи.
  
• 
  Вносителят поема висок кредитен риск, тъй като играе ролята на кредитор  на износителя;
  
• 
  Участващите банки поемат риск при потвърдените акредитиви.
  

Банковите акцепти гарантират на износителите получаването на дължимите суми от вносителите. Това ги прави близки по своята същност до потвърдените акредитиви. Акцептите са специфични с това, че търговска сделка, която те обслужват, е обезпечена с менителница, издадена в полза на износителя. Банката на вносителя поставя печат “акцептирана” върху менителницата, като по този начин се задължава да осъществи дължимото плащане на своя клиент в рамките на определен срок. Така банката гарантира платежоспособността на вносителя.

Вземания, обезпечени с акцептирани полици, улесняват международните търговски сделки. Получаването на акцепт трансформира търговския кредит в банков, а акцептиращата банка създава търгуем на развитите вторични пазари кредитен инструмент. Акцептите на реномирани банки привличат инвеститорския интерес с относително ниския си рисков потенциал, с възможността за сконтиране на полиците или реализирането на доходност чрез задържането им в портфейла до настъпването на техния падеж.

Като инструменти за финансиране и гарантиране на международни търговски сделки банковите акцепти притежават редица предимства:

• 
  като обект на банковите акцепти, менителниците притежават прецизна нормативна регламентация, която осигурява значително по-висока сигурност в разплащателния процес за износителите, отколкото която и да е друга форма на документарни разплащания;
  
• 
  предоставя се възможност на вносителя да реализира получените стоки през периода на валидност на банковия акцепт и с генерираните постъпления да погаси задължението си;
  
• 
  акцептът елиминира кредитния и суверенния риск за износителя;
  
• 
  акцептираната полица е гъвкав финансов инструмент, който може да се търгува или сконтира при най-добри условия.
  

• 
  съществува риск за акцептната банка в случай на неплатежоспособност на неин клиент, задължен по акцептирана от нея менителница;
  
• 
  износителят понася всички допълнителни или непланирани финансови разходи през периода на акцепта;
  
• 
  акцептната комисионна на банките прави по-високи транзакционните разходи в сравнение с плащането по открита сметка или с документарното инкасо.
  

Документарното инкасо е форма на разплащане, при което в платежния процес са ангажирани контрагентите в търговската сделка и обслужващите ги банки[4]. След осъществяване на доставката на стоките или услугите по търговския контракт износителят инструктира своята банка за събиране на дължимите вземания от вносителя и представя необходимата документация. Платежните инструкции и документацията се придвижват към банката на вносителя, която уведомява своя клиент за получено искане за инкасиране на дължима от него сума. Вносителят дава съгласието си и оторизира банката да задължи неговата сметка и да извърши плащане в полза на износителя.

Документарното инкасо предлага по-добра защита и сигурност на платежния процес, отколкото преводът по открита сметка. В сравнение с акредитивите обаче, плащането с инкасо притежава значително по-висок рисков потенциал. Вземанията на износителите не са защитени от кредитен, суверенен и трансферен риск, поради липсата на подобна ангажираност от банките, участващи в плащането с инкасо. В тези сделки банките поемат само ангажимента да инкасират сумата по предоставените платежни и търговски документи. Очевидно е, че тази форма на плащане е по-изгодна за вносителите. Те имат възможност да упражнят ефективен контрол върху изпълнението на договорените условия и представената търговска документация. При установяване на несъответствие в параметрите на сделката те могат да откажат плащане.

Документарното инкасо е по-евтин вариант за разплащания в сравнение с акредитива и банковия акцепт. Това се дължи на относително по-слабата ангажираност на банките в платежния процес, поради което размерът на дължимите такси е по-малък. Съвсем резонно е документарното инкасо да се прилага по-често в разплащания между контрагенти, които имат стабилни и дългосрочни търговски контакти, основаващи се на взаимно доверие.

В чисто технологичен аспект съществува още една съществена разлика между акредитивите и документарното инкасо. При инкасото инициативата за плащането е на износителя. Той инструктира своята обслужваща банка за условията по събиране на вземанията, докато при акредитива вносителят упълномощава банката да открие акредитив в полза на посочено от него лице.

