Кризата на “14-те” 2000 г. Въведение

На 3 октомври 1999 г. се провеждат парламентарни избори в Австрия. Около 27 процента от населението гласува за крайно дясната Австрийска партия на свободата. Най-голям брой гласове събират Австрийските социалдемократи. Те са на ход да сформират правителство. Започват преговори с Консервативната партия, но на 21 януари водят до задънена улица. Респективно, следва обръщане към АПС и започване на изготвяне на проектоплан за коалиционно правителство. Четиринадесетте членки на ЕС гледат с тревога към петнадесетия си брат. Изникват съмнения, че АПС, като управляваща партия, ще наруши Член 6.1 от Амстердамския договор, който се отнася до принципите, залегнали в основите на Европейския съюз – свобода, демокрация, зачитане на човешките права, идеята за конституционната държава. “14-те” (както по-късно стават известни) не могат да действат от името на ЕС, защото договорите, залегнали в него, не предвиждат намеса във вътрешните работи на една държава преди да е на лице фактическо нарушаване на съюзните договори и норми. Така те са принудени да намерят друг подход към възникналата ситуация, тъй като АПС не е направила нищо до този момент. Така се стига до 31 януари, когато Антониу Гутериш (председателстващ ЕС по това време) връчва ултиматум на Австрия от името на “14-те”. Той предвижда политически санкции, които ще влязат в сила ако АПС влезе в състава на новото правителство. “14-те” представят този акт като 14 отделни двустранни решения, а не колективен акт на Европейския съюз. Всяко правителство е взело решение на национално ниво и в последствие е участник в общото искане. Така за пръв път ставаме свидетели на вмешателство в демократичните избори на една страна-членка, от страна на други. Този проблем поставя пред изпитание разбирателството и единността на Европейския съюз.

Актьорите тук са ясни – 14 министър-председателя и президента вземат решение за политически санкции на Австрия. Антониу Гутериш е лидер на групата и има значителен принос за конкретното развитие на ситуацията. Тъй като решението изисква съгласието на всички, може да се разглежда като акт на ЕС, но “14-те” упорито се разграничават с това и акцентират, че това е решение на 14 независими страни. Естествено анализът се спира най-вече на фигурата на Португалския президент и председател на ЕС, поради изключителната му координираща функция в процеса на вземане на решение.

Следва да разгледаме дали този политически процес може да се определи като криза. Според наученото до тук знаем, че кризата се характеризира с три главни елемента: важни ценности са застрашени, вземащите решение имат малко време на тяхно разположение и обстоятелствата носят голяма доза несигурност. Евентуалното встъпване в парламента на АПС би застрашило фундаменталните ценности на ЕС, по вижданията на “14-те”. В момент на криза решенията се вземат от малко на брой ключови фигури, времевото ограничение налага пренебрегване на допитването на по-нисши инстанции. Гутериш поставя въпроса на 30 януари и иска незабавен отговор, защото ултиматума трябва да изпревари сформирането на коалицията в Австрийския парламент. Някои страни, а особено тези, с които португалския президент се свързва изпитват сериозна несигурност относно как би се изтълкувало един евентуален отказ. Така те биха могли да се превърнат в аутсайдери, подкрепящи лидера на АПС Йорг Хейдер. Има на лице и опасения как би изглеждало пред останалия свят дясна екстремистка партия да е управленска в една от страните-членки. Оттук може да се направи извод, че формирането на парламента в Австрия през 2000 г. представлява криза за “14-те”.

На 27 януари министър-председателя на Белгия уведомява Антониу Гутериш с молба да вземе под внимание събитията в Австрия. Европейското сътрудничество включва не само общ пазар, но и споделени ценности, а тези ценности са под въпрос, отнесени към АПС. Португалския президент подкрепя становището на белгийската страна и разпраща факс към останалите страни-членки с неговата позиция и посланието на белгийския министър-председател.

На 30 януари Гутериш е на посещение в Германия. Освен с германския министър, той се свързва и с Ширак. След кратки договорки “14-те” излизат с общо решение по въпроса, гласящо :

Този ултиматум е едно компромисно решение между по-крайните идеи, предложени в процеса на преговори. Резултатът в крайна сметка е, че на 4 февруари австрийския президент връчва мандата на нова парламентарна коалиция, съставена от Социалдемократите и АПС. Общата цел не е достигната и може да се счита за провал. Заплахата за санкции следва да влезе в сила. Идеята е наказателните мерки да са в сила, докато АПС е на власт.

На 12 юли Европейския съвет избира “трима мъдреци” да разследват политическото положение в Австрия и санкциите. Избраните са : бившият финландски президент и дипломат Марти Ащисари, бившия испански външен минисър Марселинио Ореха, и германския професор по международно право Йохан Фройген. Задачата им е да проверят дали се спазват правата на малцинствата, удовлетворява ли политиката относно бежанците и имигрантите. Доклада следва да се връчи на Франция като председателстваща Европейския съюз страна по това време.

Те представят доклада си на 8 септември 2000 г. В него се упоменава, че в Австрия се води идентична политика като в останалите страни-членки и няма недопустими отклонения. Споменато е също, че АПС продължава да е крайно дясна екстремистка партия, но членовете й, който са заели места в парламента, се придържат към конституционния ред и норми. Прави се заключение, че задълбочаване на санкциите би имало обратен ефект и се препоръчва тяхното снемане. На 12 септември наистина те се снемат, но мониторинга върху АПС продължава. Въпреки провала на санкциите, четиринадесетте лидера изтъкват ползотворния им ефект върху австрийската политика. Наистина Социалдемократите и АПС следват правилен политически курс, но е неясно и подозрително доколко санкциите на четиринадесетте са причината за това или поне в частност са допринесли за това.

Формирането на италианския парламент през 2001 г. е също толкова противоречиво. Налице е крайно дясна партия с лидер, който има фашистко минало. Този пример се посочва, за да се покаже, че европейските лидери се учат от предишния си опит и този път избират подхода “изчакай и виж”, което в случая се оказва по-удачния вариант.

- рамкиране на проблема (вътре в него и външни фактори: наближаващата среща в Ница, в която се очаква Австрия да сътрудничи, недоволството на някои от страните относно санкциите)

• 
  Поражда се страх от възход на отделните крайни десни партии, окрилени от успеха на тази в Австрия, в отделните страни-членки.
  
• 
  Пренебрегнат е случая с Курт Валдхейм през президентските избори в Австрия през 1986 г.
  

• 
  тежестта на отделните страни-членки (Франция, Германия, Белгия и Португалия – ядрото)
  
• 
  ключовата координаторска позиция на Антониу Гутериш (личните качества като особен фактор във вземането на решения)
  
• 
  политическо сътрудничество и конфликти (позицията на по-силния; чувството за принадлежност към групата)
  

1. Защо кризата е на “14-те”, а не се разглежда като криза на ЕС?

2. Защо не се отчита случая с Валдхейм, а се набляга на аналогията с Хитлер?

3. Защо ролята на Гутериш е толкова определяща?