Кризите в бивша югославия

По време на Студената война двуполюсното разделение на Европа определя конфликтите като глобални и идеологически. Противоречията между етносите са подчинени на глобалното противопоставяне на съветския блок и западноевропейската демокрация. След възцаряването на новия международен ред тези потиснати противоречия излизат на дневен ред. Етносите са белязани със силния стремеж към самоопределение.

Най-дестабилизиращият фактор в съвременното културно-политическо развитие са етническите конфликти. В повечето случаи те възникват, когато има разминаване между политическите граници (държавни или вътрешни административно-териториални) и реалните граници на разселване между етносите. Етническите конфликти и импулсът за национално обособяване на народите, населяващи територията на бивша Югославия, са тест за тяхната социална значимост и склонността към обновление на политическия им елит. Югославската криза определя облика, който Югоизточна Европа изгражда след разпадането на двуполюсния модел. Посттоталитарното развитие на страните от региона е под знака на угрозата от разрастване на югославските конфликти и дългосрочното дестабилизиране на Балканите. От тези опасения произтичат усилията за изграждане на регионално въздействие върху етническите конфликти.

Както виждаме, широко застъпено схващане е, че кризата в бивша Югославия е породена от отприщването на етническите конфликти, съсредоточени в три конфликти зони - Босна и Херцеговина, Косово и Македония. Възраждането на националното самоопределение, подценяването на малцинствената проблематика и стремежът към етническо уеднаквяване влияят дестабилизиращо в тези три региона, макар че степента на етническо противопоставяне в тях е различна. Това е предопределено от историята и политическата география, поради която във тази федерация живее многобройно и компактно население от друг етнос или изповядващо различна религия. По време на прехода тези групи имат нагласи, очаквания и съзнание, подложени на манипулативни въздействия.

Разпадането на Югославия има дестабилизиращ ефект, защото преразпределението на територията се извършва чрез военен сблъсък. Процеса на утвърждаването на националната държава е съпътстван от проблема за границите и се осъществява на базата на етнорелигиозния признак.

Повечето автори, третиращи темата за разпадането на Югославия приемат една обща предпоставка: конфликтът е причинен от дълбоко враждебни прояви и отдавана сподавяна неприязън, определяни като етническо противопоставяне. За разлика от тях американската политоложка и историчка - Сюзън Удуърд не търси обяснения за кризата във вътрешно присъщи на югославските народи етнически вражди или войнстващ нацинализъм. За нея конфликтите не са етнически и религиозни, а политически и икономически. Тя вижда причината за конфликта в продължителния процес на рухване на държавната власт във федерацията, на гражданския и конституционен ред.

Югославското общество по времето на Тито се крепи благодарение на балансирането си на международно ниво и на развитата система на права на различните националности и гаранции за техния суверинитет. Югофедерацията гарантира почти еднакъв държавен статут на всяка от републиките, а гражданите имат право да определят сами своята национална идентичност. Благодарение на сравнително демократичните конституционни принципи и добре поддържаните връзки с десетки други държави, в Югослвия се формира отворено и стабилно общество. Но през 80 години устоите на сигурността на обществото са подкопани, защото международния престиж на федералната държава спада, нарушава се конституционния ред, променя се и социалния порядък, вследствие на което се променя концепцията за правата и задълженията на гражданите. Новите икономически реформи водят до все по-сурови икономичски лишения и създават несигурност у хората и пораждат брожения между федералните и републиканските власти. Причината за югославската криза се корени в разпадането на властта и в краха на политическия и гражданския ред. Упадъкът на югославската държавност е съпроводен от сриването на икономиката, до голяма степен причинено от програмата по изплащането на външния дълг на страната. Социалните структури се рушат от икономическите лишения и непрестанното спадане на жизнения стандарт на населението, продължило повече от едно десетилетие. Обичайните дотогава несъгласия между централната власт и републиканските правителства относно разпределението на икономическите ресурси на федерацията и бъдещите конституционни и политически реформи, наложени заради кризата около погасяването на външния дълг, прерастват в непримирими конституционни конфликти. Цялата власт е силно централизирана и най-яростните схватки са между лидерите на правителството, които се борят да запазат пълномощията си и правата си върху икономическите ресурси в цялата държава. И колкото повече се ожесточава тази борба, толкова повече се откроява неспособността на централната власт да решава проблемите, толкова повече се уронва нейния авторитет.

