Леа Якова Бераха

Вашите брат и сестра, Вашите майка и баща…

Моята майка, баща ми беше в концлагера “Сомовит”, той е еврейски лагер. Той пък като се върна, разправяше ужаса на този лагер. На ден им давали по 50 гр. хляб, чорба с едва виждащи се бобчета или леща, или пък малко доматена чорба. А той имал нещастието там един от нашите сънародници, който беше ционист такъв, много вражески настроен към прогресивните хора. Той пък го оклевети, че е комунист и те му намалили на него още повече дажбата. И на него, и на няколко други хора. И той се е ровил по боклуците. И като се върна при нас, той беше целият в рани, дето се е хранил с корите на картофите, обелените картофи. И е ходил в боклука и е ровил в боклука да хваща, да намира картофени обелки. И като го освободиха, той е освободен по време на Багряновото правителство. И тогава не можеше да се качи, викаше отдолу. Няма да го забравя, тази сцена. И ние с майка ми търчахме, изтърчахме надолу и на столче го качихме до първия етаж живеехме, при едно еврейско семейство, което ни прие след много уговорки, че аз ще работя като домашна прислужница при нея, а тя имаше 3 деца, 3 момчета, породени едно след друго, на 1-2, на 3-4 и на 5-6, най-тежко. И много работех там. Просто ръчичките ми бяха станали на нищо. И споменът ми е много тежък оттам, много тежък. Майка ми постоянно, тя беше в критическа възраст, постоянно с една мигрена, доста боледуваше и нищо не можеше да работи, пък и нямаше професия и основната сила бях аз в къщи. Сестричката ми пък много плачеше за храна, няма да забравя това нещо. Щото те бяха известни търговци в Дупница, евреи и внасяха на черна борса и извара, и масло. И тя посочваше – вика: “И аз искам”. И ние с майка ми й туряхме [ръка] на устата и я криехме вътре. А тази жена ни беше дала зад вратата едно квадратче от 1 до 1,30-2 м. Там бяхме сложили чувала, който бяхме донесли от София, където прибрахме само личните дрехи и едно-две одеала, които слагахме долу и лягахме като на кочина. Така се нареждахме напряко и до някъде имахме подложка, краката ни бяха на пода.

