Лабиринтът” режисьорска експликация на Йонко Цонев върху пиесата “Столовете” от Йожен Йонеско

Пиесата “Столовете”от Йожен Йонеско е една от най-популярните му пиеси. За първи път е поставена в Париж на 22 Август 1952г. Като е едва третата продуцирана негова творба. По това време той е все още неизвестен драматург.

Бащата на театъра на абсурда Йожен Йонеско е роден на 26 Ноември 1912г. В Слатина, Румъния.Като дете неговото семейство се премества в Париж, Франция, където той прекакрва по-голямата част от детството си.На 13 годишна възраст Йонеско се завръща в Румъния заедно със семейството си. Завършва Френска филология в Букурещкия университет, където започва да пише поезия и литературна критика. След завършването си става учител по френски език.През 1930г. Йонеско отива отново в Париж, за да учи задочно поезия. По това време той работи при един френски издател и взима френско поданство. По време на Втората световна война Йонеско работи най-различни неща. Като на късната възраст от 38 години започва да пише своите пиеси.

Двайсти век започва с големи надежди. Човечеството тръгва в една нова посока – към модерния свят. Разпадат се големите империи – Османска и Австро-Унгарска. Раждат се нови държави. Това е времето на големите изобретения – Киното, Радиото, Телевизията, Компютрите, Интернет, Самолетите, Автомобилите, Ракетите. На големите пстижения – Проникването в космоса, откритието на квантовата теория, Появата на психоанализата, Възкръсването на демокрацията. Това е може би най-успешният период в науката от Древна Гърция на сам.

Не харесвам 20-ти век Йонеско също не го обича. Пиесата “Столовете” за мен е бунт на човека родил се в 20-ти век или казано иначе на неточното място в неточното време. Това е векът на великите диктатори, световните войни, атомната и водородната бомба, интернет, изкуственото общуване, оплождането инвитро. Векът, заменил книгата с телевизията, общуването с комуникациите. 20-ти век е олицетворение на загубените контакти – векът превърнал в своя емблема психоанализата, самотата, асоциалното. Йонеско има негативно отношение към психоанализата, която според него принизява човека до машина, като го анализира като някакъв апарат. Пиесата прилича на човешкия живот през това столетие. Това е причината героите да са на по 97 години. Техните характери са изградени от натрупаните през 20-ти век комплекси, открити от психоанализата. Те са самотни и забравени като човека от 20-ти век, те са асоциални, неспособни да изразят себе си и да общуват с другите също като човекът на 20-ти век. Заглавието “Столовете” оприличава хората със столове точно както психоанализата се отнася с човека през 20-ти век.

Йонеско заявява, че копнее по времето на Молиер, по театъра на Молиер. Смятам, че това е причината и за особения жанр на пиесата. Отношението на Йонеско към своите героите е такова, каквото би било това на Молиер към човека на 20-ти век.

“НИЕ СЪЩЕСТВУВАМЕ”

Когато за пръв път прочетох пиесата “Столовете” от Йожен Йонеско впечатление ми направи самоубийството на двамата герои във финала на пиесата. Като че ли самоубийството отключи любпитството ми към тази творба. То нямаше вкуса на житейски край, а по скоро на едно оттегляне, изчезване от мястото на събитията, само че оттегляне с обратен знак, знак за тяхното присъствие. Самоубивайки се, героите искаха да ми кажат “ Тук сме, виж ни! Ние съществуваме!”.

Именно това послание мотивира моето решение на пиесата “Столовете”. Това “Ние съществуваме” е двигателят на действието в моя спектакъл. “Ние съществуваме” е ключът към поведението на героите в пиесата. То е източникът на енергията, с която героите преодоляват във всяка сцена ужасяващото чувство за отсъствие от света.

“ЛАБИРИНТЪТ”

С помощта на своето въображение двамата герои създават свой паралелен свят, където двамата са отново млади, изпълнени с енергия и заобиколени от най-важните хора в обществото. В този свят те организират събрание, на което да съобщат своето послание пред света. Но дори в света, създаден от собственото им въображение те не успяват да открият своето място. Нещо повече те отново се оказват отсъстващи. Светът, който построяват за себе си се оказва олицетворение на собствените им комплекси, дори в него те не могат да избягат от това, което са. Така предизвиквайки появата на всяко едно обстоятелство, на всеки един гост те малко по малко се изгубват в лабиринта от хора създадени от самите тях. Неспособността им да контролират развилнелите се въображаеми гости засилва чувството им за отсъствие и необходимостта им един от друг, от закрилата на другия.

Изграждането на този Лабиринт чрез разминаване на желание и средства на двамата герои е събитието в моята постановка. Това е голямото препятствие, през което героите трябва да преминат, за да се срещнат отново от другата страна готови за голямото послание.


ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА

Взаимоотношенията в пиесата се обосновават от комплексите на 20-ти век, открити от Теорията на Фройд за психоанализата. Връзката между двамата герои е въз основа на Едиповия комплекс, който се изразява в зависимостта от майката при Старецът и отъждествяването със сина при Старицата.

Жанрът на пиесата, както Йонеско го определя е Трагичен фарс. Не смятам да променям жанра, зададен от автора, а по-скоро да се опитам да отговоря на въпроса: кое е фарсовото и кое трагичното в моя спектакъл.

В репетициите целя постигането на активно отношение на актьора към неговия образ, достигащо до критикуване на героя. Актьорската игра е подчинена на открития коментар “Ето какъв е моят герой. Ето какво прави той в дадената ситуация”. Актьорите играят своите герои, а не се превъплащават в тях.

Този компонент почти отсъства в моята постановка. Или по-точно казано средата, в която се развива сценичното действие е средата на театъра – сцената, зрителната зала. Именно тя е и трибуната, от която двамата трябва да обявят своето съществуване. Това според мен ще спомогне за по-рационалното разбиране на действието от страна на зрителите и за тяхното активно отношение към случващото се на сцената. Столовете, които използвам също са подобни на тези, на които седи публиката, като в хода на действието актьорите умишлено пренебрегват публиката за сметка на невидимите гости.

Костюмите в моя спектакъл са съвременни. Вечерен костюм и вечерна рокля, които героите обличат за предстоящото събрание. Те обаче са им омалели и като че ли не са обличани от години. Това ще даде усещането за сегашната епоха, като за отминала отдавна и ще даде необходимия елемент на отчуждаване, който търся, за да подсиля рационалното възприемане на спектакъла.

Всичкият реквизит в представлението е въображаем, такъв какъвто е зададен от автора. Това създава усещането за условност и театралност в действието, от каквато предствлението се нуждае.

Музикалната среда в представлението се състои от популярна музика от времето на френския шансон. Тя има двойна функция в представлението. От една страна използвам тази музика, за да подчертая театралността на действието. От друга страна тя ми дава възможност, чрез музиката да коментирам сценичното действие и поведението на героите.