Bernard Minier
GLACÉ
Copyright © XO Editions 2011. All rights reserved.
Published by arrangement with SAS Lester
Literary Agency and AssociatesБернар Миние
Леден гамбит
© Силвия Колева, превод, 2021
© Яна Аргиропулос, дизайн на корицата, 2021
© Enthusiast - запазена марка на „Алто комюникейшънс енд пъблишинг” ООД, 2021
ISBN 978-619-164-419-3
ОТ
ДИАН БЕРГ
ЖЕНЕВА
ДО
Д-Р ВАРНИЕ
ПСИХИАТРИЧЕН ИНСТИТУТ „ВАРНИЕ“
СЕН
МАРТЕН ДЬО КОМЕНЖCURRICULUM VITAE
На Диан Берг, психолог, специалист по съдебна психология
Дата на раждане: 16 юли 1976 г.
Националност: швейцарка
ДИПЛОМИ:
2002: Диплома за висше образование по клинична психология, магистърска степен, Женевски университет
Дипломна работа: „Импулсивни
действия, некрофилия и разчленяване на телата при компулсивните убийци“
1999: Бакалавър по психология, Женевски университет
Дипломна работа: „Някои аспекти на страховете у децата между 8 и 12 години“
1995: Диплома за завършено средно образование, класическа гимназия, латински език
1994: Свидетелство по английски език – първа степен (First Cambridge)
ПРОФЕСИОНАЛНА ПРАКТИКА:
2003 – Кабинет по психотерапия и психология, Женева
2001 – Асистент на П. Шпицнер във Факултета по психология,
науки и образование, Женевски университет
1999–2001 – стажант-психолог, Университетски институт по съдебна медицина, Женева стажант-психолог към Медицинската служба на затвора „Шан Долон“
ЧЛЕНСТВО В ПРОФЕСИОНАЛНИ ОРГАНИЗАЦИИ:
Международна академия по право и психическо здраве
Женевска асоциация на психолозите психотерапевти
Швейцарска общност по съдебна психология
ИНТЕРЕСИ:
Класическа музика (десет години уроци по цигулка), джаз, четене
Спортове: плуване, бягане, гмуркане,
спелеология, скачане с парашут
ПРОЛОГ
Джъг-джъг… джъг… так-так-так… джъг… джъг… джъг… так-так-так….
Кабината плавно се изкачваше, стоманените въжета на лифта неспирно потракваха, а колелцата проскърцваха върху стълбовете на равни интервали и ѝ предаваха подрусването си. Към тези шумове се прибавяше жалбата на свирещия вятър, който напомняше гълчавата на изплашени деца. А също и гласовете на мъжете в кабината, които се опитваха да надвикат скърцането и песента на вятъра. Бяха петима заедно с Юисман.
Джъг-джъг… джъг… так-так-так… джъг… джъг… джъг… так-так-так…
– Мамка му! Хич не обичам да се качвам горе в такова време! ― изръмжа един от тях.
Юисман мълчеше и дебнеше кога ще се покаже долното езеро, на хиляда метра под краката им. Взираше се през бурния водовъртеж от снежинки, които прегръщаха кабината. Въжетата изглеждаха странно ненадеждни и
описваха двойна крива, която мързеливо потъваше в сивотата на пейзажа.
Облаците се поразпръснаха. Показа се езерото. За кратко. За миг блесна като локва под небето, най-обикновена дупка с вода под върховете на планините и ивиците облаци, които се прокъсваха над тях.
– Какво значение има времето? ― отвърна друг. ― Така или иначе, ще прекараме цяла седмица, заклещени в тази проклета планина.
Водноелектрическата централа „Арун“ ― серия от зали и галерии, издълбани на седемдесет метра под земята и на две хиляди метра височина. Най-дългата галерия бе цели единайсет километра. Отвеждаше водата от горното езеро към тръбопроводите: тръби с диаметър метър и половина, които се спускаха от планината и пренасяха вода от горното езеро към вечно жадните турбини, въртящи нажежените
ротори на генераторите, даряващи на долината чудото, наречено електричество. За да се стигне до централата в сърцето на планината, имаше един-единствен път:
шахта, чийто вход се намираше почти на върха. За да се спуснат до главната галерия, използваха товарен асансьор, а по нея, при затворени клапани, се придвижваха с двуместни пикапи. Пътуването продължаваше час. Цял час в мрака на осемте километра галерии.
Догоре можеше да се отиде и с хеликоптер, но само в спешни случаи. До горното езеро бе
оборудвана площадка за кацане, която се използваше в подходящо време.
– Жоаким е прав ― каза най-старият. ― При време като днешното хеликоптерът нямаше да се приземи.
Знаеха какво означава това. Щом отвореха отново клапаните, хиляди кубични метри вода от горното езеро щяха да рукнат с вой в галерията, в която щяха да влязат след минути. При произшествие щяха да бъдат необходими два часа,
за да се опразни отново галерията, час с пикапите през нея, за да се върнат до входа на шахтата, петнайсет минути,
за да
излязат на чист въздух, десет ― да слязат с лифта до централата, и още трийсет ― да стигнат до Сен Мартен дьо Коменж. И то, ако пътят не е прекъснат.
Ако станеше произшествие, щяха да са в болницата след четири часа. А и водноелектрическата централа остаряваше. Работеше от 1929-а. Всяка зима преди топенето на снеговете прекарваха горе четири седмици,
изолирани от света, за да поддържат и да поправят машини от друга епоха. Мъчителна и опасна работа.
Юисман следеше полета на орел, който елегантно планираше по вятъра на стотина метра от кабината.
Мълчаливо.
Обърна поглед към ледената бездна под кабината.
Трите грамадни тръби потъваха в планината, здраво сраснали се с релефа ѝ. Отдавна бяха изгубили долината от очите си. Последният стълб се виждаше триста метра по-надолу, където склонът на планината образуваше самотно стърчаща в мъглата тераса. Кабината пъплеше право към шахтата и се люлееше от вятъра.
Ако въжетата се скъсаха,
щеше да падне от стотици метри и да се пръсне върху скалите като гнил орех.
– Ей, готвача! С какво ще ни храниш този път?
– Във всеки случай не и с биохрани.