Култът към тангра във връзка с един балкански палеотопоним



Дата19.07.2017
Размер167.93 Kb.
#26059


КУЛТЪТ КЪМ ТАНГРА ВЪВ ВРЪЗКА С ЕДИН БАЛКАНСКИ ПАЛЕОТОПОНИМ




Александър Мошев

Множество въпроси, свързани с предхристиянската ре­лигия на българите все още очакват своите отговори. Един от тях е и въпросът за ролята и значението на култа към Тангра. От десетилетия специалистите спорят по проблема монотеистична или политеистична е била древнобългарската религия. Днес се приема, че бог Тангра (“небе”, небесен бог”) е бил върховното божество на древните българи. Името Тангра срещаме в един надпис на гръцки език, върху мраморна колонка, открита в Ма­дара1. Г. Фехер, а впоследствие и В. Бешевлиев, разчитат надпи­са, който е силно повреден, и откриват името Тангра. В. Бешев­лиев допълва липсващата част, предполагайки, че става дума за жертвоприношение на бог Тангра, извършено от кан Омуртаг. Друг източник е Р. Рьослер, според когото в турски ръкопис се съдържа сведението, че върховният бог на българите е бил Тан­гри2. Поне засега обаче този ръкопис е недостъпен за български­те специалисти и достоверността на сведението остава под въп­рос. Оттук насетне мненията на изследователите съвпадат само в приемането на факта, че българите са почитали бог Тангра. Дали той е бил единственият бог за тях, какъв е произходът на името му – тюркски или някакъв друг – това все още са спорни въпроси. И. Венедиков пише, че: “... значението на Тангра или Тенгри е ясно, остава несигурно как е произлязло то”. Той при­помня “стран­ната прилика” между името “Тангра и шумерската дума “dengir” (“бог”), като отбелязва, че “шумерограмата” dingir се използва и в хетския език3. Тюркологът В. Стоянов, анализи­райки етимологията на думата Тангра , стига до извода, че “об­щотюркското обозначение за “бог” и “небе” – “tengri, tangri, ten­ri, tari..., възлизащо към една първоначална форма *tangri ( бълг. tangra, якут. tangara)... по всяка вероятност няма тюркски произ­ход. Вероятно в случая става дума за по-древна заемка в алтай­ските езици, доколкото “шумерското” “dengir” означава “звез­да”, а божество-демиург с подобно название (Тангароа, Тaga­roa) е добре познато в Полинезия”1. Съвсем сходно е и станови­щето на руския изследовател Л. Потапов.

В такъв случай, къде бихме могли да търсим корените на теонима Тангра? Очевидно е, че става дума за твърде древно ре­лигиозно понятие, чийто произход се губи в дълбините на хиля­долетията. В една своя статия, публикувана през 1979 г. във в. “Учителско дело” Й. Вълчев предлага хипотезата, че Тангра е “съкратителен запис на формулата “ТАН-НАК-РА – ВСЕЛЕНА – ЧОВЕК – БОГ”. Като оставим настрана това, че версията за “съкратителния запис” е малко вероятна, предположението съ­държа рационален елемент от фонетична гледна точка. Основа­ние за този извод ни дава един палеотопоним с особено звучене – град Танагра в Беотия. На пръв поглед подобен паралел звучи фантастично, но по-задълбоченото изследване на проблема ни води до неочаквани и твърде важни резултати.

Като начало, нека обобщим и анализираме достъпната ни информация за град Танагра. Ще започнем с дословен превод от енциклопедичния речник “Брокхаус и Ефрон”: “Танагра – в древността град в Беотия, лежащ на стръмния ляв бряг на река Асоп, недалеч от Платея и Ороп. Съгласно преданието най-древ­ните жители на Танагра, гефиреите се преселили в Беотия с Ка­дъм от Финикия, но по-късно били покорени от еолийските бео­тийци, които ги елинизирали. Жителите на Танагра били извест­ни като добри майстори и търговци. Главен предмет на търговия било виното. Доказателство за търговските традиции на жители­те е изображението на Хермес, което се среща върху монетите. Хермес, заедно с Аполон, бил покровител на града. Поради близкото съседство с границата на Атика градът бил неведнъж подложен на нападения и опустошения. Атиняните разрушили стените на Танагра още преди началото на Пелопонеската вой­на. Тъй като в по-нататъшния конфликт Танагра заела неутрална позиция, градът продължил да процъвтява и бил значителен център и по времето на Страбон. Областта Танагра заемала из­точното крайбрежие на Беотия от границата с Атика до Европа”1.



1.Хермес Овноносец . V в. пр. Хр

2. Девойка. Краят на VI в. пр. Хр.

За пълнота на информацията ще приведем и статията за “Танагра” от “Большая Советская Энциклопедия “: “Танагра – древногръцки град в Беотия (Средна Гърция). В Танагра били развити земеделието, занаятите, търговията. Разположена на границата с Атика, Танагра нееднократно била подложена на нападения от страна на атиняните, които се стремили да подчи­нят беотийските градове на влиянието си. В 457 г. пр.н.е. при Танагра атиняните били разбити от съюзника на беотийските градове Спарта. Развалините на Танагра се намират близо до съвременната Гримала. При разкопки на некропола на Танагра е намерено голямо количество високохудожествени теракотени статуетки. Разцветът на производството на статуетки настъпва през 4-3 в. пр.н.е., когато в Танагра под влияние на произведени­ята на скулптора Праксител и неговата школа се създавали фи­гурки на девойки, отличаващи се с изяществото на скулпторната работа и оцветяването”1.



3. Танцуващи девойки - елинистична епоха.



Въпреки своята лаконичност енциклопедиите ни насоч­ват към формулирането на няколко твърде важни въпроса, чии­то отговори, според нас, биха могли да ни дадат ключа към за­гадката за произхода на теонима Тангра. Въпросите са следните: 1. Какъв е произходът на топонима Танагра?; 2. Бил ли е град Танагра култов център? и 3. Какъв е бил етническият състав на населението му?

За да отговорим на първия въпрос е необходимо да раз­гледаме написаното от античните автори по този повод. Град Танагра е споменат от Херодот1 и Тукидид2, но само мимохо­дом, като място на важни сражения. Двамата древни историци не дават по-конкретни сведения относно етимологията на името на града. За разлика от тях, Павзаний в своето “Описание на Елада” предлага версията, че градът е наименован така в чест на дъщерята на бога на ветровете Еол, която носела имената Танаг­ра и Грейа3. Днес е трудно да преценим степента на достовер­ност на това сведение, но в известен смисъл то подкрепя тезата, че топонимът Танагра има пряка връзка с античните религиозни култове на Балканите. Възможно ли е имената на град Танагра и на древнобългарския бог Тангра да имат общ произход? Светло­зар Попов открива множество топоними в Европа и дори в Аф­рика, които вероятно произлизат от името Тангра: “В Германия откриваме град Тангермюнде, в Белгия – Тонгър, на Британски­те острови – Тонгланд, в Исландия – град Тингери и езерото Тингвадлаватн, в Швейцария – Мон Тангър. Съществува ли връз­ка между българския Тангра и името на остготите “грейту­ниг”, на германците като цяло – “тунгри”, на иберийците - “тун­д­рута­ни?”. Откъде ли водят названията си мароканският град Танжер и платото Тингерт в Алжир?”4 С. Попов поставя важни въпроси, чиито отговори изискват допълнителни проуч­вания за всеки един от изброените топоними и етноними. На настоящия етап можем да формулираме следната хипотеза: част от древно­то на­селение на Европа вероятно е изповядвало култа към евра­зий­ското небесно божество Тангра. Това население (скити, кел­ти, пеласги, траки, етруски) можем съвсем условно да назовем “пра­индоевропейски субстрат”. Възможно е, бог Тангра да е бил със­тавна част от техния пантеон, но също така е възможно дума­та Танагра ( Тандра, Тингор и т.н.) да е обозначавала типа небес­на (астрална) религия, характерна за този кръг народи, т.е. това, ко­ето днес наричаме “тангризъм”. Топонимите, за които пише С. Попов вероятно са реликти от времената, когато в споменати­те региони са доминирали именно привържениците на тангриз­ма. В полза на тези предположения говори и фактът, че река в древ­на Италия е носила името Танагер1. Река Танагер тече през об­ластта Лукания, намираща се в най-южната част на Италий­ския полуостров, регион, където през V – VІІ в. сл. Хр. масово се за­селват българи. За връзката между религиите на древното ита­лийско население – етруските и българската предхристиян­ска религия пише проф. В. Д’Амико. Според него етруският бог Тина е идентичен с Тана, Танри, “пред когото се прекланяха всички алтайски племена”2. Едва ли е случаен фактът, че по-къс­но античната област Лукания е назована с името Калабрия – име, което носи и днес. Това название твърде силно напомня древнобългарската дума за “жрец”- колобър и вероятно отразя­ва, както и хидронимът Танагер, значението на въпросната об­ласт като култов център. Вероятно към тази група названия спа­дат и балканските хидроними Колубера и Колубря. С голяма доказателствена стойност за нашата теза е и селищното име Калаброво,известно по документ от XVII в. и локализирано от Л. Милетич в района на Калофер3.

4. Божество. VIII в. пр. Хр.

Заключението логично ни връща към втория зададен от нас въпрос – бил ли е град Танагра средоточие на интензивен религиозен живот? Отговорът отново намираме у Павзаний: “В Танагра е гробът на Орион и планината Керикий, където според легендата се е родил Хермес... В града има храм на Дионис. Ос­вен него в Танагра има храмове на Темида, Афродита и Аполон. Хермес има в града два храма - единият посветен на Хермес Промах (“Първоборец”), а другият на Хермес Криофор (“Овно­носец”). Твърди се, че второто си прозвище Хермес е получил затова, че е спасил града от заразна болест като понесъл на ра­менете си овен…”1 Горният пасаж не оставя място за съмнение: град Танагра действително е бил важен религиозен център, чие­то значение далеч е надхвърляло границите на региона Беотия. Неслучайно Симон Беск–Молар подчертава в своята моногра­фия “Танагра”1, че градът е бил “доминиран от група храмове”. Разбираме, че Танагра е бил основно средище на кул­та към Хермес.


5. Хермес Овноносец. Началото на V в. пр. Хр.

6. Хермес с лира. Краят на VI в. пр. Хр.

Наличието на два храма, посветени на този бог и повери­ето, че Хермес е роден близо до града, имат за нас голямо значе­ние. Според написаното от Херодот, тракийските царе “почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се само в неговото име и изкарват от него своя произход”1. В Тракия се намерени стату­етки и монети, представящи Хермес яздещ овен – аналог на Хермес “Овноносец”от Танагра2. Освен това, според Б. Динков “Хермес е типичен бог на пеласгите”3. В трако-пеласгийския култ към Кабирите на остров Самотраки централно място заема Хермес или Касмилос. Варон отбелязва, че “Касмилос тук се на­ричал някакъв служител на Великите богове в самотракийските мистерии”4. При етруските срещаме особен вид жреци, наречени “кадмили”. По всяка вероятност те са играели ролята на Хермес в мистериите, посветени на Великите богове. До каква степен Танагра е бил свързан с култа към Хермес личи и от монетите, сечени в града. На една от тях е изобразен Хермес Крифорос, както на реверса, така и на аверса, а на друга има изображение на жезъла на Хермес – кадуцея5. В този контекст можем да по­търсим обяснение на сведението, което дава арабският историк и географ Ал-Масуди. Той извежда произхода на българите от Ахнух (Енох), наречен още Хермес и Меркурий6. Вероятно в случая става дума по-скоро за древнобългарската религия, ва­жен елемент от която е бил култът към Хермес.

Що се отнася до култа към Дионис, съществуват множе­ство данни, че той е бил широко разпространен сред древните българи7. Така например ритоните, които са съхранени в наход­ки от Тракия, Скития, Персия, Средна Азия, Източна и Централ­на Европа, могат пряко да бъдет свързани с ритуалните действия на Дионисиевия култ.

7. Дионис. Танагра, V в. пр. Хр.

Към този култ можем да причислим и изображенията на овен върху сребърно блюдо от Малая Перешчепина. Златният жезъл от същата находка К. Костова разглежда като аналог на Дионисиевия жезъл – тирса. Върху кана № 7 от златното съкро­вище от Наг Сент Миклош са изобразени Дионисиеви сцени – виночерпецът на Зевс Ганимед в ноктите на орел, както и Ар­двисура Анахита в ноктите на орел с клонки в ръце – символ на вечно обновяващата се природа и плодородието. В Средна Азия Анахита е била отъждествявана с Ариадна. Дионисиевата тема­тика вероятно е застъпена и върху плочките от диадемата на Преславското златно съкровище. На една от тях е изобразен Ди­онис върху колесница, теглена от грифони. Този списък може да бъде продължен, но изводът, който се налага е, че бакхическият култ е бил съществена част от древнобългарската религия.

Нека се спрем накратко и върху производството, с което град Танагра е прочут – теракотените статуетки. Ето какво пише Богомил Нонев за “онзи зебележителен керамичен център, близо до Атина – Танагра”: “За танагрийските момичета, грациозни, въл­нуващи, с подчертана нежност в поведението и в същото вре­ме сдържана съсредоточеност, Иля Еренбург пишеше и се възхища­ваше. И именно защото това са хубави многоекземпляр­ни твор­би, те са възпитавали и висок вкус особено през елинис­тическа­та епоха, създавали са общото равнище на художестве­на­та кул­тура, очертавали са естетическите граници на едно време”1 .


8. Менада със змия. IV в. пр. Хр.

9. Деметра. II пол. на V в. пр. Хр.

Трябва да подчертаем, че Танагра не е просто център на занаятчийството, а място, откъдето е налаган определен худо­жествен стил в целия регион. Голяма част от въпросните стату­етки имат култов характер, което логично ни води към въпроса: случайно ли е, че именно град Танагра и областта Беотия са ос­новните производители на тези статуетки? Възможно ли е те да са били изработвани, за да се даряват или продават на много­бройните поклонници, посещаващи свещените места в града и околностите му? Според нас това е твърде вероятно.

Така стигаме до третия и може би най-важен въпрос: ка­къв е бил етническият облик на град Танагра? Ако се доверим на преданието, неговите най-древни жители - гефиреите се пре­селват от Финикия заедно с Кадъм. Името на този древен герой силно напомня названието на жреците на бог Хермес – кадмили­те. Херодот ни дава следното сведение: ”Финикийците, които дошли в Елада (Беотия) с Кадъм ( сред тях били и гефиреите) се заселили в тази земя и донесли на елините много и различни знания, между които и писменост, по-рано, както ми се струва, неизвестна на елините... По това време от елинските племена техни съседи в повечето области били йонийците. Те приели от финикийците писмеността, изменили по своему формата на бук­вите и ги назовали финикийски (което било напълно справедли­во, тъй като финикийците ги били донесли в Елада)”1. Фотий през ІХ в. дава друга интерпретация на названието “финикийско писмо”. Самото название “финикийско писмо” според него е обусловено (по твърдение на критяните) не от факта, че било изобретено от финикийците, а от това, че за него са употребява­ли като материал листа от финикови палми: “Финикийски бук­ви. Лидийците и йонийците ги извеждат от финикиеца Агенор. На тях възразяват критяните, казвайки, че названието произхож­да от писането върху палмови листа”2. Същевременно в една схолия към Дионисий Тракс се твърди, че пеласгите са предали на финикийците буквите след Девкалионовия потоп, а те са ги дали на гърците. Диодор Сицилийски3 говори за “пеласгийски писмени знаци”, с които Лин написал делата на Дионис. Такива знаци използвали също Орфей и Пронапид – учител на Омир. Тези данни ни водят към заключението, че коренното население на областта Беотия и град Танагра в частност е било трако-пеласгийско1.

Напоследък неколцина наши изследователи (Й. Табов, С. Попов, В. Цонев и др.) аргументирано защитават тезата за гене­тична връзка между древните българи и пеласгите. Към техните аргументи можем да прибавим и фактите, свързани с религиоз­ните вярвания на тракопеласгийското население на Балканите. Нека отбележим още няколко интересни детайла, които разкри­ват нови аспекти на търсенията в тази насока и според нас под­силват тезата за трако-българския етнорелигиозен континюитет. Според написаното от Ксенофонт траките са изпълнявали вое­нен танц, наречен “колабрисмос”, съпровождан от съответна песен – “колаброс”2. Б. Антонова характеризира танца “колаб­рисмос” със следните думи: “Съдбата на воина има вечен спът­ник – сянката на смъртта. Но в религиозните представи на тра­ките тя не стои като проблем. Гетският ритуал е съществена част за изясняването на вярата, а танцът (според съществуващи­те сведения) се реализира в обреди у бесите и одрисите. Военни­ят танц – колабрисмос е молитва, която привежда в готовност бойците.”3 Тук е налице не само чисто фонетично, но и семан­тично и функционално съответствие между думата колаброс и древнобългарската дума за “свещенослужител”, “жрец” – коло­бър. Колобрите са съвместявали жреческите с военните функ­ции – т.е. били са част от военноадминистративната структура на българската държава. Тракийската дума вероятно обозначава едно от задълженията на колобрите – да изпълняват специален екстатичен танц, с който да подготвят воините за предстоящата битка. Може би самото название колобър произлиза от името на танца колабрисмос. В тази връзка ще посочим още един фонети­чен паралел. Латинската дума coluber означава “малка змия”. Съществува и прилагателното colubrinus – “змийски, хитър, лу­кав”1. Този факт отново ни изправя пред въпроса за сходството между древните религии на етруските, траките, пеласгите и бъл­гарите. Ще припомним, че змията като свещен символ играе съ­ществена роля в древнобългарската религия2. Змии са изобразя­вани заедно с жреци-колобри, както е в случая с Шуменската плочка, където змиите сякаш взимат участие в танца на колобъ­ра. Кадуцеят на Хермес обикновено представлява пръчка с уви­ти около нея две змии. Д. Овчаров обобщава функциите на зми­ята и нейната разновидност – змея в предхристиянските култове по следния начин: “... крепител на света, олицетворение на поло­жителните страни на водата, земята и огъня, посредник в соци­алните взаимоотношения, въплъщение на човешката същност (душа), символ на мъдростта и плодородието и пазител на здра­вето”. Именно ритуалният танц на колобрите-кадмили, посветен на свещените змии, представлява живата връзка на тангризма с трако-пеласгийската религия.

В заключение, нека се спрем и на два сакрални древно­български топоса - Плиска и Мадара. При Южната порта на ста­рата българска столица е открит огромен релеф на Тракийския конник. Подобен релеф, също в естествена големина, е открит и край Източната порта на Плиска. Според археолога Ат. Милчев, върху релефа “няма следи от хоросан, което показва, че не е из­ползван вторично като сполия”3. Mилчев заключава: “Ясно е, че тези два релефа трябва да се свържат заедно, а не да се разглеж­дат отделно”4 Според нас тези релефи са яркото доказателство, че в старата българска столица Плиска, култът към Тракийския конник – Херос – Тангра е заемал водещо място. Към подобни изводи навеждат и резултатите от последните разкопки в мест­ността Бабанов, под скалите на Мадара5. Там е разкрито тракий­ско светилище и са намерени множество оброчни плочки с изо­бражението на Тракийския конник. Тези находки за пореден път потвърждават правотата на учени като Д. П. Димитров и Д. Крънджалов, които още преди десетилетия изказаха становище­то, че Мадарският скален релеф е посветен на Тракийския бог-конник. Дълги години това становище беше грубо пренебрегва­но, но днес, в светлината на множеството новооткрити данни и факти можем с увереност да защитаваме тезата за трако-българ­ското религиозно и етническо тъждество.

Град Танагра фокусира същината на древната небесна религия, изповядвана от кръга народи, свързани с трако-пелас­гите. Името му е свързано с тангризма, който е религия, съвсем различна от тюркските вярвания и шаманизма, характерен за си­бирските народности. Ключът за разбирането на тангризма като система са култовете към Хермес и Дионис, присъщи на авто­хтонното балканско население. Българите като преки потомци на трако-пеласгите, съхраняват и доразвиват палеобалканските религиозни традиции. Вярата в бога-конник съчетава в себе си елементи от ранен монотеизъм и по-късна персонификация на небесно-слънчевото божество Тангра в образа на владетеля-родоначалник. Така получава обяснение и загадката, свързана с шумерската дума dingir – “бог”. Тя е белег за културната общ­ност на народите, населявали в прадревни времена региона на Причерноморието – шумери, кимери и трако-пеласги.




1 В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. С., 1979, с. 134.

2 R. Roesler, Romanische studien. Leipzig, 1871, S. 251.

3 И. Венедиков, Прабългарите и християнството, Ст. Загора, 1995,с.215

1 В. Стоянов. За българо-тюркските смешения. С., 1997, с. 89.

1 Брокхаус и Ефрон, т.32. СПб, 1901, с. 592.

1 Большая Советская Энциклопедия, М., 1956, т. 41, с. 585.

1 Херодот, История, ІІ, кн.9, 15, 35, 43.

2 Тукидид, І, 108

3 Pauzania. Vodic po Heladi. Split, 1989, s. 461.

4 С. Попов. Демосфера на българската народност. – В: България в све­товната история и цивилизации – дух и култура. Варна, 1996, с. 99-104.

1 Латинско-български речник. С., 1980 , с. 711

2 В. Д’Амико. Българите, заселили се на италиански земи през ранното Средновековие. – България, бр. 13, 1942, с. 14

3 Калоянов, А. Колобрите - религиозните вождове на войската. Боян Магьосникът. Български месечник. Списание за словесност. С., 1997, кн. 1, с. 97-114; 1998, кн. 2-3, с. 179-201.

1 Pauzanija. Op.cit., s. 463.

1 Besques-Mollard, S., Tanagra. Paris, 1950 , p. 7.

1 Херодот, V,7

2 Г. Михайлов. Траките. С., 1972, с. 232

3 Б. Динков. Пеласгите – една загадка на Балканите и Егеида. С., 1999, с. 174

4 Варон, ІІ, 7, 34.

5 B.V. Head. Catalogue of Greek coins in the British museum, Central Gree­ce (Locris, Phocis, Beoetia and Euboea). Bolоgna, 1963, p. 64.

6 Р. Заимова. Арабски извори за българите. Христоматия . С., 2000, с. 37-38

7 вж. К. Костова. Към въпроса за религиозните представи и произхода на прабългарите. Старобългаристика, кн. 1, 1993, с. 12-20.

1 Б. Нонев. Откриване на неочакваното. С., 1976, с. 245-246.

1 Херодот, V, 57.

2 Б. Динков, с. 136

3 Диодор Сицилийски, 3, 6, 7 ,4.

1 срв. Б. Динков, с. 220, 234-235.

2 Б. Антонова. Тракийският боен танц. – В: Античност, Средновековие, Съвременност. Сборник в чест на проф. Иван Маразов. С., б.г., с. 33-56

3 пак там

1 Латинско-български речник, с. 126.

2 вж. Д. Овчаров. Змията в сакралната символика на прабългарите, сб. Проблеми на прабългарската история и култура - 3. Шумен, 1997, с. 19-29.

3 А. Милчев. Разкопки и проучвания на Южната порта в Плиска 1963-1970. – В: Плиска – Преслав. т. 4. С., 1985, с. 16-46.

4 Пак там.

5 Д. Лечев. Мадара. Варна, 2003, с. 16-17, 21




Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница