Кукла без конци Васил Манев – 9 „б”



Дата04.01.2018
Размер181.89 Kb.
#41655
Класиране категория разказ: 1. Васил Манев – 9 „б”; 2. Ралица Ивелинова – 10 „е” и Александра Димова – 10 „е”; 3. Мартина Неделчева – 12 „б”; поощрителна награда за Росана Будакова – 10 „в”

Кукла без конци

Васил Манев – 9 „б”
Празна зала. Столове наредени в няколко редици. Един театър забравен от времето. Нещо изскърца. Една стара дребна жена отвори вратата в края на залата. В ръцете си носеше чувал, метла и лопатка. Минаваше от ред на ред, почиствайки всеки стол, метеше грижливо и старателно. Стигна пред малката сцена, която сега приличаше на пастта на страшен звяр. Качи се по трите ниски стъпъла, като измиташе всяко, върху което бе стъпала. Доближи старите прашни завеси и се загледа в тях. Кръпка върху кръпка, а още имаше дупки. Никой не можеше да познае истинския цвят на завесите. Само тя го знаеше. Само тя помнеше този театър от времето, когато идваше да гледа своя любим спектакъл. Отиде зад завесите и взе едно ниско дървено столче. Качи се на него и се опита да изчисти паяжините, събрали се високо. Върна се зад завесите и отвори стария прашен скрин. Една кукла липсваше. „Сигурно вече я е взел” - замисли се жената и затвори скрина. След часове чистене залата изглеждаше по-приветлива, но все така мрачна. Жената отиде до магазина и купи няколко газови лампи, които окачи по стените.

Настъпи вечер. Безспирна вълна от хора влизаше в залата. Най-вече идваха родители, които помнеха този спектакъл и искаха да го покажат на своите деца. Всички седнаха по местата си и зачакаха в мълчание. След известно време на сцената, незнайно от къде, тупна кукла. Чу се песента на звънци. Куклата не помръдваше. Някой от публиката почна тихо и оскъдно да ръкопляска. Куклата надигна глава и леко помаха. Всички бяха изумени – нима това бе магия? Тълпата почна бурно да аплодира. Куклата се изправи, поклати се в странен танц и падна. От публиката се чуваха обиди, а куклата все така не помръдваше. Зад завесите се показа един стар господин, който пристъпи към куклата и я взе в ръце. Докато заглаждаше изкуствената й коса, господинът чу виковете на някакво дете. Тишина. Бащата на детето го удари. Той разбра какво ставаше. Старата жена тъжно спусна завесата. Всички тихо станаха и се отправиха към старата скърцаща врата на театъра.

На всекиго бе трудно да се прибира така тъжен у дома. Но онзи баща разбра. Тези несретници, които се бяха домъкнали в този стар театър, бяха щастливци. Това бе последният спектакъл, когато някой видя танца на куклата без конци, под звука на тайните звънци.

Черна роза

Васил Манев – 9 „б”
Дъжд. Капка по капка. Усили се. Тя се затича бързо към първата възможна козирка, държейки розите под палтото си, за да не се намокрят. Седна на стълбището и се огледа. Всички бягаха от дъжда. Капките падаха бързо и тежко, звънтейки по асфалта. Тя извади ръце изпод палтото и погледна розите. Не се бяха намокрили. Тези няколко черни рози бяха единственият й спомен от майка й. От две години насам тя ги отглеждаше и продаваше, за да може да плаща наема на малкото помещение, в което живееше. Помещение, побиращо само легло и две саксии. Понякога закъсняваше с вноските, но хазаяйката беше снизходителна. Все пак какво можеше да спечели човек от няколко черни рози? Тя обикаляше улиците, надявайки се някой да разбере розите. Уви, хората бяха потънали толкова дълбоко в мрак, че не виждаха красотата им. Веднъж група ученици, които често я подиграваха, събориха всичките рози в една локва. Тя не им каза нищо само пророни две сълзи и се наведе да ги вземе.

