Кръстоносните походи, като разделящи европейските народи
Изтегляне 109.47 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Съдържание: I Увод II A ргументация Лични амбиции и егойстични цели
- Окончателно разделяне на Изтока от Запада
- Безуспешният край на кръстоносните походи
- III Заключение IV Библиография
| Софийски университет “СВ. Климент Охридски”
Философски факултет Катедра Европейстика
Курсова работа: Кръстоносните походи, като разделящи европейските народи Изготвил: Дата: Йоана Вълканова
Съдържание: I Увод II Aргументация
III Заключение IV Библиография I Увод
От друга страна, печенеги и турци се оказват на служба на византийските императори и правят всичко възможно да попречат на кръстоносците. Императорите искат от кръстоносците да им се закълнат във васална вярност и се пазарят за градовете, които в бъдеще те ще отвоюват от турците. По този начин кръстоносци и византиици взаимно си пречат, което довежда и до окончателния разрив между Изтока и Запада и до падането на Византия, с което се изгубва нейното културно наследство за бъдещите поколения. Този отрицателен ефект на кръстоносните походи се отразява и в Новото време. II Аргументация
Основна движеща сила на кръстоносците са личните им мотиви. Папа Урбан II, който участва в организирането на Първия кръстоносен поход, обещава на всички участници, че имуществата им ще са под закрилата на Църквата и че греховете им ще бъдат опростени. Това и обещанието за огромната плячка, която ги очаква, мотивира тази маса хора да участват във войната с неверниците за освобождението на Гроба Господен. От това произтичат грабежите и издевателствата върху населението, през чиито земи преминават кръстоносците.
Но ролята на масите и простолюдието е много незначителна в сравнение с тази на предводителите им. Водачите задвижват и определят целите на кръстоносците съгласно личните си амбиции и мотиви. И тъй като кръстоносците имат повече от един предводител, който следва собствените си цели, това предопределя липсата на общ план за действие и на общ главнокомандващ. Не рядко части от отряди и дори отделни рицари преминават от един предводител към друг. Добър пример за това е Третият кръстоносен поход, където английските и френските войски поемат по различен път от германските, което довежда и до неговия неуспешен край. Главни причини за това са, от една страна, че предводителя на германските войски, умелият тактик и далновиден политик Фридрих Барбароса, умира в началото на самия поход, като се удавя при преминаването на р.Салеф. А от друга, че френският и английският владетели, Филип II Oгюст и Ричард I Лъвското сърце, се скарват, което довежда до оттегляне на френските части от кръстоносния поход, с което цялото начинание се обезсмисля. Отношенията между предводителите на Първия кръстоносен поход показват как между тях постепенно се заражда дух на съперничество и как се променят стремежите и целите на водачите – Годфроа дьо Буйон, Боемон дьо Тарент и Танкред дьо Отвил се борят и съревновават помежду си за придобиване на независим имот на Изток. След края на Първия кръстоносен поход са създадени независимите владения Едеса, Антиохия, чийто владетел е Боемон дьо Тарент, Тарс с владетел Танкред дьо Отвил, а на Годфроа дьо Буйон е поверен Йерусалим, като той взима титлата “защитник на Гроба Господен”. По този начин рицарските родове, които нямат владения на Запад и за които няма надежда за добиване на военна слава и плячка в родината, охотно се отдават на мечти да се прославят с военни подвизи и да добият независими владения на Изток. С това, завръщайки се в родината си от Азия, кръстоносците съживяват в европейските си съотечественици ентусиазум и военна чест. Резултатът от това е прилив на нови вълни от западни народи на Изток.
Главна роля в кръстоносните походи имат Италианските градове, които имат търговски интереси в Азия. Генуа, Венеция и Пиза виждат в кръстоносните походи начин за разширяване на търговията си. Те имат търговски колонии на много острови в Средиземно море, а в следствие на кръстоносното опълчение те основават свои представителства в Сирия и Палестина. Италианските градове определят главната цел на Петия кръстоносен поход, като я преместват от Йерусалим на Дамиета, за да получат възможност за свободна търговия в Египет.
