Лекции изнесени в Базел от 15 до 26. 1909 г



страница2/11
Дата25.10.2017
Размер2.72 Mb.
#33113
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

ВТОРА ЛЕКЦИЯ


Базел, 16 сеп­тем­в­ри 1909

През раз­лич­ни­те епо­хи от раз­ви­ти­ето на християнството, Евангелието на Йоан бе­ше он­зи източник, кой­то ви­на­ги праве­ше на­й-­дъл­бо­ко впе­чат­ле­ние на всич­ки онези, ко­ито тър­се­ха ед­но осо­бе­но задълбочаване, ед­но вът­реш­но вглъ­бя­ва­не в ос­нов­ни­те тен­ден­ции на християнството. Ето за­що Евангелието на Йоан бе­ше гла­вен из­точ­ник на всич­ки хрис­ти­ян­с­ки мистици, ко­ито се стре­мя­ха не­пос­ред­с­т­ве­но да из­жи­ве­ят онова, ко­ето е пред­с­та­ве­но в Евангелието на Йоан от­нос­но лич­нос­т­та и същ­нос­т­та на Христос Исус.

Но през раз­лич­ни­те сто­ле­тия хрис­ти­ян­с­ко­то чо­ве­чес­т­во се от­на­ся­ше по твър­де раз­ли­чен на­чин спря­мо Евангелието на Лука. Погледнато от дру­га страна, това, об­що взе­то е в пъл­но съ­от­ветс­т­вие с всичко, ко­ето ка­зах­ме още вче­ра за раз­ли­чи­ята меж­ду Евангелието на Йоан и Евангелието на Лука. Ако в из­вес­т­но от­но­ше­ние Евангелието на Йоан бе­ше ос­но­вен из­точ­ник за мистиците, Евангелието на Лука бе­ше ед­на въз­пи­та­тел­на и на­зи­да­тел­на кни­га за мнозинството, за онези, ко­ито - та­ка да се ка­же –
мо­же­ха да се из­диг­нат в сфе­ра­та на хрис­ти­ян­с­ко­то светоусещане, из­хож­дай­ки от на­ивнос­т­та и прос­то­та­та на сво­ите сърца. Да, Евангелието на Лука ми­на­ва през ве­ко­ве­те ка­то ед­на на­зи­да­тел­на книга. То неиз­мен­но бе­ше из­точ­ник на вът­реш­на уте­ха за всички, ко­ито бя­ха из­мъч­ва­ни от стра­да­ния и болки. Защото тък­мо в то­ва Евангелие се го­во­ри тол­ко­ва мно­го за ве­ли­кия утешител, за ве­ли­кия бла­го­де­тел на човечеството, за Спасителя на из­тер­за­ни­те и измъчените. Една книга, към ко­ято се об­ръ­ща­ха на­й-­ве­че онези, ко­ито ис­ка­ха да се из­пъл­нят с хрис­ти­ян­с­ка­та лю- бов: ето как­во пред­с­тав­ля­ва­ше Евангелието на Лука, по­не­же там мо­гъ­щес­т­во­то и про­бив­на­та си­ла на лю­бов­та на­ис­ти­на тър­жес­т­ву­ват в мно­го по­-го­ля­ма степен, от­кол­ко­то в кой­то и да е друг хрис­ти­ян­с­ки документ. И онези, ко­ито осъз­на­ва­ха по ня­ка­къв на­чин - об­що взе­то то­ва се от­на­ся за всич­ки хо­ра -, че са об­ре­ме­ни­ли сър­це­то си с не съ­вър­шен­с­т­во и грях, ви­на­ги от­к­ри­ва­ха утеха, съ­вет и въз­ви­ся­ва­не на душата, ко­га­то об­ръ­ща­ха пог­лед към Евангелието на Лука и не­го­ви­те думи: Христос Исус не е до­шъл са­мо за праведните, а и за грешниците; не слу­чай­но Той е ся дал на ед­на тра­пе­за с греш­ни­ци и митари.

Ако за да се по­чув­с­т­ву­ва въз­дейс­т­ви­ето на Йоановото Евангелие, е не­об­хо­ди­ма ед­на се­ри­оз­на подготовка, то за Евангелието на Лука тряб­ва да кажем, че ни­то ед­на чо­веш­ка ду­ша не стои та­ка ниско, или пък е тол­ко­ва незряла, че да не усе­ти ця­ла­та топлина, ко­ято струи от Евангелието на Лука. Ето за­що Евангелието на Лука ви­на­ги е би­ло ед­на кни­га за мно- зинството; в не­го­ви­те прос­ти ду­ми мо­же­ше да на­ме­ри уте­ха и най-сем- плата, на­й-­де­тин­с­ка­та чо­веш­ка душа. Всичко оно­ва от нея, ко­ето ос­та­ва чис­то и де­тин­с­ко - от на­й-­ран­на въз­раст до на­й-­дъл­бо­ка ста­рост - ви­на­ги се е усеща­ло прив­ли­ча­но от Евангелието на Лука. И пре­ди всичко: она­зи част от хрис­ти­ян­с­ки­те истини, ко­ято е пред­с­таве­на там образно; онова, ко­ето са­мо­то из­кус­т­во е из­в­ляк­ло от хрис­ти­ян­с­ки­те ис­ти­ни ка­то мо­ти­ви и об­ра­зи - ес­тес­т­ве­но и дру­ги­те Евангелия съ­що са вдъх­но­ви­ли не­мал­ко ху­до­жес­т­ве­ни про­из­ве­де­ния - и на­й-­ве­че живописта, ко­ято на­ми­ра на­й-п­ряк път към чо­веш­ко­то сърце: ето как­во от­к­ри­ва­ме ние в Евангелието на Лука. Всички дъл­бо­ки и слож­ни от­но­шения меж­ду Христос Исус и Йоан Кръстител, ко­ито са би­ли обект на ху­до­жес­т­ве­но изоб­ра­зя­ва­не тол­ко­ва чес­то­,­имат своя из­точ­ник в та­зи неп­ре­ход­на книга, Евангелието на Лука.

Всеки, кой­то се ос­та­ви под чуд­но­то въз­дейс­т­вие на то­ва Евангелие, ще открие, че от на­ча­ло докрай то е по­топе­но в прин­ци­па на любовта, със­т­ра­да­ни­ето и простотата, а до из­вес­т­на сте­пен и в об­лас­т­та на де­тин­с­ка­та чо­вешка природа. А къ­де дру­га­де се про­явя­ва тя по един тол­ко­ва тро­га­те­лен начин, ако не тък­мо в ис­то­ри­ята за детство­то на Исус от Назарет, ко­ято ни раз­каз­ва еван­ге­лис­тът Лука? А за­що то­ва е така, ще ни ста­не
ясно, ко­га­то посте­пен­но вник­нем все по­-дъл­бо­ко в та­зи за­бе­ле­жи­тел­на книга.

Днес ще се на­ло­жи да спо­ме­на ня­кои неща, ко­ито за онези, ко­ито са слу­ша­ли дру­ги мои лек­ции или цик­ли по то­зи въпрос, мо­же би ще из­г­леж­дат ка­то ед­но го­ля­мо противоречие. Моля Ви да из­ча­ка­те и чу­ете това, за ко­ето ще ста­не ду­ма през след­ва­щи­те дни, и тогава, на­дя­вам се, ще ус­та­но­ви­те тях­на­та хар­мо­ния с онова, ко­ето съм казвал по един или друг по­вод за Христос Исус и Исус от Назарет. Невъзможно е да се пре­да­дат от­вед­нъж все­об­х­ватни­те и слож­ни из­ме­ре­ния на истината, и днес ще се на­ло­жи да се обър­нем са­мо към ед­на от стра­ни­те на хрис­ти­ян­с­ки­те исти- ни, ко­ято е в при­вид­но про­ти­во­ре­чие с дру­га част от истините, ко­ито до­се­га съм имал въз­можност да спо­де­ля с Вас.

Подходящият за цел­та път тряб­ва да бъ­де та­ка подбран, че от­дел­ни­те по­то­ци на ис­ти­на­та да не сре­щат ни­какви ог­ра­ни­че­ния и чак пос­ле да по­со­чим как те се на­ми­рат в пъл­но съзвучие, в пъл­на хармония. В до­се­гаш­ни­те лек­ци­он­ни цик­ли аз из­пол­з­вах ка­то из­ход­на точ­ка - и то съв­сем съз­на­тел­но - Евангелието на Йоан, та­ка че, ес­тествено, съм об­ръ­щал вни­ма­ние са­мо вър­ху ед­на част от истината. И все пак та­зи част си ос­та­ва истина; в то­ва ще се убе­дим и през след­ва­щи­те дни. Обаче днес ни пред­с­тои да раз­г­ле­да­ме ед­на не­оби­чай­на и труд­но при­ем­ли­ва до­ри за мно­зи­на от Вас част от хрис­ти­ян­с­ки­те истини.

В Евангелието на Лука има ед­но чуд­но място, къ­де­то на­уча­ва­ме как един Ангел въз­вес­тя­ва на пас­ти­ри­те в по­лето, че се е ро­дил „Спасителят на света". После се споменава, че към то­зи Ангел - след ка­то е въз­вес­тил своето про­ро­чес­т­во - се при­съ­еди­ня­ва „мно­гоб­рой­но­то войн­с­т­во небес- но" (Лука 2,13). Представете си жи­во та­зи кар­ти на: пас­ти­ри­те пог­леж­дат и в „от­во­ре­но­то небе" виж­дат - под фор­ма­та на ве­ли­чес­т­ве­ни об­ра­зи - Съществата от ду­хов­ния свят. Какво точ­но се въз­вес­тя­ва на пастирите?