Вече две години Стефани нямаше родители. Скиташе по улиците и само вечер се прибираше в малката стаичка с леглото. Рядко продаваше рози, затова винаги четеше. На седмица прочиташе по няколко книги, но не притежаваше нито една. Единственото нещо с корици, което имаше беше стар албум на някогашното й семейство. Рядко имаше какво да яде, чувстваше се вечно уморена. Веднъж отиде при хазяйката си, за да я помоли за тефтер и химикал. Този тефтер тя превърна в свой дневник. Но това не беше от тези дневници, в които момичетата пишеха своите тайни ден за ден. Този дневник разказваше живота на човек, който явно се бе отказал от него. Никой не познаваше момичето по-добре от страниците на това дневниче. Този дневник бе сборник от истории. Биографията на един ангел.



Един ден, докато продаваше цветя тя забеляза, че й е останала само една роза. Наскоро хазяйката й я бе изгонила и сега момичето живееше само – на улицата. Спеше по домове за бездомници и често нямаше какво да яде. Гледайки розата си, мислеше, че да я продаде ще означава да се откъсне от майка си. Но нямаше избор. Не бе яла от два дни, беше й лошо и при всяка крачка залиташе. Последното, което яде, беше една открадната от пазара ябълка. Един мъж мина покрай нея. Загледа се в розата, без да каже нищо. Бръкна в джоба си и извади петдесет долара. Наведе се, подаде й ги и се усмихна:

  • Наистина, много ми харесва. Бих искал да имам много такива... Даваш ли ми я?

Тя погледна за последно цветето. Нежно прокара пръсти по листенцата му. По бузата й се стече малка сълза. Умираше от глад. Вдигна поглед към човека и му се усмихна тъжно. Бавно подаде розата напред.

  • Благодаря ти... Приятен ден – и така мъжът си тръгна толкова потайно, колкото се появи.

Стефани стана от стълбището, на което седеше, огледа се наоколо и потегли нанякъде. Не обичаше посоки. Вървеше заради самото вървене, а не заради пристигането на някое място. След дълго вървене се озова на една пейка. Когато сядаше на нея, не забеляза, че в другия й край седи момче. Тя бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади стара книжка с накъсани корици. Името на книгата не се виждаше, защото се бе изтъркало. Пишеше го само на първата й страница. Момчето в другия край също четеше книга подобна на вид, но очевидно по-нова.

  • Надценена е... – срамежливо пормълви Стефани.

  • Хм? – момчето затвори книгата, оставяйки пръстите си между страниците – Казахте ли нещо?

  • Книгата... нищо особено – момичето млъкна.

Всеки продължи да чете книгата си. Момчето отново затвори своята.

  • Извинявай.. Къде учиш?

  • Аз... от две години не уча никъде...

  • Но четеш книги...

  • Има библиотека за това... – тя се загледа в изтърканата корица на книгата, която четеше.

  • ... Извинявай... Странно ли ще е, ако те помоля да се разходиш с мен? – момчето я погледна и се усмихна широко, след това с интерес я погледна със сините си очи, прилични на океани.

Стефани продължи да гледа корицата на книгата. Обърна се и за секунда погледна момчето в очите. Бързо наведе глава към книгата отново. Цялата се изчерви, преглътна буцата, заседнала в гърлото й и кимна с глава.

  • С удоволствие ще дойда...

  • Джейк Дарсли... Приятно ми е – усмихна се младежът.

  • Стефани... Стефани Майърс – срамежливо подаде ръка.