В практиката на външнотърговските сделки се прилагат следните видове документарно инкасо:

• 
  плащане срещу представени документи (Documents against Payment, D/P). Платецът може да получи документите (а с това и правото на собственост върху закупените стоки) само след или едновременно с осъществяването на дължимото плащане;
  
• 
  документи срещу акцептиране на плащането (Documents against Acceptance, D/A). Банката поема ангажимент да предостави документите на вносителя срещу акцептиран от него платежен документ (полица) за извършване на плащането в рамките на определен срок (например 90 дни след доставката). Отсроченото плащане дава възможност на вносителя да реализира стоките през предоставения му гратисен период и с получените постъпления да погаси задължението си към търговския си партньор в рамките на договорения срок;
  
• 
  документи срещу писмено обещание (Documents against Letter of Undertaking). Банката предоставя документацията срещу писмено изразено обещание на вносителя да извърши плащането в рамките на определен срок. Износителят поема съществен риск от неиздължаване, тъй като подписаният документ няма характеристиките на полиците и не попада под юрисдикцията на типичната за тях правна регламентация.
  

Гаранцията задължава банката-издател при настъпване на определени обстоятелства да заплати дължима от нейн клиент сума на посоченото в гаранцията лице в рамките на определен срок. Договорът за банкова гаранция и търговската сделка, която тя обслужва, пораждат независими едно от друго задължения. Съществуват два основни вида банкови гаранции. При пряката гаранция платецът инструктира своята банка да издаде гаранция в полза на посочено от него лице. След изготвянето й банката-издател я изпраща на бенефициента чрез куриер или по пощата. Успоредно с това гарантиращата институция уведомява по електронен път, чрез SWIFT или телекс банката на бенефициента (авизиращата банка) за издадена гаранция в полза на нейн клиент. Авизиращата банка уведомява своя клиент за издадена в негова полза гаранция, но не поема никакви допълнителни задължения или ангажименти.

Наличието на гаранционна клауза е задължително условие в договора за банкова гаранция. Тя обикновено включва следните елементи:

• 
  имената на гаранта и бенефициента;
  
• 
  гарантираната сума;
  
• 
  дефиниране на обстоятелствата, при които задължението на банката става изискуемо.
  

            Много търговски банки изпитват затруднения при мобилизирането на ресурси и за това не е виновна само глобалната финансова криза. Претенциозните клиенти, които предявават към обслужващите банки нарастващи претенции за високодоходни, имунизирани срещу рискове, сигурни и високоликвидни инвестиции. Традиционните форми на парични вложения (текущи и срочни влогове, покупка на облигации, акции и други финансови активи) не могат да „обещаят” ползи, импониращи на по-високите клиентски очаквания. Инвестициите в акции например „предричат” априори по-високи доходи, но за сметка на това са високорискови. Обратно, рискът от загуба при инвестициите в облигации е по-нисък, но такава е и тяхната доходност. Как тогава може да се подбере подходящата инвестиционна категория, за да се конструира оптимален доходно-рисков профил на един банков клиент? Това става с появата на дериватите, благодарение на които става възможно ново структуриране на клиентските вложения и значително нарастват шансовете за оптимизиране на тяхната доходност. Зад понятието “структурирани продукти” прозира идеята, че когато портфейлът на инвеститора е с неясен рисково-доходен профил, той не трябва да се конструира от него. Съдържанието му трябва да се ползва под формата на готови финансови продукти и по-точно чрез комбинации на традиционни финансови активи (акции, облигации, валути, благородни метали и други) с модерни (деривативни) инструменти. Така на практика се „произвежда” и предлага един принципно нов продукт. Той има по-точно дефинирана очаквана доходност спрямо развитието на пазарните цени, която се гарантира по силата на договор между клиента и банката.

            Дефиниции на „структурирано финансиране” (“Structured Finance”):

- “комбинация между два и повече финансови инструмента (при която поне единият трябва да бъде дериват), която представлява нов инвестиционен продукт”

- “структурираните продукти комбинират по принцип различни деривати, предимно опции, и лежащите в основата им базисни инструменти, преди всичко акции, облигации или индекси...”

            “Същинските” структурирани продукти “идват на мода” през 90-те години на ХХ в. Те се предлагат за пръв път от няколко швейцарски банки в извънборсовата търговия с деривати. Тяхната атрактивност се обяснява с две причини. Първо, новите финансови инструменти осигуряват по-голяма свобода на инвеститорите при избора на базисни активи за инвестиционен обект. От друга страна, те „обещават” успех в противодействието срещу неблагоприятно въздействие на пазарните рискове.

