Курсова работа Име: Златина Георгиева Татарова Специалност : Български език и испански език Факултетен номер: 2203981002
Изтегляне 26.68 Kb.
|
Свързани:
Geneva-Wheel
|
Курсова работа Име: Златина Георгиева Татарова Специалност : Български език и испански език Факултетен номер: 2203981002 Хегемония и упадък на Испания по време на династията на Хабсбургите (Карлос I на Испания и V на Германия, Фелипе II, III и IV). Златният век. Испания като всяка друга държава си има своя уникална и неповторима история, разкриваща както върховенството и надмощието ѝ, така и нейния упадък. Тези две коренно различни състояния, а именно на могъществото и разрухата се осъществят по време на управлението на една от най-дълго управлявалите династии в света - тази на Хабсбургите, която в една или друга степен поддържа властта си почти хилядолетие. В историята на всяко кралско семейство често има много неясни и загадъчни моменти, които вълнуват умовете на любителите на мистиката. Заедно с научно-историческите изследвания, се появяват различни спекулации, легенди и слухове. Историята на кралския род на Хабсбургите е ярка илюстрация за това. През XI век граф Вернер живее в швейцарската област Аргау и притежава замъка Хабихтсбург. Твърди се, че именно този дворец дава името на целия род. Графът съблазнява обикновено момиче, дъщеря на селянин и обещава да се ожени за нея, въпреки че вече е сгоден. Жертвата на предателството му затваря в тъмница, тъй като е бременна. Тя ражда в плен и скоро умира, проклинайки преди това цялото семейство. И от тогава проклятието преследва династията на Хабсбургите от век на век. Ето защо например външният вид на монарсите е очевидно отблъскващ. Хората били поразени от грозотата на лицата им. Известна е хабсбургската челюст.Това състояние се характеризира с изпъкналост на долната челюст до степен, в която тя е значително по-голяма от горната и създава обратна захапка, понякога достатъчно изразена, че може да попречи на речта и да затрудни пълното затваряне на устата. Характерно е, че Карлос II носи прякора „Ел Хечизадо“, тоест „проклетият“. Така че в съзнанието на хората очевидния физически дефект се възприема като печат на злите думи, изречени от годеницата на граф Вернер. Представителите на династията Хабсбурги имат и проблеми с психичното здраве. Типичен пример е майката на Карлос I, Хуана Лудата, която е кралица на Кастилия и съпруга на Филип Красивия. Казват, че тя не успява да понесе смъртта на съпруга си, защото го обича безумно и загубата я подлудява. Тя е изпратена в манастир, а баща й управлява от нейно име. Безумието и упадъкът на семейството най-ясно се проявяват в личността на Карлос II, който страда от много болести още от ранна детска възраст. Като дете не може да ходи самостоятелно.Бил мрачен, недоверчив и озлобен, постоянно депресиран. Той имал патологични наклонности и често вземал костите на своите предшественици от гробниците и ги разглеждал с часове. В семейството на Хабсбургите браковете между близки роднини са нещо нормално и съставляват идеологията на тези епохи. Всъщност, 9 от общо 11 брака, сключени от тях през 184-те години, през които са управлявали Испания от 1516 до 1700 г., са кръвосмешение. Карлос I е обсебен от идеята да създаде общоевропейска християнска империя, където властта принадлежи на едно могъщо семейство. Принципът „синя кръв“ е поставен на преден план, което от своя страна довежда до проявата на проклятието. По това време има катастрофално много случаи на спонтанни аборти, а половината от родените бебета умират преди да навършат десет години. Управлението на Хабсбургите в Испания бележи своето начало с Карлос 1 - ви на Испания и 5- ти на Германия. Той е роден във фламандския град Гент през 1500 г. Син е на Филип Бургундски и Хуана Кастилска Лудата. Родителите на баща му са император Максимилиан I и Мария Бургундска, а поради ранната смърт на майка му е отгледан от леля си Маргарита Австрийска (1480–1530). Родителите на майка му са Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска, чийто брак за първи път обединява техните кралства в това, което днес е Испания. Културата и дворцовият живот на бургундските земи оказват важно влияние в ранните му години. Той владее пет езика: фламандски, немски, испански, френски и италиански. Говори френски като роден и фламандски от детските си години, по-късно прибавя към тях приемлив испански (което е едно от изискванията на кастилските Кортеси, за да стане крал на Кастилия) и малко немски. На него се приписва цитатът, че говори „на испански с Бог, на италиански с жените, на френски с мъжете и на немски с коня си.“ Въпреки че Испания е ядрото на неговото кралство, в нея той никога не бива напълно възприет и особено в ранните си години се чувства като чужденец. Не може да говори много добре испански, тъй като не му е първи език. Въпреки това той прекарва по-голямата част от живота си в Испания, включително и последните си години, изживени в манастир. Със смъртта на своя дядо Фердинанд II на 30 май 1516, Карлос I наследява неговите владения, които включват Кралство Арагон, Неапол, Сицилия и Сардиния. Той става също съвместен владетел на Кастилия заедно със своята луда майка Хуана. Заедно с кастилската корона той получава също Навара, Гранада и испанските владения в Новия свят. За пръв път короните на Кастилия и Арагон са обединени от един човек. Преди това всеки от двойката Фердинанд и Изабела е имал суверенитет в собственото си кралство, но в другото е управлявал единствено благодарение на другия. Карлос пристига в новите си кралства през есента на 1517 година. Неговият регент Хименес де Сиснерос отива да го посрещне, но по време на пътуването се разболява (има съмнение в отравяне) и умира, преди да се срещне с краля. Преговорите с кастилските Кортеси се оказват трудни и Карлос I в крайна сметка е приет при следните условия: да се научи да говори кастилски, няма правото да назначава чужденци, забранено му е да изнася ценни метали от Кастилия и трябва да се съобразява с правата на своята майка, кралица Хуана. Карлос I е признат за суверенен владетел, въпреки че испанците не възприемат лесно имперския начин на управление. Испанските монарси дотогава имат ограничена от законите власт, монархията е договор с народа. При Карлос I тя става по-абсолютна, въпреки че до смъртта на майка му през 1555 годинаг той няма пълна власт върху кралството. Кралят възлага управлението на Кастилия и Арагон на самостоятелни съвети. През 1524 г. са създадени министерства на външните работи, финансите, сухопътните войски и на флота. Като върховен главнокомандващ и император Карлос I отделя голямо внимание на поддържането на боеспособна армия, като тя се превръща в една от най-дисциплинираните в Европа. На 10 март 1526 година Карлос I се жени за първата си братовчедка Изабела Португалска, сестра на Жуау III Португалски. Те имат 3 деца: Фелипе II Испански (1527 – 1598), единственият син, който доживява зряла възраст, Мария Испанска (1528 – 1603), която се жени за своя братовчед император Максимилиан II и Хуана Австрийска (1535 – 1573). През 1556 година Карлос I абдикира от различните си титли, преотстъпвайки своята Испанска империя (Испания, Нидерландия, Неапол и испанските владения в Америка) на своя син Фелипе II Испански. Той оставя своите династични австрийски земи и Свещената Римска империя на своя брат, Фердинанд. Оттегля се в манастира Юсте в Естремадура, но продължава да поддържа обширна кореспонденция и да проявява интерес към ситуацията в империята. Той страда от остра форма на подагра и някои учени смятат, че решава да абдикира след като през 1552 година подаграта става причина да отложи опита си да превземе град Метц, където по-късно е победен. Карлос I умира от маларияна на 21- ви септември 1558 година. Двадесет и шест години по-късно неговите останки са преместени в Кралския пантеон на манастира Сан Лоренцо де Ел Ескориал. След Карлос I на власт идва Фелипе II, който е най-могъщият испански крал. Роден е на 21 - ви май 1527 година. Когато му завещава земите си, Карлос I му казва, че е спокоен, че ги оставя в добри ръце. Главната цел на новия владетел е съхранение и разширение на владенията на Хабсбургите, защитата им от турците, сдържане на Реформацията и борба с нейните привърженици по пътя на реформите на католическата църква в Европа. Имайки принципно същите цели, които има неговият баща, Фелипе II изменя и модернизира инструментите и методите на осъществяването на своята политика. Монархията на Фелипе II се различава от тази на Карлос I . Той вече не носи отговорност за империята като баща си, но се е отказал от идеята за християнството. Така Испания се бори на два фронта: в Средиземно море срещу исляма и на север срещу протестантите. Във външната си политика той разрешава благоприятно за Испания съперничеството с Франция с победата при Сан Куентин през 1558 година, в чиято чест построява манастира Сан Лоренцо Дел Ескориал. Срещу турците той постига важна морска победа при Лепанто, Гърция през 1571 година, която гарантира свободата на средиземноморската търговия. По време на неговото управление започва дългата война срещу Холандия, вдъхновена от възхода на фламандския национализъм и калвинизма. Фелипе II се изправя също и срещу Англия, което завършва с поражение на Непобедимата Армада през 1588 година. Противно на Карлос I , той управлява държавата изцяло от своята постоянна резиденция. За времето на своето управление само две години живее в Португалия, след като успява през 1580 година да заеме португалския трон. Той не участва във военни походи, предоставяйки това на своите военачалници. По време на неговото управление Мадрид се превръща в испанска столица. Стилът на управление на Фелипе II е авторитарен и бюрократически. Следвайки съветите на баща си, той следи да не попадне в зависимост от отделни съветници. Извършва и множество административни реформи, превръщайки Испания в една от първите модерни държави. Той ликвидира средновековния феодализъм и създава централизирана бюрократична и образована администрация, в която постове заемат и аристократи. Подпомага образованието и извършва цялостна реформа на пътищата. В областта на вътрешната политика издига авторитета на Католическата църква и ликвидира огнищата на протестантството, най-вече във Валядолид и Севиля. Един от основните проблеми в областта на вътрешната политика е този за наследника на титлата. Първородният син на Фелипе II е с психическо разстройство. След няколко големи скандала (като този да прободе публично херцог Алба) баща му го затваря в отдалечен замък. Там през 1568 г. умира от изтощение поради отказ да приема храна. От втората си съпруга Мария I Тюдор няма деца, а от третия брак с Елизабет Валоа се раждат две дъщери. Четвъртата съпруга Анна Австрийска ражда четирима сина, трима от тях умират много малки. Най-малкият от тях Фелипе III , роден през 1578 г., доживява зряла възраст и наследява Фелипе II. Войните срещу Англия, мюсюлманите и Нидерландия и варварското преследване на трудолюбивото и търговско население в държавата заради религиозни убеждения, води до пълно банкрутиране и нищета в Испания към края на живота на Фелипе II . Той умира от мъчителна болест – подагра на 13 - ти септември 1598 година. Единственият жив престолонаследник е Фелипе III (1598 – 1621). Той далеч не е надарен с качествата на баща си и попада под влиянието на придворни фаворити. Същото важи и за Фелипе IV (1621 – 1665), по чието време властта дълго е в ръцете на граф де Оливарес (1587 - 1645) . Той е испански държавен деец, фаворит на Фелипе IV. Като министър-председател от 1621 до 1643 г. граф де Оливарес е начело на Испания в период на постоянни международни конфликти, включително Тридесетгодишната война (1618 – 1648) и края на Осемдесетгодишната война (1568 – 1648). Вътрешната му политика се отличава с неуспешни реформи, опити за централизация на властта и увеличение на данъците, което води до въстания в Каталуния и Португалия, довели до свалянето му от власт. Накрая идва Карлос II (1665 – 1700) – момче, което олицетворява парадоксите на роднинските бракове (тъй като най-често Хабсбургите се женят за свои братовчедки или племенници). Той мисли бавно и се движи бавно и е цяло чудо на медицината, че не умира в детството си. Състоянието му има своето обяснение в това, че баща му е на 56 години при раждането, и че разликата с майка му е 29 години, а и тя е племенница на краля. При това здравословно състояние Карлос II не може да има деца, въпреки че се жени два пъти и логично със смъртта му линията на испанските Хабсбурги се изчерпва. За неговия престол и всички испански владения претенции имат най-вече Франция и австрийските братовчеди на краля и между тях се води дълга и изтощителна война преди френският принц Филип д'Анжу да наследи Испания, а австрийците да вземат Нидерландия и Сицилия. Освен Испания този клон на Хабсбургите владее и Испанска Нидерландия, части от Италия, огромни и богати колонии в Америка и Филипините, а през 1580 година успешно присъединяват към короната си Португалия с нейните колонии. Лоялността на португалците продължава само до 1640 година, когато те започват тридесетгодишна война за освобождение. Освен това тъй като Испания значително отслабва през XVIII век, много от земите ѝ са отнети най-вече от Франция. Най-рано тя губи северните нидерландски провинции (днес Холандия), където през 1566 година започва революция, продължила до 1609 година. Окончателното признаване на тяхната независимост става чак през 1648 година. През 1659 година Франция отнема Русийон и Артоа, а впоследствие и Бургундия. От края на XV век до втората половина на XVII век е изключително важен етап за историята на Испания, защото именно тогава настъпва златния век - период на разцвет, могъщество и развитие на държавата при управлението на Хабсбургите. Хронологически това е период, който обхваща повече от 100 години и включва Ренесансът и Барока. В политически смисъл започва след 1492 година, с края на Реконкистата и пътуванията на Христофор Колумб в Новия свят, и завършва през 1659 година, когато е подписан Пиренейският договор между Франция и Испания. Терминът „златен век“ е въведен от Луис Хосе Веласкес, маркиз де Валдефлорес в неговата пионерска критическа студия „Корени на кастилската поезия“ По-късно дефиницията се разширява, за да обхване цялата класическа епоха на апогей на испанската култура, преди всичко испанския Ренесанс от XVI век и испанския барок от XVII век. През първият Ренесанс централната политическа фигура е крал Карлос I . Испания отваря вратите си за класически и италиански влияния.Най - представителният писател по това време е Гарсиласо де ла Вега. Вторият Ренесанс съответства на управлението на Фелипе II . Вече е моментът на испанското литературно величие, когато италианското и класическото се сливат със средновековието. Най- представителните литературни фигури за онова време са Фрай Луис де Леон, Санта Тереза де Хесус и други. Тази епоха на голямо великолепие все пак съдържа семената на политически, военен и икономически упадък. Във време на голямо колективно неразположение, а именно това на Фелипе III, се създават най- добрите литературни произведения. Това е времето на Сервантес и Лопе де Вега. С Фелипе IV и Карлос II Испания вече е тъжно зрелище. Този период съответства на Барока. Чувството на провал и на песимизъм нахлува в писателите. Те вече нямат какво да прославят . Последните представители на литературния блясък съответстват на този период. Те са Гонгора, Кеведо, Калдерон де ла Барка. От златния век датират архитектурни паметници като кралският дворец Ескориал, шедьоври на живописта от Ел Греко, Диего Веласкес и Франсиско де Сурбаран, многобройни литературни произведения, сред които Дон Кихот на Сервантес и творчеството на Лопе де Вега, както и образци на пикаресковия роман. Испания дава тон на цялата европейска култура. Дори модата в се диктува от испанците със строга тъмна дреха и пищни дантелени яки. През този период Испания става люлката на развитието на литературни и естетически жанрове, които в крайна сметка са основна част от универсалната литература. Златният век е широк период, в който се развиват разнообразни художествени прояви : Живопис - Що се отнася до живописта, Диего Веласкес е едно от най-възвишените проявления, на което може да се направи справка. Днес може да се види в музея Прадо в Мадрид, в постоянна изложба, както и останалите парчета на Веласкес. Изтегляне 26.68 Kb. Сподели с приятели:
|