Падането на Византия е върховата точка в господството на личните егойстични цели над всеобщата. Всъщност Четвъртият кръстоносен поход е ловка политическа игра. В него връх взимат политическите амбиции и интереси. Още от началото на организирането му религиозните послания и свещената християнска мисия видимо отстъпвт пред политическите интереси и интриги между държавите и владетелите на Средновековна Европа: от една страна между империите на Изток и Запад, а от друга – между Венеция и Византия. Причината за разрива между Венеция и Византия са събитията от 1172 и 1182г., когато византийският император налага запор върху имуществото на венецианската колония в Константинопол. Венецианските търговци загубват стоката и домовете си, някои от тях са убити или продадени в робство. В Четвъртия кръстоносен поход Венеция вижда възможността си за реванш. От друга страна владетелите и предводителите на Четвъртия кръстоносен поход са заслепени от страсти и действат или под влияние на политически сметки, или под влияние на икономически и финансови съображения. Още в началото на обсадата на Константинопол предводителите на кръстоносното опълчение свикват съвет, за да обсъдят разделянето на Византийската империя след завладяването и. На този съвет се подписва договор, с който се урежда разпределянето на плячката след разграбването на Константинопол и разпределянето на Византия между предводителите на Четвъртия кръстоносен поход. Никакви цифри не могат да изразят огромната вреда, нанесена на човешката култура с падането на Византия. Латинците обръщат внимание само на металните предмети, които претопяват в кюлчета и монети, а статуите и предметите от мрамор, дърво и кост изпочупват и захвърлят. С това културното наследство на Византииската империя е загубено завинаги.
Важна роля за окончателното разделяне на Изтока от Запада има липсата на доверие между Византия и кръстоносците. Западните хронисти упрекват византийците, че със своето недоверие и интриги парализират действията на кръстоносците и отговорността за провала на начинанието е изцяло тяхна. Латинците твърдят, че византийските императори подстрекават мюсюлманите и устройват засади на кръстоносците, сключват съюзи с неверниците и с всички средства пречат на успеха и развитието на християнските владения на Изток. От своя страна, византийците упрекват кръстоносците, че действията им са насочени срещу империята. Липсата на доверие ясно проличава по време на Третия кръстоносен поход при преминаването на Фридрих Барбароса през българските и сръбските земи, които тогава са под византийска власт. Византийският император от една страна е убеден, че Фридрих Барбароса е влезнал в съюз с българи и сърби срещу него. От друга страна кръстоносците обвиняват императора за засадите, устроени им при преминаването им през българските и сръбските земи.
Липсата на доверие довежда до сключване на съюзи, ту между западните християни и мюсюлмани срещу Византийската империя, ту между византийци и мюсюлмани насочени срещу кръстоносните опълчения и отвъдморските християнски княжества. Такъв съюз сключва византийския василевс по време на Първия кръстоносен поход и обявява на кръстоносците война. Същото правят и западните крале. Един от водачите на Първия кръстоносен поход, Боемон дьо Тарент, когато бива пленен от мюсюлманите, с голяма готовност им помага в походите срещу Византия, като им дава стратегическа и друга информация.
Този антагонизъм между Изтока и Запада достига своята кулминация при превземането на Константинопол от кръстоносците. През XIIв. западните народи започват да преосмислят обстоятелствата и събитията от Първия и Втория поход, започват да търсят недостатъците на тяхната организация и причините за неуспехите им. Изводът е прост – не може да се достигнат целите на походите им, защото на пътя им стой схизматична Византия и преди всичко трябва да се унищожи това препятствие. По-голяма част от военните и политически дейци по време на Четвъртия кръстоносен поход са на мнение, че причината за неуспехите на кръстоносните походи е систематичното противодействие на византийския император. Със завоюването на Византийската империя, надявайки се да облекчат своята задача, кръстоносците на практика се отклоняват от нея и си създават непреодолими затруднения и за в бъдеще. Падането на Византия и нехуманното отношение на кръстоносците към гърците води до окончателния разрив между Изтока и Запада, в който католицизмът триумфира над източноправославното християнство.
По време на всеки един от походите кръстоносците нападат населението на земите, през които преминават, грабят и не спазват заповедите на своите водачи. Кръстоносните опълчения са главно съставени от доброволци, които се откъсват от войската, нанасят оскръбления и употребяват насилие срещу жителите. Кръстоносците се отнасят с жителите на християнските градове като с неверници: пленяват ги, продават ги в робство и ги убиват. С тези си действия те оставят след себе си най-лоша слава, а другите народи започват да се отнасят към кръстоносците и целите им с недоверие.
Една от главните причини за неуспеха на кръстоносните походи е противоречието между самите кръстоносци. Вътрешните раздори в християнската коалиция спират и забавят придвижването на кръстоносците. Нерядко отвъдморските християнски княжества са във враждебни отношения, а по време на Петия кръстоносен поход дори са във война. През Шестия кръстоносен поход върховата си точка достига борбата между светската и духовната власт, което предизвиква рязка вражда и е съпроводено с образуване на партии както на Запад, така и на Изток
Кръстоносните походи са съпроводени с придвижването на огромни маси хора на Изток. Това изисква много средства, добра организация и водачи. Но провизиите често недостигат, организацията е лоша, а водачите или се ръководят от личните си амбиции, или са в противоречие помежду си. Нерядко сред кръстоносците плъзват чуми и други видове болести, които костват живота на хиляди. През Първия кръстоносен поход, есента на 1097г., предводителите не успяват да запасят кръстоносната армия с провизии за есента и зимата и сред кръстоносците плъзват болести, смъртността е висока и цели отряди начело със своите предводители дезертират. За Първия кръстоносен поход от Босфора тръгват 300 000 кръстоносци, но до Йерусалим достигат едва 20 000.
Лошата слава и недоверието в кръстоносното движение, противоречията между самите кръстоносци, тежките загуби, които понасят и хилядите умряли са признаци за неуспеха на кръстоносното движение. Но най-големият неуспех е, че Йерусалим не е освободен. През периода XII – XIVв. той бива освободен на няколко пъти, но само за кратък период от време. Кръстоносците напразно се опитват да се заселят на Изток, което определя и неуспеха на начинанието. Мюсюлманските маси многократно превъзхождат християнските, което довежда и до победите и до успеха им в окончателното заселване. III Заключение Зад неуспеха на кръстоносните походи стоят няколко причини. Първо, по-голяма част от кръстоносците участват в походите единствено под влиянието на религиозни мотиви, което е недостатъчно за методично провеждане на подобни мащабни кампании. Те са и зле ръководени, тъй като всеки от предводителите следва свои егойстични цели. Нито веднъж дошлите на Изток войни не употребяват силите си за едно общо дело. Напротив, при недостига на военна организация и дисциплина, при различие на целите, преследвани от предводителите от различни националности, и накрая - предвид борбите и интригите, разделящи сирийските християни, както и съперничеството между италианските търговски републики – почти никога не се стига до съгласуване на взаимно противоречащите интереси и насочване към една цел на всички налични кръстоносни сили. Борбата на папската с императорската власт и враждите между светската и духовната партия в Сирия и Палестина не веднъж унищожават придобивките от преговорите с египетския султан. Към това се добавя и невъзможността да се достигнат целите на кръстоносните походи без съдействието на Византийската империя и без участието на гърци. Съдбоносната грешка на християните се състой в съравнованието им и враждата с Византия. Предводителите на кръстоносните походи пренебрегват огромната сила на гръцкото духовенство и го насочват срещу себе си. Политиката на християнските князе на Изток преследва твърде користни цели – заличаване на византийското господство в Азия и отслабване на гръцкия елемент, който е нужен за унищожаването на мюсюлманите. Някрая не може да не се прозре причината за неуспеха на кръстоносните походи както в политическото, така и в търговското съперничество, на самите европейски народи. Цялото нещастие идва от това, че християните отвикват да мислят за общите си интереси, а се ръководят от личните си, което оставя своя отпечатък и до днес. В зависимост от случайни и временни капризипроменят политиката си – ту се договарят с мюсюлманите, ту преминават в лагера на техните врагове. В следствие на грешките допуснати от кръстоносците за европейското културно влияние се оказват за дълго загубени Мала Азия, Сирия и Палестина. От грешките на християните се възползват техните врагове. Монголите, а след това османските турци, установяват стабилно господство на земите, обект на неуспелите религиозни цели на кръстоносците. Въпросът за освобождаване на Светите зами минава на заден план, а на предна позиция излиза Източният въпрос, струващ огромни жертви на Европа. Завладяването на Взантия нанася тежък удар на европейската култура. Унищожени са редици паметници на изкуството, разграбени са храмве, книги са изгаряни. Културното наследство на Византийската империя е изгубено за бъдещите поколения. Предвид и неизказано тежките загуби, понесени по време на кръстоносните походи, неизброймо голямо количество загинали християни, както и пълно несъответствие на резутатите с предполагаемите цели, може да се заключи, че ефектът на кръстоносните походи върху европейското обединение е отрицателен. Периодът на кръстоносните походи остава на Западна Европа тежкото бреме на Източния въпрос, който изисква нови жертви и е препятствие за по-нататъшното и развитие. IV Библиография
“История на живота на Годфроа дьо Буйон и Салах ад Дин” “Походите на французите отвъд морето срещу турци, сарацини и маври” от Себастиян Мамеро “Първа Новгородска летопис” “Руска анонимна хроника” Книги: “История на кръстоносните походи” от Ф. Успенски, изд. Мария Абаджиева Каталог: 2008 2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие 2008 -> Що е наркотик? 2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети 2008 -> Съобщение за членовете на еп 2008 -> Tinctura Valerianae 2008 -> Насочени проверк 2008 -> Betaloc Zoc 2008 -> Движи се и победи есен 2008 2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание Изтегляне 109.47 Kb. Сподели с приятели:
|