Това, ко­ето им се възвестява, е об­ле­че­но във величествени, мо­ну­мен­тал­ни думи, в думи, ко­ито са зву­ча­ли през цяло­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то и са ста­на­ли един от Коледните сим­во­ли на хрис­ти­ян­с­кия свят. Към пас­ти­ри­те се но­сят думи, ко­ито пра­вил­но пре­ве­де­ни - би­ха гласели:

„От ви­си­ни­те се от­к­ри­ват бо­жес­т­ве­ни­те Същества, за да се въз­ца­ри мир до­лу на Земята всред човеците, които са про­ник­на­ти от доб­ра воля." (Лука 2, 14)

Думата „слава", как­то обик­но­ве­но се пре­веж­да в Евангелието, има съв­сем друг сми­съл и той се доб­ли­жа­ва много по­ве­че до този, кой­то да­вам сега. Тук тряб­ва нед­вус­мис­ле­но да под­чер­та­ем тък­мо противополож- ното, а именно, че това, ко­ето пас­ти­ри­те виждат, е от­к­ро­ве­ние на ду­хов­ни­те Същества от ви­си­ни­те и то ид­ва сега, за да нас­тъ­пи мир в оне­зи чо­веш­ки сърца, ко­ито са из­пъл­не­ни с доб­ра воля.

Общо взето, как­то са­ми ще видим, мно­го от тай­ни­те на хрис­ти­ян­с­т­во­то се кри­ят тък­мо в те­зи думи, сти­га да ги разби­ра­ме правилно. Обаче, за да хвър­лим свет­ли­на вър­ху тех­ния скрит смисъл, ще бъ­де не­об­хо­ди­мо и не­що друго. Преди всичко, на­ла­га се да обър­нем вни­ма­ние на оне­зи дан- ни, ко­ито яс­но­вид­ци­те по­лу­ча­ват от хро­ни­ка­та Акаша. Става ду­ма за следното: на­й-­нап­ред да пог­лед­нем с от­во­ре­ни ду­хов­ни очи в она­зи епо- ха, ко­га­то Христос Исус се явя­ва на чо­ве­чес­т­во­то и да попитаме: как из­г­леж­да всич­ко онова, ко­ето то­га­ва се вклю­чи по ду­хо­вен път в Земното развитие, ако го прос­ле­дим в ця­ла­та му ево­лю­ция и пос­та­вим въпроса; от­къ­де ид­ва то всъщност?

През она­зи епоха, в об­що­чо­веш­ко­то раз­ви­тие се включ­ва нещо, ко­ето из­г­леж­да ка­то сли­ва­не на раз­лич­ни ду­хов­ни и идей­ни потоци. В раз­лич­ни­те мес­та на Земята - по ед­но и съ­що вре­ме - нах­лу­ват все­въз­мож­ни ду­хов­ни те­че­ния и све­тогледи. Всичко, ко­ето ня­ко­га е въз­ник­на­ло в ед­на или дру­га част на Земята, се­га се сли­ва в Палестина и на­ми­ра по един или друг на­чин из­раз в съ­би­ти­ята от Палестина, та­ка че ние мо­жем да пос­та­вим и след­ва­щия въпрос: Накъде са от­п­ра ве­ни ду­хов­ни­те течения, ко­ито виж­да­ме да се сли­ват ка­то в един цен­тър - там, в съ­би­ти­ята от Палестина?

Вчера обър­нах­ме вни­ма­ние на факта, че чрез Евангелието на Лука е пред­с­та­ве­но онова, ко­ето на­ри­ча­ме има­ги­на­тивно поз­на­ние и че то­ва има­ги­на­тив­но поз­на­ние се про­явя­ва в образи. Ние то­ку­-що спо­ме­нах­ме за един та­къв образ, по­каз­ващ как пред пас­ти­ри­те зас­та­ва от­к­ро­ве­ни­ето на ду­хов­ни­те Същества от висините, об­ра­зът на ед­но ду­хов­но Същество, на един Ангел, а пос­ле и на ця­ло­то „не­бес­но войнство". Тук след­ва да пос­та­вим въпроса: как то­зи об­раз зас­та­ва пред ясновидеца, пред човека, пос­ве­тен в тай­ни­те на живота, образ, кой­то той ви­на­ги мо­же да възста- нови, ако се вгледа на­зад в хро­ни­ка­та Акаша? Какво е това, ко­ето се явя­ва пред пастирите? Какво но­си в се­бе си то­ва ан­гел­с­ко войн­с­т­во и от­къ­де ид­ва то?

Едно от ве­ли­ки­те ду­хов­ни течения, ко­ето неп­ре­къс­на­то се вли­ва­ше в об­що­чо­веш­ко­то раз­ви­тие и пос­те­пен­но се из­ди­га­ше все по­-ви­со­ко и по-високо, та­ка че по вре­ме на па­лес­тин­с­ки­те съ­би­тия мо­же­ше да оза­ря­ва Земята са­мо от ду­хов­ните ви­си­ни - ето как­во пред­с­тав­ля­ва­ше то­зи образ. Когато чрез пра­вил­но­то раз­чи­та­не на хро­ни­ка­та Акаша сти­га­ме до „не­бес­но­то войнство", ко­ето се явя­ва на пастирите, на­соч­вай­ки се към ми- налото, ние се до­кос­ва­ме до ед­но от на­й-­ве­лики­те ду­хов­ни те­че­ния в ис­то­ри­ята на човечеството, ко­ето - ня­кол­ко сто­ле­тия пре­ди Христос Исус да сле­зе всред хо­ра­та - та­ка да се каже, се раз­п­рос­т­ра­ни по Земята ка­то „будизъм". Колкото и стран­но да звучи, онзи, кой­то прос­ле­дя­ва ми­нали­
те епо­хи на чо­ве­чес­т­во­то чрез хро­ни­ка­та Акаша, в оп­ре­де­лен мо­мент сти­га до „озарението" на ве­ли­кия Буда: то е съ­що­то откровение, ко­ето се явя­ва и на пастирите. Това, ко­ето нав­ре­ме­то оза­ри хо­ра­та в Индия; това, ко­ето раз­д­ви­жи там ду­хо­ве­те и сър­ца­та ка­то ве­ли­ка ре­ли­гия на със­т­ра­да­ни­ето и любовта, ка­то един ве­лик светоглед; ко­ето и до днес със­тав­ля­ва ду­хов­на­та хра­на на го­ля­ма част от човечеството, съ­що­то се явя­ва от­но­во в откровението, да­де­но на пастирите! Защото и то тряб­ва­ше да се влее в от­к­ро­ве­ни­ето на Палестина. Това, ко­ето ни раз­к­ри­ва на­й-­нап­ред Еванге- лието на Лука, мо­жем да раз­бе­рем са­мо тогава, ко­га­то от глед­на точ­ка на ду­хов­но­-на­уч­но­то из­с­лед­ва­не хвър­лим поглед вър­ху онова, ко­ето Бу- да е бил за чо­ве­чес­т­во­то и про­уме­ем как­во точ­но е доп­ри­нес­ло от­к­ро­ве­ни­ето на Буда за ево­лю­ци­ята на човечеството. Тук тряб­ва да изяс­ним следното.

Когато пет или шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене Буда се по­яви всред хо­ра­та на да­леч­ния Изток, в не­го жи­вя една индивидуалност, ко­ято се бе­ше пре­раж­да­ла мно­го пъ­ти и ко­ято в хо­да на сво­ите пре­раж­да­ния се бе­ше из­диг­на­ла до твър­де ви­со­ка сте­пен на раз­ви­ти­е­. Бу­да мо­жа да ста­не онзи, кой­то беше, са­мо за­що­то чрез сво­ите ми­на­ли ин­кар­нации пос­тиг­на она­зи вис­ша степен, ко­ято оз­на­ча­ва­ме с ори­ен­тал­с­кия из­раз „сте­пен на Бодисатва". Поне пред част от Вас аз ве­че съм обяс­ня­вал същ­нос­т­та на Бодисатвите, и то от раз­лич­ни глед­ни точки. В ци­къ­ла „Духовни­те Йерархии и тях­но­то от­ра­же­ние във фи­зи­чес­кия свят", из­не­сен през ап­рил 1909 в Дюселдорф, аз по­ка­зах как се от­на­сят Бодисатвите към ця­ло­то кос­ми­чес­ко развитие. През ав­густ 1909 г. в Мюнхен из­не­сох ци­къ­ла „Изто­кът в свет­ли­на­та на Запада" и раз­г­ле­дах не­ща­та от дру­га глед­на точка*5. Днес от­но­во ще раз­г­ле­да­ме същ­ността на Бодисатвите, ес­тес­т­ве­но по друг начин, и Вие пос­те­пен­но ще от­к­ри­ете съз­ву­чи­ето ме- ж­ду от­дел­ни­те истини.

Онзи, кой­то ста­ва Буда, тряб­ва пър­во да ми­не през сте­пен­та Бодисатва. Следователно Бодисатва е пред­ход­на­та сте­пен от ин­ди­ви­ду­ал­но­то раз­ви­тие в по­со­ка към Буда. Нека се­га да раз­г­ле­да­ме същ­нос­т­та на Бодисат- вите от глед­на точ­ка на об­що­чо­веш­ко­то развитие. Ние ще вник­нем в тях­на­та същност, са­мо ако оце­ня­ва­ме об­що­чо­вешко­то раз­ви­тие спо­ред Антропософията.