            Продуктовият асортимент на структурираното финансиране се категоризира в зависимост от производственият профил на клиентите – структурирани продукти за фирмена (корпоративна) клиентела и за институционални и частни инвеститори.  

1.2. Обхват на структурираното финансиране за корпоративни клиенти

            Днес банките оферират не толкова “чисти” продукти, колкото варианти за решения и модели за структуриране. Става дума за индивидуалноориентирани предложения за увеличаване на ликвидните “излишъци” и на “входящия” нето-паричен поток. Те се основават върху т.нар. оптимален финансиращ микс, който представлява най-доброто съотношение между собствения и чуждия капитал. По принцип финансиращият микс се установява в контекста на услугата „Integrated Corporate Finance“. Тя представлява комбинация между първокласен рейтингов консултинг, интегрирано финансово планиране и индивидуални решения за финансиране за малки, средни и големи предприятия. По правило услуги в този сектор ползват големи корпоративни клиенти с международнодиверсифициран бизнес и финансови потребности над €10 млн., на които банките оферират:

• 
  финансиране фирмени покупки и експанзии (Acquisition- and Leverage-Finance);
  
• 
  проектно финансиране (Project Finance);
  
• 
  синдикирано и консорционално финансиране (Syndicated Loans and Consortium Finance)
  
• 
  секюритизиране на активи (Asset Securitization)
  
• 
  емисии на корпоративни облигации (Corporate Bonds Issues)
  
• 
  първоначални емисии на акции (Initial Public Offerings, IPO);
  
• 
  експортно финансиране (Export Financing);
  
• 
  структурирано международно търговско финансиране (Structured Trade Finance);
  
• 
  финансиране на краткосрочни търговски сделки и гаранции, инкасови сделки, форфетиране;
  
• 
  финансиране на сделки с недвижимости (Real Estate Structured Finance);
  
• 
  инвестиционното консултиране;
  
• 
  застрахователни и осигурителни услуги “от една ръка” и др. 
  

            Притежателят на конвертируема облигация има право да придобие акции директно от емитента, вместо да ги купува на фондовата борса. Трансформирането става в рамките на т.нар. период за конвертиране (преобразуване). Ако тази възможност не се използва, в края на срока заемът се погасява от емитента на облигациите (акционерното дружество). Като хибриден инструмент CB притежава кредитен и преобразуващ компонент. До момента на преобразуването инвеститорът получава обещаните лихви, а на падежа – номиналната стойност на CB. Стойността на кредитния компонент се представя с понятието “Straight Value” и съответства на номиналната стойност на “обещаните” лихвени плащания и погашения. Това всъщност е справедливата цена на една традиционна облигация със същите характеристики. Броят на получените след конверсията акции се нарича конверсионен коефициент. Произведението от този коефициент и пазарната цена на акцията формира конверсната цена (Conversion Value) на инструмента. Това е стойността, която инвеститорът получава при преждевременно конвертиране (преобразуване). Тя съответства на вътрешната стойност на една кол-опция. Нейното упражняване предизвиква намаляване цената на CB, респ. на лихвите и главниците по него.

            Основните предимства на CB могат да се търсят по отношение на:

• 
  · широките граници, в които варира емисионният обем - обикновено между $100 млн. и $5 млрд.;
  
• 
  · възможностите за участие на емитенти с малка, средна и голяма пазарна капитализация;
  
• 
  · надеждната защита на инвестицията; осигуреният достъп до големи пазари (Индия, Китай и др.);
  
• 
  · атрактивната (по-ниската) им цена (по-ниски лихвени проценти);
  
• 
  · фирменият мениджмънт може да взема решения за увеличаване на капитала без изричното разрешение на акционерите;
  
• 
  · достъпа до финансиране на компании в ранен стадий от тяхното бизнесразвитие;
  
• 
  · привлекателността за широк кръг инвеститори – хедж-фондове, външнотърговски компании и др.;
  
• 
  · възможностите за гъвкаво счетоводно отчитане и репортингово осигуряване на сделките;
  
• 
  · данъчните предимства, според юрисдикцията на притежателя и емитента и т.н.
  

Основната причина за емисията на опционни заеми е необходимостта от увеличаване на собствения капитал. Ето защо, опционните заеми също свързват фирменото финансиране със собствен и заемен капитал и комбинират „нормален” кредитен компонент и опция. Упражняването на опционното право е независимо от заема.

Различия се констатират между опционния и преобразуващия се заем. При опционния заем няма преобразуване на облигации в акции, а допълнителните “бонуси”, които получават инвеститорите, произтичат от опционните права. Второ, тук тяхното упражняване не предполага връщане на титула. С други думи, акцията съществува паралелно с дълговия инструмент. Или още по-ясно - при упражняването на опционното право „старото” задължение не се прекратява.

            С понятието “Bridge Financing” се представя вариант на междинно или „мостово” финансиране на временни потребности. Срокът на „мостовите” заеми (Bridge Loans) варира между 3 и 25 години, а погасяването им става по фиксирани или „плаващи” лихвени проценти. Този вид кредитиране се прилага в няколко случая:

• 
  · финансиране на потребности от оборотен капитал предимно на фирми със сезонен характер на производството. Банките финансират временния недостиг, а заемът се погасява с бъдещи постъпления от продажби;
  
• 
  · „мостови” заеми ползват големи компании и търговски фирми с временна неплатежоспособност, както и такива, които имат кратко- и/или средносрочни ликвидни проблеми;
  
• 
  · банкови клиенти са и по-малки фирми и занаятчийски предприятия, изпитващи ликвиден недостиг поради влошено финансово състояние или фалита на големи компании, с които те работят като подизпълнители;
  
• 
  · „мостовите” заеми служат и за преодоляване на дефицита от инвестиционни средства;
  
• 
  · до такова финансиране прибягват и общините, които получават дори заеми с преференциални лихвени проценти за по-дълги срокове;
  
• 
  · в сферата “Private Equity/Venture Capital” като “Bridge Financing” се характеризира процесът по укрепването на собствената капиталова база на фирма, която се подготвя за котиране (листване) на фондовата борса (Going Public).
  

Mezzanine-заемите са много често използвани финансови инструменти в страните с развити капиталови пазари. Те съдействат за преодоляване на дефицита от собствен капитал на фирми във фазата на развитие, без обаче да го заменят задълго. Този финансиращ инструмент е липсващото звено между собствения и чуждия капитал, с което се “затваря празнотата между преференциалното дългово финансиране и собствения капитал”. Така в рамките на един средно- до дългосрочен период (8-10 години), банката помага на фирмата “да си стъпи на краката”, без да прави други инвестиции. Mezzanine-финансирането не е самостоятелен инструмент за финансиране, а една хибридна конструкция, съставена от редица други инвестиционни категории.

            “Мостовата функция” на Mezzanine-финансирането е с твърде по-широк периметър и “покрива” редица ключови сфери със стратегическо значение за просперитета на фирмите – варианти за покупка на фирми и инвестициите/дезинвестициите в части от корпоративния бизнес, репозиционирането на стратегически бизнесполета, фирмените експанзии, подготовката на емисия на акции, проектното финансиране и др.

            Ето защо предимствата на тази форма за финансиране са:

• 
  това е един интелигентен продукт, с чиято помощ се набавя значим икономически потенциал за фирмата и се осигуряват възможности за повишаване на нейната пазарна цена;
  
• 
  подобряващата се балансовата структура и стабилизираната платежоспособност рефлектират позитивно върху кредитния рейтинг, което пък разширява пазарната финансова свобода на фирмите;
  
• 
  собствената капиталова база се укрепва без необходимост от диверсифициране и без загуба на акционерни права;
  
• 
  лихвите са удобни за данъчно третиране, а мениджърските възнаграждения се определят на мобилна база;
  
• 
  фирмата има по-голяма предприемаческа свобода, а Mezzanine-инвеститорите – по-малка.
  

            Един от съвременните варианти на хибридно финансиране са Preferred Pooled Shares (PREPS). Те се емитират във формата на акции с фиксирани дивиденти и принадлежат към групата на стандартизираните Mezzanine-продукти. Благодарение на тяхната иновативна секюритизирана платформа по-големите фирми могат да заемат “първокласен” капитал индиректно, при което самите инструменти имат свързваща функция между чуждия и собствения капитал. От гледна точка на договорния им характер предоставените средства са производни и необезпечени. Съгласно правото за получаване на дивидентите притежателят на този инструмент остава “имунизиран” срещу загуби на фирмата. Придобитият чрез това финансиране капитал се третира собствен, а плащанията на лихви се осчетоводяват като разходи.

            Много често Private Equity-дружествата се изправят пред въпроса как да възвърнат инвестирания собствен капитал не по приеманата за “изходен канал” схема, т.е. чрез първоначална емисия на акции (IPO). Дълго време продажбата на дялове на други финансови дружества (Secondary Buy-Out) или на един стратегически инвеститор се е считала за атрактивно управленско решение. През последните години обаче финансирането чрез традиционния “изход” се заменя с алтернативни решения. Едно от тях е вариантът “Leveraged Recapitalisations” (“Recaps”), чрез който се осигурява възвръщаемост на чужди средства за финансиране на потребности от собствен капитал. Тук най-общо става дума за замяна на скъпия собствен капитал на едно акционерно дружество с високоолихвяван чужд капитал. Съгласно Recap-финансирането инвеститорите участват (пряко или непряко) в капитала на фирмата така, че от чисто техническа гледна точка не може да се говори за „пълен изход”. 

На практика Recaps се осъществява на друго равнище, но в рамките на съществуващата корпоративна структура. За целта мениджмънта на холдинга купува (придобива) нова компания (NewCo), която заема необходимия чужд капитал за финансиране. На равнище „холдингова компания” финансиращата банка не би трябвало да се съмнява в платежоспособността на новата структура.

            Проектното финансиране (Project Finance) е предназначено за фирми в частния и публичния сектор (инициатори или спонсори) с големи и капиталовоинтензивни индустриални проекти на стойност над €20 млн. Възможностите за набавяне и “обслужване” на чужд капитал се оценяват с помощта на модели за финансиране, консултирани и/или изготвени съвместно с банките. На практика банковите заеми се предоставят на специално създадени, но правно и финансово независими дружества – Special Purpose Vehicles. Спонсорите ги „снабдяват” със собствен капитал, чиято сума варира между 30 и 60% от общата стойност на проекта. За обезпечение на заемите служат генерираните от финансираните обекти (SPV) парични потоци. Банките обаче не носят никаква или само ограничена отговорност за кредитните задължения на инициатора.Сред приоритетните отрасли и дейности на проектното финансиране са:

- телекомуникациите (изгр. на традиционна инфраструктура и мрежи за мобилни опер, съобщит мрежи и др)

- производителите на т.нар. Commodity-продукти (от нефтодобива и нефтопреработването и др.);

- транспортът (строеж на пътища, тунели, мостове, системи за управление на транспорта);

- енергетиката; водоснабдяването; опазването на околната среда;

- преработващата индустрия (стоманодобив, добив на полезни изкопаеми и др.);

- външната търговия; публично-частното партньорство (Public Private Partnership, PPP) и др.

               Водещите банки участват като аранжори (Arrangers), агенти (Agents) и консултанти (Advisors), включително в случаите на синдикирано и консорциално проектно кредитиране. Най-общо аранжорът се свързва със страните по сделката и съдейства за директното договаряне между тях, без обаче да поема никакви правни или финансови задължения. Аранжирането съдържа следните основни фази:

-   създаване на проектно дружество;

-   изработване на модел за финансиране;

-   определяне на сценарии за размера на очакваните („входящите”) парични потоци;

-   критично тестване (Due Diligence) на проектното финансиране;

-   логистично осигуряване (суровинна база, пласментни канали и др.).

            Банката-агент е посредник и консултант на заемополучателя. Тя поема значителна “част” от кредитния риск, защото като участници в структурираното консорциално финансиране банките трябва да осигуряват необходимите средства (кредитния ангажимент). По инициатива на агента може да се създаде синдикат от банки и/или от други кредитори, които предоставят заема на траншове. Финансиращият център гарантира целевото използване на големи суми и подкрепя пласмента на консорциалните заеми на международните кредитни пазари. На разположение на спонсорите са специализирани екипи от банкови консултанти (инвестиционни, данъчни, правни, счетоводни и други експерти) с варианти на съответни решения.

            В сферата “Advisory” банките предлагат комплексни консултантски услуги на проектните фирми и мениджъри още в концептуалната им фаза, а след това - при структурирането и използването на средствата в рамките на комплексното проектно финансиране. На този етап кредитните институти извършват проектен контролинг, актуализират моделите за финансово планиране, съгласуват дейностите с експертните екипи, информират кредиторите и осъществяват надзор върху изпълнението на проектните показатели.

Структурирани продукти за институционални и частни клиeнти

            Структурираните се предпочитат от професионални инвеститори. В повечето случаи под „структурирани продукти” се разбира „един пакет от традиционни касови инструменти, които се допълват с опции или други договорни елементи, вследствие на което продуктът получава деривативни свойства. Специфичните характеристики на структурираните деривати могат да се изследват по-детайлно в зависимост от инвестиционната цел на клиента:

• 
  с капиталова защита (Capital protection products);
  
• 
  за оптимизиране на дохода (Yield enhancement products);
  
• 
  за подобряване на портфейлното изпълнение (Participation/ Performance products);
  
• 
  с  “лостов” ефект (Leverage products).
  

            За разлика от традиционните инвестиционни категории, доходно-рисковият профил на структурираните продукти може да се предвиди и онагледи. Благодарение на структурираните продукти могат да се осъществяват инвестиции на пазари и в базисни активи, които досега са били недостъпни или малко познати за инвеститорите. От една страна, става дума за бързоразвиващите се пазари, например тези на страните от BRIC. От друга страна – за инвестиции в инструменти с фиксиран доход. Инвестиционният периметър обаче е твърде по-широк: суровини; индекси и опции върху недвижимо имущество; алтернативни инвестиционни категории (Hedge-фондове) и съвършено нови инвестиционни класове (климатични опции). Възможността за определяне на цените в реално време пък гарантира висока ликвидност. Освен това структурираните продукти са достъпни за широк кръг (вкл. дребни) инвеститори. Същевременно обаче структурираните деривати не са „имунизирани” срещу рискове (емитентния риск, ликвиден риск, риск от неплатежоспособност на партньора). Структурираните продукти не се третират като части от колективни капиталови инвестиции, поради което търговията с тях не подлежи на специализиран финансов надзор. От друга страна, сделките с тях са обект на данъчно облагане – върху приходите, на капитала, емисионен и оборотен данък и данък върху дивидентите.

С продуктите от първата група (Capital protected products) се осигурява предварително зададената минимална възвръщаемост на инвестирания капитал. Тези продукти са подходящи за инвеститори с ниска рискова толерантност, които търсят “интелигентни” инвестиционни решения с пълна или частична капиталова защита.

            Към традиционните представители от тази продуктова група се отнасят срочните депозити и касовите облигации. Първите (Time deposits) са срочни парични вложения по банкови сметки с предварително определени фиксиран („твърд”) лихвен процент и срок. На практика размерът на “излишната” ликвидност се инвестира на паричния пазар, поради което “твърдите депозити” се считат за негови инструменти. В развитите страни минималната сума на тази инвестиция варира в широки граници – между €10 хил. и €100 хил., а срокът й – между един и дванадесет месеца.

            Касовите облигации (medium-term notes) са средносрочни, „твърдоолихвявани” инструменти, представляващи дългови задължения на банките. Инвестициите в тях се правят обикновено в кръгли суми, кратни на 1 000 единици (евро, щатски долари, британски паундове и пр.). По правило те не са стандартизиран продукт, т.е. всяка облигация е различна от другите. За целия период на инвестицията (между 2 и 8 години) лих. % по тях остава непроменен, т.е. тук колебанията на пазарните лихви не оказват влияние. На падежа задължението по облигацията се изплаща в наличност или чрез заверяване на клиентската сметка.

            Сред съвременните продукти с капиталова защита попадат различни сертификати за „покриване” (Cap) или „елиминиране” (Knock-out) на потенциални загуби. Тяхната задача може да се представи най-общо по следния начин. Тъй като нарастващите цени на базисните активи не изключват вероятността за по-големи курсови колебания, инвеститорите желаят да гарантират към падежната дата най-малко възвращаемостта на своя капитал. Така те се отказват от сигурните лихви, които биха им донесли “твърдоолихвяваните” инвестиции на паричния пазар, но пък знаят, че при възходящо развитие на базисната цена сертификатът носи неограничени доходи. Ако обаче цената на продукта падне под равнището на гарантираната възвращаемост, капиталовата защита се осигурява до номиналната стойност на инвестицията.

2.2. Възможности за оптимизиране на дохода

            Оптимизация търсят инвеститори със средна до висока рискова толерантност, които желаят да печелят от движението (промяната) на базисните цени, например на валутните курсове или на лихвените проценти. Тези инвестиции са атрактивни тогава, когато в рамките на определен период базисната цена се запазва или леко се покачва. В тази случаи инвеститорите реализират далеч по-големи доходи в сравнение с тези, които биха постигнали при една пряка инвестиция в базисен инструмент. Все пак обаче при рязко повишаване на цените на базисните активи, потенциалът за печалба е ограничен до определено равнище.

            Подходящият инструмент за оптимизиране при относително постоянна или леко повишаваща се цена на базисния актив и намаляваща изменчивост, са дисконтните сертификати. Ако на падежа цената на базисния актив е под горната защитна граница (Cap), инвеститорът получава актива по базисна цена. При това положение шансовете за нарастване на печалбата са ограничени от (до) Cap-нивото. Когато обаче базисната цена е над Cap-цената, резултатът е с обратен знак. С други думи, реализира се по-нисък приход в сравнение с евунтуалната пряка инвестиция в базисен актив, защото над Cap-равнището не може да се предприема никаква оптимизация. Дискотните сертификати се емитират с отстъпка спрямо базисната цена, поради което е възможно да се инкасират по-ниски приходи в сравнение с директна инвестиция на паричния пазар. Ако продуктът има няколко базисни актива (Multi-Assets), при по-висок риск от загуба могат да се получат повече отстъпки

3. Performance- и Leverage-продукти 

3.1. Продукти за подобряване на портфейлното изпълнение

            В теорията и практиката на Asset- и риск-мениджмънта под “Performance” се разбира “излишъкът” от реализираната инвестиционна (портфейлна) доходност, който се създава за определен период и се определя спрямо някаква приета референтна величина (Benchmark). Това е измерител на инвестиционния потенциал, респ. на резултата от капиталовата инвестиция. На практика чрез този параметър се представя и промяната във възвръщаемостта на портфейлите. Тя се осигурява без директна покупка на съответния базисен актив - предимно чрез инвестиции в индексни продукти.

                Базисни активи са борсови индекси върху акции, валути, стоки (суровини) и т.н. Наред с познатите борсови индекси върху акции (DAX, Dow Jones, EURO STOXX 50, Nikkei 225, Morgan Stanley Capital International и други), има още редица, по-малко известни или дори непознати индекси.

            Как може да “придобие” един индекс? Спонтанният отговор на този въпрос е повече от тривиален – като се купят стоящите в основата му базисни активи, например акции. Но тъй като винаги има широк кръг от корпорации, които участват в състава на един или друг индекс, намеренията “за включване” могат да се окажат неоправдани откъм време и разходи. Тогава на помощ идва друго, “по-интелигентно” решение – индексните сертификати.

            Индексните сертификати опростяват инвестиционния процес - само с една транзакция може да се провокира и реализира позитивен ефект върху комплексната възвръщаемост на пазарите за акции. От друга страна – за да приложат своята инвестиционна стратегия, инвеститорите се нуждаят от сравнително малки капиталови суми. На трето място, разходите са “прозрачни” и атрактивни, защото не се плаща нито начална надбавка, нито текуща такса за управление. Докато управлението на един индекс става от неговия “собственик”, при сертификатите е налице само един спред между курсовете “купува” и “продава”. От правна гледна точка индексните сертификати представляват дългово задължение на емитента, т.е. на банката. Но за разлика от класическите дългове (облигациите), при тези инструменти няма нито лихвени плащания, нито се правят погашения. Възвръщаемостта е обвързана изключително с развитието на цената на базисния актив. Още една особеност, която е от значение за индексните сертификати – платежоспособността на емитента.

3.2. “Ефектът на лоста” – предизвикателство пред инвеститорите

            Стратегията “Leverage Effect” се избира и предпочита от инвеститори с висока рискова толерантност. В рамките на тренда, представящ краткосрочната промяна на пазарните цени, и със сравнително малки капиталови наличности, те желаят да реализират ситуационни печалби или пък да застраховат своите портфейли срещу курсови колебания.