От населението – не. От населението не се почувстваха антисемитски…, сега да Ви кажа, сега по-чувствам… Тогава – не. Напротив, аз имам един чудесен спомен. Това може да послужи на еврейската общност. Когато дойде съобщението, ние веднага изнесохме каквото можехме, продавахме, защото нямахме пари. Баща ми вече беше в “Сомовит”, брат ми в трудов лагер, и аз, ние трите. И почти нямахме пари в къщи, не си спомням майка ми колко парички каза, че имаме. И аз викам, с това нищо няма да направим, и почнахме да изнасяме нещата, вещите. И аз вече бях започнала работа. И, нали Ви казах, от първата заплата купих портмонето на брат ми и една кана за цялото ни семейство подарък, гарафа за вода. Когато трябваше да тръгнем, изнесох и тази гарафа. Аз - момиченце, ама виках: “Продаваме това, това. Елате, моля, елате.” И на разни българи, семейства, които живееха около нас, дойдоха да си купуват. Кой няма да дойде на по-евтини цени, на безценица. Тогава нямаше много стока на пазара. И един човечец, не го и познавах, но дали от квартала, хареса гарафата. Колко – не помня колко му взех. Той ми даде паричките и аз, подавайки, се разплаках. И той вика: “Защо плачеш момиченце, нали я продаваш?” И аз викам: “Това я купих от първата заплата за спомен.”, и т.н. И му обясних. И той вика тогава: ”Момиченце, задръж си парите, задръж и гарафата.” И викам аз: “Не, вземете си я. Аз нямам къде да я нося. Нас ни изселват. Няма къде, вземете си я.” И така, жестът му ме трогна, че ми върна гарафата човекът, но аз пак му я подарих. Мисълта ми е, че успяхме много малко от вещите и каквото събрахме парички, тръгнахме с тях. Но те стигнаха за много малко време. В началото в Дупница живеехме в училището, в салона физкултурния салон. Може би стотина ли колко беше, не помня, бях дете. Под конвой от гарата ни взеха и под конвой ни закараха в училището. И там ни наредиха по семейства така, по малко площ ни дадоха и ние, тричките, се събрахме в един ъгъл. Но видях, че не може, и тогава тръгнах аз да търся и се наехме в тази къща като домашна прислужница. Това е, което, не мога да кажа, че имаше антисемитизъм, антисемитски прояви. Помня от населението, близкото, което на нашия квартал – не. Но аз участвах в манифестацията, това е важно за еврейската общност, на 24 май пред изселването, като протестна манифестация против изселването. Когато Пешев и другите са отишли и са примолили и в Народното събрание, еврейската общност под ръководството на комунистическата партия, което не го признават сега, но ние сме очевидци и сме видяли кой ни водеше. Беше нашият свещеник, който беше прогресивен, прогресивен какво – не с комунистически идеи, но човек съзнателен, от народа човек беше. Той и Вълка Горанова, и Бети Данон, и тия бяха ръководители на тая манифестация. И ние стигнахме - на тая манифестация участваше баща ми, аз и сестричката ми. Като малките деца ги сложихме отпред, ние, по-големичките деца носехме различни плакатчета и скандирахме. И комунистите, ръководители на тези организации – на “Ашомер Ацеир”, на други, бяха отпред и хванати един за друг възрастни хора. И стигнахме почти до аптеката “Гешев” между “Странджа” и “Отец Паисий” и там ни посрещнаха конници и легионери. И почна голям бой върху нас. Пребиха ни, кой къде намираше, там удряше. И ние всички се изпокрихме като мравки по различни дворове. Аз от двор на двор стигнах до “Позитано” и “Осогово”. Баща ми не го видях, нито сестричката ми видях. Но аз се скрих на “Позитано”. Там имах една леля, пък ходих там, но не й се обадих, за да… ако стане арест, да не я засегна, а в двора й се скрих. А баща ми се бил прибрал в къщи и като видял, че ме няма и сестричката ми. Той, като стана цялата работа, потърси сестричката ми и се прибра. И като видя, че мене ме няма, той се изплаши, че може да са ме арестували и тръгна да ме търси. И като тръгна да ме търси, стигна на “Позитано” и “Морава”, ние живеехме тогава на “Одрин” зад две улички. Те го хващат и се чудя какво да направя, дали да изпищя и викам: ”Те ще ме бутнат и мене вътре, а майка ми какво ще прави.”, и решавам да мълча и виждам, че го него го арестуват и тогава той отива вече в “Сомовит”, след тази манифестация. Едно денонощие са ги държали във “Фотинов”, училището ”Фотинов”, а ние не сме знаели, че са там. И не можехме да му занесем, някои са се усетили, ама аз, толкова ми е бил акълът. А майка ми не беше много будна жена и не се е сетила да търсят къде е, за да му занесем дрехи. И без дрехи, и без храна, и без нищо, него го отмъкват за “Сомовит”.

След II Световна война как се разви животът Ви? Казахте вече, че сте се върнали в София, че сте живели в мизерия? Учихте ли, работихте ли?

След 9 септември вече всичко тръгна по-друго яче. В началото беше голяма трагедия, че баща ми беше болен, като се върнахме от изселването. Много голяма мизерия беше в началото, щото нямаше и стоки, и пари, и това. Но аз веднага тръгнах… еврейската общност направиха тази шивашка кооперация “Освобождение”. Аз бях будно дете и бърже вършех така - между нашите сънароднички шивачки направиха, те бяха кроячки и основните ръководители нас ни учеха.И аз работех на една машина, на мотор, машина ли беше, не си спомням, и прикачвах ръкави, няма да забравя това. И ходех на вечерна гимназия. Така аз работех, учех от 6 до 10. В 10 ч. ни почваше смяната в кооперацията. Цяла нощ, нощни смени взимах. На сутринта в 6 ли, в 7, не помня кога свършваше смяната и пеша идвах от… срещу Съдебната палата беше кооперацията, тоя, безистенът дето е. Там беше кооперация “Освобождение”. И оттам пеша, по “Позитано” направо до “Одрин”, където живеех след 9 септември. ”Одрин” и “Позитано”: там живеех - “Одрин” и “Три уши”.

А кога се записахте да учите за медицина?

Веднага след това. Учих вечерна гимназия. И когато тръгна сестра ми за Израел, аз не се съгласих с нея…

И брат Ви…

Не, тя първо тръгна. А воювах много с нея да остане да учи. Тя не се съгласи и тръгна с това момче. Направи брак и тръгна. И след това почнаха да прииждат тревожни писма, от които… Брат ми почна да го навива жена му, щото нейните братя пък заминаха. Онази през нощта го навивала. Майка ми през деня, заради сестра ми да отиде и той. И той оттам и загина. Работи много тежка работа. Като бурлак в Хайфа. Теглел корабите с тялото [си]. Тогава не е имало машини в Израел. Много примитивна страна е била. Нищо е нямало. И те са започнали от нулата.И с тая язва полека-полека, изгоря. За няколко години изгоря и отиде на 45-годишна възраст. А пък сестричката ми след това се оправиха. Той работеше като гаражник нейният съпруг. Той, шефът му, нямал деца, осинови го. Даде му гаража след това. След смъртта го завеща на него. И по тоя начин той забогатя, и сега синът на моя зет, т.е. племенникът ми, работи като собственик на гаража и е добре материално. А сестра ми си остана домакиня. Той почина рано и не можа да… [Той] превъзмогна всичко. Успя да си купи някакъв камион. Работеше с камиона, пренасяше стоки, мебели, такива работи. И един път, както пренасял, какво е станало, за 2 дни… А моята майка замина 1949 г., когато обявиха, че вече няма да има алия, и аз я попитах: “Майко, с мене си много добре.” Аз работех вече и си взимах заплата, нищо, че учех. Аз я… като се връщах сутрин, тя ми даваше закуска. Тя вече ставаше преди мене. Нахранваше ме с нещичко и след това аз си лягах да спя – до 12, 12.30 ч. – 5-6 часа. Ставах, учех си уроците и отивах на училище. И пак от училище, учителите ме знаеха. Те не свършваха часовете. Последния час стоях само половин час… Аз вече започвах да се приготвям и те ми викаха, че мога да излизам и точно, когато предаваха уроците, но бях една от добрите ученички във вечерната гимназия. Много добра ученичка, много добра… И така завърших, обаче като замина сестра ми, аз взех две бригади една след друга. Във физкултурния комбинат. И там паднах, бях командир някакъв. Паднах и се ударих. След смъртта на баща ми… баща ми почина в моите ръце, преди да замине сестра ми 3-4 месеца, баща ми почина. Той, ако беше жив, тя нямаше да може да пътува. Но почина той и ние останахме, брат ми се ожени и ние трите пак останахме. И тя, като реши да заминава, аз я молих, тя не ме послуша и аз отидох на бригада, за да не гледам, че тя си отива, че ми беше много тежко, след като много воювах с нея да не заминава още. Викам: “Да, можеш да заминеш, но вземи професия, вземи, с което да се утвърдиш.” И те заминаха, и както и да е. И аз в бригадата като паднах, и тъй, с гипсова логонетка, та ходих на санаториуми. След това стигнах в Рабфага на Варна, за да мога да си правя облъчване на ръката. Там пък ни вкараха в една нова сграда да учим и да спим. И там се сковах, и те решават, че имам разсейки на това, аз съм имала ишиас.

Разсейки на костите…

Костите, да. И са ме вкарали в гипсово корито. И ме разкарваха цяла година, на носилка ме водеха на изпити. Както и да е, изкарах там някой и друг изпит, но след това се прибрах в София и си довърших Рабфака и започнах медицина. Аз много исках медицина да уча и 1951 г. започнах медицина да уча.

А съпругът Ви през това време е учил за минно инженерство…

Съпругът ми… тя когато сестра ми замина за Израел 1947 г., веднага на есента се разделих и с него. Той не ми беше съпруг, а приятел, на който аз много се опирах и много ме подкрепяше. Той замина за СССР и аз останах и без него. И като се разболях, останах, и майка ми беше заминала вече и така останах без никой. И добрата ми свекърва научава за това, че аз страдам и тя ме потърси, след като ме изписаха от санаториума. В санаториума имах щастлива случайност, че бъдещия ми съпруг Леон дойде във Варна да ме види и аз му казах, че няма да се женя за него, щото съм болна. Той беше много свеж, много хубав, пълен отличник в СССР. Аз ще Ви дам да видите дипломата, да видите какво значи пълно отличие, една петица нямаше, всичко на отличен. И той се сети, че в Ленинград има Институт за костно-ставна туберкулоза. Занася моите документи там, и проф. Корнев на този институт казал, че нищо ми няма туберкулоза. Да търсят ревматизъм или нещо друго. И той: “Ставай веднага и се раздвижи.” И аз се опитах, обаче станах и паднах. И една щастлива случайност. Едно запознаване с една леля Поля от Варна, с която се запознах в Банкя. Преди да отида в санаториума, бях в почивния дом на участниците в съпротивата, с документа на баща ми ме приеха там, щото вече бях сама и много социално слаба. И там пък беше и тя като почиваща и просто ме взе под закрилата, и съвпадение, че тя живее във Варна и почна да се грижи за мен. Тя дойде и ме изкара от санаториума, взе ме при нея няколко дни и след това свекърва ми ме пое. И при нея живях, при свекърва ми, две години преди да се оженя, с нейния друг син, снаха (етървата), свекър и свекърва. В една стая бяхме и в една кухничка всичките. Но нямаше кавги, нямаше – много добра жена. Тя криеше от другите… Тя не вярваше още, че нямам туберкулоза и криеше от другите хубавата храна и ме извеждаше в двора и там, зад къщичката, ме хранеше и все ме убеждаваше, че заради сина й, който е добър и го обичам, трябва да ям. И така, аз много я заобикнах. И тя умря в мойте ръце. Аз много се грижех за нея. И тя все ми пожелаваше да родя мъжка рожба, ама не можах…
Всъщност, след като Вие завършихте медицина, а мъжът Ви завърши инженерство, Вие работехте като лекар…

Преди да завърша медицина, аз се ожених за него. Той, като се върна 1952 г., ние се оженихме. В неделя направихме сватбата, понеделник той изчезна, замина за Перник, където беше назначен за главен инженер на рудник, рудник “Бригадир”. След това стана началник на тоя рудник, след това стана началник на цялата промишленост в Перник, т.е., ЗМЗ “Ленин”, циментовия завод. И там имаше двама евреи, които работеха – директорът на завод “Сталин”, т.е. машиностроителния завод, който още съществува и циментовия завод. Единият беше Жак Лазаров, другият беше Клейпман от завод “Сталин”. И много добри приятели бяха. Той [Леон] вече беше голям началник там. Член на Изпълкома на Перник. Общински съветник го направиха, много преуспяващ човек. Много добър, много скромен, много честен човек. И съвсем случайно, вестници много пишеха за него, независимо, че беше евреин. Ето това говори, че е нямало расизъм в България.

Считате ли, че по времето на комунизма, евреите са били по някакъв начин сегрегирани?

Не, ето това, че той [Леон] е евреин – вървя си по стълбичката без ходатайства. Нямахме никакви ходатайства…

Доколкото разбрах, той е имал дипломатически мисии в Италия, Ангола, в Камбоджа?

После, той след като в Перник работехме, много вестници пишеха за него. Аз имам цяла папка тука. На Михайлина като правиха [има предвид интервю по проекта “Шоа”] първия път й показах, те понеже снимаха. Вестници, в които… той подкара комбайна в рудника, за да изземат всички въглища. Това беше, и пише една голяма статия в “Работническо дело” – “Подземен завод” и оттам започнаха… да се чува за него. В това време, когато нямаше много специалисти… И чул за него Чанков, който водеше Планова комисия, и започна да го търси. Ние се криехме, защото аз още следвах медицина. Аз пък пътувах. Живеех при него и 5.05 ч. ми тръгваше влакът за София за лекции. Можеш ли да си представиш, младоженка на 24-25 години. Той става за рудника с двуколка и аз го моля с двуколката до гарата... Той вика: ”Не, това е служебен, служебно превозно средство. Извинявай много, Лилче, не мога да те кача. И не бива да те кача.” И аз тичешком отивах до гарата, и много пъти ми се случваше да изпускам влака, да го пипна и да не мога да се кача. И плачех там по гарата, защото си изпусках първата лекция. Но винаги като отивах на време, като го хващах, винаги го хващах - по-рядко ми се случваше, седях на първата пейка. С голямо желание учех, записвах всичко. И това ми докарваше успех на изпитите. Даже имам спомен, когато се явих на инфекциозни болести, проф. Тенев беше тогава, един много опитен професор и пита ме: “Какво трябва да се дава при разстройство.” Това, онова, всичко изброих, което пише в литературата. Вика: “Ама още някои неща има, които аз на лекции ви казвам.” “Да,” - викам – “вие казахте, че и бозата помага при разстройство. Трябва да се дава боза.” И той ми пише 6+, защото съм го слушала.И така изкарах следването. И той се криеше, мъжът ми, от ръководителите вече на партията, защото искаше да останем в Перник, че като завърша, нали трябва да дам три години. Аз съм държавен стипендиант (бях през това време). Получавах голяма стипендия – 70 лв. Като рабфаковец получавах по-голяма стипендия и получавах за това, че успехът ми е добър, и затова получавах по-големи парични възнаграждения. И затова не искахме… Те го гонеха да дойде в Планова комисия. И тогава под земята го намерил Чанков. Под земята… мъжът ми е бил там… и са разговаряли по телефона с Чанков. Той в София, в плановата, той под земята [Леон] и той обещал му да дойде. Дойде в София и му каза, че той не иска да се връща в София, защото жена му ще завърши медицина и иска да останем там да изкарам задължителните три години в провинцията, но той каза: “Ще назначим и жена ти в София.”

Касета 2

Страна А

Стигнахме до това, че в разпределението Ви…

И през това време пък организират нови съвети в Перник и вече го искат и към Общинския съвет и го правят началник на цялата промишленост и го изтеглят наново в Перник, за да може да работи като директор на всички предприятия в Пернишки окръг. Това е много голям район. Не знам дали имате представа ДМЗ какво представлява и циментовия завод, и “Кристал”, и всичките други предприятия плюс рудниците. И аз тогава, да ме назначат мене – вместо в Перник, да ме назначат в Радомир и почвам да пътувам известно време от Радомир до Перник. И изведнъж се сеща пък Станко Тодоров и там разбира, че има такъв човек. И той [Леон] понеже е минен инженер и икономист, а им трябваше такъв специалист в Министерски съвет и той го изтегля в Министерски съвет. Той [Леон] пак поставя въпроса за мене. Той обещава, Станко Тодоров, но аз не пожелавам да се връщам, защото вече добре – ще остана в Перник в болницата. И останах там пет години. Там израстнах фактически, придобих много голям опит. Станах вече сектор заведующ професионални заболявания. Специализирах тази специалност и ходех по рудниците, правех консултации. Много бях добре там. И след това, след като свърших задължителните години, напуснах Перник. И той си остана в Министерския съвет и 1964 г. вече бяхме и двамата в София – на държавно жилище, “Криволак”, “Йорданка Николова” дето е. Там ни дадоха Планова комисия една стаичка имахме и там живеехме известно време. И работех в МВР болница 1964 г. по чл. 64 и като прочетох, че има място в IV градска болница, от 35 молби моята приеха, защото трябваше да се ходи във фабриката, цигарената фабрика, това място е в болницата и цигарената фабрика, и поликлиниката. И те решиха, че понеже аз съм била и работничка, имам и “професионални заболявания”, и решават да ме вземат там. И от 35 ме назначават мене. И работех по най-тежката система. Седем легла имах в болницата до 11 часа, от 11 слизах в поликлиниката, до 1 преглеждах граждани. 1 часа завъртвах един ъгъл там и отивах до цигарена фабрика и до 2-2,30 преглеждах работниците там с профилактика и всичко. И от 1,30 тръгвах по участъка да преглеждам на домашни посещения и някъде към 4-5 се прибирах. През това време пък се готвех и за специалности да вземам, и детето ми вече имаше нужда от мене и т.н. През 1966 г. Станко Тодоров решава да го прати в Италия, защото детето ни много боледуваше. И той го праща в Италия на работа, защото му трябваше икономист в посолството. Той нали отговаряше за посолствата и като икономист го изпраща за икономически съветник в посолството в Италия и така [Леон] става дипломат. Обаче това не му стига на него. Той отива на школа в СССР. 6 месеца или 3 месеца беше, имам тука книжата. Изкарва дипломатическа школа, но при него има друг куриоз. Когато той замина за СССР, те ги питаха кой какво иска да следва и той казал, че международни отношения. Много имаше желание да учи това. Обаче руснаците, като пристигнали там българите, решават, че не може те да изучават международни отношения, защото това са тайните на страната и му казват: “Или ще учиш някакво инженерство, и то минно инженерство, защото вашата страна има нужда от това, или се връщаш в страната.” И понеже той знае, че баща му шивач, не може да го изучи, решава да остане на минно инженерство, но взима и втора специалност икономика на промишлеността. И по една щастлива случайност Станко Тодоров го изпраща в Италия като икономически съветник, и тогава отиваме ние в Италия като наречена дипломатическа работа като икономически съветник. Там изкарваме три години и няколко месеца и след това се прибираме и като се прибираме, той вече продължава да работи в Министерство на външните работи. Там пък, след известно време става заместник началник на международните организации, без никакви ходатайства навсякъде. Те го ценят като човек – става началник на отдел – това е СИВ, ЮНЕСКО, тези всички организации, отговаря за тях. И постоянно отива в седалището в Женева, ходи в командировки. Ние се върнахме… 1970 г. от Италия. 1976-1977 г. му предлагат да замине за Куба. Той не се съгласява да отива в Куба от разни съображения. И те пък, след известно време – като не искаш Куба, отиваш в Ангола – военизирана държава. Много тежко беше там. Много изпатихме. Нямаше и хляб, бомби постоянно, несигурност. Бяхме на чудесно жилище, разкошно…

А дъщеря Ви… Понеже като описвахме родословното дърво, Вие казахте, че дъщеря Ви не се самоопределя като еврейка…

Тя се самоопределя като еврейка, но не спазва традиции. Не ще да се приобщи, някак си далече…

А Вие възпитавали ли сте я в…

Възпитавала съм [я в] това, че тя е еврейка, че ние имаме такива традиции, аз също се мъча… Аз не съм религиозна, напълно съм атеист, но да речем… аз не спазвам нито българските, нито еврейските, нали, но да речем, когато имаме Песах, аз купувам маца, правя бурмуликос. Когато имаме Кипур, отивам на черква [синагога], не за да [бъда] религиозна, а за да се събере нашата общност. Сега постоянно отиваме за различни, за Холокоста, за това, за онова. Присъствам в черквата [синагогата], без да се моля и да взимам книжката да се моля. Спазвам, имам чувство такова и съм много чувствителна в тази насока. Даже една случка искам да Ви разкажа, защото тя е интересна също за еврейската общност. Когато бях на работа в Перник, и понеже водех професионалните заболявания, но нямаше кабинет, и аз трябваше в лекарския кабинет да преглеждам, когато идваха отровени или наранени от това, и от рудниците, тогава трябваше да давам консултации. И един ден дойдоха двама или трима души – работници от някакъв рудник, май от шахта беше, и аз се мъча да ги преглеждам, обаче колегите ми си говорят И аз един път: “Бе моля ви, бе колеги, нищо не чувам, бе моля ви, бе.” Щото това е много опасно, когато се тровят от гризу, когато се тровят от въглероден окис. В началото почти нищо не се чува, можеш само леко изострено дишане да чуеш, нищо да не хванеш и след няколко часа може да умре пациента, да ти направи оток на белия дроб, оток на мозъка и умира. А това са млади хора, работници, които аз много обичах. Аз самата бях работничка и милеех за тях. И един път, два пъти. А там имахме една д-р Стаменова, която беше член на партийното бюро. И аз членувах в партийната организация, в партийното бюро и тя вика: “Абе стига, като мъжът ти е” – вика – “шеф, ти няма защо да ни командваш тука. И аз викам: “Аз не заради мъжа ми, а заради хората, не мога да ги преглеждам. Няма нищо общо мъжът ми тука. Ти няма защо…” И викам: Айде, елате там.” А пък работниците чуват и аз не искам да влезем… и излизаме с тях. И точно те излизат пред мене, аз да затворя вратата и я чувам, тя ми вика “мръсна чифутка”. И аз затварям вратата, отивам при нея, шляпвам й два шамара и викам: “Сега да знаеш, вече съм “мръсна чифутка.” Човек от партийната организация, да ми каже някой друг, нямаше да ми е мъчно, от по-…и аз да съм си дала живота и да съм се разделила с всички близки заради България, за да те чуя ти да ми казваш “мръсна чифутка”. Ето сега, викам, иди и кажи на партийния секретар, че съм те била. И аз самата, след като прегледах работниците отвънка… единия оставих под наблюдение, другият ми се стори, че е добре и действително нямаше усложнения. Отидох при партийния секретар и му разказах случая. Той вика: “Ще разгледаме на партийно бюро вашето поведение. Как може така - две лекарки да се бият.” Викам: “Тя не ме удари, аз я ударих и аз смятам, че съм права.” Ама това става пред всички колеги там. И двете сме партийни членове и то – активни. И след това, на общото събрание какво решават партийното бюро, не знам. Tя е член на партийното ръководство и местен човек, позната. Партийният комитет в града я познават и я толерират, особено единият – кой беше – секретар на партията, много я толерираше и решават, че моето е хулиганска проява и на цяло събрание на болницата ме обявяват за хулиган. И пишат във вестника за мен, за хулиганската ми проява и т.н. Мъжът ми през това време мълчи. Но партийният секретар на Окръжния съвет беше една наша другарка, която бивша партизанка, много свестен човек. Тя поема защитата ми и пред Областния комитет на партията, пред софийския… излага цялото положение и дават опровержение после за това, че не е хулиганство, че това е национална обида и т.н. Ето това е една антисемитска проява, че тя в мен не видя, да речем, лошо, да каже “мръсница такава”. Аз нямаше да се върна, ако каже “мръсница” или нещо друго. А тя – “мръсна чифутка”. Значи в подсъзнанието съм била еврейката в нея. Това е, което имам спомен. И както и да е, това е положението…

Посещавали ли сте Израел след това?

Да, няколко пъти. Може би 10 пъти – при близките си.

Имали ли сте някакви трудности във връзка с комуникацията с тях, тъй като в много страни евреите са били гонени?

Да, не гонени. Аз не съм била гонена, никой не ни е спирал, но нашата… Когато преди 9 септември те ограничаваха, ние не можехме нито писма да получаваме, това беше лошото което прави това правителство. Нито писма, нито можехме да отидем и първият човек, който отиде в Израел, бяхме аз и няколко мои другари, които седяхме по цял ден там, на пл.”Народно събрание”, за да вземем билети и първите пътници, това бяхме няколко души, които отидохме и без да съобщим на близките, от самолета съобщават, че пристигат български евреи, от България. И те, моите хора, са били на кино – брат ми, сестра ми, да е жива и здрава, близките ми. И те излизат, съобщават ми името и те излизат и търчат към летището да ме посрещат. А майка ми припада като ме вижда, защото 7 години не е знаела нищо за мен – ни писма, ни телефони, ни нищо. И припадна като ме видя. А аз бях помъкнала – тогава тука имахме, там по-нямаха – един сервиз с чинии. И нямах време – моята свекърва, милата, добричката ми, аз се върнах от Народното събрание. Тя набързо ме изми, изкъпа ме тя отзад в двора. С топла вода, ми беше стоплила набърже и чиниите ми беше завързала с едно въженце. И аз го взех, защото знаех, че ако намеря билет, тръгвам веднага, няма да чакам и тръгнах. И така, чиниите ги занесох…Та си спомням, че майка ми като ме видя, изведнъж се строполи и аз не я виждах, като се качихме на… Мъжът на сестра ми имаше едно джипче такова, джип, военен някакъв беше и там се бяхме наблъскали цялата рода – брат, сестра, всички бяхме там, не знам колко души бяхме вътре… И тя [колата] миришеше на валериан.

Вече казахте, че посещавате еврейската организация?

А-а-а, много, много редовно, ръководя клуб “Здраве”.

А помощи от някоя еврейска организация получавали ли сте?

Да, получавам, всеки месец получавам по 20 лв. “Джоинт” да са живи и здрави, че ни дават, защото ако аз нямах, с пенсията не бих…, щях да стана лекар- просяк. Това нищо не е 20 лв., но моята пенсия е 127 лв. и като си взема 21, става 148. Малко по-поносимо е вече и зимно време ни дават по някой-друг лев за отоплението.

Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview
interview -> Молхов Хаим Меворах
interview -> Касета 1, Страна А
interview -> Луна Давидова
interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А
interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала
interview -> Грация Нисим Албухайре
interview -> Адела Хинкова
interview -> Софи Леон Пинкас
interview -> Виктор Барух
interview -> Бина Йосиф Декало

Изтегляне 290.67 Kb.

Сподели с приятели: