Късносредновековна църква при село Осиковица, община Правец

Късносредновековна църква при село Осиковица, община Правец

Валери Григоров

Проучването на късносредновековните църкви е един от приоритетите за българската археологическа наука. Въпреки това в продължение на повече от сто години местни краеведи и учители от село Осиковица, община Правец, безуспешно се опитват да привлекат вниманието на археолози, изкуствоведи и историци, които да се заемат с изследването на останките на стара църква, чийто руини се намират в подножието на връх Острома, в местността “Манастирски ливади”. За да се установи културноисторическата стойност на църквата, още през 1895 г. учителят Васил Донов донася в Археологическия музей в София фрагменти от стенописната й украса. Според направените тогава експертизи те са датирани най-общо във времето на Второто българско царство (Донев 1985, 275). Седем десетилетия по-късно, през 1966 г., руините на църквата официално са регистрирани като “архитектурно-строителен” паметник на културата с местно значение (Държавен вестник 1966, бр. 35). През 1987 г. екип от Археологическия институт с музей и Исторически музей–Правец провежда теренно обхождане на територията на община Правец, при което паметникът е включен в археологическата карта на България и е документирано моментното му състояние¹.

Запазеното сред местното население предание отнася изграждането на църквата към времето на Второто българско царство (Андонов 1980, 5). Разказва се, че някога тук е имало манастир. За съществуването му намираме потвърждение в приписка от 1730 г., където се споменава манастирът при Осиковица (Златанов 1927). В изследването за архитектурата на българските манастири Н. Тулешков също отбелязва Осиковишкия манастир, поставяйки го най-общо в периода XII-ХIV в. (Тулешков 1989, карта 3). Разрушаването на манастира се свързва с времето на кърджалийските размирици в края на XVIII в. По спомените на столетника Йончо Вълков, записани през 1929 г., църквата е била в руини още през детството му. Стените обаче били по-високи, а над входа е имало оформен свод. До към средата на ХХ в. в ляво на входа е личал надпис “КА” (последните букви на формулата IС ХС NНКА) (Данчев 1995, 59). Според съхранения спомен, записан през 1935 г. от свещеноиконом Иван п. Георгиев, манастирът е носил името “Св. Богородица” (Донев 1985, 274). Освен църквата, към манастирския комплекс са принадлежали различни постройки. Следи от масивна каменна сграда личат на около 20 м източно от църквата. Съществуват данни, че дървени сгради със стопанско предназначение е имало и западно от църквата, но от тях вече няма следи. Тук, през 1971 г., при земеделски дейности Христо Геров е открил няколко сребърни и бронзови средновековни монети².

Днес руините на църквата продължават да се почитат като свято място, на което се провежда съборът на селото и се раздава курбан за здраве на празника Рождество Богородично³. Престолният камък от църквата се използва като оброк, а идващите поклонници палят свещи на него.

През 2004 г., по препоръка на НИПК и във връзка с намеренията на фондация “Спасение Кръстово” да изгради параклис на това място, се проведоха археологически разкопки на архитектурните останки на църквата при Осиковица⁴. При направения преди началото на разкопките предварителен оглед се установи, че вътре и около църквата има няколко иманярски изкопа. От тях местен жител е събрал и съхранява голямо количество фрагменти от стенописна украса⁵. Зидовете на църквата са запазени на различна височина, като в тях са прорасли дървета и храсти, които допринасят за бързото рушене на паметника. Въпреки тежките поражения, нанесени от многократните иманярски интервенции и липсата на защита от неблагоприятните природни фактори, градежът на църквата е сравнително добре запазен. Двете дълги стени, както и източната, са с височина до 1,10–1,50 м, а откъм западната страна зидовете достигат от 1,00 до 3,10 м.

В план църквата представлява еднокорабна едноапсидна сграда без притвор, с размери: външни – 9,70/5,80 м; вътрешни – 8,90/3,90 м (обр. 1 и 32). Ориентацията на двете надлъжни стени в посока изток е съответно: 259,245 на южната и 258,87^оо на северната⁶. Разликата от 0,375 дава разминаване в дължината между западната и източната стена на сградата около 6 см, което е напълно в границите на допустимата конструктивна грешка. Стените са гладки, без архитектонични членения, изключително масивни с дебелина 0,80–0,90 м. В градежа са използвани дялани и ломени камъни от три вида: по-твърд – пясъчник и сиенит и по-мек – варовиков бигор. С блокчета с правоъгълна или трапецовидна форма и равни стени са оформяни лицата и ъглите, а в средата е поставен пълнеж от ломени камъни, споени с бял хоросан. На места в градежа личи опит за клетъчен градеж – големите каменни блокове са рамкирани, а на всеки 0,40–0,50 м следват изравнителни пояси от плочести камъни.

Основите на църквата (обр. 2) са вкопани на 0,60–0,70 м от съвременното ниво на терена или на 0,15–0,35 м от нивото на стария терен – по-плитки са от запад, за да се компенсира слабата денивилация на терена. При апсидата основите са най-плитки, като градежът започва почти от нивото на стария терен (обр. 3).

Църквата има само един вход от запад. Той е изграден с добре обработени бигорови каменни блокчета (обр. 4). Има ширина 0,91 м, като към външната страна рамката е стеснена на 0,73 м. За праг е използван голям полукръгъл камък с диаметър 1,21 м и дебелина 0,23 м, в средата с отвор с диаметър 0,16 м. Формата и структурата му дават основание да се предположи, че вероятно става въпрос за вграден воденичен камък, който допълнително е обработен и функционално преадаптиран при строежа на църквата.

Височината на входа се определя от последния запазен ред бигорови блокчета, който достига до 1,85 м. Върху тях е оформено легло за трегер. Непосредствено пред входа бе намерен голям правоъгълен добре оформен каменен блок с размери: дължина 1,07 м, ширина 0,42 м и дебелина 0,15 м, който вероятно е изпълнявал тази функция (обр. 5). В руините се откри също и един ъгъл от горната рамка на входа (обр. 6). Той е изработен от мек варовиков бигор. Външната страна на рамката представлява прав ъгъл, а вътрешната е оформена като дъга.

Пред западната стена, в ляво от входа, на място се разкри голям каменен блок с дължина 1,20 м и ширина 0,40 м (обр. 7). Той е долепен на фуга до стената и е обмазан с бял хоросан. Вероятно е бил използван като основа на пейка пред входа на църквата. Над него, на западната стена, непосредствено до рамката на входа, е оформена малка ниша с размери: височина 0,23 м, ширина 0,17 м и дълбочина 0,19 м. Тя е била предвидена и направена още при строежа на църквата, като в градежа от бигорови блокчета, с които е оформена фасадата, умишлено е оставена една празна клетка. Функцията на нишата не е напълно изяснена. Възможно е в нея да е поставяна малка икона, свещи или други църковни принадлежности.

В наоса на църквата не се откриха следи от олтарна преграда или от дървен иконостас. Иманярските намеси в тази част на църквата са разрушили напълно и подовата настилка. Извадена е също престолната маса (светата трапеза), която бе намерена захвърлена в средата на наоса (обр. 1). Тя е изработена от масивен варовиков каменен блок^о с размери 0,65/0,76/1,05 м и представлява ниска четириъгълна колона с по-широка основа и профилиран горен край с формата на обърната пресечена пирамида (обр. 8). Формата й напомня на късноантичните надгробни ари от римската епоха (Иванов 2004, 17, обр. 1) и на гръцките сакрални олтари от класическата епоха (Yavis 1949, 91, 131,141). Предпочитанието към този тип престолни маси в някои църкви вероятно е обусловено от символиката на олтар за извършване на свещенодействие, но и на своеобразен надгробен знак, напомнящ за Христовия гроб.

Апсидата на църквата, изградена на източната стена, е сравнително голяма и обхваща почти ¾ от ширината й. Тя е оформена като полукръгла дъга с външен диаметър 4,20 м. Вътрешното лице е изградено по-грижливо с добре оформени квадри (обр. 11), докато за външното лице са използвани дялани и ломени камъни (обр. 3). В средата на апсидата, на височина 0,95 м от нивото на настилката, има отвор за прозорец. От него по-добре запазена е северната страна на рамката. Тя показва, че прозорецът е бил скосен – по-широк от вътрешната страна и се е стеснявал навън.

В североизточния ъгъл, в основата на апсидата, е оформена малка плоскодънна ниша с размери 0,60/0,35 м (обр. 9). Дъното й е повдигнато на 0,80 м от нивото на настилката. За основа е използвана голяма каменна плоча с размери 0,82/0,44 м. Стените на нишата са заоблени в полуокръжност, изградени със специално издялани за целта варовикови блокчета с трапецовидна форма.

В църковната архитектурна традиция тези ниши, наричани протезис, предложение или жертвеник, имат важно обредно предназначение. Според православната литургика в тях са съхранявани светите дарове и богослужебната утвар (потир, дискос, просфора, покров, лъжица, звездица и др.), необходима за извършване на проскомидията (Чифлянов 1996, 64). Оформянето на протезисната ниша като пещера също има важно символично значение. С развитието на проскомидийния чин и вмъкването в него на елементи, които изобразяват Христовото рождение, в църковната архитектура се утвърждава практиката протезисната ниша да има овални стени, напомняйки за Витлеемската пещера (Чифлянов 1996, 65).

На северната стена, до протезиса, е имало прозорец (обр. 10). От него са запазени первазът и част от източната странична рамка. Прозоречният отвор е със сравнително големи размери – широк е около 0,80–0,90 м. Дебелината на стената при прозореца е намалена от 0,90 м на 0,60 м. По този начин в ъгъла е оформено пространство с размери 1,19/0,92 м, в което свещеникът е можел свободно да извършва обредните дейности, свързани с проскомидийния чин.

На западната стена, южно от входа на църквата, е изградена втора ниша (обр. 12, 13) с размери 0,73/0,42 м. Тя е направена по аналогичен начин като протезисната ниша – за основа е използван масивен каменен блок, а стените са заоблени със специално издялани за целта трапецовидни варовикови блокчета. Дъното на нишата е повдигнато на 0,60 м от нивото на подовата настилка. Пред нея е оформено ниско стъпало с ширина 0,50 м, което е с около 4 см по-високо от нивото на настилката.

Изграждането на ниша на западната стена в наоса се среща рядко в църковното строителство в България. Най-ранни примери намираме в църкви от района на Велики Преслав, датирани в X в. (Николова 2002, 40, обр. 10 б, г). В ранносредновековната църква край село Виница на западната стена на притвора, симетрично от двете страни на главния вход, са оформени две плитки овални ниши (Станчев 1952, 307-308, обр. 293; 311, обр. 297; Бояджиев 1983, 92, обр. 1). Две ниши в западната стена на притвора има и църквата в Патлейна (Станчев 1952, 320). Подобни, но правоъгълни ниши, са изградени на западната стена на църквата в местността “Въбилин дол”, край Велики Преслав (Тотев 1993, 82, обр. 65). Оформянето само на една ниша на западната стена, отдясно на входа, е известно също и от други две църкви от Западна България, датирани в XVI в.: църквата “Св. Богородица” в Елешнишкия манастир (Мутафчиев 1931, 24; Пандурски 1981, 11; Тулешков 1989, 55, черт. 47-4; Прашков, Бакалова, Бояджиев 1992, 153) и църквата “Св. Иван Рилски” в Куриловския манастир (Прашков, Бакалова, Бояджиев 1992, 189-191).

При всички горепосочени примери нишите са били предварително планирани и изградени при строежа на храма. Липсва обаче коментар за конкретното им обредно предназначение. Разположението на нишата/ите на западната стена, непосредствено до входа на църквата в наоса или в нартекса, категорично отхвърля възможността те да са имали литургична стойност. Съществуват обаче данни, че мястото може да е използвано като кръщелна – практика, която и днес се среща в някои православни храмове⁷, а в нишата са съхранявани съдове и пособия, необходими за извършване на светото кръщение.

Подът на църквата е настлан с големи плочести камъни, подредени плътно един до друг (обр. 14). Върху него се открива голямо количество фрагменти от нападали стенописи. На различни места се намират следи от пожар, а до южната стена бе разкрита следа от цяла горяла греда (обр. 15). Най-цялостно настилката е съхранена в централната и в западната част на наоса. Плочите са сравнително добре нивелирани без следи от преправки. Изключение прави само една от плочите, разкрита до северната стена, която се отличава с доста по-големите си размери (1,50/0,60 м) (обр. 32). Тя е пропаднала с около 5-6 см под нивото на настилката и вероятно е поставена допълнително при ремонтни дейности. Причината за преправката не е достатъчно изяснена⁸. Проверката за евентуалното наличие на гробна камера не даде положителен резултат. Под плочата има пласт от около 0,30 м смесена пръст с въгленчета, липсват обаче кости или други следи от погребение.

В наоса на църквата бяха намерени две монети (обр. 16). Едната се откри високо в насипа от рушевини. Тя е направена от медна сплав, емисия 1900 г. Върху лицевата й страна е представен в профил на дясно образът на румънския крал Карол I, а на опаката е изписан номиналът “2 BANI”. Втората монета е сребърно акче, много силно износено, с диаметър 1,22 см. Тя беше открита на подовото ниво, върху каменната настилка. Въпреки лошото й състояние, върху лицевата страна може да се разчете годината ١١٩٣ (1778–1779).

Сред руините на църквата, безразборно нахвърляни и частично повредени, бяха открити също и надгробни кръстове (обр. 17), характерни за периода XVIII–XIX в. Те са изработени от бигор. Имат формата на кръст, с масивна основа и с къси рамене. Без съмнение надгробните кръстове произхождат от намиращото се непосредствено до църквата гробище.

В дебелия около 0,40 м пласт от рушевините на църквата се откри и голямо количество керамика (обр. 18 и 19), датирана в периода XIX–началото на ХХ в. Присъствието предимно на съдове за съхранение на вода може сигурно да се свърже с гробовете, разположени южно от църквата.

При разчистване на струпванията около зидовете на църквата бяха намерени голям брой скосени бигорови блокчета (обр. 20), използвани при оформяне овала на нишите. Интересен архитектурен детайл е също откритата до югозападния ъгъл на църквата “половин” база за дървена подпора (обр. 21). Тя е изработена от бигор и представлява полуцилиндър с формата на пресечен конус, с диаметър на основата 0,56 м. В горната част на базата е оформено легло за дървена подпора с диаметър около 0,22 м. По-всяка вероятност броят на базите е по-голям, а предназначението им е било да поддържат конструкцията на открит навес, който се е долепял до южната или до западната стена на църквата. От дървените конструкции на църквата и навеса произхождат голям брой пирони и клинци (обр. 22), които се откриват навсякъде, като най-голяма е концентрацията им покрай южния зид.

За допълнително укрепване на стените на църквата във височина са използвани вградени в зида дървени талпи (обр. 23 и 24). Кухината от изгнилите греди преминава през средата по цялата дължина на западната стена на височина 2,05 м (обр. 12). Може да се предположи, че пояс от вградени в зида греди е имало и на останалите стени, които са запазени по-ниско. Той е служел за допълнително армиране и укрепване на масивната каменна конструкция и за по-добра връзка при ъглите. Използването на т. нар. “сантрачна” система е характерна за късносредновековното монументално строителство. В някои случаи тя е прилагана и при изграждането на храмови постройки, какъвто пример имаме със сходната по план и размери църква при Станичене (Поповиħ М., Габелиħ, Цветковиħ, Поповиħ Б. 2005, 28, 89).

Данните за оформянето на църквата във височина показват, че сградата най-вероятно е била с двускатен покрив. Той може да бъде идейно реконструиран по запазената до 3,30 м западната стена (обр. 7 и 12). Отчитайки ъгъла на наклона на покрива, църквата вероятно е достигала около 4,50 м в най-високата си точка, на билото на покрива.

На различни места в най-долната част на южната стена и при входа на църквата са запазени части от мазилка. Тя е с дебелина 0,3-1,5 см и се състои от добре пресят пясък и хоросан. Върху стенната мазилката е нанесен втори по-фин слой замазка, върху който е изпълнена стенописната украса. Направените микроскопски наблюдения на пробите от мазилковия грунд, с които са измазани стените отвътре, показват различна структура от този, върху който е изпълнена живописта. В стенната мазилка има значителни пясъчни примеси, докато грундът под живописната замазка е с много фина структура – състои се от бяла вар, с незначително количество примеси от ситни песъчинки и органичен свързвател⁹.

Стените на църквата отвътре, а вероятно и на някои места отвън, са били украсени с изящна стенописна украса. От нея са запазени малки участъци при входа и върху каменен блок, използван за оформянето на югозападната ниша (обр. 25). Голямо количество фрагменти се откриват нападали на пода в наоса (обр. 14) и в насипа от рушевини вътре и около църквата. Намерените фрагменти от стенопис пред входа, от външната страна, дава основание да се предположи, че на западната фасада също е имало стенописно изображение¹⁰.

От направения от Димчо Радев първичен анализ на материала¹¹ е констатирано използването на класическо “фреско” и на “яйчена темпера”. Обикновено технологичното изпълнение на стенописната украса е ставало на етапи (Бичев 1964, 30). Първият е включвал прилагането на “фреско” техника, с нанасянето на подготвителни подложки за цветовете. Това е осъществявано на части, тъй като фреско техниката е изисквала бързо нанасяне на боите върху още влажната мазилка. Окончателното завършване на стенописите ставало чрез нанасянето на темперни бои.

Използваните пигменти при украсата на църквата са естествени (природни), с много фина структура и плътна мазка. Добре запазилият се до днес колоритен интензитет говори за изключително добрите познания и прецизно спазване на технологичните изисквания от зографа за съотношенията между всеки пигмент и необходимото количество свързвател. Основните цветове, използвани от художника, са червен, сив, охра, бял, бялосив, бялоохрав за фон (вероятно цялостното грундово покритие), зеленокафяв земен (тъмен), цинобър (тъмночервен), тревно зелен (светъл), но липсват синият и жълтият пигменти. Важен факт е отсъствието при изследваните фрагменти на силициеви инертни пълнители, което е характерно за някои стенописи от периода XIV–XV в.¹²

Събраните части от стенописната украса са с обща площ около 4 кв. м (обр. 26). Те се откриват в доста фрагментиран вид. Украсата е изпълнена в тъмен колорит. Различават се някои декоративни елементи от дрехи и от рамките на паната. Откриват се също отделни букви или части от думи, елементи от човешки изображения, а на някои фрагменти личат и врязани графитни надписи.

Като цяло техника на изпълнение на стенописите е прецизна. Нанесените с острие очертания на фигурите са направени със сигурна ръка (без поправки и корекции) и издават почерка на един много добре школуван живописец. Стриктното спазване на технологичните изисквания също са показателни и категорично говорят за високата квалификация на зографа. Запазените следи от заглаждане на повърхността на мазилковия грунд дават информация за използването на “кожени кечета” за овлажняване на стените – метод, който е характерен при прилагането на “фреско” техника. Регистърът на четките е в доста широк спектър от ширини, като са били използвани също малки фини четки за изпълнение на иконопис. На места има наслагване на 4-5 слоя багри, нанесени един върху друг заедно с фресковата подложка¹³.

Особен интерес представляват частите от три човешки изображения (обр. 27). При първото е запазена част от дясната половина от лицето и дясното око, вижда се и кичур от косата. Лицето е голобрадо, изрисувано с различни нюанси на охра. Скулите са предадени в по-светъл тон, а подочието и слепоочието са подчертани в по-тъмен. Прави впечатление изящното изпълнение на окото. То има издължена бадемовидна форма, със загатнати черни мигли и кафява зеница, която придава мекота на погледа. Веждите са тъмнокафяви, средно дебели и правилно изписани. Косата е с тъмнокафяв цвят.

При второто изображение е запазена лявата половина от лицето, представено в ляв полупрофил. То също е голобрадо, с малки и тънки устни. Чрез техниката на светлосенките художникът се е опитал да постигне обем на образа. С по-светли полутонове на охра са предадени изпъкналите части на лицето и носа, а с по-тъмни достигащи до охравочервено – основата на носа и подочната линия. При изграждането на образа художникът е успял да придаде на лицето и определено емоционално излъчване. Вглъбеният и тъжен поглед, заострената линия на подочието, събраните устни, изящният прав нос внушават на зрителя особено мистично настроение.

От третото изображение е запазено само горната лява част на лицето, представено върху по-светъл жълтоохрав фон. Подробностите от образа са слабо изразени. Лявото око, миглите и веждата са предадени дискретно с по-тъмни и по-светли полутонове, които се сливат с кафявия цвят на лицето.

И трите изображения третират различни персонажи. Сравнително малките запазени части затрудняват тяхното по-сигурно определяне. Различен е също и мащабът на фигурите – първото изображение е било около два пъти по-голямо от останалите. То вероятно е принадлежало към долния пояс от изображения, които са били с размери, близки до реалните, а другите две – от горните пояси, представящи различни сцени или изображения в медальони. По начин на третиране на отделните детайли може да се разпознае техниката на няколко художника – вероятно на майстора и на някой от неговите ученици. Това не е изненадващо, защото при създаването на големи по площ фрескови ансамбли при изографисването на църквите обикновено са работели по няколко художника, като майсторът е рисувал по-важните сцени или части от изображения, а учениците му – по-леките за изпълнение елементи.

Сред намерените стенописи са и няколко фрагмента с изписани букви от кирилски надписи (обр. 28). Установени са два различни мащаба – в едни случаи височината на буквите е около 1,7 см, а в други – около 2,4 см. При изрисуването са използвани също две различни по ширина и мекота четки. Повечето букви са нанесени с бяла боя върху тъмен фон и са част от пояснителни надписи, оказващи името на светеца, представен на стенописа. Въпреки повредения вид, в който се откриват, на един от фрагментите е възможно да се реконструира част от име “ДИМ....”, вероятно св. Димитър. Върху няколко фрагмента буквите са изписани със сивокафява боя върху светъл фон, разграфен с бели редове. По всяка вероятност те са части от текстове на свитъци или книги, с каквито обикновено се изобразяват светците-евангелисти.

Според направения от К. Хаджиев палеографски анализ, надписите са изписани със сигурна ръка от изключително опитни зографи. Могат да се разпознаят най-малко два различни почерка. Палеографската съпоставка на буквите показва голяма близост с надписите от стенописите в църквите в Земен и в Беренде¹⁴. Това е и едно от важните основания стенописната украса на църквата при Осиковица да бъде датирана във втората половина на XIV в. Колоритът и техниката на изпълнение на стенописите също намират много близки паралели с тези от църквите в Беренде и в Калотина.

Данните за ориентацията на надлъжните стени на църквата позволяват да се направи хипотетично предположение за деня от годината, в който са били положени основите на сградата. Литургичните изисквания в източното православие налагат храмът да има задължителна ориентация на изток¹⁵, така че олтарът да е обърнат по посока на изгрева на Слънцето (Гошев 1951-1952, 17; Чифлянов 1996, 23, 134). По традиция при изграждането на нова църква е избиран някой от големите християнски празници¹⁶. Сутрин рано, при изгрев слънце, мястото е освещавано, след което е поставян първият камък, откъм олтарната стена¹⁷. При благоприятни метеорологични условия тогава е определяна и оста на сградата по посока на изгрева на Слънцето¹⁸.

Археоастрономическите изчисления на църквата при Осиковица показват, че ориентацията й отговаря на дните 21-22 април или 7-8 септември¹⁹. Тези резултати могат да бъдат коментирани в две посоки. В единия случай строителството е могло да започне през пролетта, във връзка с Великденските празници. Другата възможност е строителството да е започнало през ранна есен и да е било във връзка с един от големите Богородични празници – “Рождество Богородично”. Второто предположение изглежда по-логично и се подкрепя от запазените до днес предания, определящи Св. Богородица за патрон на църквата, а 8 септември за ден на честване на оброчното място, на което е провеждан и общоселския събор. Така данните за ориентацията на църквата се явяват едно от важните основания за хипотезата, че храмът е носел името “Рождество Богородично”.

Непосредствено до църквата, южно от сградата, е разположено малко гробище с около 20 гроба. Освен съвременни погребения, там има и по-стари гробове, маркирани с каменни кръстове, характерни за края на XVIII–началото на XX в. С три сондажа, разположени източно и южно от църквата, се направи проверка за наличието на по-ранни гробове, които биха могли да се свържат с период на функциониране на църквата. На около 2,50 м южно от църквата се попадна на двоен гроб, без инвентар, маркиран от запад с дълбоко вкопан каменен кръст. Костите от единия индивид са с нарушен анатомичен порядък, а вторият лежи по гръб със свити на гърдите ръце (обр. 29). В насипа на гроба се откриха въглени и фрагменти от стенописи, което е сигурно указание, че погребването на втория индивид е станало след разрушаването на църквата, вероятно през XIX в.

Данните от археологическото проучване позволяват да се направи извода, че църквата в местността “Манастирски ливади” до Осиковица е била изградена по време на Второто българско царство. По архитектурни белези този тип църкви са масово разпространени в българските земи през периода XIII–XV в. (Мавродинов 1931, 3-57). Най-близки аналогии се намират в днешна Западна България, в зоната на т.нар. “Малка Света гора” – църквата “Св. Николай” в Туден (Претрунова, Григоров, Манолова-Николова 2001, 193-194), църквата “Св. св. Петър и Павел” при Беренде (Иванов 1913, обр. 47; Бакалова 1976, 9, обр. 1), както и някои от църквите край София – в Драгалевския и в Кремиковския манастири.

Направените експертизи на стенописите показват близки аналогии със стенописите от църквите в Беренде и Калотина – художествени образци от XIV в. Особено важен за изясняване на хронологията на църквата е палеографският анализ на буквите от стенописната украса. Те намират най-близките аналогии с тези от стенописите в църквите в Земен и Беренде и могат да бъдат сигурно датирани във втората половина на XIV в.

Няма данни църквата да е пострадала по време на османското нашествие. Вероятно тя е продължила да функционира още четири века до края на XVIII в. Според преданието манастирът е разграбен и опожарен по време на кърджалийските размирици. За тези събития намираме едно сведение в приписка от миней, печатан в Русия през 1770 г. и съхраняван в Етрополския манастир: “1793 лето. Да се знае кога се представи поп Кръстю, син Савов, през месец ноември, ден 28 и почина на гората, през този ден заранта у видело и кърджалиите тогава дойдоха та го убиха с ножове бяха го боле и куртулиса се убит до гората и много имане му взеха. И безкрайно обири. Обраха селото и людете повече ечемик ядеха” (Андонов 1980, 5).

Разказ за унищожаването на манастира при Осиковица от кърджалиите е записан през 1930 г. от Васил Маринов Владов (Робовешки), по разказа на неговия дядо Петър Йотов Гешов: “Като дошли турците на манастира, там имало двама калугери. Хванали по-стария калугер Давид и започнали да го бият и измъчват с нажежена верига да даде жълтиците. През това време младият калугер Иван взел парите в котлето и с кон побегнал по пътя през Крушевец за към село Лъга и оттам за Етрополския манастир. Кърджалиите видели, че калугерът бяга и се спуснали с конете да го догонят. Калугерът като видял, че ще го стигнат и хванат, спрял в една изорана нива в местността “Милин кладенец” и заровил котлето с парите. Кърджалиите го настигнали в местността “Барата” и го съсекли. Година по-късно синът на дядо Вълко Трифонов – Цако отишъл да оре нивата заедно със глухонямата си сестра Цока. Тя намерила парите и ги скрила някъде към кошарата без да каже на домашните си. По това време върлувало чума, Цока заболяла и за три дни умряла. Дълги години иманяри обикаляли наоколо да търсят скритите пари в определени дни – през нощта срещу Гергьовден или Еньовден” (Андонов 1980, 6; Данчев 1995, 61).

Този разказ, който е познат и днес в различни варианти, позволява да се откроят два основни момента. Запустяването на манастира се свързва с вилнеещите през 90-те години на XVIII в. в района кърджалийски банди. Споменава се също и за съществуващ случай на чума. Данни за отделни случаи на чума в българските земи има през 1793 г., но истинска епидемия избухва през 1795 г., когато заразата се разпространява в Пловдивско, Русенско, Врачанско, Кюстендилско и др. (Манолова-Николова 2004, 21-22, 58, 65, 71). Освен в множество приписки, за чумата от това време споменава също и Софроний Врачански (Врачански 1989, 23). Според разказа запустяването на манастира е станало една-две години преди появата на чумата, т.е. през 1793 или 1794 г., което потвърждава сведенията от етрополската приписка.
Археологическото проучване на архитектурните останки от църквата предоставиха също важни данни за наличието и на по-ранни градежи. Те се откриват покрай южната, северната и западната стена на църквата (обр. 30 и 31). Разкрити бяха очертанията на сграда с правоъгълен план, ориентирана по оста север–юг, с размери 8,40/5,50 м, с дебелина на стените 0,60-0,70 м (обр. 32). Сградата е запазена само в субструкция. Основите й са сравнително плитко вкопани, като долният ред от камъни лежи на около 0,25 м под нивото на стария терен. Градежът е изпълнен от ломени камъни на калова спойка. Не е ясно дали същият градеж е вървял и във височина. Източната стена на сградата е запазена само при югоизточния ъгъл. В участъка, който е пресичал напречно църквата, той се губи. По-дълбоко вкопаните основи на църквата и ниското подово ниво са наложили камъните от по-ранния градеж да бъдат извадени.

От запад бяха установени очертанията и на други градежи, които хронологично са свързани с правоъгълната сграда (обр. 31 и 32). Каменните струпвания са неравномерни и без ясна структура. Само в ограничени участъци могат условно да се хванат лица на зидове, някои от които вероятно предхождат, а други са синхронни на правоъгълната сграда.

Откритите в културния пласт фрагменти керамика (обр. 33), маркиращи нивото на ранните градежи, могат да бъдат отнесени най-общо към трако-римския период. Липсата на други находки засега не позволява да се даде една по-тясна датировка на паметника. Сложен остава също и проблемът за предназначението на градежите²⁰. Очертаването в план на една сравнително голяма правоъгълна сграда и останките от други помещения, говори за съществуването на архитектурен комплекс, който предстои да бъде проучен през следващите години.
Резултатите от археологическите разкопки на архитектурните останки в местността “Манастирски ливади” показват съществуването на два строителни периода. Първият се отнася към трако-римската епоха, когато на това място са изградени една или повече масивни сгради. Намерените находки са малко и от такъв характер, че не дават повече информация относно предназначението и историческата съдба на комплекса. Сравнително ограничената площ на проучването не позволи да бъде разкрит архитектурният комплекс в неговата цялост.

Вторият строителен период се свързва с времето на Второто българско царство, когато тук е издигната малка по размери, но масивна като градеж еднокорабна църква. Тя застъпва отчасти по-ранните градежи, които тогава вероятно са личали на повърхността²¹.

Археологическото проучване на късносредновековната църква при Осиковица разкрива някои архитектурни особености и специфики. Изградената на западната стена ниша е елемент, който се среща рядко в българското църковно строителство. Нетипично е също и разположението на прозореца на северната стена до протезисната ниша. Друга особеност е използването на късноантична ара за престолна маса, както и поставянето на част от мелничен камък за стъпало на входа.

Резултатите от проучването позволяват да се направят също някои изводи за организацията на изграждане на църквата. За строежа са използвани основно местни строителни материали. В зависимост от предназначението им обаче майсторите са правили специален подбор на породите камъни. За оформяне на входа и нишите е използван по-мек варовиков бигор, от който са издялани правоъгълни и трапецовидни блокчета. За оформянето на лицата и ъглите на зидовете са използвани големи дялани камъни, а във вътрешността на градежа – ломени камъни, споени с бял хоросан. Архитектът и майсторите изпълнители на строежа са познавали и са спазили много точно всички технологични изисквания. Прецизно, за възможностите на тази епоха, е проектиран и изпълнен планът на църквата. Масивните зидове са укрепени във височина с вградени дървени талпи, метод широко прилаган при монументалното строителство през късното средновековие. Най-впечатляващо е изпълнението на стенната украса на църквата. По нея са работели изключително школувани зографи, познаващи до съвършенство различните художествени техники и технологии за приготвяне на различни багрила. От тук може да се направи изводът, че поръчителят (ктитор) на църквата е разполагал със значителни финансови възможности, които са му позволили да наеме за изграждането и украсата на сградата професионални строители и художници. Всичко това поставя църквата при Осиковица сред паметниците, имащи висока архитектурна и художествена стойност, като един от ярките представители на църковната архитектура от времето на Второто българско царство.

Списък на илюстрациите

Обр. 1. Останките от църквата при Осиковица

Обр. 2. Югозападният ъгъл на църквата

Обр. 3. Апсидата отвън

Обр. 4. Входът на църквата с каменен праг

Обр. 5. Трегер

Обр. 6. Горната рамка от входа на църквата

Обр. 7. Западната фасада на църквата

Обр. 8. Престолният камък

Обр. 9. Протезисната ниша

Обр. 10. Ниша в североизточния ъгъл на наоса

Обр. 11. Апсидата отвътре

Обр. 12. Западната част на наоса

Обр. 13. Ниша в югозападния ъгъл на наоса

Обр. 14. Подова настилка и нападали върху нея части от стенописна украса

Обр. 15. Следа от горяла греда върху подовата настилка

Обр. 16. Монети

Обр. 17. Надгробни каменни кръстове

Обр. 18. Керамика XIX–XX в.

Обр. 19. Керамика XIX–XX в.

Обр. 20. Скосени каменни блокчета

Обр. 21. База за дървена подпора

Обр. 22. Пирони

Обр. 23. Легло от вградена дървена талпа

Обр. 24. Легло от вградена дървена талпа

Обр. 25. Стенописна украса

Обр. 26. Фрагменти от стенописната украса

Обр. 27. Фрагменти от стенописната украса, представящи части от три човешки изображения

Обр. 28. Фрагменти от стенописната украса, представящи части от надписи

Обр. 29. Гроб южно от руините на църквата

Обр. 30. Южната стена на по-ранна сграда

Обр. 31. Останки от по-ранни градежи

Обр. 32. План, Е. Крондева

Обр. 33. Керамика от трако-римския период

Късносредновековна църква при село Осиковица, община Правец

Валери Григоров

През 2004 г. беше проведено археологическо проучване на архитектурните останки на стара църква при село Осиковица, община Правец. В план църквата представлява еднокорабна едноапсидна сграда без притвор, с размери 9,70/5,80 м (обр. 1 и 32). Стените са масивни с дебелина 0,80–0,90 м, изградени с дялани и ломени камъни споени с бял хоросан. Основите са вкопани на 0,15–0,35 м от нивото на стария терен (обр. 2) – по-плитки са от запад, за да се компенсира слабата денивилация на терена. При апсидата основите са най-плитки, като градежът започва почти от нивото на стария терен (обр. 3).

Църквата има само един вход от запад (обр. 4). За праг е поставен голям полукръгъл мелничен камък. Престолната маса (светата трапеза) (обр. 8), която е стояла в основата на апсидата е направена от масивен каменен блок. По форма тя много напомня на късноантичните надгробни ари от римската епоха.

Апсидата на църквата обхваща почти ¾ от ширината на източната стена. Тя е оформена като полукръгла дъга с външен диаметър 4,20 м. В средата на апсидата, на височина 0,95 м от нивото на настилката, има отвор за прозорец.

В североизточния ъгъл, в основата на апсидата, е оформена малка ниша (протезис) (обр. 9). До нея, на северната стена, е изграден прозорец (обр. 10). В югозападния ъгъл на наоса, на западната стена, е изградена втора ниша (обр. 12, 13), чиято функция не е достатъчно изяснена. Възможно е там да са съхранявани съдовете и пособията, необходими при извършването на свето кръщение.

Подът на църквата е настлан с големи плочести камъни, подредени плътно един до друг (обр. 14). Върху него се открива голямо количество фрагменти от нападали стенописи, а също така и две монети (обр. 16) – едната е османска сребърна монета, сечена през ١١٩٣ (1778–1779).

Сред руините на църквата се откриха надгробни кръстове (обр. 17), характерни за периода XVIII–XIX в., голямо количество керамика (обр. 18 и 19) от периода XIX–началото на ХХ в., както и архитектурни детайли (обр. 20 и 21).

За допълнително укрепване на стените на църквата във височина са използвани вградени в зида дървени талпи (обр. 23 и 24). Кухината от изгнилите греди преминава през средата по цялата дължина на западната стена на височина 2,05 м (обр. 12).

Стените на църквата отвътре, а вероятно и на някои места отвън, са били украсени с изящна стенописна украса (обр. 26). Направената от Д. Радев експертиза установява прилагането на смесена техника: класическо “фреско” и на “яйчена темпера”. Използваните пигменти при украсата на църквата са естествени (природни), с много фина структура и плътна мазка. Добре запазилият се до днес колоритен интензитет говори за изключително добрите познания и прецизно спазване на технологичните изисквания от зографа.

Открити са фрагменти от три човешки изображения (обр. 27). Сравнително малките запазени части затрудняват тяхното по-сигурно определяне. Различен е мащабът на фигурите – първото изображение е било около два пъти по-голямо от останалите.

Сред намерените стенописи са и няколко фрагмента с изписани букви от кирилски надписи (обр. 28). Според направения от К. Хаджиев палеографски анализ буквите показва голяма близост с надписите от стенописите в църквите в Земен и в Беренде. Това е едно от важните основания стенописната украса на църквата при Осиковица да бъде датирана във втората половина на XIV в.

Археоастрономическите изчисления на църквата при Осиковица показват, че ориентацията й отговаря на дните 21-22 април или 7-8 септември, което е основание за изказване на хипотезата, че храмът е носел името “Рождество Богородично”.

Около църквата бяха установени също по-ранни градежи (обр. 30 и 31). Разкрити са очертанията на сграда с правоъгълен план, ориентирана по оста север–юг (обр. 32). Западно от нея бяха установени очертанията и на други градежи, което говори за съществуването на архитектурен комплекс, чието проучване не е завършено. Откритите в културния пласт фрагменти керамика (обр. 33) могат да бъдат отнесени към трако-римския период.

Резултатите от археологическите разкопки на архитектурните останки в местността “Манастирски ливади” показват съществуването на два строителни периода. Първият се отнася към трако-римската епоха, а вторият се свързва с времето на Второто българско царство, когато тук е била издигната малка по размери, но масивна като градеж и богато стенописана църква.