Вътрешноюгославската криза се разиграва на фона на деизнтеграцията на международния ред от Студената война, срeд който страната си е извоювала стабилна позиция. Югославия силно се влияe от ролята си на световната сцена, от геополитическото си местоположение, от изискванията, които й се поставят, за да бъде пълноправен партньор е международната икономика. Оцеляването на режима Югославия зависи от чуждестрананата подкрепа и от водената от федeрацията политика на национална независимост и неприсъединяване към водещите сили в епохата а Студената война. Процесите, които слагат край на двуполюсния модел ограничават значението на страната в международен план, намаляват необходимостта от поддържане на толкова мощна армия и лишават страната от досегашните й пазари в източния и третия свят.

Икономичските реформи, за които настояват чуждите кредитори и западните правителства предполагат ограничаване нa пълномощията на правителството в Белград. Същевременно се поставят значителни изисквания и пред републиканските правителства: опазване на гражданския мир, поддържане на реда, стабилна вътрешна политика при провеждането на неотложни реформи. Без устойчив граждански и законов ред социалните условия се влошават. При тези обстоятелства е от изключителна важност закрилата на общите интереси не само заради историческите причини или според етническата принадлежност на дадена общност, а и защото са се сринали икономическите основи на досегашното общество и правителствата не са в състояние вече да осигуряват прехраната на населението, трудовата заетост или принадлежността за в бъдеще на гражданите към онази държава, в която са живеели дотогава.

Конфликтното развитие на процесите в бивша Югославия се отразява и в отношенията между другите балкански държави. Поставя се въпроса за малцинствените проблеми. Новосъздадените държави включват етнически малцинства, които се разглеждат като принадлежащи към някаква външна нация. Възниква стремежът за независимост и присъединяване към държавата–майка. Това нагнетява напрежението на Балканите и води до нарастване на несигурността в региона. Конфликтите в мултинационална Югославия носят силен деструктивен заряд, които са предизвикателство пред мира и стабилността на целия полуостров.

Кризата в Югославия е породена от възраждането на националната идентичност. Актуализирането на националната идея е логично в условията на радикална политическа промяна. Националния въпрос се изостря и под влияние на социални и икономически проблеми.

Икономическата криза и радикалната политическа промяна в края на 80-те благоприятстват за изявяването на етническите проблеми. В тези години развоя в процесите в бивша Югославия налага преосмисляне на целесъобразността на федерацията. Надделява тенденцията към децентрализация и желанието на националните движения за по-голяма самостоятелност.

Югославската криза е крайна проява на еманципацията на националността, която е характерна за краха на тоталитаризма и прехода към нова политическа система. В резултат на настъпилите промени в края на 80-те става невъзможно потискането на националните противоречия. Доминира не възхвалата на демокрацията, а отстояването на националния въпрос.

Стремежът към независимост и отделяне се поражда от различното историческо и културно наследство на отделните етноси. Северните републики са под влияние на средноевропейската традиция и католицизма, а южните - на традиции, изградени от сблъсъка между православието и исляма. Тази културна разнородност определя политическия избор и изгледите за модернизиране на обществото.

Процесите в бившата федерация водят до извода, че те са проява на разпадането на тоталитарната система, осъществена чрез ожесточен етнически конфликт. Създаването на суверенни държави от бившите републики извежда проблема за границите, които са изкуствено очертани и не съответстват на етническите. Това предизвиква конфликтност, породена от стремеж за обединяване на етнически хомогенното население. По време на Студената война повечето национални държави не признават исканията на малцинствата. Малцинствените групи не се ползват с правото на самоопределение както по отношение на националната държава, така и в рамките на международните режими.

Рамковата конвенция, подписана от държавите – членки на Съвета на Европа е първият многостранен документ за защита на националните малцинства. В конвенцията не е заложено признаването на колективни права, а е приоритетна защитата на лицата, принадлежащи на национални малцинства, като те могат да упражняват правата си индивидуално или съвместно с други. В изготвянето на документите, регламентиращи груповите права се подчертава тяхното ненавременно приемане в контекста на югославската криза. Поради липсата на международен правен документ, при формирането на новите държави от бившата федерация в началото на 90-те, процесът на позоваването на груповите права се оказва един от дестабилизиращите фактори. При разделянето на територията на СФР Югославия проблемен е статутът на компактно живеещите групи население от друг етнос. Сърбите в Република Хърватска, албанците в Македония и в Косово не приемат статута на малцинство и желаят да бъдат смятани за народ, активно участващ в изграждането на държавата си. Ненамирането на удовлетворяващо решение на тези въпроси е предпоставка за напрежение в отношенията между новите национални държави и вътре в тях.