Двамата тръгнаха из парка. Покрай тях минаваха толкова много хора. Тя погледна момчето, което се обърна веднага напред, надявайки се тя да не види, че я гледаше. Скоро излязоха от парка. Продължиха по улички, по които Стефани не бе минавала отдавна. Дори минаха по улицата, на която бяха убити родителите й, но тя не каза нищо, а само изтри няколкото сълзи от лицето си. Накрая стигнаха до голяма постройка, която си беше цяло имение. Интересното беше, че тя се оказа точно срещу някогашната квартира на Стефани. „Странно... никога не съм виждала тази сграда“. Джейк изтича бързо нагоре по няколкото стълби, които водеха до входа на имението. Почука на вратата и зачака. Вратата се отвори. Точно преди да влезе момчето се обърна към Стефани:

  • Чакай тук!

Джейк влезе. Минаха няколко минути преди да излезе отново. Стефани продължаваше да чете своята книга. Чу отваряне на врата:

  • Ела с мен... Довери ми се – усмихна се момчето.

Те минаваха през коридори с големи картини, изобразяващи нещо като родословно дърво. Всяка картина бе страшна, но и успокояваща по свой начин. Изкачиха огромно вито стълбище и стигнаха до третия етаж на сградата.“Странно.. отвън се виждаха само два етажа...“ замисли се Стефани. Стигнаха пред огромна дървена врата. По цвета си личеше, че е от череша. В коридора пред вратата имаше две канапета, на едното от тях седнаха Джейк и Стефани. Вратата се отвори. От нея се подаде дребна женица на не повече от 30 години.

  • Влезте, господин Найт ще е тук след малко! – усмихна се дружелюбно жената.

Двамата влязоха. Огромният кабинет разполагаше с огромна библиотека, пълна с много книги. Стефани бе чела всички от тях. Странното бе, че книгите бяха наредени хронологично така, както тя ги бе чела. Но къде изчезна дребната женица? След като ги посрещна хукна на някъде. По-точно отвори врата, която досега Стефани не забеляза точно до едно от канапетата в кордиора, което сега бе едно единствено. Завъртя се из стаята и погледна бюрото. Там стоеше нещо, което не бе забелязала по-рано. В една малка стъклена ваза стоеше онази последна черна роза, която тя продаде преди време. Посегна да я пипне, но се страхуваше.

  • Харесва ли ви? – чу се непознат мъжки глас.

Стефани се обърна. Това бе мъжът, който купи тази последна роза от нея...
Сърца сираци в чували и един убиец на любов

Ралица Ивелинова – 10 „е”
По календар би било редно да е пролет, но зимата не иска да си тръгне, а тя е от обичайните български зими - силен вятър, обилен снеговалеж , смразяващ студ, който най-добре се усеща, когато вдишваш и издишваш през носа сякаш от него висят малки ледени висулки, тук-там се срещаха смели и старомодни дечица със шейни, които все още предпочитат играта навън вместо компютърните. Въпреки бедствената картина, хорaта очакваха с нетърпение първите пролетни дни.

Еднообразието я убива, а и това не е любовна история. Събуди се на чуждо място - явно беше Събота към обяд или Неделя следобед, защото през някои от тези дни тя си избираше жертви, късаше им сърцата и на другата сутрин просто си отиваше като летен дъжд, само че тук липсва дъгата. Млада, студена като нашата българска зима, с доста бистър ум, чернокоса и с ясни представи за света, тя губеше себе си през тези дни като отдушник - не защото е развратница, а защото в период от живота й, един ловец на сърца с чувал пълен с безпомощните органи без, които не можем да живеем, я замрази. Тя не търсеше любов, не се държеше като крехкото момиче, което гледа романтични филми или като малко кученце, скимтящо да бъде обичано. Правеше точно това, което бяха направили с нея - купи си чували за боклук от пазара и събираше сърцата в апартамента си, като жертвите и никога повече да не можеха да открият сродната си душа. За жалост, винаги успяваше да ги заблуди, че тя е жената за тях.