Това, ко­ето хо­ра­та уме­ят да вър­шат в да­де­на епоха, това, ко­ето те раз­ви­ват ка­то способности, да­леч не е съ­ществу­ва­ло винаги. Истинско късо- гледство, ко­ето не над­х­вър­ля от­дел­на­та епо­ха е, ко­га­то си въобразяваме, че съ­щите способности, при­съ­щи на хо­ра­та днес, са съ­щес­т­ву­ва­ли и в миналото. Човешките способности, това, ко­ето хо­ра­та зна­ят и уме­ят да вършат, всич­ко то се про­ме­ня през раз­лич­ни­те епохи. Днес чо­веш­ки­те спо­соб­нос­ти са та­ка развити, че човекът, бих казал, мо­же да опоз­нае


чрез соб­с­т­ве­ния си ра­зум то­ва или онова, и той с пра­во казва: Тази или она­зи ис­ти­на аз раз­би­рам чрез моя ра­зум с по­мощ­та на мо­ето мислене; аз мо­га да различавам, в из­вестен смисъл, ло­гич­но­то от нелогичното, мо­рал­но­то от неморалното. Обаче бих­ме сгрешили, ако пред­по­ложим, че те­зи спо­соб­нос­ти за раз­ли­ча­ва­не на ло­гич­но­то от не­ло­гич­но­то и на мо­рал­но­то от не­мо­рал­но­то са би­ли ви­на­ги при­съ­щи на чо­веш­ка­та при- рода. Не, те са би­ли раз­ви­ти бав­но и постепенно. Това, ко­ето днес чо­ве­кът може и умее да вър­ши чрез сво­ите способности, е тряб­ва­ло - съ­що как­то де­те­то на­уча­ва не­що от бащата, май­ка­та или учи­те­ля - да го чуе про­из­не­се­но от личности, ко­ито - ма­кар и въп­лъ­те­ни ка­то дру­ги хо­ра - са би­ли по­-ви­со­ко раз­вити и са мо­же­ли да под­дър­жат в Мистериите връз­ка с оне­зи ду­хов­ни Същества, ко­ито сто­ят над тях: с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества.

Такива индивидуалности, ко­ито са въп­лъ­те­ни във фи­зи­чес­ки тела, но мо­гат да об­щу­ват и с по­-вис­ши ин­ди­ви­ду­алности, не­въп­лъ­те­ни физи- чески, е има­ло ви­на­ги­. Нап­ри­мер пре­ди хо­ра­та да пос­тиг­нат дар­ба­та на ло­ги­чес­ко­то мислене, чрез ко­ято те мо­гат днес са­ми да мис­лят логиче- ски, те е тряб­ва­ло да се вслуш­ват в ду­ми­те на оп­ре­де­лени Учители. Тези Учители съ­що не мо­же­ха да мис­лят ло­ги­чес­ки с по­мощ­та на качества, раз­ви­ва­ни във фи­зи­ческо­то тя­ло, а са­мо бла­го­да­ре­ние на факта, че в Ми- стериите те об­щу­ва­ха с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества, оби­тава­щи по­-вис­ши­те об­лас­ти на света. Такива Учители, ко­ито са учили, пре­по­да­ва­ли ло­гич­но­то мис­ле­не и мо­рал­ния усет, чер­пей­ки от сво­ите откровения, по­лу­че­ни от вис­ши­те светове, е има­ло още пре­ди хо­ра­та да бъ­дат в със­то­яние са­ми и чрез сво­ята соб­с­т­ве­на при­ро­да да мис­лят ло­гич­но и да от­к­ри­ват моралното. Определена ка­те­го­рия съ­щества, ко­ито са въп­лъ­те­ни във фи­зи­чес­ко тяло, оба­че об­щу­ват и с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества, за да пре­не­сат до­лу това, ко­ето на­уча­ват от тях и да го пре­да­дат на хо­ра­та - ето то­ва са Бодисатвите. С дру­ги думи, те са същества, въплъ­те­ни във фи­зи­чес­ко тяло, но чрез сво­ите спо­соб­нос­ти съ­умя­ват да об­щу­ват и с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества.

Да, пре­ди Буда да ста­не един „Буда", той бе­ше имен­но Бодисатва, т.е. ед­на индивидуалност, ко­ято в Мисте­ри­ите мо­же­ше да об­щу­ва и с по-висшите, бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества. Едно та­ко­ва съ­щес­т­во ка­то Бо- дисатва бе­ше на­то­ва­ре­но във вис­ши­те све­то­ве - още от на­й-­да­леч­ни­те епо­хи на Земното раз­ви­тие - с оп­ре­де­ле­на мисия, с оп­ре­де­ле­на задача, и от­то­га­ва то ос­та­ва свър­за­но с нея.

Ако бих­ме при­ло­жи­ли то­зи на­чин на мис­ле­не спря­мо Буда, би тряб­ва­ло да кажем: ка­то Бодисатва, той има стро­го оп­ре­де­ле­на задача. Когато Зе- мята се на­ми­ра­ше още в сво­ите на­чал­ни ево­лю­ци­он­ни епохи, да­леч пре­ди Атлантска­та и Лемурийската епоха*6, на то­ва същество, ко­ето през


шес­то­то сто­ле­тие на на­ша­та епо­ха се въп­лъ­ти ка­то Буда, бе­ше въз­ло­же­на оп­ре­де­ле­на задача. И то ос­та­на свър­за­но с та­зи задача. През всич­ки времена, от ед­на епо­ха в друга, то тряб­ва­ше да ра­бо­ти и да вли­ва в ево­лю­ци­ята на Земята са­мо толкова, кол­ко­то тя мо­же­ше да приеме с ог­лед на сво­ите възможности. За вся­ко ед­но та­ко­ва съ­щес­т­во - то­ест за все­ки Бодисатва - ид­ва един момент, ко­га­то то сти­га с по­лу­че­на­та си през пра­да­леч­но­то ми­на­ло ми­сия до оп­ре­де­ле­на точка, след ко­ято това, ко­ето то е вли­ва­ло до­се­га в чо­ве­чес­т­во­то „свише", се прев­ръ­ща ве­че в нор­мал­на чо­веш­ка способност. Защото днеш­ни­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти по­-ра­но са би­ли ка­чес­т­ва на оп­ре­де­ле­ни бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества и Бодисат- ви­те са ги сва­ли­ли от ду­хов­ни­те висини, за да ги пре­дос­та­вят на чове- ците.

Следователно, един та­къв ду­хо­вен ми­си­онер сти­га до ед­на точка, ко­га­то ве­че мо­же да си каже: аз из­пъл­них моята мисия; се­га на чо­ве­чес­т­во­то е да­де­но всич­ко онова, за ко­ето то е би­ло под­гот­вя­но през много, мно­го епохи. След ка­то е стиг­нал до та­зи точка, Бодисатва ве­че мо­же да ста­не Буда, с дру­ги ду­ми за не­го нас­тъп­ва момент, ко­га­то ка­то съ­щес­т­во с ми- сия, как­ва­то то­ку­-що опи­сах­ме - то ве­че ня­ма нуж­да да се въп­лъ­ща­ва в чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло, след ка­то ве­че е пос­тиг­на­ло степента, ха­рак­тер­на за та­ка на­ре­че­ния от нас ду­хо­вен мисионер. Такъв мо­мент нас­тъ­пи и за Буда. Това, ко­ето има­ше да вър­ши по-рано, неп­ре­къс­на­то го от­веж­да­ше до­лу на Земята. Обаче в ми­га ,ко­га­то бе­ше оза­рен ка­то Буда - все още в ка­чес­т­во­то си на Бодисатва -, той се въп­лъ­ти за пос­ле­ден път в та­ко­ва човеш­ко тяло, в ко­ето бя­ха пос­тиг­на­ти до на­й-­ви­со­ка сте­пен оне­зи чо­веш­ки способности, ко­ито по­-ра­но трябва­ше да бъ­дат пре­да­ва­ни „сви- ше", за да се пре­вър­нат в нор­мал­ни чо­веш­ки способности.

Но когато, бла­го­да­ре­ние на пре­диш­но­то си развитие, та­къв Бодисатва сти­га до там, да нап­ра­ви ед­но чо­веш­ко тя­ло тол­ко­ва съвършено, че то да раз­вие оне­зи способности, ко­ито са свър­за­ни с ми­си­ята на Бодисатва, и по­-точно с фор­ми­ра­не­то на но­ви качества, той ве­че ня­ма нуж­да да се въп­лъ­ща­ва отново. Сега той се из­ди­га в ду­хов­ни те области, от­къ­де­то про­дъл­жа­ва да под­по­ма­га и ръ­ко­во­ди ево­лю­ци­ята на човечеството. Сега ве­че хо­ра­та по­емат зада­ча­та да до­раз­ви­ят по­-на­та­тък онова, ко­ето до то­зи мо­мент се вли­ва­ше в тях от не­бес­ни­те висини, и се­га те си казват: Да, от­тук на­та­тък ние тряб­ва да се раз­ви­ва­ме по та­къв начин, че да из­г­ра­дим у се­бе си оне­зи способности, ко­ито виж­да­ме пос­тиг­на­ти за пръв път в съ­вър­шен вид през оно­ва въп­лъ­ще­ние на Бодисатва, ко­га­то той се из­диг­на в сте­пен­та на Буда. Тези спо­соб­нос­ти са осъ­щес­т­ве­ни в ли­це­то на Бу- да. Да бъ­де ед­но съ­щес­т­во „Буда", оз­на­ча­ва то да про­яви в оп­ре­де­лен чо­век това, ко­ето Бодисатва може, оз­на­ча­ва то да по­ка­же как съществото, дейс­т­ву­ва­ло през епо­хи­те ка­то Бодисатва, жи­вее ка­то индивид, чи­ято
чо­веш­ка при­ро­да е по­ела всич­ко онова, ко­ето по­-ра­но се вли­ва­ше от не­бес­ни­те висини. Ето как­во оз­на­ча­ва ед­но съ­щес­т­во да е Буда. Ако Боди- сатва би се от­тег­лил преждев­ре­мен­но от сво­ята мисия, то­га­ва хо­ра­та не би­ха по­лу­чи­ли дар­ба­та да раз­ви­ват по соб­с­т­вен път оне­зи спо­собности, ко­ито по­-ра­но при­ема­ха „свише". Но след ка­то чо­ве­чес­т­во­то нап­ред­на достатъчно, та­ка че те­зи спо­собнос­ти мо­же­ха да се по­явят у един от­де­лен чо­веш­ки ин­ди­вид на Земята, бе­ше ве­че съз­да­ден и. зародишът, поз­воля­ващ за­нап­ред хо­ра­та са­ми да раз­ви­ват те­зи способности. Така инди- видуалността, ко­ято по­-ра­но се бе­ше раз ви­ла ка­то Бодисатва и ко­ято - до­ка­то бе­ше Бодисатва - не бе­ше на­пъл­но вляз­ла в чо­веш­ко тяло, а се прос­ти­раше на­го­ре в не­бес­ни­те висини, се­га из­ця­ло се ин­кар­ни­ра в кон­к­рет­на ис­то­ри­чес­ка личност. После оба­че тя от но­во се оттегли. Защото се­га - в та­зи ин­кар­на­ция ка­то Буда - на чо­ве­чес­т­во­то се да­ват из­вес­т­ни откровения, кои то пос­ле тряб­ва да се до­раз­ви­ят от са­мо­то него. Ето за­що съ­щес­т­во­то Бодисатва, след ка­то ста­на Буда, тряб­ваше да се от­тег­ли от Земята в оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни ви­си­ни и от­там да ръ­ко­во­ди по­-на­та­тък ево­лю­ци­ята на чо­ве­чеството, а там то мо­же да бъ­де до­ло­ве­но са­мо от ясновидеца.

И така, как­ва за­да­ча сто­еше пред ве­ли­чес­т­ве­на­та и мо­гъ­ща индивидуал- ност, ко­ято в обик­но­ве­ния жи­вот нари­ча­ме Буда? Ако дейс­т­ви­тел­но ис­ка­ме да раз­бе­рем та­зи задача, та­зи ми­сия на Буда, и то в сми­съ­ла на ис- тин­с­кия езотеризъм, тряб­ва­ла зна­ем следното; Цялата поз­на­ва­тел­на спо­соб­ност на чо­ве­чес­т­во­то се е раз­ви­ла постепенно. Аз ви­на­ги съм подчер- тавал, че през Атлантската епо­ха го­ля­ма част от чо­ве­чес­т­во­то при­те­жа­ва­ше яс­но­вид­с­ки спо­соб­нос­ти и мо­же­ше да виж­да в ду­хов­ни­те светове. Вие помните, че из­вес­т­ни сле­ди от древ­но­то яс­но­вид­с­т­во все още са би­ли за­па­зе­ни през пър­ви­те сле­дат­лан­т­с­ки епохи. И ако от Атлантската епо­ха бих­ме се пре­нес­ли в Древноперсийската, Древноиндийската, Еги- петско-халдейската, до­ри в Гръцко-латинската епоха, ние бих­ме от­к­ри­ли мно­го хора, мно­го по­ве­че от­кол­ко­то си въ­об­ра­зя­ва днеш­но­то човече- ство, ко­ито са при­те­жа­ва ли ка­то един вид нас­лед­с­т­во ос­та­тъ­ци от древ­но­то ясновидство, хора, за ко­ито ас­т­рал­ни­ят свят бе­ше открит, та­ка че те виж­да­ха в скри­ти­те дъл­би­ни на съществуванието. Да се виж­да чо­веш­ко­то етер­но тяло, бе­ше не­що съв­сем обик­но­ве­но до­ри през Гръцко-латин- ската епоха; не­що обик­но­ве­но бе­ше то­га­ваш­ни­те хо­ра да виж­дат чо­веш­ка­та глава, за­оби­ко­ле­на от он­зи ете­рен облак, кой­то по­-къс­но пос­те­пен­но се при­би­ра на­пъл­но във вът­реш­нос­т­та на главата.

Обаче чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва­ше да се из­диг­не до оно­ва познание, ко­ето се пос­ти­га чрез външ­ни­те се­ти­ва и чрез оне­зи ду­хов­ни способности, ко­ито са на­со­че­ни към външ­ни­те сетива. Постепенно чо­ве­кът тряб­ва­ше да на­пус­не ду­ховния свят и да ов­ла­дее чис­то се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия с по­мощ-­
та на разсъдъчното, ло­ги­чес­ко мислене. Постепенно той тряб­ва­ше да се из­диг­не до ед­но не­-­яс­но­вид­с­ко познание, за да пос­тиг­не от­но­во един друг вид ясновидство, свърза­но ве­че с всич­ко онова, ко­ето е ус­во­ил ка­то се­тив­но и ло­ги­чес­ко познание.

Ето в как­ва епо­ха жи­ве­ем ние днес. Ние от­п­ра­вя­ме пог­лед към минало- то, ко­га­то ця­ло­то чо­ве­чес­т­во е би­ло яс­новиждащо, но и към бъдещето, ко­га­то хо­ра­та от­но­во ще ста­нат ясновидци. Обаче в на­ша­та меж­дин­на епо­ха по­вече­то хо­ра се ос­ла­нят на това, ко­ето въз­п­ри­емат със се­ти­ва­та и раз­би­рат с ра­зу­ма си. Несъмнено, съ­щес­т­ву­ват оп­реде­ле­ни вър­хо­ве как­то в сетивното, та­ка и в ло­ги­чес­ко­то познание. Обаче нав­ся­къ­де има „степени" на познанието. Един чо­век ми­на­ва през по­ред­на­та си ин­кар­на­ция по та­къв начин, че до­ла­вя ни­щож­на част от това, ко­ето е „морал", не раз­ви­ва със­т­ра­да­ние към сво­ите се­беподобни: ние го на­ри­ча­ме чо­век с нис­ко мо­рал­но равнище. Друг ми­нава през жи­во­та си така, че ин­те­лек­ту­ал­ни­те му си­ли ос­та­ват недоразвити: на­ри­ча­ме го чо­век с нис­ко ин­те­лек­ту­ал­но равнище. Обаче ние знаем, че те­зи ин­те­лек­ту­ал­ни поз­на­ва­тел­ни си­ли мо­гат да бъ­дат из­диг­на­ти до ед­на по­-ви­со­ка степен. От човека, кой­то е слаб в морално, и ин­те­лек­ту­ал­но отношение, до онзи, кой­то в сми­съ­ла на Фихте на­ри­ча­ме „нрав­с­т­вен гений" и кой­то се из­ди­га до вис­ше­то нрав­с­т­ве­но въображение, има­ме всич­ки въз­мож­ни меж­дин­ни сте- пени; и ние знаем, че днес мо­жем да се раз­ви­ем до та­зи ви­со­та на чо­веш­ко­то съвършенство, без да при­те­жа­ва­ме ни­как­ви яс­но­вид­с­ки сили, а са­мо чрез об­ла­го­ро­дя­ва­не­то на оне­зи сили, с ко­ито раз­по­ла­га все­ки обик- но­вен човек. Тези сте­пе­ни тряб­ва­ше да бъ­дат пос­тиг­на­ти от чо­ве­чес­т­во­то в хо­да на Земното развитие. Това, ко­ето до из­вес­т­на сте­пен днес чо­ве­кът пос­ти­га чрез соб­с­т­ве­на­та си ин­те­ли­гент­ност и чрез соб­с­т­ве­на­та си мо­рална сила, а имен­но да про­явя­ва със­т­ра­да­ние към бол­ки­те и не­щас­ти­ята на другите, в ми­на­ло­то е би­ло за не­го - ка­то лич­но мо­ти­ви­ран акт - не­що невъзможно. Днес здра­во­то мо­рал­но чув­с­т­во на чо­ве­ка сти­га до та­зи идея и без ясновидството; да, хо­ра­та все по­ве­че ще мо­гат да се из­ди­гат до идеята, че със­т­ра­да­ни­ето е на­й-­вис­ша­та добро­де­тел и че без лю­бов­та чо­ве­чес­т­во­то не би мог­ло до нап­ред­ва по­-на­та­тък в своя път.

Нека да обобщим: днес мо­рал­ни­ят усет на чо­ве­ка мо­же да се из­ди­га все по­-ви­со­ко и по-високо. Обаче трябва да обър­нем пог­лед и на­зад към времената, ко­га­то мо­рал­ни­ят усет бе­ше такъв, че чрез соб­с­т­ве­ни­те си си­ли чове­кът не мо­же­ше да пос­тиг­не нищо. Имаше времена, ко­га­то хо­ра­та ни­ко­га не би­ха мог­ли да разберат, че със­т­ра­дани­ето и лю­бов­та спа­дат към на­й-­вис­ши­те ка­чес­т­ва на чо­веш­ка­та душа. Ето за­що то­га­ва бе­ше необходимо, в чо­вешки­те те­ла да се въп­лъ­ща­ват и та­ки­ва ду­хов­ни Същества, към ко­ито от­на­ся­ме и Бодисатвите: точ­но те по­луча­ва­ха от по­-вис­ши­те све­то­ве ис­тин­с­ки от­к­ро­ве­ния за дейс­т­ве­на­та си­ла на със­т­-
рада­ни­ето , за дейс­т­ве­на­та си­ла на любовта; точ­но те на­учи­ха хо­ра­та как да нап­ред­ват в със­т­ра­да­ни­ето и любовта, по­не­же хо­ра­та все още не бя­ха в със­то­яние да раз­бе­рат то­ва чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни сили. Всичко това, ко­ето днес хо­ра­та поз­на­ват чрез сво­ите собстве­ни си­ли ка­то вис­ши доб­ро­де­те­ли на със­т­ра­да­ни­ето и любовта, и до ко­ето мо­рал­ни­ят усет бав­но се издига, тряб­ва­ше за дъл­ги пе­ри­оди да бъ­де пре­по­да­ва­но от са­мо­то небе. А учи­те­лят по със­т­ра­да­ние и лю­бов през оне­зи времена, ко­га­то хо­ра­та все още не мо­же­ха са­ми да вник­нат в ес­тес­т­во­то на със­т­ра­да­ни­ето и любовта, бе­ше он­зи Бодисатва, кой­то пос­ле се въп­лъ­ти за пос­ле­ден път ка­то Гаутама Буда.

Ето как Буда бе­ше пре­ди то­ва он­зи Бодисатва, кой­то на свой ред бе­ше учи­тел по със­т­ра­да­ние и любов, а и по всичко, свър­за­но с тях. Той бе­ше та­къв учи­тел още през оне­зи епохи, ко­га­то хо­ра­та бяха, та­ка да се каже, яс­но­вид­ци по природа. Да, ка­то Бодисатва той се въп­лъ­ща­ва­ше в те­ла­та на хора, при­те­жа­ва­щи ясновидство. И ко­га­то пос­ле се въплъ­ти ка­то Бу- да, пог­леж­дай­ки яс­но­вид­с­ки към те­зи ми­на­ли пре­раж­да­ния - от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га ин­кар­нация -, той мо­же­ше да опи­ше тре­пе­ти­те на ду- шата, ко­ято на­ис­ти­на е виж­да­ла в дъл­би­ни­те на съществуванието, скри­ти зад илю­зи­ята на сетивата. Точно та­зи спо­соб­ност има­ше той в сво­ите ми­на­ли въп­лъ­ще­ния и с та­зи спо­соб­ност се ро­ди той в по­том­с­т­во­то на Сакия; от то­зи род про­из­хож­да­ше и ба­ща­та на Гаутама, Судодана. Кога- то се ро­ди Гаута­ма Буда, той бе­ше все още Бодисатва. С дру­ги ду­ми той се по­яви ка­то същество, из­диг­на­ло се през сво­ите ми­нали ин­кар­на­ции до висотата, на ко­ято се на­ми­ра­ше сега. Онзи, ко­го­то обик­но­ве­но на­ри­ча­ме Буда, следователно, бе­ше ро­ден ка­то Бодисатва и не­го­ви­ят ба­ща бе­ше Судодана, а май­ка му - Майядеви. Но по­не­же бе­ше ро­ден имен­но ка­то Бодисатва, още ка­то де­те той при­те­жа­ва­ше до ви­со­ка сте­пен спо­соб­нос­т­та на ясновидството. Той мо­же­ше да виж­да в дъл­би­ни­те на съществу- ванието.

Нека да бъ­дем наясно: в хо­да на чо­веш­ка­та ево­лю­ция „виж­да­не­то в дълбините" пос­те­пен­но прие твър­де осо­бе­ни форми. Мисията на Земно- то чо­ве­чес­т­во се свеж­да до следното: пос­те­пен­но то да из­гу­би древ­но­то сумрач­но ясновидство, при то­ва те­зи нас­ле­де­ни ос­та­тъ­ци от древ­но­то яс­но­вид­с­т­во да­леч не бя­ха на­й-­доб­ра­та част от него. Тази на­й-­доб­ра част бе­ше из­гу­бе­на още в началото. Това, ко­ето стана, бе­ше по­-с­ко­ро ед­но не­съвър­ше­но взи­ра­не в ас­т­рал­ния свят; то нап­ра­во бе­ше ед­но про­ник­ва­не в оне­зи де­мо­нич­ни сили, ко­ито смъкват чо­ве­ка в по­-низ­ша­та сфе­ра на не­го­ви­те ин­с­тин­к­ти и страсти. Благодарение на посвещението, ние сме в със­то­яние да нав­ле­зем в ду­хов­ния свят и да ви­дим оне­зи си­ли и Същества, ко­ито са свър­за­ни с на­й-п­рек­расни­те мис­ли и чув­с­т­ва на човечеството; оба­че там ние виж­да­ме съ­що и оне­зи ду­хов­ни Същества,
ко­ито сто­ят зад ди­ва­та страст и зад ра­зяж­да­щия егоизъм. Това, ко­ето бе­ше ос­та­на­ло за по­ве­че­то хо­ра от древ­но­то яс­новид­с­т­во - не за посвете- ните, а за пре­об­ла­да­ва­що­то мно­зин­с­т­во - бе­ше имен­но виж­да­не­то на оне­зи ди­ви демо­нич­ни сили, ко­ито сто­ят зад па­губ­ни­те чо­веш­ки стра- сти. Този, кой­то изоб­що виж­да в ду­хов­ния свят, той ес­тес­т­ве­но сам мо­же да се уве­ри в това. Тези не­ща за­ви­сят от раз­ви­ти­ето на чо­веш­ки­те способности. Човекът не мо­же да пос­тиг­не едното, без да срещ­не дру- гото.

Като Бодисатва, Буда трябваше, естествено, да се въп­лъ­ти в ед­но чо­веш­ко тяло, ко­ето е та­ка организирано, как­то са би­ли ор­га­ни­зи­ра­ни то­га­ваш­ни­те чо­веш­ки тела. Той се въп­лъ­ти в ед­но тяло, ко­ето му да­ва­ше въз­можност да виж­да дъл­бо­ко в ас­т­рал­ни­те ос­но­ви на съществуванието. Още ка­то дете, той мо­же­ше да виж­да всички оне­зи ас­т­рал­ни Същества, ко­ито деб­нат зад бур­ни­те и ди­ви страсти, зад из­га­ря­що­то и ал­ч­но сла­дос­т­растие. Но той бе­ше пред­па­зен от ужа­ся­ва­ща­та пок­ва­ре­ност на фи­зи­чес­кия свят, от ха­рак­тер­ни­те за то­зи свят мъки и страдания. Поддавай- ки се на сво­ите предразсъдъци, ро­ди­те­ли­те му считаха, че та­ка ще е на­й-­доб­ре за детето: то из­рас­на зат­во­ре­но в двореца, да­леч от бол­ки­те и стра­да­ни­ята на света. Обаче чрез та­зи изо­лация, вът­реш­на­та си­ла на виж­да­не се про­яви в още по­-го­ля­ма степен. И до­ка­то бе­ше гриж­ли­во пред­паз­ван от всичко, ко­ето би му на­пом­ня­ло за бо­лес­ти и страдания, ду­хов­ни­те му очи се от­во­ри­ха още по­-ши­ро­ко за ас­т­рални­те образи. Около не­го се но­се­ха ас­т­рал­ни­те об­ра­зи на всич­ко онова, ко­ето пред­с­тав­ля­ват па­губ­ни­те и диви страсти.

Всеки, кой­то умее да че­те с ду­хо­вен поглед, с пог­ле­да на ис­тин­с­кия езо- терик, до­ри и в ек­зо­те­рич­но със­та­ве­на­та би­ог­ра­фия на Буда, ще мо­же сам да пре­ду­се­ти нещата, за ко­ито ста­ва ду­ма сега. Нека от­но­во подчер- таем: човек не мо­же да раз­бе­ре кой знае как­во от ек­зо­те­рич­ни­те преда- ния, без да про­ник­не в езо­те­рич­на­та им основа. И това, ко­ето на­й-­мал­ко мо­же да се раз­бе­ре от ек­зо­те­рич­ни­те предания, е жи­во­тът на Буда. Стра- нно би тряб­вало да из­г­леж­да за всеки, ко­га­то ори­ен­та­лис­ти и други, за­ни­ма­ва­щи се с жи­во­та на Буда, опис­ват как в своя дворец, Буда е бил за­оби­ко­лен от „че­ти­ри­де­сет хи­ля­ди тан­цьор­ки и два­де­сет и осем хи­ля­ди жени. Ето как­во смятат за важ­но книгите, ко­ито днес все­ки мо­же да си ку­пи за ня­кол­ко пфенига; и не­ка отбележим, че тех­ни­те ав­то­ри съв­сем не са учу­де­ни от един та­къв харем, наб­ро­яващ че­ти­ри­де­сет хи­ля­ди тан­цьор­ки и два­де­сет и осем хи­ля­ди жени. Но как­во оз­на­ча­ва всъщ­ност това?

Хората изоб­що не подозират, че тук е за­гат­на­то нещо, ко­ето Буда е из- живял, бла­го­да­ре­ние на сво­ето ас­т­рално виждане, и то до она­зи пре­дел­на степен, как­ва­то мо­же да по­не­се чо­веш­ко­то сърце: още в сво­ето дет-­


ство той бе­ше по­ща­ден от онова, ко­ето ца­ри във фи­зи­чес­кия чо­веш­ки свят ка­то бол­ки и страдания, но за смет­ка на това го виж­да­ше ка­то ду­хов­ни въз­дейс­т­вия в ду­хов­ния свят. А той го виж­да­ше по то­зи начин, за­що­то бе­ше ро­ден в ед­но тяло, как­во­то мо­же­ше да по­лу­чи в то­га­ваш­ни­те времена; и още от са­мо­то на­ча­ло бе­ше по­ща­ден и из­дигнат над те­зи стра­хо­ви­ти и из­мам­ни образи, по­не­же в ми­на­ли­те си ин­кар­на­ции бе­ше пос­тиг­нал ви­со­та­та на Бодисатва. Но по­не­же ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ност на Бодисатва бе­ше ин­кар­ни­ран тък­мо в то­ва тяло, той усе­ща­ше не­удър­жи­мия по­рив да из­ле­зе из­вън сте­ни­те на двореца, за да ви­ди съ­от­ветс­т­ви­ето на все­ки един от ас­т­рал­ните образи, всред ко­ито жи­ве­еше в сво­ето уединение. Всеки от­де­лен об­раз го тег­ле­ше да на­пус­не своя затвор. Тази бе­ше ос­нов­на­та по­дем­на си­ла в не­го­ва­та душа. Защото в не­го - ка­то Бо- дисатва - на­ис­ти­на жи­ве­еше ед­на вис­ша ду­хов­на сила. В не­го жи­ве­еше имен­но она­зи ду­хов­на сила, ко­ято е свър­за­на с ми­си­ята да про­по­вяд­ва със­т­рада­ни­ето и любовта, как­то и всичко, свър­за­но с тях. Но за цел­та той сам тряб­ва­ше да се за­поз­нае със све­та и чо­ве­чеството, за­що­то са­мо там, всред хората, той мо­же­ше да про­по­вяд­ва ед­но уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и лю­бов­та в тех­ния висш мо­ра­лен смисъл. Той тряб­ва­ше да опоз­нае чо­ве­чес­т­во­то във фи­зи­чес­кия свят. Той тряб­ва­ше да се из­дигне от Бодисатва до Буда - да ста­не един чо­век меж­ду дру­ги­те човеци. Но той мо­же­ше да пос­тиг­не това, са­мо ако се от­ка­же от всичко, ко­ето бе­ше нас­ле­дил ка­то спо­соб­нос­ти от сво­ите ми­на­ли инкарнации, са­мо ка­то се поя ви във фи­зи­чес­кия свят, за да жи­вее там с хората, и то по та­къв начин, че да се пре­вър­не за тях в об­ра­зец по от­но­шение на всич­ко онова, ко­ето ве­че посочих.

"Естествено, за да се из­диг­не в то­зи сми­съл от сте­пен­та на Бо­ди­сат­ва до та­зи на Буда, не­об­хо­ди­ми са и ня­кои междин­ни сте­пе­ни на развитие. То- ва не се пос­ти­га от днес за утре. Нещо неп­ре­къс­на­то го тлас­ка­ше да на­пус­не царския дворец. И пре­да­ни­ето сочи, че ко­га­то вед­нъж се из­мък­нал от своя цар­с­ки затвор, той срещ­нал един грох­нал старец. До то­зи мо­мент той бил за­оби­ко­лен са­мо от об­ра­зи­те на младостта; той тряб­ва­ло да вяр- ва, че съ­щес­т­ву­ва единстве­но ис­к­ря­ща­та си­ла на младостта. А ето, че се­га из­вед­нъж се из­п­ра­вя пред сму­ща­ва­щия об­лик на старостта. После той сре­ща един теж­ко бо­лен човек, а по­-къс­но виж­да да но­сят един мъртвец, с дру­ги думи, той зас­та­ва ли­це в ли­це със смъртта. Всички те­зи осо­бе­нос­ти на фи­зи­чес­кия свят се из­п­ра­вят се­га сре­щу него.

В та­зи легенда, ко­ято е по­-дос­то­вер­на от вся­как­ва офи­ци­ал­на наука, има не­що твър­де показателно, ко­ето ни разкри­ва същ­нос­т­та на Буда: Когато на­пус­ка цар­с­кия дворец, той въз­ся­да един кон; то­зи кон е об­х­ва­нат от така­ва го­ля­ма мъ­ка - по­ра­ди това, че Буда ис­ка да се раз­де­ли с ця­ло­то си

щас­т­ли­во об­к­ръ­же­ние -, че нас­ко­ро уми­ра и се из­ди­га в ду­хов­ния свят ка­то ед­но ду­хов­но същество.

Каква дъл­бо­ка ис­ти­на е спо­та­ена в то­зи образ! Бих се от­да­ле­чил твър­де мно­го от на­ша­та тема, ако се впус­на да обяс­ня­вам за­що тук имен­но ко­нят е из­б­ран ка­то сим­вол на ед­на чо­веш­ка ду­хов­на способност. Аз на­пом­ням само, че Платон си слу­жи с об­ра­за на коня, ко­га­то опис­ва оне­зи чо­веш­ки способности, ко­ито се да­ват „свише" и не про­из­ли­зат от лич­ни­те ду­шев­ни усилия. Когато Буда на­пус­ка цар­с­кия дворец, той ос­та­вя зад се­бе си и оне­зи способности, ко­ито не са раз­ви­ти чрез лич­ни­те уси­лия на чо­веш­ка­та душа. Тези спо­соб­нос­ти Буда пре­дос­та­вя на ду­хов­ния свят. Това е сим­во­лич­но пред­с­та­ве­но чрез об­ра­за на коня, кой­то уми­ра от скръб и пос­ле се из­ди­га в ду­хов­ния свят.

Но Буда мо­жа да се пре­вър­не в това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва­ше през пос­лед­на­та си инкарнация, не веднага, а бав­но и постепенно. Едва в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят той мо­жа да изу­чи оне­зи неща, до ко­ито - би­дей­ки Бодисатва - има­ше не­пос­ред­с­т­вен дос­тъп в ду­хов­ния свят. Най-напред той се за­поз­на с два­ма учители. Единият е предста­ви­тел на он­зи дре­вен ин­дийс­ки светоглед, кой­то е из­вес­тен ка­то фи­ло­со­фия на Санкия, а дру­ги­ят е пред­с­та­вител на фи­ло­со­фи­ята Йога. Да, Буда се за­поз­на с тях и се за­дъл­бо­чи в това, ко­ето те мо­же­ха да му предложат. Защо­то до­ри и ня­кой да е ста­нал ед­но вис­ше същество, той тряб­ва да се ори­ен­ти­ра във външ­но­то познание, което чо­ве­чес­т­во­то е постигнало. Макар и един Бо- дисатва да мо­же да го ус­вои по-бързо, все пак той тряб­ва да го направи. Онзи Бодисатва, кой­то жи­вя пет или шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то лето- броене, ако би се ро­дил днес, ще тряб­ва да на­вак­са всич­ко онова, ко­ето меж­дув­ре­мен­но е ста­на­ло на Земята, да го ус­вои така, как­то де­ца­та учат в училище. Защото, до­ка­то се е на­ми­рал на небето, чо­ве­чес­т­во­то е про­дъл­жи­ло да се развива. И така, Буда тряб­ва­ше да изу­чи и това, ко­ето се бе­ше слу­чи­ло на Земята след пос­лед­на­та му инкарнация. И той изу­чи фи­ло­со­фи­ята Санкия от еди­ния учител, а фи­ло­со­фи­ята Йога - от дру­гия учител. По то­зи на­чин той се за­поз­на с ос­нов­ни­те све­тогле­ди на то­га­ваш­на­та епоха. Той мо­жа да усе­ти тех­ни­те от­ра­же­ния в чо­веш­ка­та душа. фи­ло­со­фи­ята Санкия му да­де един фин ло­ги­чес­ки въз­г­лед вър­ху света. Но кол­ко­то по­ве­че се вглъ­бя­ва­ше в нея, тол­ко­ва по­-мал­ко го за­до­воля­ва­ше тя. Накрая тя се ока­за за не­го са­мо ед­на пос­т­рой­ка на ума, ли­ше­на от вся­ка­къв живот. Той усещаше, че тряб­ва да тър­си ня­къ­де дру­га­де - а не в та­зи фи­ло­со­фия - из­во­ри­те на това, ко­ето има­ше да вър­ши в се­гаш­ната си инкарнация.

Другият све­тог­лед бе­ше фи­ло­со­фи­ята Йога на Патанджали: тя се стре­ме­ше към вър­ха на бо­жес­т­ве­ния свят чрез оп­ре­де­ле­ни вът­реш­ни ду­шев­ни процеси. Така той се за­дъл­бо­чи и във фи­ло­со­фи­ята Йога, въз­п­рие я,
нап­ра­ви я част от сво­ята същност. Обаче и тя го ос­та­ви незадоволен, по­не­же той разбираше, че тя е нещо, ко­ето се е пре­да­вало от на­й-д­рев­ни времена, но се­га хо­ра­та тряб­ва­ше да се стре­мят към дру­ги способности, те тряб­ва­ше да осъ­ществят в се­бе си ед­но мо­рал­но развитие. След ка­то Буда из­пи­та фи­ло­со­фи­ята Йога в соб­с­т­ве­на­та си душа, той видя, че тя не би мог­ла да се пре­вър­не в из­вор за не­го­ва­та мисия.

После той по­пад­на в об­щес­т­во­то на пе­ти­ма отшелници. Те се опит­ва­ха да стиг­нат до тай­ни­те на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето по пъ­тя на на­й-с­т­ро­го само- възпитание, на из­пи­та­ни­ята и лишенията. Буда опи­та и то­зи път, но той съ­що се ока­за не­под­хо­дящ за не­го­ва­та мисия. За из­вес­т­но вре­ме той се под­ло­жи на съ­щи­те из­те­за­ния и лишения, как­то то­ва пра­ве­ха и отшелни- ците. Той гла­ду­ва­ше ка­то тях, за да про­го­ни вся­ко же­ла­ние за живот, на­дя­вай­ки се - ко­га­то тяло­то е от­с­ла­бе­но чрез пост и мо­лит­ви -, да про­бу­ди на­й-­дъл­бо­ки си­ли и чрез тях да се из­диг­не бър­зо в ду­хов­ния свят. Но имен­но по­не­же Буда бе­ше пос­тиг­нал сво­ята ево­лю­ци­он­на степен, той раз­би­ра­ше пъл­на­та не­нуж­ност нa изтезанията, на пос­те­не­то и гладуване- то. Понеже бе­ше Бодисатва, чрез сво­ето раз­ви­тие от пре­диш­ни­те си ин- карнации, той мо­жа да из­диг­не то­ва чо­веш­ко тя­ло до въз­мож­но на­й-­ви­со­ка­та сте­пен за оне­зи времена. Ето за­що Буда мо­жа да из­жи­вее онова, ко­ето тряб­ва да из­жи­вее всеки, кой­то ми­на­ва по та­зи път към Духовните висини.

Този, кой­то се из­ди­га до оп­ре­де­ле­на сте­пен във фи­ло­со­фи­ята на Санкия или във фи­ло­со­фи­ята Йога, без да е раз­вил това, ко­ето Буда бе­ше пос­тиг­нал по-рано, кой­то ис­ка да се из­диг­не в чис­ти­те ви­си­ни на бо­жес­т­ве­ния Дух чрез ло­ги­чес­ко­то мислене, без пър­во да е пос­тиг­нал мо­рал­но­то чув­с­т­во в сми­съ­ла на Буда, той се на­ми­ра пред оно­ва изкушение, през ко­ето Буда ми­на ка­то един вид проб­но изкушение, опи­са­но в раз­ка­за за из­ку­шени­ето чрез де­мо­на Мара. В то­зи слу­чай чо­век сти­га до там, къ­де­то го зав­ла­дя­ват всич­ки де­мо­ни на гор­дост та, су­ета­та и честолюбието. Ето как­во поз­на Буда. Сега об­ра­зът на гордостта, су­ета­та и честолюбие- то, оли­цетво­ре­но в де­мо­на Мара, зас­та­ва пред него. Но по­ра­ди ви­со­ка­та степен, ха­рак­тер­на за един Бодисатва, той раз­поз­на де­мо­на Мара и ус­пя да се предпази. Сега той мо­жа да си каже: Да, ако хо­ра­та про­дъл­жа­ват да се раз­ви­ват по ста­рия път, без да са оза­ре­ни от но­вия импулс, от уче­ни­ето за лю­бов­та и състраданието, без да са раз­ви­ли ак­тив­но мо­рал­но чувство, то­га­ва - по­не­же не всич­ки са Бодисатви - те ще по­пад­нат в мре­жи­те на то­зи де­мон Мара, вна­сящ в ду­ша­та ло­ши­те си­ли на гор­дос­т­та и чес­то­лю­би­ето­. ­Ето как­во из­пит­ва в се­бе си Буда, ко­га­то се за­поз­на с ос­нов­ни­те из­во­ри на фи­ло­со­фи­ята Санкия и фи­ло­со­фи­ята Йога.

Но до­ка­то се на­ми­ра­ше при отшелниците, той из­жи­вя и не­що дру­го­.То­га­ва той видя, че де­мо­нът при­ема и една дру­га форма, ко­ято при­мам­ва


чо­ве­ка с въз­мож­нос­т­та да при­те­жа­ва всичко, как­во­то пожелае, по­каз­ва му, та­ка да се каже, „цар­с­т­ва­та на све­та и тях­на­та слава", са­мо и са­мо да го от­к­ло­ни от ду­хов­ния свят. Именно по пъ­тя на себебичуването, чо­век по­па­да в то­ва изкушение; ето как­во из­пи­та Буда, ко­га­то де­мо­нът Мара заста­на пред не­го и му ка­за­:­"Не се ос­та­вяй да бъ­деш изкушен, и да се ли­шиш от всичко, ко­ето си имал ка­то царски син, вър­ни се в цар­с­кия дворец!" Всеки друг би се под­дал на то­ва изкушение, оба­че Буда бе­ше тол­ко­ва напреднал, че мо­жа да поз­нае изкусителя. Той мо­жа да из­жи­вее всичко, ко­ето би спо­ле­тя­ло човечеството, ако то би про­дъл­жи­ло да жи­вее как­то до­се­га и би ис­ка­ло да се из­диг­не в ду­хов­ния свят един­с­т­ве­но по пътя на ас­ке­тиз­ма и лишенията. Да, Буда бе­ше по­ща­ден от всич­ко то­ва и мо­жа да съз­ре го­ля­ма­та опасност, ко­ято би спо­ле­тя­ла човечеството, ако хо­ра­та би­ха ис­ка­ли да се из­диг­нат в ду­хов­ния свят не чрез се­бе­съз­на­тел­ното мо­рал­но чувство, а са­мо чрез пос­те­не и дру­ги външ­ни средст- ва.

И та­ка Буда, ка­то Бодисатва, бе­ше стиг­нал до оне­зи две край­ни точ­ки на чо­веш­ко­то развитие, ко­ито - ако не е Бодисатва - чо­ве­кът е на­й-­доб­ре да избягва. Казано на обик­но­вен чо­веш­ки език, то­ва означава: Висше то зна­ние е прекрасно, оба­че ти тряб­ва да се доб­ли­жиш до не­го с чис­то сър­це и об­ла­го­ро­де­на душа, в проти­вен слу­чай вър­ху теб ще връх­ле­ти де­мо­нът на гор­дос­т­та и честолюбието.

А дру­го­то уче­ние се свеж­да до следното: не се опит­вай да вле­зеш в ду­хов­ния свят по външ­ни пътища, чрез себе­би­чу­ва­не или постене, пре­ди да си пре­чис­тил тво­ето мо­рал­но чувство, ина­че из­ку­си­те­лят ще те прес­рещне от дру­га­та страна.

Ето две­те учения, ко­ито ид­ват до нас чрез Буда и оза­ря­ват ця­ла­та ни епоха. Така про­по­вяд­ва Буда, до­ка­то е все още Бодисатва; те­зи две уче­ния при­над­ле­жат към не­го­ва­та ми­сия в на­й-­вис­шия сми­съл на думата, за що­то не­го­ва­та ми­сия ви­на­ги е би­ла тази, да вне­се в чо­ве­чес­т­во­то имен­но мо­рал­но­то чувство, пре­ди още хо­рата да бя­ха спо­соб­ни да го раз­ви­ят са­ми в сво­ите души. Ето защо, ко­га­то раз­б­ра опас­нос­т­та от аскетизма, Бу- да на­пус­на пе­ти­ма­та от­шел­ни­ци и се от­п­ра­ви там, къ­де­то при ед­но съ­от­ветс­т­ва­що на на­ша­та епо­ха вътреш­но вглъбяване, той пос­тиг­на оне­зи бъ­де­щи ка­чес­т­ва на чо­веш­ка­та природа, ко­ито мо­гат да бъ­дат раз­вити без по­мощ­та на древ­но­то ясновидство, без как­во­то и да е нас­лед­с­т­во от миналото.

Под дър­во­то Боди - в 29-та го­ди­на от своя жи­вот - след ка­то Буда бе­ше на­пус­нал пъ­тя на тес­ног­ръ­дия ас­ке­тизъм, в ед­но се­дем­с­те­пен­но размиш- ление, той бе­ше оза­рен от ве­ли­ки­те истини, ко­ито се от­к­ри­ват пред чо века, ко­га­то в ти­хо вът­реш­но съ­зер­ца­ние той на­ми­ра онова, ко­ето мо­гат да му да­дат съв­ре­мен­ни­те чо­веш­ки спо­соб­ности. И то­га­ва му се от­к­ри­ха
оне­зи учения, ко­ито на свой ред той пре­по­да­ва­ше под фор­ма­та на та­ка на­ре­че­ни­те чети­ри истини, как­то и ве­ли­ко­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и любовта, ко­ето пре­по­да­ва­ше под фор­ма­та на та­ка на ре­че­ния осем­с­те­пе­нен път. С те­зи уче­ния на Буда ние ще се за­ни­ма­ва­ме и друг път. Днес ще се за­до­во­лим са­мо да посочим, че те са ед­но кос­ве­но опи­са­ние на мо­рал­но­то чувство, на тол­ко­ва чис­то­то уче­ние за със­т­ра­да­ни­ето и любовта. Тези уче­ния се по­яви­ха в све­та ед­ва тогава, ко­га­то под дър­во­то Боди, Бодисатвата на Индия се превър­на от Бодисатва в Буда. Едва то­га­ва уче­ни­ето за със­т­ра­да­ни­ето и лю­бов­та се от­к­ри за пръв път на чо­ве­чес­т­во то ка­то не­го­ва ес­тес­т­ве­на спо­соб­ност и хо­ра­та ве­че мо­же­ха да я кул­ти­ви­рат в сво­ите соб­с­т­ве­ни души. Точно то­ва е същественото. Ето за­що мал­ко пре­ди сво­ята смърт, Буда ка­за на един от сво­ите ин­тим­ни ученици: „Не скър­бете, че учи­те­лят ви напуска. Аз ви ос­та­вям нещо, ос­та­вям ви за­ко­на на мъд­рос­т­та и за­ко­на на дисциплината; за нап­ред те ще за­мес­т­ват учителя."

А то­ва не оз­на­ча­ва ни­що дру­го освен: Досега Бодисатва ви уче­ше как­во оз­на­ча­ват те­зи закони; сега, след ка­то е стиг­нал до сво­ята пос­лед­на ин­кар­на­ци­я­ на Земята, той тряб­ва да се оттегли, по­не­же всичко, ко­ето по­-ра­но беше пре­по­да­ва­но на чо­ве­чес­т­во­то от един Бодисатва, се­га ка­ра хо­ра­та да го но­сят и раз­ви­ват в соб­с­т­ве­ни­те си сър­ца ка­то ре­ли­гия на със­т­ра­да­ни­ето и любовта.

Ето как­во се случи, ко­га­то в древ­на Индия се­дем­с­те­пен­но­то вът­реш­но съ­зер­ца­ние по­мог­на на Бодисатва да ста­не Буда. Той го пре­да­де и на сво­ите ученици, и то под на­й-­раз­лич­ни форми, с ко­ито ще се за­ни­ма­ем по-нататък.

Днес тряб­ва­ше да хвър­лим пог­лед на­зад към нещо, ко­ето се бе­ше слу­чи­ло 600 го­ди­ни пре­ди на­ше­то летоброене, за щото, ако не бих­ме мог­ли да прос­ле­дим - с по­мощ­та на хро­ни­ка­та Акаша - раз­ви­ти­ето на съ­би­ти­ята в Палестина на зад до про­по­вед­та на Бенарес, ние не бих­ме мог­ли да раз­бе­рем как­то са­мо­то християнство, та­ка и онзи, кой­то ни опис­ва не­го­вия път по един тол­ко­ва прек­ра­сен начин, а имен­но еван­ге­лис­тът Йоан. От- както Бодисатва ста­на Буда, той ве­че не се нуж­да­еше от дру­ги инкарна- ции; от­то­га­ва той се пре­вър­на в ед­но ду­хов­но Същество, ко­ето обита­ва ду­хов­ни­те све­то­ве и от­там се на­мес­ва във всичко, ко­ето ста­ва на Земята. И ко­га­то се под­гот­вя­ше на­й-­важно­то съ­би­тие на Земята, на пастирите, ко­ито се на­ми­ра­ха в полето, им се яви ед­на ин­ди­ви­ду­ал­ност от ду­хов­ни­те ви­сини, за да им въз­вес­ти това, ко­ето ще бъ­де опи­са­но тък­мо в Еван- гелието на Лука: „И към Ангела се при­съ­еди­ни­ха „не­бес­ни­те войнства." Но кои впро­чем бя­ха те?

Зад видението, ко­ето пас­ти­ри­те има­ха в полето, сто­еше оза­ре­ни­ят Буда - оно­ва ду­хов­но Същество, ко­ето хи­лядо­ле­тия на­зад да­ря­ва­ше чо­ве­че-­
ство­то с бла­го­вес­ти­ето на лю­бов­та и състраданието. Сега, след ка­то бе­ше ос­та­вило зад се­бе си сво­ята пос­лед­на ин­кар­на­ция на Земята, то­ва Същество се из­диг­на в ду­хов­ни­те ви­си­ни и от­там се яви на пас­ти­ри­те за­ед­но с Ангела, кой­то им въз­вес­ти ве­ли­ко­то събитие: раж­да­не­то на Спа- сителя.

Да, та­ка из­г­леж­дат дан­ни­те на окул­т­но­то изследване. Те яс­но по­каз­ват как над пас­ти­ри­те се но­си оза­ре­ни­ят Бодисатва от ста­ри­те времена. Да, спо­ред не­уни­що­жи­ма­та кос­ми­чес­ка пис­ме­ност на хро­ни­ка­та Акаша, в Палестина, в „гра­да Давидов", от родители, про­из­хож­да­щи от све­ще­ни­чес­ка­та ли­ния на Давидовия дом, се ро­ди ед­но дете. Дете­то - спе­ци­ал­но под­чер­та­вам то­зи факт -, бе­ше ро­де­но от родители, по­не по баща, про­из­хож­да­щи от све­ще­ничес­ка­та ли­ния на Давидовия дом, и пре­доп­ре­де­ле­но още от сво­ето раж­да­не да се из­пъл­ни и за­си­яе със си­ла­та на он­зи Буда, кой­то ве­че се бе­ше из­диг­нал в ду­хов­ни­те висини. И така, за­ед­но с пас­ти­ри­те ние пог­леж­да­ме към онези ясли, къ­де­то бе­ше ро­ден „Исус от На- зарет", как­то обик­но­ве­но го наричат; и ние виж­да­ме как още в са­мо­то на­ча­ло над де­те­то ви­тае си­яни­ето на сла­ва­та и знаем, че зад то­зи об­раз е скри­та си­ла­та на Бодисатва, кой­то бе­ше станал Буда, она­зи сила, ко­ято по­-ра­но бе­ше вли­ва­на в от­дел­ни лич­нос­ти и ко­ято се­га съ­що дейс­т­ву­ва­ше от ду­хов­ни­те висини, пос­ти­гай­ки не­що изключително: се­га тя оза­ря­ва­ше де­те­то от Витлеем, за да го вклю­чи по пра­ви­лен и подхо­дящ на­чин в раз­ви­ти­ето на ця­ло­то човечество.

Навремето, ко­га­то та­зи индивидуалност, чи­ято ду­хов­на си­ла об­г­ръ­ща­ше де­те­то от Витлеем, ро­де­но от ро­ди­телска­та двой­ка на Давидовия дом, се ро­ди в древ­на Индия, тоест, ко­га­то Буда бе­ше ро­ден ка­то Бодисатва, то­гава един мъд­рец проз­ря ця­ло­то ве­ли­чие на всичко, ко­ето днес опис­ва­ме под ед­на или дру­га форма. И това, което той ви­дя на­й-­нап­ред в ду­хов­ни­те светове, го на­ка­ра - име­то му бе­ше Азита - да оти­де в цар­с­кия дво­рец и да по тър­си де­те­то Бодисатва. Когато ви­дя детето, Азита предсказа, уте­ша­вай­ки в съ­що­то вре­ме ба­ща му, че де­те­то няма да ца­ру­ва над ба­щи­но­то си царство, а един ден ще ста­не Буда. После той се разплака, а ко­га­то го по­пи­та­ха дали ня­как­ва опас­ност не гро­зи детето, Азита отгово- ри: „Не! Аз плача, за­що­то съм твър­де стар и ня­ма да до­жи­вея деня, ко­га­то то­зи Спасител, Бодисатва, ще хо­ди по Земята, ве­че в тя­ло­то на Буда." Азита не мо­жа да до­жи­вее превръ­ща­не­то на Бодисатва в Буда и с ог­лед на то­ва пла­чът му има­ше ня­ка­къв смисъл.

Същият Азита, кой­то нав­ре­ме­то ви­дя Бодисатва, но са­мо ка­то де­те в дво­ре­ца на Судодана, се пре­ро­ди от­но­во в онази личност, ко­ято еван­ге­лис­тът Лука опис­ва ка­то пра­вед­ния Симеон (Лука 2,25-35). Симеон, та­ка се каз­ва в Евангели­ето на Лука, „бе­ше из­пъл­нен с Духа", ко­га­то му „до­не­со­ха Младенеца". Той бе­ше същият, кой­то ня­ко­га - ка­то Азита - се


разплака, по­не­же в то­га­ваш­на­та си ин­кар­на­ция не мо­жа да ви­ди как Бодисатва се из­ди­га в сте­пен­та Буда. Но се­га ве­че му бе­ше от­съ­де­но да из­жи­вее по­-вис­ша­та ево­лю­ци­он­на сте­пен от раз­ви­ти­ето на та­зи ин­ди­ви­ду­алност. И сега, след ка­то „бе­ше из­пъл­нен с Духа", той мо­жа да ви­ди - при пред­с­та­вя­не­то на де­те­то в хра­ма - ця­ло­то си­яние на славата, с ко­ято оза­ре­ни­ят Буда ся­каш се над­ве­си над де­те­то Исус, ро­де­но в све­ще­ни­чес­ка­та ро­дос­ловна ли­ния на Давидовия род. И то­га­ва той си каза: „Сега ве­че ти не тряб­ва да плачеш; това, ко­ето не мо­жа да ви­диш в миналото, се­га зас­та­ва пред теб; се­га ти виж­даш твоя Спасител, оза­рен от слава, да си­яе над детето: „Господи, ос­тави се­га Твоя раб да ум­ре с миром."


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница