Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

КУЛТУРНИ ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ НА ДАРА В МОДЕРНАТА ЕПОХА

Увод

Настоящото изследване върху превъплъщенията на даровия обмен в модерната епоха се разполага в полето на политическата антропология, която в последните години си проправя път у нас благодарение на френски и англосаксонски влияния и в чието развитие ние се надяваме да дадем своя скромен принос.¹

Връзката между даровия обмен и антропологията датира от самото възникване на тази дисциплина и е свързана с имената на нейни класически представители като Тейлър, Мос, Малиновски, Леви-Строс. Антропологията дефинира обекта си по традиция в противоположност на модерната писмена, кодифицирана култура, тя търси да разбере онова друго което се лежи отвъд рационалността на нашето. В този смисъл дарът е един типичен обект на антропологически интерес: дори във високо индустриализирани общества, той по определение функционира без писано правило, по силата на културни очевидности, опирайки се на въображение, вяра, принадлежност. Централното място на този “тотален социален факт”, връзката му с проблема на идентичността, общността, престижа, морала, както и неговия и неговия синкретичен характер го правят удобен подстъп за прилагане на интерпретативни техники² за анализ на дадената култура в нейната цялост.

По-специалния интерес на антропологията към властта и свързаните с нея феномени³ започва с опитите на Мейн (1861) и Морган (1877) да класифицират типовете политически организации в различните култури, противопоставяйки в един еволюционистки ключ общества на статута и общества на договора, кланово-племенни общества на родството и общества, основани върху собствеността и територията. Следващите поколения антрополози обследват “обществата без държава”, търсейки компенсаторните елементи, които в “примитивните” общества заместват липсващите държавни институции. Повратeн момент е изследването на Еванс-Причърд и Фортес върху африканските политически системи през 1940, които откриват съществуването на т. нар. “сегментарни общества”, където отношенията се регулират не посредством някакъв административен апарат, а чрез сложна форма от взаимоотношения, предполагащи непрекъснато уравновесяване на противоположни интереси. Важното тук е откритието, че политическото (като сфера на баланси, преговаряне, конфликти, риск) не е привилегия само на държавната организация: има политическо и в онези взаимоотношения, които ни изглеждат строго ритуализирани и това е така именно защото властта по дефиниция никога не е окончателно взета, тя изисква перманентно усилие. Тази идея отваря цяла нова страница в разбирането на човешките култури. Наместо да гледат на техните кодове като нещо застинало, като език, произвеждащ неизменни смисли⁴, антрополозите, работещи върху проблематиката на властта ще почнат да анализират начините, по които вътре в тези кодове и чрез тях се конструират противопоставки и съюзи, как системата непрестанно се променя и адаптира към потребностите. От Хърцфелд работещ върху критските селяни, до Абелес, изследващ Европейския парламент, те ще предпочитат динамиката пред статичната теория, противоречието - пред изкристализиралата система.

В настоящата работа ще анализираме даровия обмен именно в такава политическа (в най-общия смисъл на думата) перспектива. Тук ще твърдим, че дарът е такава пред-писмена, не-формализирана културна институция, която спомага за удържането на позициите и практикуването на властта. Това, което ще ни интересува, ще бъде свойството на дара да бъде терен на “силови” отношения, да строи конфликти и съюзи, да предизвиква или да прави чуждия свой и т.н. Както ще видим, даровият обмен никога не е гарантиран; инвариантните за всички култури задължения да даваш, да приемаш и да връщаш (Мос) се преживяват като тройна свобода: именно тази свобода субективира човека във взаимодействието му с другия. В този смисъл даровото взаимодействие, което, следвайки френската хуманитарна традиция ще наричаме “етика на дара”, ни се струва еди път за разбиране на микро- и макро-политическите отношения между аза и другия.

По-конкретният периметър на нашето изследване е модерната епоха, разглеждана тук между раждането на националните държави и виртуалния свят на интернет. Модерността тук няма да се възприема тук като хомогенна култура, не дай си Бог като някаква същност: ще я определим минималистично, като историята на едно отклонение и по-конкретно отклонение от традиционните дарови практики, тъй както се станали известни те в антропологическата литература. В този смисъл става дума за една култура на перманентния преход, на бягството, на изместването, чиято логика ще се опитаме да разберем и интерпретираме посредством предложения евристичен модел (несъзнаваното на дара и съзнанието на договора; отвъдната памет и отсамната калкулация; инвестицията в другото и опазването на същото). Надеждата ни е, че този инструментариум ще ни позволи да мислим динамиката на съвременността без да ни кара да изпадаме в глобализиращи редукции, каквито вече са правени със стойността, нагона, езика и т.н. Гаранция за това ще бъде не само избраният от нас интерпретативен, “мек” подход към проблематиката, но и самото средищно положение на дара в културата - като преход между природа и език, между чуждо и свое, между тук и отвъд и пр. - което го прави трудно поддаващ се на инструментализиране.

Ето и по-конкретният план на нашата работа. В първата част ще конструираме понятието за дар с всичките му двусмислия и парадокси, опирайки се не само на съществуващите теории за него в политическата антропология, но също на философията, политическата мисъл и психоанализата. Втората, е посветена на проблема за територията и националната държава като приемник на отвъдния адресат на даровия обмен. В трета част представям стъписването, което донася замяната на дара и договора в ценностната йерархия на ХIХ век и оттук - новите стратегии на идеологическа легитимация на социалните позиции. Тезата, развита в “Омагьосаната модерност”, е, че комунистическият режим е тип вторично еротизиране на деперсонализираната модерна държавна машина и в този смисъл представлява една алтернативна модерност, основана върху възможността за техническото възпроизвеждане и симулиране на дара и жертвата. В пета глава, чрез нови явления като хуманитарната политика, фундаментализма, дара на органи, филантропията и пр., ще представим съвременни фигури на онова, което наричам утопия на дара, т. е. онази “друга сцена” (Фройд), където даровото взаимодействие между аз и ти се дефинира по нов начин и чрез която аз мога да желая себе си като друг. Накрая ще разгледаме проблема за медиите и колабирането на дара и жертвата в абстрактно-зрелищното. В последните три части анализът ни ще бъде подплатен с няколко конкретни анализа на трансформации на даровото в съвременния свят (case studies).