ЛЕГЕНДА ЗА СТРАНДЖА
Сядай сега и слушай! – казва баба и потупа по дивана до себе си.
Аз се смирявам, а тя започва разказа си, който толкова пъти съм слушала, но никога не ми омръзва.
-
Запомни, момичето ми! Благословен е нашият край. Тук планината пази в прегръдка морето, а то й се отплаща със свежите си ласки. А защо Бог е решил да ги събере в едно, никой не знае. Но легендата рааказва, че преди много-много години по тези места дошла красива девойка на име Странджа. Преселила се тя, защото нито един момък не я искал за жена. С нея били и приятелките и със семействата си. Стъкмили си село за чудо и приказ. Странджа била смела девойка и бдяла над близките си като орлица.
Момичето често се обличало като мъж и препускало волно с враното си конче. Слизало от гората, стигало до морския брях и се заигравало дълго с вълните. Обичали я и я почитали селяните, защото Странджа им помагала в трудности.
Разнесла се мълвата за юначната красавица по близки и далечни земи. Заидвали сватове да я искат, но тя не одобрявала никого за жених. Веднъж в селото се появили стотина черни мъже на арабски коне. Сряд тях яздел едър мъж, с кожа като въглен, но облечен богато и пребогато, с много златни накити, обсипани със скъпоценни камъни. Мъжете обяснили, че искат Странджа за жена на господаря си.
Ахнали от почуда селяните наоколо. Как тяхнара русокоса приятелка със снежнобяла кожа и големи черни очи, ще се задоми за този черен арабин?
Стреснала се и самата Странджа. Не можела да си представи, че ще поеме дълъг път, за да отиде в далечни земи, при непознати хора.
Докато се чудела какъв отговор да даде, как да откаже предложението, природата й се притекла на помощ.
Затрещели гръмотевици. Светкавижи разцепили небесата. Земята се разстресла. На места се издигала, на други потъвала. Разбушувало се морето – потъмняло, зашумяло и погълнало сватовете. Бурята утихнала изведнъж така, както се и появила.
Огледали се хората. Видеи високите хълмове – нарекли планината Странджа. Съзрели морските води, които били до днес светлосини, а сега приличали на бездна. Нарекли морето – Черно.
Огледай се, детето ми! И днес Черно море целува Странджа, а тя му предава силата си с речните води на Велека и Резовска.
И аз се оглеждам. Всяка сутрин ме събуждат слънчевите лъчи, надничащи над морската безкрайност, а ме приспиват звездите, блещукащи над странджанските върхове.
Сподели с приятели: |