Етническото противоборство в държавите, образувани на териториите на бивша Югославия е доказателство за дългосрочното влияние на разрушителните тенденции. Дейтънското споразумение от 1995г., очертаващо рамките на денационализираната държава, овладява крайните форми на противопоставяне в Хърватска и Босна и Херцеговина, но не съдържа приемливо за страните по конфликта разрешение на въпросите за териториална подялба, нито за статута на отделните групи население.

Особено показателни за дълбоката криза и нефункционалност на многонационалната югославска държава са вълненията в автономната област Косово. Проблемът Косово крие заплаха за цялостното умиротворяване на Югоизточна Европа. Търсенето на формула, удовлетворяваща претенциите на сърбите и албанците, касаеща статута на Косово, поставят на изпитание и възможностите на международните институции за защита на сигурността. Този конфликт се разраства и преминава и на територията на бившата югославска република Македония, където албанците надигат глас за своите права и за да им бъде отредено достойно място във властта.

Изострените религиозни противоречия са още една отрицателна последица от разпадането на югославската федерация. Особено яростно е противопоставянето между християни и мюсюлмани в Босна и Херцеговина, Македония и Косово. То е от особено значение, защото е предполага възможността за възникване на териториално обособени мюсюлмански общности, които могат да съвместят етническите с религиозните конфликти. Подобен процес би задействал традиционния сблъсък за Балканите между ислям и християнство, в които неизбежно ще бъдат въвлечени всички държави в региона. Това би означавало отстъпление от балканските постижения в сферата на съжителството между религиите.

Друг аспект от задълбочаването на кризата в Югославия, довел до нейното разпадане, е активизирането на различните видове национализъм в границите й. Национализма има дълбоки корени в балканската история и е подхранен от различните национални утопии и от съзнанието за пропуснати исторически шансове.

Изходното начало на идеологията на национализма винаги е “онеправдаността” на дадена нация и стремежът й да се поправят несправедливостите, нанесени на тази нация. Национализма запълва идеологическия вакуум след сриването на комунизма. Задържането на неговата изява през годините на Студената война не преодолява националните противоречия, които изригват след края на двуполюсната система.

Проявите на национализъм се съхраниха и в държавите възник­нали на територията на бивша Югославия. Национализмът се прев­ръща в постоянна величина, която има свои тезиси, характе­ристики, идеи, традиции, митове и системи от възгледи.
2. РОЛЯТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ФАКТОРИ ЗА ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ ЮГОКОНФЛИКТА.

Въоръженият конфликт във федерацията бе релефно изображение на промените в епохата след края на Студената война: от приложението на най-новите концепции за него като доктрината за “хуманитарната интервенция” до изпробването на усъвършенствани оръжия. Кризата в Югославия е плацдарм за изявяване на интересите на ЕС, САЩ и Русия. Чрез своето отношение към конфликтите в региона те проектират своите интереси и нови сфери на влияние. В глобален план югокризата прераства в лаборатория, в която се експериментират възможностите и се очертават параметрите на новия международен ред. Подлага се на изпитание способността на западните държави за съвместно въздействие за умиротворяване, както и на международните институции, отговарящи за сигурността, за регулирането на конфликта. Чрез отношението на международната общност към югославските проблеми се формира равновесието на политическото влияние в глобален план. То обхваща две тенденции, изразяващи се в последователното и упорито търсене на политическо решение чрез инструментите на дипломацията и прилагането на силови методи.

Кризата в бивша Югославия е първата проверка за ефективността на европейските институции след края на Студената война. В началото на конфликта съществува опасност той да прехвърли границите на разпадащата се федерация и да прерасне в балканска война. Съществуването на реална възможност да бъдат задействани деструктивните тенденции превръщат югоконфликтите в заплаха за международната сигурност.

Още преди да започнат въоръжените сблъсъци, много международни фактори - Европейската общност (ЕО), Съвещанието за сигурност и сътрудничество на Европа (СССЕ), САЩ правят усилия чрез дипломатически средства да въздействат върху вътрешно югославските разногласия, да запазят целостта на страната и да предотвратят избухването на кризата. Открояват се позициите на отделните страни, които трудно постигат съгласие е началния етап на кризата. Въпреки опитите за посредничество на водещите международни сили, действията им се характеризират с непоследователност и липса на съгласуваност. По това време европейците са прекалено заети със собствените си взаимоотношения, с Маастрихт и с проблемите на интеграцията си. Те нямат ясна представа какво трябва да се направи, а още по-малко са готови да поемат отговорност. Над всичко обаче е неизказаното убеждение, че ставащото в Югославия няма пряко отношение към техните национални интереси и колективната им сигурност. Остава само да оправдаят празната си риторика, бездействието и безпомощността си - и тогава на помощ идва митът за кръвожадните балкански народи, за отколешните етнически вражди и балканските призраци.

Върху развитието на кризата повлиява и фактът, че западните правителства твърде дълго проявяват благосклонност към централизираните държавни образования. Тази политика на поддържане на федерацията не съответства на новите реалности и е основание за централното правителство да използва оръжие срещу териториалните сили на републиките.

Различният подход спрямо разрешаването на югославския проблем се крие в дилемата - признаване на суверенитета на отделилите се републики или запазване на югославската общност.

Задълбочаването на югославската криза изправя световната общност пред необходимостта за намиране на ефективно решение за потушаване на конфликта. ООН се заема с неговото регулиране. Чрез привличането на ООН се търси развитие на преговорния процес и преодоляване на затрудненията при изработването на европейско решение на кризата.

Елемент от т. нар. мирен план Вайс е разполагане на мироопазващи сили в няколко района на Република Хърватска, определени като защитени зони. Предвижда се от тези райони да се оттеглят частите на югославската армия и хърватската национална гвардия. Въоръженият контингент под командването на ООН и цивилните наблюдатели поемат функцията за защита на населението и за демилитаризация. Мироопазващите сили са натоварени и със създаване на условия за мир и сигурност до окончателното преодоляване на кризата. Чрез резолюция на Съвета за Сигурност на ООН, през 1992 г се създава ЮНПРОФОР. Въпреки разполагането на “сини каски” в Югославия все още е запазено приоритетното значение на преговорния процес.

При началния етап на югокризата преобладава убеждението на международните институции, че проблемите в Югославия не могат да бъдат решени чрез пряка военна намеса, а със средствата на дипломацията.

Решението за интервенция в Югославия се оформя бавно под влияние на множество фактори. Надигат се възражения срещу правото на намеса, но те постепенно отпадат поради ужасите на войната и натиска на общественото мнение. В края на 1992г. се възприема по-твърд подход спрямо конфликта и се налага политиката на силата.

Обвързването на НАТО с конфликт извън територията на страните членки е предизвикано от опасността, която събитията в бивша Югославия носят с евентуалните етнически, религиозни и политически последици за целия Балкански регион, а потенциална дестабилизация на Европа По искане на ООН военните органи в НАТО започват разработването на планове за военни действия, които са осъществени на по-късен етап.

Готовността на ислямския свят за намеса в югоконфликта на страната на мюсюлманите в Босна и Херцеговина очертава нов етап от интернационализация на кризата. Сериозното ангажиране на ислямските страни с войната в Югославия внася опасно тълкуване за религиозно противопоставяне между християнство и ислям.

В отговор европейските държави подемат инициативи за неутрализиране на ислямския екстремизъм, в които е заложена идеята за съчетаване на подходите за въздействие върху конфликта. Поради опасения за разрастване на конфликта в Косово и Македония, Европа се ангажира по-активно с проблемите на Балканите.

След Република Хърватска, през1993г. ООН обявява и в Босна и Херцеговина т. нар. защитени зони. В тях Съветът за Сигурност на ООН настоява за незабавно прекратяване на военните действия и изтегляне на всички военни и паравоенни формирования на босненските сърби.

Но въпреки предприетите инициативи на международните фактори, войната в Босна и Херцеговина се превръща в ожесточен тристранен сблъсък между хървати, сърби и мюсюлмани за преразпределяне на територията. Вследствие на непримиримостта на враждуващите страни се оформя възгледа, че изходът от тази ситуация е прилагането на силова политика. Военните престъпления срещу мирното население и етническото прочистване в Босна и Херцеговина оказват силно въздействие върху общественото мнение в западните страни и най - вече в САЩ. От началото на 1994г. натежават аргументите за използване на сила при регулирането на конфликта в бивша Югославия. Тази позиция се изразява в предложения от Б. Клинтън план за Босна и Херцеговина, съдържащ три компонента: подкрепа за разширяване използването на военновъздушните сили на НАТО за защита на Босна и Херцеговина; засилване на санкциите срещу СР Югославия; разполагане на нови умиротворителни сили в Босна и Херцеговина.

Международните фактори съгласуват инициативите си чрез създаването на т. нар. Контактна група (април 1994, Лондон). В нея участват представители на САЩ, Русия, Германия, Франция и Великобритания. Тя има за цел да изгради обща платформа за мир в Босна и Херцеговина. В нея за първи път се постига съгласие за регулиране на кризата в бивша Югославия, но чрез включването си в Контактна група съответните страни прокарват и своите политически и стратегически интереси.

За Русия ангажирането с югоконфликта е първата й проверка за ролята й в изграждането на новата международна система за сигурност. Чрез дипломатическата си дейност Москва се опитва да си върне присъствието в европейските и балканските дела.

За САЩ намесата на страната на мюсюлманите е равносилна на завземане на нови позиции след сриването на биполярната система.

Чрез участието си в Контактната група Европейския съюз запазва мястото си в посредническите усилия за потушаване на конфликтите на Балканите.

Задълбочаването на кризата налага бързото намиране на решение по спорните въпроси. Чрез дейността си в Контактната група САЩ и Русия потвърждават намеренията си да си сътрудничат за разрешаване на югокризата. Прилагането на общ подход по регулирането на конфликта в Босна и Херцеговина се допълва и с участието на руски контингент в умиротворителните сили под егидата на ООН. Взаимодействието между САЩ и Русия дава положителен резултат.

Тенденцията за изработване на по-успешна комбинация от дипломатически действия, санкции и военна намеса за въздействие върху воюващите страни е следствие от по-добрата съгласуваност на политиката на ЕС, САЩ и Русия.

От есента на 1994г. до подписването на Дейтънския мир през ноември 1995г. трудностите по преговорния процес в Босна и Херцеговина се преодоляват с прилагане на силова политика, чрез НАТО и ЗЕС, под егидата на ООН. Чрез въздушните наказателните акции на НАТО и Силите за бързо реагиране над обекти на босненските сърби, държавите от Контактната група преминават към пряко военно ангажиране за регулиране на конфликта.

При посредничеството на Контактната група е постигнато съгласие между външните министри на Р Босна и Херцеговина, СР Югославия и Р Хърватска по основните принципи на мира в Босна и Херцеговина. Основните елементи в него са: запазване на независимостта и териториалната цялост на Босна и Херцеговина, в новата държава да се включват две автономни общности: хърватско-мюсюлманска и сръбска; разделянето на териториите на двете общности да бъде в съотношение 51 за хърватско - мюсюлманската и 49% за сръбската, двете общности запазват конституциите си и други. Договорено е и споразумение по конституционните принципи за функциониране на новата държава. В него на първо място е упоменато провеждането на свободни демократични избори, които следва да се проведат под международен контрол. Като резултат от изборите в Босна и Херцеговина следва да се създадат Парламент, Правителство и Конституционен съд.

На 1 ноември 1995г. в град Дейтън, САЩ, под егидата на Контактната група започват мирните преговори между делегациите на враждуващите страни, ръководени от президентите А. Изетбегович, Сл. Милошевич и Ф. Туджман – всеки един със своите “твърди” позиции по спорните въпроси. Благодарение на по-гъвкавия и реалистичен план, предложен от САЩ, който до голяма степен задоволява всяка една от страните и чиито елементи достигат нивото на достатъчна приемливост пречките постепенно са преодолени и на 21 ноември 1995г. е сключено Споразумение за мир и регионално стабилизиране в бивша Югославия, добило популярност като Дейтънски мирен договор. След официалното му подписване на 14 декември 1995г. в Париж започва реализирането на неговите основни елементи, които включват: пълно и окончателно прекратяване на военните действия; създаване на условия за демократично развитие на Босна и Херцеговина; спазване на международно признатите човешки права; изработване на мерки за укрепване доверието и сигурността, намаляване и контрол на въоръженията и въоръжените сили; вдигане на санкциите и всеобхватно възстановяване и развитие на региона.

Конкретните мерки за прилагане на Дейтънското споразумение имат няколко аспекта:

1. 
   Военен – визиращ изграждането на многонационални сили (АЙФОР), които да съдействат за прилагането на реформите.
   
2. 
   Граждански – визиращ изграждане на конституционното устройство на Босна и Херцеговина и осигуряващ дейността на държавните институции.
   
3. 
   Икономически – визиращ връзката между предоставянето на помощ и изпълнението на мирното споразумение.
   

Въздействието на международните институции за регулиране кризата в бивша Югославия имат специфични измерения в Косово и Македония. И двата района се третират като рискови и се предприемат множество инициативи в рамките на ОССЕ, ООН и ЕС.

За Косово приоритетни са въпросите свързани със статута на автономната област и правата на етническите албанци. Като резултат от постоянната мисия на ОССЕ в Косово, обсъжданията на Женевската конвенция и на други международни срещи по косовския проблем са предложени мерки за разрешаване на проблемите в образованието и културата на албанското малцинство: обучение на албански език в началните училища на републиката; програма за национална култура и история на албанското малцинство; признаване образованието от средните албански училища и др.

Противоречията в автономната област се задълбочават след изборите за Парламент през 1992г. и избирането на Ибрахим Ругова за президент на Косово. В тази обстановка въздействието на между­на­родната обстановка е насочено към насърчаване на контактите между сърби и албанци. Ефектът от тези действия е силно редуциран и даже компрометиран от подчертаната конфронтация на двете общности.

Дейността на международните институции е особено активна във връзка с установяване статута на Косово. Усилията са насочени към изработване на компромис между радикалните искания на албанците за независима република и политиката на сръбското правителство за ограничаване на автономията. Най-общо политиката но международната общност е насочена към запазване на съществу­ващите граници и решаване на проблема чрез преговори.

Откроява се активната политика на САЩ, която е подчертано ангажирана с етническите отношения в Косово и подкрепя албанските искания за пълна автономност на областта, като в същото време проявява сдържаност към техния стремеж за създаване на независима Република Косово. След подписване на Дейтънското споразумение активно се въздейства за интернационализиране на проблемите в областта.

Определена специфика има в регулирането на югоконфликта и в Македония. Тук за първи път се прилага инициативата за ранно регулиране на конфликта – превантивна дипломация. По искане на македонското правителство на 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 795 за настаняване на международен военен контингент под егидата на ООН. Разполагането и присъствието на 700 скандинавски военнослужещи по границата на Македония със Сърбия, Косово и Албания се приема като гаранция срещу етнически конфликти, както вътре в страната, така и пренасянето на войната от други кризисни райони на бивша Югославия. През 1993г. Американската администрация взема решение за разполагане в Македония и на свой военен контингент. Това решение е обвързано със съгласието на ООН, НАТО и македонското правителство. Присъствието на американски войници действително има възпиращ ефект и той е преди всичко психологически. В Скопие присъствието им се възприема като възпиращо всяка агресия, насочена срещу републиката.

Международното ангажиране с Република Македония се изразява най-вече чрез продължителните и все още незавършени дипломатически преговори относно нейното признаване.

Фактическото отделяне на Македония от югославската федерация протича по сценарий, различен от реализирания в Словения, Хърватска и Босна и Херцеговина. На основание на договореност, постигната чрез преговори, югославската армия напуска републиката (26 март 1992г.) и така е избегнат военен конфликт.

Противоречивите интереси на западноевропейските държави предопределят усложнения процес на признаването на Македония. САЩ също не бързат с признаването й. Силно влияние върху решенията на ЕС и САЩ оказва категоричното противопоставяне спрямо македонската независимост от страна на Гърция. Нейната дипломация полага големи усилия, за да попречи на признаването на Македония, в резултат на което този процес е значително забавен. Основните претенции на гръцката страна са свързани с името на новата суверенна държава. Реализирайки френската инициатива за международно посредничество и даване временно име на републиката Съветът за сигурност препоръчва Република Македония да бъде приета в ООН с временното име “Бивша югославска република Македония”. Общото Събрание на ООН потвърждава решението на Съвета за сигурност но македонското знаме не е издигнато пред сградата на ООН. За първи път в историята си международната организация признава държава, която няма дори минималните атрибути на суверенност – нито име, нито знаме.

Пълното утвърждаване на суверенитета на Република Македония е обвързано с поредица от двустранни преговори между Атина и Скопие, провеждани под егидата на ООН. Достигането обаче на крайна фаза в диалога е затруднено поради приоритетното извеждане на националистични позиции в поведението и на двете държави.

Подписаната в Ню Йорк на 13 септември 1995г. “Временна спогодба за регулиране на отношенията” и Меморандум за практическите мерки за приложението й дава възможност за бързо нормализиране отношенията със САЩ, Русия и СР Югославия. Става възможно приемането на Република Македония в Съвета на Европа и ОССЕ. Отварят се и процедури по приемането в ЕС и програмата “Партньорство за мир”.

Началото на мирния процес в бивша Югославия беше положено с подписването на Дейтънските договорености за Босна и Херцеговина. В своето развитие той среща затруднения от различно естество: бавно установяване на нормални взаимоотношения между новообразуваните държави; стремеж за присъединяване на територии, населени със “свое” население; съществуващите малцинствени проблеми във всички държави, възникнали на територията на бивша Югославия

Един от приоритетите на мирния процес са усилията на международната общност за овладяване и контрол на потенциалните конфликти в бивша Югославия. Те се проявяват в няколко кризисни региона, от които най-изявени са Босна и Херцеговина, Косово и Македония.

По замисъл Дейтънското споразумение трябва да се реализира в основните си положения и цели в рамките на една година. Десет години по-късно обаче, ситуацията в Босна и Херцеговина остава твърде комплицирана, а страните по договора не са променили съществено стратегическите си цели.

Усилията на международните институции, участващи пряко в цялостното регулиране на югокризата и конкретно в развитието на мирния процес в Босна и Херцеговина, се насочват към ефективни институционални рамки. Създаден е Съвет за прилагане на мирното споразумение, който заменя Международната конференция за бивша Югославия и поема функциите му по правоприемането, хуманитарните въпроси, етническите и национални малцинства. В тези мерки се включва и редуцирането на ролята на ООН до ангажиментите с решаването на хуманитарния проблем и завръщането на бежанците, някои аспекти на опазването на човешките права и формирането на Международни полицейски сили.

Споразумението от Дейтън предоставя активна роля на ОССЕ в няколко направления: подготовка на парламентарни избори в Босна и Херцеговина; възлагане на мисии, които да наблюдават за спазване на човешките права; водене на преговори по мерките за укрепване на доверието, разоръжаването и контрола над въоръженията. В дейността на ОССЕ по проблемите на разоръжаването са включени още няколко приоритета: ограничаване на въоръженията и личния състав на въоръжените сили на Босна и Херцеговина, СР Югославия и Хърватска; водене преговори за ограничаване на въоръженията и за съседните на бивша Югославия страни, които са страни по ДОВСЕ, като Гърция, България, Румъния и Турция и такива, които не са обхванати от режима на контрол – Македония, Словения, Албания и Австрия.

За прилагане на Рамковото споразумение за мир в Босна и Херцеговина е предоставена значителна роля на НАТО. За първи път от създаването си през 1949г Алиансът разполага сухопътни сили “извън района на НАТО”.

С приемането на резолюция 1033 на Съвета за Сигурност на ООН се дава разрешение за сформиране на многонационални сили-АЙФОР, под командването на НАТО, чийто общ брой достига до 60 000 души. По своята същност АЙФОР е уникална миротворческа коалиция, с всички произтичащи от това възможности за сътрудничество в сферата на сигурността. Със свои контингенти в международните сили участват Русия, страните членки на инициативата “Партньорство за мир” и други държави. В рамките на едногодишния мандат на АЙФОР се наблюдава едно сравнително успешно прилагане на военните аспекти на Дейтънския договор. Утвърждаването на разделителните линии на практика капсулира възможностите за нови военни действия в Босна и Херцеговина. От друга страна, това създава предпоставки за трайно сепаративно обособяване на двете части на Босна и Херцеговина.

Поради необходимостта от продължаване на военното присъствие за цялостно гарантиране на мирния процес, след изтичане на мандата на АЙФОР се създава нова модификация на многонационалните сили – СФОР. Мандатът на мисията е 18 месеца, а съставът е намален на 31 хиляди души. Възлагат се и нови функции. Освен досегашните по патрулиране на границите, инспекции на въоръженията, разминиране и почистване от мини, съдействие за изграждане на гражданско-военните отношения, на СФОР се възлагат нови правомощия. Те са свързани със завръщането на бежанците, провеждането на общински избори, реконструкция на инфраструктурата, изграждане на демократично контролирани полицейски сили. Мисията на СФОР продължава вече седма година и като резултат от тяхното присъствие и дейност мирът в страната, макар и крехък, е възстановен.

При реализирането на гражданския аспект на мирния процес в Босна и Херцеговина са изведени няколко основни приоритета: конституционно изграждане на новата държава, провеждане на избори за формиране на институциите; решаване проблемите с бежанците и военнопрестъпниците.

Мултиетническата същност на новата държава е основното съображение при изграждане на нейните институции, които се формират чрез равно представителство на трите националности.

Първите парламентарни избори са подготвени в рамките на една година след подписването на мирното споразумение и проведени през септември 1996. Резултатът от вота на населението показва, че е постигнат по-скоро външен и показен компромис, който трудно може да доведе до създаването на действително суверенна държава, с реално функциониращи институции.

Кризата в Косово поставя сериозни препятствия пред изграждането на мира в бивша Югославия и усилията на международната общност за стабилизиране на региона.

Мирния процес може да се разглежда в няколко измерения и в различна перспектива. Конкретните действия за стабилизиране в краткосрочен план са свързани преди всичко с настаняването на международния военен контингент, под ръководство на НАТО (КФОР) и установявате на взаимодействие между отделните военни единици, за да се осигури завръщането и разоръжаването на отделните военни формирования.

Търсенето на вариант, удовлетворяващ противоречивите искания на сърбите и албанците относно статута на Косово, поставят на изпитание възможностите на международните институции в сферата на сигурността. Формулата на компромиса се търси в рамките на три проекта относно статута на Косово. Първият – временен протекторат на ООН първоначално е отхвърлен от правителството в Белград, но след радикализиране на конфликта тази идея е основа за преговори и търсене на краткосрочно решение за умиротворяване. Вторият вариант предвижда голяма автономия в рамките на СР Югославия, чиято актуалност се изчерпва след войната в Косово през 1999 г. Третият проект е на фондация “ Сорос ” и предвижда преходен период, през който Косово да бъде федерална структура на СР Югославия.

В момента позицията на международната общност за запазване на териториалната цялост на Сърбия и границите на Югоизточна Европа не е променена, но конкретното развитие на ситуацията – настаняването в Косово на международни военни сили и изграждане на цивилна администрация под егидата на ООН като че ли ни насочват към идеята за “широка автономия”.

В Косово идеята и практиката на международен протекторат отново (след Босна и Херцеговина) се прилага, за да съхрани мултиетническа териториална единица, без да има достатъчно доказателства, че е удачна.

В дългосрочен план може да се разгледа и вариант на развитие на Косово, който предполага създаването на независима държава. Този вариант изцяло удовлетворява албанските искания и крайната цел на косовските сепаратисти, но е неприемлив за Белград. При евентуална реализация вариантът ще доведе до промяна на международните граници, което ще има и регионално измерение.

В интерес на балканските народи е кризата в Косово да бъде последният етап от насилствено разпадане на бивша Югославия и там да бъде изграден траен етнически мир, без да се стига до промяна на държавни граници. В интерес на цялата международна общност е необходимо да бъде дефиниран един универсален принцип за незабавно и ефективно спиране на нарушаването на човешките права навсякъде по света и ООН да се утвърждава все повече като техен върховен защитник.
Проблемите в бивша Югославия не могат да се разглеждат откъснато от такива важни въпроси, засягащи глобалната сигурност, каквито са отношенията между САЩ и Русия, разширяването на НАТО, и стабилизирането на Източна Европа. Тенденцията за търсене на исторически обяснения за причините за югославския конфликт разкриват неразбиране на териториалната и стратегическа несигурност в тази част на Европа, която в геополитически смисъл е обременена с конфликти за разпределяне на територии, прекрояване на граници, владеене на снабдителни артерии и жизнено важни ресурси. В такъв регион, който винаги е подлаган на чужди нашествия и окупации и в който границите не са очертани според етническия принцип, подобна свръхчувствителност към външни заплахи не е нито плод на миналото, нито на съвременността, а просто е присъща на Балканите.

Както е доказано от интеграцията на Запада още от времето на Втората световна война, дори и при сравнително ограничен просперитет и стабилни политически институции подобни конфликти и насилия не могат да бъдат преустановени, а само прекъсвани, ако не са налице други механизми за въздействие. Резултатът от политическото разединяване, от разпокъсването на териториите, от изблика на нетолерантност и прекалено национално високомерие в този регион е неотделима част и пряк резултат от условията налагани от великите сили за сметка на предлаганата от тях финансова и военна помощ, достъп до кредитните пазари, световната търговия и членство в регионалните съюзи. В една суверенна държава населението трябва да поеме грижата за защита на своите права и сигурност, а външните политици да вземат активно участие в осигуряването на тази сигурност и права и помагат за укрепването на държавната власт, без която не може да има нито стабилност нито справедливост.

Хинкова С., Югославският случай. Етнически конфликти в Югоизточна Европа., София 1998г.

Кочовски С., Фактори, влияещи върху разпространяването на етнически и религиозни конфликти, сп. Международни отношения, бр.6/1999г.

Хинкова С., Конфликтът в Косово във времеви измерения – настояще, минало, бъдеще, сп. Международни отношения, бр.3/1999г.

Хинкова С., Варианти за развитие на Косово – автономна област, република, независима държава, сп. Международни отношения, бр.5/2000г.

Рачев В., Военно-стратегически аспекти на регионалната сигурност в контекста на кризата в Косово. Непубликувана лекция, изнесена в Института за регионални и международни изследвания, София, април 1999г.

Кашлев Ю., Международните отношения в началото на 21 век: как изглеждат, видяни от Москва., сп. Международни отношения, бр.4/1999г.

Цачевски В., Пактът за стабилност в Югоизточна Европа: перспективи и предизвикателства., сп. Международни отношения, бр.2/2000г.

Бояджиева Н., Прелюдията към Дейтън – САЩ и Вашингтонското споразумение., сп. Международни отношения, бр.3/1999г.

Разработил: Деница Панайотова