Усмихна се. Поне този път мястото беше приятно и чаршафите миришеха на чисто, а и бяха бели. Тя обича бялото. Посегна да облече дрехите си, мъжът до нея спеше безмълвно, а сърцето му тупкаше на нощното шкафче - беше го изтръгнала още докато бяха в едно от кварталните кафенета и той с недоумение не можеше да повярва, че е срещнал момиче, което е гледало всички сезони на Саут Парк. Облече се, грабна нежното сърце и за секунди спря погледа си върху спящия красавец. Как ли би се чувствал след това? Изобщо ще чувства ли каквото и да е някога без сърцето си? Щеше ли да започне и той да бъде ловец? Кой знае, тя избегна тези въпроси и просто затвори вратата. Нямаше ключове за кола. Тя няма такава, колкото и да беше студена към хората,п риродата означаваше много за нея и караше колело, а в този ден беше добре да върви пеша. Студът избистря мозъка, кара те да се обсебваш с мисли за топли места и приятна компания, но тя не го направи. Вървеше, сърцето в чантата й пулсираше леко и тихичко, колкото само тя и чантата й да усещат спокойния ритъм - явно мъжът още спеше.

Докато светофарът отброяваше секундите за зелено, до един стълб стоеше бездомник - дали е бездомен или имаше къде да живее, но примитивните дрехи по тялото му бяха белег на световната криза, само неговият живот и той знаеха. Направи й впечатление добротата, която човекът излъчваше и когато погледът му се срещна с нейния, той сякаш й казваше да спре да пада толкова ниско, да измие ръцете си от това да наранява всеки пореден, защото и те биха искали да видят хубавата страна на любовта. Мда, докато пресичаше с бавни крачки, осъзнаваше колко повече тя е мръсна в сравнение с клошаря до стълба. Мръсна. Ядоса се на себе си, тръшна входната врата на апартамента и веднага се отправи към торбите със сърца, които шепнейки крещяха “любов, дай ми любов”. Това я вбеси още повече. Защо беше превърнала себе си в този звяр, защо пречеше на околните да намерят правилния човек, защо се налагаше да пренася своя проблем на всички останали вместо да направи нещо добро?

Топло кафе беше най-примитивният вариант за момента. Седна с чашата на ръба на стола и нервно поклащаше левия си крак. Изведнъж стаята й се стори някак по-тясна и безформена - полилеят се превърна в светещ октопод, цветята по стената бяха живи венерини клопки, а чашата й ставаше още по-гореща с всяка минута, та успя толкова силно да почувства болката, че я изтърва на земята. Счупи се, течността се разля и без да обърне внимание на всичко това, тя грабна чувалите, облече палтото си и излезе.

Не знаеше накъде върви, но отстрани изглеждаше сякаш имаше точния маршрут за крайната дестинация. Озова се на кея, а около нея нямаше никой. Тишина и само бурни вълни. Перфектен момент за самоубийство - без очевидци, без някой, който да те убеждава, че животът е прекрасен, ледено студена вода, бърза смърт, а и за отсъствието й може би единствено след няколко дни биха разбрали и то не близки, а шефа и колегите й от работата. Сърцата - кои утихнали, кои още с големи усилия извършваха дейност, мечтаеха за собствениците си, но уви, в някой друг живот, но не и в този, никога повече. Край. Всичко свърши. Повече нямаше да има женски вариант на Джо Изкормвача, светът щеше да почива в мир, любовта щеше да събира един с друг правилните хора, а тази грешка вече нямаше да съществува. Сърцеизкормвачката хвърли торбата в бурното Черно море, а и нали е черно, все ще заличи следите, пое дълбоко студен въздух с мисълта, че утре ще накашля, но нямаше да обърне внимание, защото се чувстваше пречистена и вървеше обратно към вкъщи, като гледаше на света по-приятно и усмихнато. „А какво ще стане с тези, чиито сърца потъват в момента и се замразяват от кучия студ”? „Еми, ще се научат да живеят с това както тя направи най-после”!

Толкова добре не се беше чувствала от много време, че дори не успя да си спомни кога е било. Хлъзна се - на места беше заледено като на ледена пързалка и бе нужно да запази равновесие, все едно върви по въже. След това, отново се захвана да си припомни последния миг на пълно щастие ии... БУМ. Докато пресичаше същия този светофар, когато се прибираше от непознатият апартамент, тя забрави да се спре, за да отброи секундите до зелено. Вече е късно, лежаща на студения асфалт, тя си припомни най-ценния момент от живота си - първата среща със своя Джо. Голям тир, шофьорът му и всички останали, които бяха на улицата в опити да извикат линейка. Пак късно. Последна глътка студен въздух и в очакване в следващия живот да срещне сродната душа, а за останалите, които беше наранила, остана само да се надяваме да не свършат по същият начин.

Десети април, събота: От два часа стоях до един стълб и наблюдавах хората понеже имах време до обяда в столовата за бездомници. Горкото момиче, видях я по-рано - красива, нежна и излъчваща малко студенина. Е, тя явно се връщаше отнякъде, защото втория път не успя да стигне, докъдето беше решила-блъсна я тир. Случват се такива неща, дано да е била добро момиче. Поне следобед пекна слънце и се постопли - крайно време е да дойде малко топлинка. Храната в столовата пак беше боб с наденица, гадост.” Из дневника на бездомника до стълба.



Един фас и нищо повече

Александра Димова – 10 „е”
Стоя… стоя и мисля… Оглеждам всеки един от невзрачните ъгли на тъмната, празна стая, очаквайки те да ми проговорят…

Навън е тъмно, студено, по прозореца ми се стичат дъждовни капки. Празен свят във 23:00 вечерта, измит от дъжда, покрит от нощта и открит пред мен. Разхождам се с поглед по влажните улици, а наоколо няма почти никого. Всички са се скрили, сякаш ще се разтопят от водата, сякаш ще ги удави. Погледът ми се спира върху някакви хора, които вървят, навели глави, бързайки да се приберат колкото се може по-скоро вкъщи. За какво си мислят те? За какво си мисля аз? Иска ми се да запаля цигара… и ето ме, обличам дебела дреха, грабвам чая си от масата, излизам на терасата и пак… отново тъмните хора, забили глави в земята. Заблудени светлини на две коли, които се движат по улицата, също блещукат. Поглеждайки нагоре, виждам блокове. Прозорците им – някои ярко светещи, други не чак толкова. Опитвам се да надникна през тях, за да разбера какво толкова правят хората в една обикновена петъчна вечер.

Погледнах и над сградите – очите ми се гмурнаха в едно мрачно, безкрайно небе, осветено от голяма, тъжна луна. Тук-там се появяваха звездички, след което бързо се скриваха зад големи, дъждовни облаци…

Отпих глътка от чая си. Погледнах цигарата – оставаха ми още няколко минути спокойствие. Затворих очи. Спомних си как мама ми показваше съзвездията, които се виждат от балкона ни. Обичам да прекарвам време с нея, някак си винаги намира начин да ме научи на нещо ново, да ми покаже нещо интересно. Запитах се дали всички майки са такива. Определено филмите, които съм гледала, не са ми показали това… осъзнах, че съм късметлийка. Какво са направили невинните, безпомощни деца, чиито майки се напиват до безсъзнание или ги пребиват от бой, като оставят в тяхното детско и крехко съзнание такъв пример и такива спомени, нанасяйки им травми за цял живот? Замислих се и за друго: как родителите успяват да ни повлияят за някои неща. Как ни създават един „калъп” и ни поставят в него, още от момента, когато се раждаме. С времето ни изграждат някакви представи – правилни или погрешни. И по-нататък в живота ни, когато тях ги няма вече, при вземането на решения и не само, ние се уповаваме на това, което те са ни казали, считайки го за вярно или поне за опит. Те остават завинаги в нас, а после и в нашите деца, където пък ние също се стараем да оставим следи, да ги предпазим от допуснатите грешки - странно е да бъдеш родител, нали? Всичко в този объркан свят е толкова странно. Най-странното е, че за всичко си има обяснение. Факт е.

Отворих очи, погледнах цигарата си – беше време да влизам вътре отново. Хванах с премръзналата си ръка чашата чай, отворих вратата и влязох вътре. Всичко, което бях оставила като следа от десетминутния си престой на терасата, беше само един фас. Един фас и нищо повече.

Дъжд
Мартина Неделчева – 12 „б”
Дъждът не започва спокойно. Не е тих, не е пролетен, не е на бавни и тежки капки. Не е нито танцуващ, нито ромолящ, нито пък зловещ и тътнещ както в дните, когато небето се смрачава, за да предизвика купчината грижливо прибрани емоции в съществото ти да се разклатят или хаотично да се разпръснат.

Дъждът не вещае тъга, не вещае умора, не вещае скръб или детинска радост. И въпреки това не е преплетен със сложните краски на дъгата, нито пък пресечен от ярък слънчев лъч на избавление.

Ала не е обикновен дъжд. С частица от окото си наблюдавам как капките не се разбиват в локвата под току намокрените ми обувки, а просто се сливат с нея. Не приличат на дъжд. Не приличат и на сълзи. Сякаш са изградени от същото вещество, от което са създадени човешките души.

Сън.


Илюзия.

Мимолетност. Миг от вечността, който трае толкова кратко, че дори не е миг.

Главата ми опира върху чадъра - кафяв, на шарки, нереален - а капките се събират по краищата му и се стичат върху обувките ми.

Пред мен има хора. Скъпоценни хора, които ценя... хора, които са истински.

- Свали чадъра по-надолу!

Забивам го в главата си и казвам нещо необмислено и глупаво, без да зная дали извира от дълбините на ума ми или е всъщност тайната, която търся.


Хората, които вървят до мен, са моята мечта.

Една от капките се отделя от ръба на чадъра и пада право в окото ми. Примигвам и усещам как миглите ми я докосват, преди да успее да се спусне надолу.

Поглеждам настрани, през рамо. Защо вървиш зад мен?

Тишина, таяща се зад шума, зад веселия смях, зад тайните. Съкровищата и мечтите вървят, а след тях пристъпва съзерцанието. Неуверено. Несигурно.

Сън.

Илюзия.


Мимолетност. Миг от вечността, който трае толкова кратко, че дори не е миг.

Знам, че се чудиш кога ще се събудиш.

Спирам и обръщам чадъра така, че дънките ми тутакси подгизват. Влагата се просмуква дълбоко. Усещам я с косъмчетата по кожата си, с кръвта си, с костите си. Твоят мираж е твърде реален. Или пък - може би - аз съм твърде мъглява и лекомислена, за да вярвам в това.

Сън.


Илюзия.

Мимолетност. Миг от вечността, който трае толкова кратко, че дори не е миг.

Но ако не се протегнеш към него, той ще се протегне към теб.

Придърпвам те напред.



Писмо на щастието
Рoсана Будакова – 10 „в”
В стаята миришеше на застоял въздух. Прахът се беше натрупал по красивите старинни мебели сякаш съдържанието на огромен пепелник бе изсипано върху цялото помещение.

Една от тъмночервените завеси на прозорците не беше дръпната докрай и тънка лента слънчева светлина падаше върху малка част от стаята. Тя разкриваше бюро, върху което лежаха непокътнати няколко папки със стърчащи листи хартия, съборен моливник, разпръснати, дори и по пода, моливи и писалки, стари снимки на близки хора и едно жълтеникаво, почти кафяво от прахта върху него, писмо. То беше внимателно подпряно на една рамка със снимка, като че ли винаги бе стояло там, чакащо правилния момент, за да стане видимо. За да се превърне в единственото важно нещо върху това бюро, в тази стая, дори и в цялото имение.

* * *

Вратата на имението изскърца жаловито, когато Аня я отвори. Момичето се закашля от дигналия се прах и пристъпи напред. Вратата се затвори след него, погубвайки единствената светлина в големия коридор, и то остана неподвижно известно време, докато очите му свикнат с мрака. После се устреми към най-близкия прозорец, за който се сещаше, като се стараеше да не се блъсне в нещо и да го събори, задържа дъха си, за да не се закашля отново и дръпна плътната завеса. Силната слънчева светлина нахлу и освети помещението. Всичко придоби коренно различен вид. Като че ли имението вече не изглеждаше толкова занемарено, колкото бе през последните няколко седмици. Малки прашинки се вдигхнаха от мебелите и завесата и затанцуваха весело, сякаш отдавна са чакали да бъдат освободени от бездейното си положение, а мебелите, като че се опитваха да изстрелят нагоре възможно най-много, за да си върнат пригледения, уютен вид.



Във въздуха се вдигна толкова много прах, че Аня се зачуди как е успял да се насъбере само за 5 седмици. Едни нищо и никакви 5 седмици, през които не беше имала силата и желанието да посети имението и през които никой не живееше там. Дори жената, която поддържаше къщата чиста, не бе поискала да продължи да работи, макар да имаше собствена стая и тази старомодна, но много привлекателна къща, да беше и нейн дом.

Аня се оттърси от мислите си и се насочи към библиотеката – любимата стая на най-добрата и’ приятелка. Когато влезе вътре и вдиша лекия мириз на хилядите страници хартия, се усмихна. Напомняше и’ за миналото, но представляваше и настоящето, беше всичко – всичко, което една книга може да олицетвори.

Рафтовете с книги се издигаха до тавана от двете страни на продълговатата стая. На тях беше подпряна по една стълба, чрез която се достигаха по-високите места – точно както по филмите, точно както тя искаше.

В единия ъгъл на стаята стоеше удобно кресло за специалните моменти, прекарвани в четене, а в другия – разхвърляно бюро, върху което падаше тънка лента светлинка. Там я очакваше и то.

Макар и на оскъдна светлина Аня забеляза перфектната му правоъгълна форма и красивия леко закривен почерк на приятелката си върху плика.

Тя се приближи, дръпна завесата, за да вижда по-добре и се вторачи в него. Замисли се. Реши първо да поразгледа старите книги и да си хареса някоя, въобще да прави нещо, което да я разсее за малко от писмото. Но безуспешно. Мисълта и’ беше насочена само към плика и съдържанието в него. Сърцето и’ препускаше бясно сякаш и то се бе устремило в същата посока и я приканваше най-сетне да отвори писмото.

Затова тя така и направи. Отвори го с изненадваща бързина и интусиазъм и зачете съдържанието:
Мила Ани,

Ако четеш това писмо, значи съм мъртва и застахователният ми агент те е намерил, за да те усведоми за него. Сигурна съм също и че досега никога не си го забелязвала, макар то винаги да е стояло на бюрото ми. Но сега е време да го прочетеш и да помислиш върху написаното.

Знам, че се чудиш как съм написала това писмо и откъде съм знаела, че краят ми наближава. Но най-важното, което трябва да запомниш е, че не е важно колко дълго живееш, а как живееш, как прекарваш всеки един ден, час, дори секунда.

Аз посетих много места, заснех много тъжни и весели моменти, направих дарения, спасих много животи, и то не само човешки, и загинах рано. Но замисли се - това е нормално! Не мислиш ли? В света парите не струват нищо и един живот не може да се купи. Затова и аз трябваше да си отида, защото пожелах други да останат, защото бях щастлива, бях прекалено щастлива и доволна от живота и умеех да живея – а това го могат малко хора. Така пристъпвах границите на живота, затова и границите все някога трябваше да ме отблъснат.

Сега дори да осъзнавам, че може би това престъпване е било грешка спрямо законите на съществуването, съм доволна, защото не бих заменила краткия си живот дори за 100-годишна дълголетност.

Може би е твърде егоистично да искам това от теб. Може би така потъпквам правото ти на избор, както направиха и родителите ти, макар да искаха най-доброто за теб, но те моля живей като мен, ако имаш смелост, защото знам, че го искаш и защото аз изживявах не само моята, но и твоята мечта.

Знам, че следваш за адвокат, но не е ли най-страшният ти кошмар да се затвориш в помещение, чакаща следващия си клиент?? Да бъдеш затворница в сграда или на град, да знаеш, че можеш да избягаш, но нямаш живот навън?

Ти си най-специалният човек за мен, ти ме насърчи да запиша предварителни курсове по фотография, дори ги посещавaхме заедно, ти винаги беше до мен, помогна ми да извървя пътя си, накара ме да приема предизвикателството и да започна да пътувам – ти сбъдна мечтата ми и искам сега аз да сбъдна твоята.

Затова просто я последвай и живей както винаги си искала!

Замисли се над думите ми. Надявам се да се решиш. Оттам нататък знаеш какво да правиш.

Аз винаги ще те обичам!

Вечно твоя най-добра приятелка Лилия

***

Аня препрочете писмото няколко пъти с треперещи ръце. Към него беше прикрепена снимка на нея и Лили, седнали на гърба на африкански слон. Приятелката й се усмихваше както винаги. Беше щастлива и правеше всички около нея щастливи. Тя бе вълшебница.

Загледа се в снимката. Зад тях се разкриваше бледорозова сграда с име „АЛи Индъстрийс” – една от дъщерните фирми на Лили, занимаваща се с природозащитна дейност.

Спомни си играта, която играеха като малки. Спомни си как се „казваше” приятелството им – АЛи. Беше нещо като игра на думи – създаване на име – Али – от имената на двете им. „А” от Аня и „Ли” от Лилия. Разплака се. Спомни си как се караха, че от „Аня” имало само една буква. Разсмя се през сълзи. Беше потресена и объркана. Задаваше си толкова много въпроси. Но никога досега не бе по-решена.

* * *

Тлефонът в кабинета на директора звънна. Мъжът вдигна поглед от многобройните листи на бюрото си и отговори. В началото слушаше с усмивка, какво му казваше отсрещният глас, но изведнъж тя се изпари.


- Какво имате предвид? – възкликна той. – Не! Боя се, че това е невъзможно! Не, не можете! Вие сте най-ценният ни студент. Какво? Къде сте? Не, не ...

Той тръшна силно телефонната слушалка и запали цигара.



  • А можеше да е най-добрата, а можеше да е щастлива! – промълви той, доизпуши цигарата си и се забучи отново над документите.

* * *


Аня пусна телефона в чантата си и се настани удобно. Хвърли поглед на средно голямата чанта до себе си, в която бе прилежно прибран професионалният фотоапарат на Лилия, и се усмихна. После се загледа през малкото прозорче на самолета и осъзна, че е щастлива, че не е била по-щастлива и че занапред това няма да се промени.
Каталог: 2013
2013 -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България
2013 -> Конкурс за заемане на академичната длъжност „Доцент в професионално направление Растителна защита; научна специалност Растителна защита
2013 -> Задание за техническа поддръжка на информационни дейности, свързани с държавните зрелостни изпити (дзи) – учебна година 2012/2013
2013 -> 1. Нужда от антитерористични мерки Тероризъм и световната икономика
2013 -> Тест за проверка на математическите знания и умения на учениците в началото на четвърти клас
2013 -> Днес университетът е мястото, в което паметта се предава
2013 -> Отчет за научноизследователската, учебната и финансовата дейност на националния природонаучен музей при бан през 2013 г
2013 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2013 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница