Лекции изнесени в Берн от до 12. 1910 г

ЦИКЪЛ от 12 ЛЕКЦИИ

изнесени в Берн

от 1. 9. до 12. 9. 1910 г.
Издадени от непрегледани от лектора записки
превод от немски: д-р ДИМИТЪР ДИМЧЕВ

изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от книга

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

1. Осма лекция, 8. Септември 1910...............……………….........................3

Христовото Събитие ка­то ис­то­ри­чес­ки факт. Животът на Христос Исус ка­то ед­но пов­то­ре­ние на оп­ре­деле­ни мис­те­рий­ни про­це­си от миналото. Молитвата „Отче наш" и „Блаженствата" от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точ­ка.

Понижаването на. Азовите си­ли ка­то част от древ­но­то посвещение. Храмовият сън. Изцеленията, из­вършва­ни от Христос Исус. Христовата си­ла и ней­но­то ов­ла­дя­ва­не от стра­на на учениците. Чудотворното нах­ранва­не на „че­ти­ри­те хиля- ди" и на „пет­те хиляди". Новото ид­ва­не на Христос в етер­ния свят.

Синът чо­веш­ки и Синът на жи­вия Бог. Планинската проповед. Низшата и вис­ша­та при­ро­да на уче­ни­ка Петър. Индивидуална и ко­лек­тив­на Карма. Символът на съз­вез­ди­ето Рак и не­го­во­то окул­т­но обяснение. Одухотворяването на Земята ка­то ед­на от ево­лю­ци­он­ни­те за­да­чи на чо­ве­чес­т­во­то.

Духовните Същества на Слънцето и тех­ни­те въз­дейс­т­вия вър­ху зем­но­то чове- чество. Четирите ви­да етер. Гьоте и не­го­во­то посвещение. Аура Маздао и до къс­ни­ят Логос. Различните глед­ни точ­ки на че­ти­ри­мата евангелисти. Съвремен- ното по­ня­тие за Христос. Окултната си­ла на чо­веш­ко­то сми­ре­ние.

6. Бележки................................................................................................................82

ОСМА ЛЕКЦИЯ

Ако на­пъл­но об­х­ва­нем Христовото Събитие, то­га­ва в рам­ки­те на онова, ко­ето из­не­сох­ме вче­ра от­нос­но две­те стра­ни на посвещението, из­ди­гай­ки ги до ви­со­та­та на све­тов­но­-­ис­то­ри­чес­ки­те процеси, ние ще се до­коснем до на­й-­съ­щес­т­ве­ни­те чер­ти на християнството.

Едно посвещение, свеж­да­що се до та­къв на­чин на пробуждане, че при по­тъ­ва­не­то във фи­зи­чес­ко­то и етер­ното тяло, чо­веш­ки­те въз­п­ри­ема­тел­ни спо­соб­нос­ти да не се от­к­ло­ня­ват към външ­ния фи­зи­чес­ки свят, а да се ан­га­жи­рат в про­це­си­те на етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, ед­но пос­ве­ще­ние от то­зи род е съ­щес­т­ву­ва­ло във всич­ки мис­те­рий­ни центрове, опи­ра­щи се на древ­на­та еги­пет­с­ка култура. Окултните ученици, тър­се­щи пос­веще­ние в ста­рия сми­съл на та­зи дума, т.е. в смисъл, че при не­го те бя­ха вни­ма­тел­но насочвани, за да из­бяг­ват чес­то сре­ща­ни­те при то­ва пос­ве­ще­ние опасности, в из­вес­тен сми­съл ста­ва­ха дру­ги хора, а имен­но хора, които в ак­та на пос­ве­ще­ни­ето мо­же­ха да про­зи­рат в ду­хов­ния свят, раз­ли­ча­вай­ки на пър­во вре­ме оне­зи ду­ховни си­ли и Същества, ко­ито са вклю­че­ни в про­це­си­те на на­ше­то фи­зи­чес­ко и етер­но тяло.

За да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме пос­ве­ще­ни­ето при есе­ите от та­зи глед­на точка, след­ва да заявим: Когато един есей нап­ред­ва­ше през опи­са­ни­те че­ти­ри­де­сет и две сте- пени, пос­ти­гай­ки ед­но по­-пъл­но поз­на­ние за сво­ята ис­тинска същност, за своя ис­тин­с­ки Аз и изоб­що за всичко, поз­во­ля­ва­що на чо­ве­ка да виж­да чрез външни- те, унас­ле­де­ни органи, то­га­ва той се из­ди­га­ше през съ­от­вет­ни­те че­ти­ри­де­сет и две сте­пе­ни до оно­ва бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но Същество, на­ре­че­но Яхве или Йехо- ва, ко­ето взе учас­тие във фор­ми­ра­не­то на опи­са­ния от мен орган, появил се за пръв път в ор­га­низ­ма на Авраам; тък­мо не­го виж­да­ше по ду­хо­вен път Авраам и тък­мо то­ва бе­ше съ­щес­т­ве­но за оне­зи времена. С дру­ги думи, все­ки от есе­ите на­соч­ва­ше пог­лед към вът­реш­на­та чо­веш­ка същност, по­ро­де­на от дейс­т­ви­ята на то­ва бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но Същество. Следователно, по­доб­но пос­ве­ще­ние има­ше за цел поз­на­ни­ето за вът­реш­на­та чо­веш­ка същност.

Вчера аз опи­сах в об­щи ли­нии изпитанията, ко­ито зап­лаш­ват човека, в слу­чай че нав­ли­за не­под­гот­вен във вът­реш­ни­те прос­т­ран­с­т­ва на сво­ето тяло. Споменах още как в то­зи мо­мент се про­буж­дат вся­как­ви его­ис­тич­ни желания, изоб­що всичко, ко­ето при­нуж­да­ва чо­ве­ка да си каже: Всички сили, ко­ито но­ся у се­бе си, всич­ки емо­ции и страсти, ко­ито са свър­за­ни с моя Аз и ко­ито не се ин­те­ре­су­ват ни на­й-­мал­ко от ду­хов­ния свят, аз искам да фор­ми­рам по та­къв начин, че да се слея с тях и да се ръ­ко­во­дя от тях в мо­ите усещания, чув­с­т­ва и действия.

Следователно, глав­на­та опас­ност от ед­но та­ко­ва нав­ли­за­не във вът­реш­ни­те об­лас­ти на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм се из­ра­зя­ва в не­удър­жи­мо­то на­рас­т­ва­не на егои- зма. Сякаш един осо­бен вид илю­зия ви­на­ги об­х­ва­ща всички, ко­ито и днес се стре­мят към нав­ли­за­не в своя вът­ре­шен свят чрез ня­как­во езо­те­рич­но обучение. В та­къв слу­чай у чо­ве­ка на­ис­ти­на се про­явя­ват все­въз­мож­ни фор­ми на егоизъм,

И все пак онзи, кой­то нав­ре­ме­то нав­ли­за­ше в ду­хов­ни­те све­то­ве чрез ед­но по- свещение, опи­ра­що се на проник­ва­не във вът­реш­на­та чо­веш­ка природа, бе­ше въ­веж­дан и в са­ма­та сфе­ра на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сили. Той виж­да­ше как те­зи си­ли фор­ми­рат фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Подобен чо­век ста­ва­ше не­пос­ред­с­т­вен сви­де­тел на тай­ни­те в ду­хов­ния свят. И той мо­же­ше да раз­каз­ва на сво­ите близ­ки как чрез Мистериите е про­ник­нал в сво­ята вът­реш­на природа, а на­ред с то­ва и в са­мия ду­хо­вен свят. Но как­во бе­ше съ­щес­т­ве­но­то в то­зи слу- чай? Когато един та­къв пос­ве­тен нав­ли­за­ше в ду­хов­ни­те светове, той знаеше: Да, аз мо­жах да съ­зерца­вам ду­хов­ния свят, оба­че не и с мо­ите соб­с­т­ве­ни сили; аз бях подпомогнат. Помощниците на йе­ро­фан­та ми поз­во­ли­ха да пре­въз­мог­на он­зи тру­ден момент, ко­га­то демоните, на­ди­га­щи се от мо­ята соб­с­т­ве­на при­рода, би­ха ме разкъсали.

Обаче по­ра­ди обстоятелството, че прег­леж­да­не­то в ду­хов­ния свят се дъл­же­ше на външ­на помощ, той ос­та­ваше зависим, и то през це­лия си живот, от „ко­ле­ги­ума на посвещението", от тези, ко­ито го бя­ха под­по­мог­нали. Изобщо силите, с чи­ято по­мощ той се спра­вя­ше с посвещението, се раз­ли­ва­ха за­ед­но с не­го в окол­ния свят.

Тази про­це­ду­ра тряб­ва­ше да бъ­де променена. Онези, ко­ито ми­на­ва­ха през по- свещението, тряб­ва­ше да ос­тават все по­-мал­ко и по­-мал­ко за­ви­си­ми от сво­ите учители, от сво­ите посветители. Защото с та­зи външ­на помощ бе­ше свър­зан и

Нека да се вгле­да­ме още по­-в­ни­ма­тел­но в древ­но­то посвещение, рес­пек­тив­но в пред­х­рис­ти­ян­с­ко­то пос­ве­щение на есеите. Донякъде то съ­що бе­ше свър­за­но с из­вес­т­но пом­ра­че­ние на Азовото чувство. Следователно, трябва­ше да бъ­де под­тис­на­то тък­мо онова, ко­ето в днеш­но­то Земно съ­щес­т­ву­ва­ние ук­реп­ва Азовото чув­с­т­во и раз­чи­та глав­но на се­тив­ни­те възприятия. Ако се за­мис­ли­те до­ри и за на­й-­нез­на­чи­тел­ни­те под­роб­нос­ти от ежедневието, Вие ще се убедите: Практи- чески по вре­ме на сво­ето спя­що съз­на­ние в ду­хов­ния свят, чо­ве­кът не при­те­жа­ва Азово чувство; той раз­по­ла­га с не­го са­мо в днев­но­то съзнание, ко­га­то вни­ма­ни­ето му е от­к­лоне­но от ду­хов­ния свят и на­со­че­но към се­тив­но­-фи­зи­чес­кия свят. Така сто­ят не­ща­та при съв­ре­мен­ния човек, как­то и за чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва по вре­ме­то на Христос. Днес обик­но­ве­ни­ят Аз изоб­що не е про­бу­ден за други­те светове. И Христовото пос­ве­ще­ние се със­тои имен­но в то­ва­:на­ми­рай­ки се във вис­ши­те светове, Азът да за­па­зи она­зи будност, с ко­ято той об­х­ва­ща се­тив­но­-фи­зи­чес­кия свят.

Разгледайте се­га още по­-в­ни­ма­тел­но мо­мен­та на пробуждането. Този мо­мент ни се пред­с­та­вя по та­къв на­чин, ся­каш чо­ве­кът сли­за от вис­ши­те све­то­ве и се по­то­пя­ва в сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тяло. Обаче про­буж­да­нето да­леч не оз- начава, че чо­ве­кът се доб­ли­жа­ва до вът­реш­ни­те про­це­си на фи­зи­чес­ко­то и ете-­
рно­то тяло, по­неже въз­п­ри­ема­тел­ни­те му спо­соб­нос­ти вед­на­га би­ват от­к­ло­не­ни към окол­ния свят. В ези­ка на древ­но­юдейско­то окул­т­но учение, всичко, вър­ху ко­ето се спи­ра чо­веш­ки­ят пог­лед в ми­га на пробуждането, всичко, ко­ето чо­ве­кът об­х­ва­ща - не­за­ви­си­мо да­ли чрез фи­зи­чес­ки­те въз­п­ри­ятия на очи­те или уши- те, или чрез фи­зи­ческия ра­зум - е би­ло обоз­на­ча­ва­но ка­то „царство", Малдут. И така, как­во оз­на­ча­ва­ше древ­но­ев­рейс­ки­ят из­раз „царство"? С то­зи из­раз бе­ше обоз­на­ча­ва­но всич­ко онова, е чи­ято по­мощ чо­веш­ки­ят Аз мо­же­ше да ос­та­не буден. Тази е на­й-­точ­на­та де­фи­ни­ция за ев­рейс­кия из­раз „царство"; това, с чи­ято по­мощ чо­веш­ки­ят Аз пос­тига сво­ето присъствие. Размислим ли вър­ху то­зи израз, ние ще добавим: С древ­но­ев­рейс­кия из­раз „царство" се обоз­на­ча­ва се­тив­ни­ят свят, све­тът в кой­то буд­ни­ят чо­век на­пъл­но за­паз­ва своя Аз.

Нека се­га да се обър­нем към сте­пе­ни­те на пос­ве­ще­ни­ето при нав­ли­за­не­то във вът­реш­на­та чо­веш­ка природа. Първата степен, пре­ди чо­ве­кът да се по­то­пи в сво­ето етер­но тя­ло и не­го­ви­те тайни, мо­же да бъ­де раз­га­да­на лесно. Както знаем, външ­на­та об­вив­ка на чо­ве­ка се със­тои от ас­т­рал­но тяло, етер­но тя­ло и фи­зи­чес­ко тяло. Ако ис­ка да ми­не през то­зи вид посвещение, чо­век тряб­ва съз­на­тел­но да об­х­ва­не сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и да го погледне, та­ка да се каже, от- вътре. Ако ис­ка да се по­то­пи във вът­реш­нос­т­та на сво­ето фи­зи­чес­ко и етер но тяло, пър­во­на­чал­но той тряб­ва да из­жи­вее вът­реш­на­та стра­на на сво­ето ас­т­рал­но тяло. То е портата, през ко­ято тряб­ва да пре­ми­не той. В слу­чая ста­ва ду­ма за съв­сем но­ви изживявания; тук те са та­ка обек­тивни, как­то обек­тив­ни са пред­ме­ти­те във външ­ния фи­зи­чес­ки свят.

След ка­то обоз­на­ча­ва­ме пред­ме­ти­те от окол­ния се­ти­вен свят ка­то „царство", с ог­лед на съв­ре­мен­ния език - а в Древноеврейския език то­ва раз­г­ра­ни­че­ние не е съ­щес­т­ву­ва­ло - ние с пра­во допълваме: там се на­ми­рат мине­рал­но­то царство, рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во и жи­во­тин­с­ко­то царство. В древ­но­ев­рейс­кия език всич­ко то­ва е вклю­че­но в ед­но цар­с­т­во и съ­от­вет­но­то по­ня­тие „Малхут" обе­ди­ня­ва те­зи три царства. Когато на­ши­ят пог­лед се на­соч­ва към се­тив­ния свят и с по­мощ­та на Аза раз­ли­ча­ва там животните, рас­те­ни­ята и минералите, по съ­щия на­чин и пог­ле­дът на онзи, кой­то се по­то­пя­ва в своя вът­ре­шен свят, се на­соч­ва към всич­ко онова, което той мо­же да въз­п­ри­еме в ас­т­рал­но­то тяло. Човекът виж­да про­це­си­те в ас­т­рал­но­то тя­ло не чрез своя Аз; напротив, Азът си слу­жи с ор­га­ни­те на ас­т­рал­но­то тяло. И се­га - всичко, ко­ето чо­ве­кът вижда, раз­по­лагай­ки с ед­на по­-раз­лич­на въз­п­ри­ема­тел­на спо­соб­ност и включ­вай­ки своя Аз в он­зи свят, с кой­то е свър­зан чрез ас­т­рал­ни­те органи, всич­ко то­ва древ­но­ев­рейс­ки­ят език обоз­на­ча­ва с три израза. Както ние раз­ли­ча­ваме животинското, рас­ти­тел­но­то и ми­не­рал­но­то царство, та­ка и в древ­но­ев­рейс­кия език, ко­га­то чо­ве­кът за­почне да нав­ли­за в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло - е на­ли­це ед­на троичност: Нецах, Йезод, Ход.

Ако бих­ме ис­ка­ли да пре­ве­дем как­то тряб­ва те­зи из­ра­зи на наш език, ние би тряб­ва­ло от­но­во да про­никнем в древ­но­ев­рейс­кия ези­ков усет; за­що­то дос­лов­ни­те пре­во­ди с по­мощ­та на реч­ни­ка тук изоб­що не вършат работа. Искаме ли

Напротив, ду­ма­та „Нецах" съ­дър­жа един по­-г­руб ню­анс на та­зи „от­п­ра­ве­на на­вън ду­хов­на сила". „Нецах" ни добли­жа­ва до това, ко­ето бих­ме мог­ли да на­ре­чем с днеш­на­та ду­ма „непроницаем". Ако взе­ме­те един дне­шен учебник по фи- зика, вие ще срещ­не­те ня­кои разсъждения, ко­ито впро­чем би тряб­ва­ло да имат стойност на де­фини­ция - но тук не ста­ва ду­ма за ло­ги­ка -, а именно, че фи­зи­чес­ки­те те­ла са „непроницаеми". Всъщност де­фини­ци­ята би тряб­ва­ло да гласи: за фи­зи­чес­ко­то тя­ло е характерно, че на мястото, къ­де­то се намира, в съ­що то вре­ме не мо­же да бъ­де пос­та­ве­но дру­го фи­зи­чес­ко тяло. Ето как­во би тряб­ва­ло да гла­си та­зи дефиниция. Обаче вмес­то нея зву­чи догмата: За те­ла­та от фи­зи­чес­кия свят е ха­рак­тер­на тях­на­та непроницаемост!, а би тряб­ва­ло да се каз­ва тък­мо това: на ед­но и съ­що мяс­то не мо­гат да се на­ми­рат ед­нов­ре­мен­но две тела. Но те­зи под­роб­нос­ти са от об­лас­т­та на философията. Думата „Нецах" за­гат­ва за ня­как­ва се­бе­изя­ва в прос­т­ранството, ко­ято из­к­люч­ва дру­ги фи­зи­чес­ки про­це­си - нещо, ко­ето би по­пад­на­ло в по­-г­ру­бия ню­анс на „Ход". А меж­ду „Нецах" и „Ход" има­ме „Йезод".

И така, Вие има­те три раз­лич­ни нюанса. В „Ход" е пред­с­та­ве­на ма­ни­фес­та­ци­ята на оп­ре­де­лен ас­т­ра­лен процес, кой­то е от­п­ра­вен навън. Древноеврейската ду­ма „Нецах" об­х­ва­ща след­ва­щия етап, ко­га­то за не­ща­та ве­че е ха­рак­тер­на ед­на фи­зи­чес­ка непроницаемост. А меж­дин­но­то със­то­яние оз­на­ча­ва­ме с „Йезод". И така, с те­зи три ду­ми оп­ре­де­ля­ме три­те раз­лич­ни качества, ко­ито са ха­рак­тер­ни за Съществата от ас­т­рал­ния свят.

А сега, за­ед­но с окул­т­ния ученик, не­ка да се от­п­ра­вим още по­-дъл­бо­ко в тай­ни­те на чо­веш­ка­та природа. След ка­то пре­одо­лее това, ко­ето пър­во­на­чал­но тряб­ва да бъ­де пре­одо­ля­но в не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, той нав­ли­за в об­лас­т­та на етер­но­то тяло. Там чо­ве­кът въз­п­ри­ема не­що по­-вис­ше от това, ко­ето по­со­чих­ме с три те древ­но­ев­рейс­ки думи. Вие бих­те мог­ли да попитате: Но за­що в сво­ето етер­но тя­ло чо­ве­кът ще има по­-висши възприятия? Отговорът на то­зи въп­рос е свър­за­ни с един по­-дъл­бо­ка тай­на и ако ис­ка­те да вник­не­те в същин­с­кия сми­съл на света, Вие след­ва да знаете, че тък­мо еле­мен­тар­ни­те про­яв­ле­ния на външ­ния свят са дело на на­й-­вис­ши­те ду­хов­ни сили. Аз и по­-ра­но съм под­чер­та­вал пред Вас, че те­зи не­ща са свър­за­ни с обяс­нени­ето на са­ма­та чо­веш­ка природа.

Както знаете, чо­ве­кът се със­тои от фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз. В из­вес­тен сми­съл Азът е на­й-­вис­ша­та съставни, част на човешка; но такъв, ка­къв­то е днес, Азът представлява, та­ка да се каже, бе­бе­то из­меж­ду всич­ки­те че­ти­ри със­тав­ни части. Макар и да съ­дър­жа в се­бе си на­й-­вис­ши­те за­лож­би на чо­веш­ко­то същество, спо­ред днеш­на­та си ево­лю­ци­он­на степен, Азът стои на
на­й-­дол­но­то стъпало. За сметка на това, спо­ред днеш­на­та си ево­лю­ци­он­на сте- пен, фи­зи­чес­ко­то тя­ло е на на­й-­гор­но­то стъпало, раз­би­ра се не бла­го­да­ре­ние на човека, а бла­го­да­ре­ние на неп­ре­къс­на­ти­те гри­жи от стра­на на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества по вре­ме на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие. Дори ас­т­рал­но­то тя­ло съ­що е по­-съ­върше­но от чо­веш­кия Аз. Следователно, ако пър­во­на­чал­но на­со­чим пог­лед към чо­веш­кия Аз, той из­г­леж­да ка­то на­й-б­ли­зък до нас и ние не слу­чай­но се иден­ти­фи­ци­ра­ме с него. Ако оба­че чо­век не зат­ва­ря сам очи­те си, дос­та­тъч­но е да от­п­ра­ви пог­лед към вът­реш­но­то ус­т­ройс­т­во на своя организъм, и там той ще от­к­рие своя Аз! Помислете само: кол­ко да­леч е чо­ве­кът от тай­ни­те на фи­зи­чес­ко­то тяло!

Физическото тя­ло е из­г­ра­де­но не са­мо в хо­да на ми­ли­они години, но и бла­го­да­ре­ние на ми­ли­они бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества, на ко­ито то дъл­жи сво­ята вът­реш­на структура. Между „най-горната" и „най-долната" със­тавна част са раз­по­ло­же­ни ас­т­рал­но­то и етер­но­то тяло. Спрямо фи­зи­чес­ко­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло съ­що е на по­-нис­ко равнище. То е цен­тър на емо­ци­ите и страстите; чрез емо­ци­ите на ас­т­рал­но­то тя­ло чо­ве­кът из­питва все­въз­мож­ни нас­ла­ди от неща, ко­ито ди­рек­т­но раз­ру­ша­ват съ­вър­ше­на­та ор­га­ни­за­ция на фи­зи­чес­ко­то тяло, въп­ре­ки че етер­но­то тя­ло зас­та­ва ка­то ед­но пре­пятс­т­вие пред тях. Аз чес­то съм спо­ме­на­вал как оне­зи сърдеч­ни отрови, до ко­ито чо­век при­бяг­ва по­ра­ди же­ла­ни­ята на ас­т­рал­но­то си тяло, твър­де бър­зо би­ха под­копа­ли не­го­во­то здра­ве и как той дъл­жи сво­ето здра­ве са­мо на обстоятелството, че в ця­лос­т­на­та си ор­га­ни­зация, чо­веш­ко­то сър­це е та­ка мъд­ро устроено, че де­се­ти­ле­тия на­ред ус­пя­ва да от­б­лъс­к­ва ата­ки­те на ас­т­рал­но­то тяло. Колкото по­-дъл­бо­ко сли­за­ме в тялото, тол­ко­ва по­-вис­ши ду­хов­ни си­ли са на­ме­се­ни в не­го­во­то фор­миране. Или с дру­ги думи: Тъкмо „най-младите" Богове, на­й-с­ве­жи­те бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни си­ли са тези, ко­ито ни да­до­ха на­шия Аз; а древ­ни­те Богове фор­ми­ра­ха оно­ва съ­вър­шен­с­т­во на „низшата" чо­веш­ка природа, която чо­ве­кът за­поч­ва да про­умя­ва ед­ва днес, без да знае, че дъл­жи съ­вър­ше­но­то си фи­зи­чес­ко тя­ло на на­й-­вис­ши­те бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни си­ли и Същества.

Обаче при пос­ве­ще­ни­ето в есейс­ки­те колонии, нав­ли­зай­ки във вът­реш­на­та чо­веш­ка природа, окул­т­ни­ят уче­ник за­поч­ва­ше да се до­се­ща за то­ва съвършен- ство. Той си казваше: Когато ми­на­вам през пър­ви­те че­ти­ри­на­десет степени, пър­во­на­чал­но аз нав­ли­зам в мо­ето ас­т­рал­но тяло. Там ме прес­ре­щат всич­ки емо­ции и страсти, ко­ито се ко­ре­нят в мо­ето ас­т­рал­но тяло, всичко, ко­ето през мо­ята ин­кар­на­ция съм пре­диз­ви­кал ка­то ня­ка­къв не­дос­та­тък на мо­ето ас­т­рал­но тяло. Обаче по от­но­ше­ние на мо­ето етер­но тя­ло аз все още не съм в със­тоя ние да пре­диз­ви­кам та­ки­ва недостатъци, как­то мо­га да нап­ра­вя то­ва с ас­т­рал­но­то тяло. Общо взето, мо­ето етер­но тя­ло е мно­го по-чисто, по-божествено. Аз от­к­ри­вам това, ко­га­то се из­ди­гам към вто­ри­те че­ти­ри­на­десет степени.

Окултният уче­ник има­ше усещането: След ка­то съм пре­одо­лял ата­ки­те на ас­т­рал­но­то тяло, аз съм пре­одолял на­й-­теж­ко­то и след пър­ви­те че­ти­ри­на­де­сет ­

И това, ко­ето чо­ве­кът се­га виждаше, древ­но­ев­рейс­ко­то окул­т­но уче­ние обоз­на­ча­ва­ше с три израза, ко­ито труд­но бих­ме мог­ли да пре­ве­дем на ня­кои съв­ре­мен­ни езици, а имен­но с из­ра­зи­те Гедулах, Тиферет и Гевурах. Нека да се опи­та­ме да стиг­нем до ня­как­ва пред­с­та­ва за те­зи три израза.

С ог­лед на това, ко­ето чо­ве­кът възприема, свър­з­вай­ки се със сво­ето етер­но тяло, ние мо­жем да за­явим следното: Първата дума, Гедулах, ни по­ма­га да по­лу­чим пред­с­та­ва за всичко, ко­ето се про­явя­ва в ду­хов­но­то царство, в ду­хов­ния свят, ка­то не­що величествено. Напротив, ма­кар и да е срод­на с пър­ва­та дума, Гевурах посоч­ва един съв­сем друг ню­анс на величието, ню­ан­сът на ед­но величие, ко­ето е ог­ра­ни­че­но в ре­зул­тат на оп­реде­ле­ни действия. Гевурах но­си от­пе­ча­тъ­ка на ед­на сила, ко­ято е ве­че про­яве­на във външ­ния свят, и то за да бра­ни се­бе си, за да про­яви се­бе си във външ­ния свят ка­то ед­но са­мос­то­ятел­но същество. И така, Гедулах е про­яв­ле­ние на скритата, вът­реш­на сила, а Гевурах, бих­ме мог­ли да кажем, е не­що агресивно, нещо, ко­ето се про­явя­ва във външ­ния свят бла­го­да­ре­ние на из­вес­т­на агресивност.

А „по­ко­ят в се­бе си", т.е. она­зи вът­реш­на сила, ко­ято ма­кар и да се про­явя­ва във външ­ния свят, пос­ти­га това не с агресивност, а с един друг вид енергия, до чи­ято същ­ност бих­ме се доближили, ако обе­ди­ним две­те поня­тия за „добро" и „красота" - ето как­во оз­на­ча­ва Тиферет. Когато ед­но съ­щес­т­во про­явя­ва сво­ята скрита, ин­тим­на природа, по­раж­дай­ки ед­ни или дру­ги външ­ни форми, то се явя­ва за нас ка­то не­що красиво; а ко­га­то ед­но съ­щес­т­во про­явя­ва сво­ята вът­реш­на чистота, то се явя­ва за нас ка­то не­що добро. Обаче древ­но­ев­рейс­кото окул­т­но уче­ние обе­ди­ня­ва те­зи две по­ня­тия в едно: Тиферет. Ето как из­г­леж­дат Съществата, рес­пек­тив­но тех­ни­те три ос­нов­ни качества, с ко­ито се срещаме, ко­га­то сли­за­ме в етер­но­то тяло.

После ид­ва ред на сли­за­не­то във фи­зи­чес­ко­то тяло. В пре­де­ли­те на фи­зи­чес­ко­то тяло, чо­ве­кът - та­ка да се ка­же - се за­поз­на­ва с на­й-д­рев­ни­те бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества, ко­ито са взе­ли учас­тие в не­го­во­то формиране. Припомнете си опи­са­ни­ята от мо­ите кни­ги „Тайната Наука" и „Хрониката Акаша" и по­-с­пе­ци­ал­но как пър­ви­те на­чен­ки на фи­зи­чес­ко­то тя­ло са на­ли­це още по вре­ме­то на Стария Сатурн. Тъкмо Престолите бя­ха оне­зи Същества, ко­ито пре­не­со­ха в жер­т­ва сво­ята соб­с­т­ве­на воля, сво­ята соб­с­т­ве­на во­ле­ва субстанция, за да въз­ник­нат пър­ви­те на­чен­ки на фи­зи­чес­ко­то тяло. В по­-на­та­тъш­но­то фор­ми­ра­не на фи­зи­чес­ко­то тя­ло взе­ха учас­тие и дру­ги вис­ши Същества от след­ва­щи­те пла­не­тар­ни въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя, а имен­но Старо­то Слънце и Старата Луна. От мо­ите мюн­хен­с­ки лек­ции за „Библейското сътворение"*26, Вие помните, че те­зи вис­ши ду­хов­ни Същества ос­та­ват свър­за­ни с чо­ве­ка през епо­хи­те на Са- турн, Слънце и Луна, за да пос­тиг­нат още по­-съ­вър­ше­на ор­га­ни­за­ция на чо­ве-­

шко­то фи­зи­чес­ко тяло, та­ка че в днеш­ния си вид то да ста­не опо­ра­та на дру­ги­те си три със­тав­ни части: етер­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза.

След ка­то мо­же­ше дейс­т­ви­тел­но да сле­зе по те­зи стъ­па­ла на сво­ята вът­реш­на природа, чо­ве­кът за­поч­ва­ше да въз­п­ри­ема онова, ко­ето древ­но­ев­рейс­ко­то окул­т­но уче­ние ока­чес­т­вя­ва­ше по след­ния начин: то при­те­жава та­ки­ва свойства, ко­ито мо­жем да си пред­с­та­вим са­мо ако раз­мис­лим за най-висшето, за това, ко­ето можем да пос­тиг­нем в ду­ши­те си ка­то мъдрост. Човекът от­п­ра­вя пог­лед към мъд­рос­т­та ка­то към един идеал; из­пъл­вай­ки се с мъдрост, той усе­ща из­ви­се­на ця­ла­та си душа. Онези, ко­ито сли­за­ха във фи­зи­чес­ко­то тяло, знаеха: се­га те се до­кос­ват до оп­ре­де­ле­ни Същества, чи­ято при­ро­да е иден­тич­на с това, ко­ето чо­век мо­же да ус­вои в твър­де ог­ра­ни­чен вид, ако е ус­т­ре­мен към мъдростта, към она­зи мъдрост, ко­ято е не­пос­ти­жи­ма в рамки­те на офи­ци­ал­на­та наука; за­що­то те­зи опит­нос­ти мо­гат да бъ­дат пос­тиг­на­ти - и то са­мо час­тич­но - единстве­но ако чо­ве­кът се спра­ви с теж­ки­те ду­шев­ни изпитания, раз­би­ра се не в хо­да на ед­на инкарнация, а в хо­да на мно­го по­ред­ни инкарнации. Притежател на мъд­рос­т­та мо­же да бъ­де са­мо онзи, кой­то опоз­нае всич­ки­те и страни. Човекът зас­та­ва­ше пред Съществата, пре­из­пъл­не­ни с мъдрост, пред Съществата, чи­ито ос­нов­ни качес­т­ва се свеж­да­ха до мо­гъ­щи­те из­б­ли­ци на чис­та и вис­ша мъдрост. Древ- ноеврейското окул­т­но уче­ние обоз­на­ча­ва­ше те­зи Същества на мъдростта, рес­пек­тив­но тех­ни­те качества, с име­то Хохмах, ко­ето днес бихме пре­ве­ли по един не твър­де спо­луч­лив на­чин ка­то „мъдрост".

Един осо­бен ню­анс на та­зи мъд­рост е нейното, та­ка да се каже, огрубяване; у чо­ве­ка то съ­що се про­явя­ва ка­то един вид ог­ру­бя­ва­не на мъдростта, ко­ято той пос­ти­га в рам­ки­те на сво­ята индивидуалност. Но тук, при сли­за­не­то във фи­зи­чес­ко­то тяло, чо­ве­кът от­но­во сре­ща те­зи Същества, чи­ято мъд­рост древ­но­ев­рейс­кото окул­т­но уче­ние на­ри­ча Бинах; се­га те­зи Същества, бла­го­да­ре­ние на по­со­че­ни­те качества, се къ­пят в светлина. Тук се до­кос­ва­ме до нещо, ко­ето мо­же да въз­ник­не у са­мия човек, ко­га­то му на­пом­ним за не­го­вия разум. Всъщност пос­ти­же­ни­ята на чо­веш­кия ра­зум са дос­та ограничени. Но ко­га­то ста­ва ду­ма за сми­съ­ла на Бинах, ние тряб­ва да има­ме пред­вид Съществата, ко­ито са из­ця­ло про­ник­на­ти от това, ко­ето мо­же да пос­тигне разумът. Но всич­ко до тук си ос­та­ва ед­на груба, при­ми­тив­на раз­но­вид­ност на Хохмах. Ето за­що ко­га­то го­во­ри за истинската, про­дук­тив­на и твор­чес­ка мъдрост, ко­ято съ­дър­жа в са­ма­та се­бе си тай­ни­те на света, древ­но­ев­рейс­ко­то окул­т­но уче­ние срав­ня­ва Хохмах с ед­на вод­на струя, до­ка­то Бинах е срав­нен с ед­но море. Ето как тряб­ва­ше да бъ­де из­ра­зе­на та­зи груба, при­ми­тив­на раз­но­вид­ност на Хохмах.

А на­й-­вис­ша­та степен, до ко­ято чо­век мо­же­ше да се издигне, сли­зай­ки във фи­зи­чес­ко­то тяло, бе­ше обоз­наче­на ка­то Кетер. Едва ли бих­ме на­ме­ри­ли под­хо­дящ израз, за да пре­да­дем сми­съ­ла на та­зи дума. Само симво­лич­но бих­ме мог­ли да за­гат­нем за ка­чес­т­ва­та на те­зи вис­ши ду­хов­но­-бо­жес­т­ве­ни Същества, и то

чрез един символ, с чи­ято по­мощ чо­ве­кът ся­каш над­х­вър­ля са­мия се­бе си: ко- роната, венецът.

Така пред нас би зас­та­на­ла ед­на стъл­би­ца с ка­чес­т­ва­та на оне­зи Същества, в чи­ято об­ласт нав­ли­за всеки, кой­то пред­п­ри­еме опи­са­но­то сли­за­не в дъл­би­ни­те на чо­веш­кия организъм.
Бинах Хохмах Кетер

Гедулах Тиферет Гедулах

Нецах Йезод Ход

Малхут, Царство, Аз

Всяко от ста­ри­те пос­ве­ще­ния бе­ше за­мис­ле­но с ог­лед на това, че тряб­ва­ше да бъ­де под­тис­на­то имен­но Азово то чувство, ко­ето се по­раж­да у чо­ве­ка при въз­п­ри­ема­не­то на Малхут, на Царството. То тряб­ва­ше да бъ­де заличено. Или с дру­ги думи: В пос­ве­ще­ни­ето ти не мо­жеш да бъ­деш он­зи човек, кой­то съ­щес­т­ву­ва на­вън във фи­зи­чес­кия свят; наистина, ти ще се из­диг­неш в ду­хов­ния свят, но не мо­жеш да ос­та­неш ка­то онзи, кой­то се нами­ра навън, в Царството. Следовател- но, в об­лас­т­та на ста­ро­то пос­ве­ще­ние тряб­ва да се тег­ли ед­на де­бе­ла чер­та меж­ду из­жи­вя­ва­ни­ята на окул­т­ния уче­ник и начинът, по кой­то той се чув­с­т­ву­ва в своя Аз.

И ако ис­ка­ме да обоб­щим в ед­но из­ре­че­ние осо­бе­нос­ти­те на ста­рия вид пос- вещение, ко­ето се прак­ти­ку­ва­ше в окул­т­ни­те шко­ли и което, следователно, мо­же­ше да на­ме­ри ня­ка­къв от­з­вук всред външ­ния свят, тряб­ва да кажем: Ако ня­кой ис­ка да ми­не през посвещението, той не би­ва да вярва, че мо­же да за­па­зи съ­що­то Азово чувство, как­во­то има в Царството, в Малхут. Издигайки се в ду­хов­ния свят, той из­жи­вя­ва с не­оби­чай­на си­ла и съв­сем не­пос­ред­с­т­ве­но оне­зи три пъ­ти по три качества, за ко­ито ста­на дума; оба­че той тряб­ва да се от­ка­же от сво­ето Азово чувство, от сво­ите из­жи­вя­ва­ния в се­тив­ния свят. Това, ко­ето той из­жи­вя­ва ка­то Нецах, Йезод, Ход и т.н., не мо­же да бъ­де пре­не­се­но в Царството и не мо­же да ос­та­не свър­за­но с обик­но­ве­ното Азово чувство.

Древните бя­ха на­пъл­но уве­ре­ни в те­зи неща. И ако ня­кой от тех­ни­те съв­ре­мен­ни­ци би се ос­ме­лил да ги оспорва, на не­го би­ха пог­лед­на­ли ка­то на умопобър- кан, или ка­то на лъжец.

Есеите бя­ха първи, ко­ито предупреждаваха: Идва времето, ко­га­то всичко, ко­ето е горе, ще бъ­де сне­то до­лу и чо­ве­кът ще мо­же да го изживее, за­паз­вай­ки сво­ето
Азово чувство. Гърците на­ре­ко­ха то­ва βασιλεια27. Ето първо­на­чал­но­то уче­ние на есеите: Идва времето, ко­га­то ня­кой ще сва­ли това, ко­ето е горе, в „цар­с­т­ва­та не­бесни", тук долу, за­ра­ди Аза, кой­то жи­вее в Малхут, в Царството. Така зву­че­ше мо­гъ­щи­ят при­зив на Йешуа бен Пандира, от­п­ра­вен към есе­ите и към окол­ния свят. И ако ис­ка­ме да обоб­щим не­го­во­то учение, ма­кар и съв­сем накратко, така, как­то то бе­ше пре­не­се­но за след­ва­щи­те по­ко­ле­ния от уче­ни­ка Матай, бих­ме мог­ли да про­дъл­жим по след­ния начин.

Инспириран от при­ем­ни­ка на Гаутама Буда, от он­зи Бодисатва, кой­то ня­ко­га ще ста­не Майтрейя Буда, Йешуа бен Пандира проповядваше: Досега бе­ше така, че Царствата не­бес­ни не мо­же­ха да бъ­дат сва­ле­ни в Царството Малхут, къ­де­то жи­вее Азът; оба­че след ка­то бъ­де из­пъл­не­но вре­ме­то и след ка­то са из­тек­ли пред­ви­де­ните три пъ­ти по че­ти­ри­на­де­сет поколения, то­га­ва от Авраамовия род, от Давидовия род, кой­то ние в слу­чая раз­г­леж­дах­ме ка­то Есеевия род, ще се ро­ди един, и тък­мо той ще пре­не­се ка­чес­т­ва­та от Царствата не­бес­ни в Царството Малхут, къ­де­то жи­вее Азът.

Поради сво­ето уче­ние Йешуа бен Пандира бе­ше обя­вен за бо­го­хул­ник и умър­т­вен с камъни: по­доб­но уче­ние изглеж­да­ше ка­то на­й-­теж­ко ос­к­вер­ня­ва­не в очи­те на онези, ко­ито не мо­же­ха да до­пус­нат и не ис­ка­ха да видят, че нещо, ко­ето за сво­ето вре­ме е правилно, в след­ва­ща­та епо­ха се прев­ръ­ща в не­що неправил- но, по­не­же чове­чес­т­во­то неп­ре­къс­на­то се развива.

А пос­ле на­ис­ти­на дой­де времето, ко­га­то пред­ви­де­ни­те три пъ­ти по че­ти­ри­на­де­сет по­ко­ле­ния при­вър­ши­ха земния си жи­вот и от кръв­та на на­ро­да дейс­т­ви­тел­но мо­жа да въз­ник­не оно­ва тяло, в ко­ето се ин­кар­ни­ра Заратустра; за да мо­же пос­ле - след ка­то пос­тиг­на съ­от­вет­ни­те сте­пе­ни на съ­вър­шен­с­т­во - да го пре­не­се в жертва на Христос. Сега нас­тъ­пи времето, ко­га­то пред­те­ча­та на Христос мо­же­ше да възвести: Идва времето, кога­то Царствата не­бес­ни ще сля­зат до сфе­ра­та на Аза, жи­ве­ещ във външ­ни­те царства, в Малхут.

И се­га ние раз­би­ра­ме ес­тес­т­во­то на она­зи задача, ко­ято Христос си постави, след ка­то ми­на през из­ку­ше­нието. Той пре­одо­ля из­ку­ше­ни­ето чрез сво­ите соб- ствени, вът­реш­ни сили, чрез това, ко­ето днеш­ни­ят чо­век нари­ча свой Аз. Спус- кайки се в астралното, етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло, той пре­одо­ля всич­ки ата­ки и из­ку­шения, ко­ито зас­т­ра­ша­ват чо­ве­ка в то­зи момент. Това е пред­с­та­ве­но съв­сем ясно. Представени са всич­ки раз­новид­нос­ти на егоизма, и то по та­къв на- чин, че вни­ма­ни­ето ни е за­ос­т­ре­но до кра­ен предел.

Сега за окул­т­ния уче­ник нас­тъп­ва ед­но друго, труд­но препятствие. Навлизайки във вът­реш­ни­те прос­т­ран­с­т­ва на сво­ето тяло, у не­го се по­раж­да един естествен, но всъщ­ност край­но вре­ден навик; той за­поч­ва да се за­нима­ва един­с­т­ве­но със сво­ята соб­с­т­ве­на личност. У ни­ко­го то­ва не е та­ка подчертано, как­то у този, ко- й­то се стре­ми към ду­хов­ния свят; неп­ре­къс­на­то и с на­й-­го­ля­ма акуратност, той го­во­ри за сво­ята дра­го­цен­на лич­ност. Докато обик­но­ве­ни­те хо­ра не об­ръ­щат пре­ка­ле­но го­ля­мо вни­ма­ние на се­бе си, по­ве­че­то от тези, ко­ито ста­ват ан­т­ро­-

Защо то­ва е така? Защото чо­ве­кът прос­то не знае как да се спра­ви с всич­ки те­зи неща, ко­ито се на­ди­гат от не­го­ва­та вът­реш­на природа. Той прос­то не знае от­къ­де да започне; оказ­ва се съв­сем не­опи­тен спря­мо са­мия се­бе си­. По­-ра­но вни­ма­ни­ето му лес­но се прив­ли­ча­ше от външ­ния свят, а се­га е на­со­чен пре­дим­но към своя вът­ре­шен свят, от­къ­де­то се на­ди­гат на­й-­не­очак­ва­ни чувства. Защо се по­явя­ват те на повърхността? Това,кое то би же­лал сега, е да бъ­де из­ця­ло „Аз" и да е не­за­ви­сим от външ­ния свят. Впрочем се­га той из­па­да в грешката, че пър­во­на­чал­но би ис­кал да бъ­де тре­ти­ран ка­то мал­ко дете, на ко­ето яс­но се каз­ва как­во тряб­ва да прави. Той би же­лал да бъ­де всич­ко друго, но не и човек, кой­то сам оп­ре­де­ля сво­ята по­со­ка и цел, с ог­лед на езо­те­рич­ни­те си опитности. Той все още не е свик­нал да се за­мис­ля вър­ху те­зи неща. Обаче има смът­но то усещане, че за­ви­си­мос­т­та от външ­ния свят му пречи. Само че на­й-­го­ле­ми­те сму­ще­ния ид­ват тък­мо то­гава, ко­га­то се опит­ва да ста­не не­за­ви­сим и фак­ти­чес­ки по­па­да в плен на своя егоизъм. И сега, след­вай­ки своя егоизъм, ма­кар и да зву­чи три- виално, той не мо­же те­лес­но да се ос­во­бо­ди от външ­ния свят по­ра­ди прос­та­та причина, че хо­ра­та тряб­ва да се хранят! Да, зву­чи до го­ля­ма сте­пен тривиално, оба­че за мно­зи­на то­ва се прев­ръ­ща в ед­но фа­тал­но обстоятелство. То пред­с­тав­ля­ва един спо­луч­лив при­мер за факта, че всич­ки ние сме за­ви­си­ми от окол­ния свят, без кой­то не мо­жем да живеем; тук има­ме съ­щи­те съотношения, как­то между от­дел­ния пръст и ця­ла­та ръка: от­ре­жем ли го от нея, той умира. И така, един прост при­мер ни по­каз­ва до как­ва го­ля­ма сте­пен сме за­ви­си­ми от окол­ния свят.

И ко­га­то то­зи всес­т­ра­нен его­изъм бъ­де раз­гър­нат до кра­ен предел, той мо­же да ме­та­мор­фо­зи­ра в же­ла­нието: да­но ста­на на­й-­пос­ле не­за­ви­сим от окол­ния свят и да­но ус­пея по един ма­ги­чен път да по­раж­дам у самия се­бе си всич­ко онова, от ко­ето се нуж­дае мо­ят фи­зи­чес­ки организъм! Ето ед­но желание, ко­ето лес­но мо­же да въз­ник­не у онези, ко­ито тър­сят посвещението. У тях мо­же да въз­ник­не до­ри ис­тин­с­ка омраза, че са за­ви­си­ми от сво­ето об­к­ръ­же­ние и че не са в със­то­яние ка­то с ма­ги­чес­ка пръч­ка да съз­да­ват не­об­хо­ди­ми­те хра­ни­тел­ни средства. Колкото и да е чудно, ус­т­ре­ме­ни­ят към езо­те­рич­но раз­ви­тие чо­век ста­ва жер­т­ва на подоб­ни желания, ко­ито - ма­кар и в ми­ни­атю­рен вид - въз­ник­ват още с пър­ви­те стъпки, за да се пре­вър­нат в не­що абсурдно, ко­га­то на­рас­нат до кра­ен пре- дел. Човекът прос­то не знае, че в ума­лен вид те­зи же­ла­ния съвсем не му са чу- жди. Естествено, те не го об­зе­мат до та­ка­ва сте­пен - все пак на­ви­ци­те са не­що мно­го сил­но - че да се под­да­де на илю­зи­ята и да си каже: аз бих мо­гъл да си пос­лу­жа с ма­гия и да съз­дам ця­ла­та храна, от ко­ято се нуж­дая и да жи­вея без по­мощ­та на външ­ни­те при­род­ни царства, без по­мощ­та на Малхут. Обаче в
край­ни­те случаи, чо­ве­кът на­ис­ти­на би мо­гъл да повярва: ако ня­ко­га нап­ред­на в мо­ето раз­ви­тие до та­ка­ва степен, че да жи­вея нап­ра­во в мо­ето ас­т­рал­но тя­ло и в моя Аз, то­га­ва ще съм гос­по­дар на мо­ите же­ла­ния и изоб­що ня­ма да се нуж­дая от външ­ния свят.

Това из­ку­ше­ние дейс­т­ви­тел­но се появява. И за онзи, кой­то тряб­ва да го из­пи­та в ця­ла­та му сила, то взе­ма след­на­та форма: Изкусителят зас­та­ва пред Христос. Исус и му казва, че тряб­ва да пре­вър­не ка­мъ­ни­те в хляб. Тази е на­й-­вис­ша­та сте­пен на изкушението. Всъщност тук Евангелието на Матей ни опис­ва по един чу­ден на­чин нав­ли­за­не­то в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм под фор­ма­та на това, ко­ето на­ри­ча­ме „ис­то­ри­ята с из­ку­ше­нието".

Втората сте­пен се проявява, след ка­то окул­т­ни­ят уче­ник се по­то­пи в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и дейс­т­ви­тел­но се из­п­ра­ви пред всич­ки оне­зи емо­ции и страсти, ко­ито би­ха ис­ка­ли да го нап­ра­вят пъ­лен егоист. След като се усе­ти из­п­ра­вен пред тях, той би же­лал - без да ги пре­одо­ля­ва - да се по­то­пи нап­ра­во в етер­но­то и фи­зичес­ко­то тяло. Всъщност та­зи си­ту­ация пред­с­тав­ля­ва един вид про­па­да­не в бездната. И в Евангелието на Матей тя съ­що е опи­са­на ка­то ед­но по­ли­та­не в она­зи област, ко­ято до­се­га е ос­та­на­ла не­пок­ва­ре­на от човека: об­лас­т­та на етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Обаче чо­ве­кът не би­ва да пра­ви по­до­бен опит, пре­ди да е ста­нал гос­по­дар на сво­ите емо­ции и страсти. Христос знае то­ва и от­го­ва­ря на Изкусителя, про­ти­во­пос­та­вяй­ки му сво­ята соб­с­т­ве­на сила: „Да не из­ку­ша­ваш Господа твоя Бог" (Матей 4, 7).

И се­га ид­ва тре­та­та степен: сли­за­не­то в об­лас­т­та на фи­зи­чес­ко­то тяло. Когато се явя­ва ка­то изкушение, това сли­за­не мо­же да бъ­де опи­са­но по мал­ко по­-­осо­бен начин. То пред­с­тав­ля­ва ед­но изживяване, до ко­ето стига все­ки чо­век в хо­да на посвещението; то съп­ро­вож­да всеки, кой­то при сли­за­не­то си във фи­зи­чес­ко­то и етерно­то тя­ло се из­ди­га до она­зи степен, ко­ято му поз­во­ля­ва да виж­да се­бе си, ако мо­га та­ка да кажа, отвътре. Сега той виж­да всичко, ко­ето е свър­за­но с три­те на­й-­вис­ши качества. За не­го то пред­с­тав­ля­ва един цял свят; но пър­во­на­чал­но то съ­щес­т­ву­ва са­мо в не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни илюзии; един свят, кой­то не мо­же да бъ­де ви­дян ка­то вът­реш­на истина, ако чо­век не пре­ми­не през об­вив­ка­та на фи­зи­чес­ко­то тя­ло и не се из­диг­не до са­ми­те ду­хов­ни Същества, ко­ито - ма­кар и да не вли­зат в със­та­ва на фи­зи­чес­ко­то тя­ло - неп­ре­къс­на­то под­държат не­го­во­то съще- ствуване. И ако не съ­уме­ем да се ос­во­бо­дим от егоизма, то­га­ва Изкусителят на фи­зи­ческия свят, Луцифер или Дяволът, е ви­на­ги този, кой­то ни под­тик­ва да се заб­луж­да­ва­ме от­нос­но са­ми­те се­бе си. Тогава той ни обе­ща­ва всичко, ко­ето въз­п­ри­ема­ме в се­тив­ния свят, ко­ето оба­че не е ни­що друго, ос­вен плод на на­ша­та соб­с­т­ве­на илюзия, на на­ша­та соб­с­т­ве­на Майя. Не се ли из­т­ръг­нем от то­зи Дух на егоизма, то­га­ва ние по­па­да­ме в един цял свят, из­г­ра­ден от заб­луж­де­ния и измами; и Луцифер ни обе­ща­ва тък­мо то­зи свят. Ние не би­ва да вярваме, че то­зи свят е свят на истината. Първоначално ние вли­за­ме в то­зи свят, оба­че ако не се ос­во­бо­дим от него, ние ос­та­ва­ме в Майя.

И така, до как­во се свеж­да­ше постижението, спо­ред ко­ето Христовото Съще- ство ста­на об­ра­зец за ця­ло­то човечество, след ка­то пред­с­та­ви под външ­на и ис­то­ри­чес­ка фор­ма всич­ко онова, ко­ето ина­че се ра­зиг­ра­ваше зад бу­ло­то на Ми- стериите? Проповедта за Царството! И ко­га­то Евангелието на Матей кон­к­рет­но описва кар­ти­на­та на Изкушението, след Изкушението той ще опи­ше и по­дем­на­та фа­за на Христовия Аз, кой­то мо­же да из­жи­вя­ва ду­хов­ния свят в са­мия се­бе си и за цел­та не се нуж­дае да из­ли­за из­вън пре­де­ли­те на сво­ето тяло. Тайната на то­зи Аз, кой­то се из­ди­га и нав­ли­за в ду­хов­ния свят спо­ред при­ме­ра на Хрис- товото Същество, жи­ве­ещо във външ­но­то Царство: тък­мо та­зи тай­на тряб­ва­ше да бъ­де раз­к­ри­та в оне­зи вре­ме­на след исто­ри­ята за Изкушението, за ко­ито ни го­во­ри Евангелието на Матей. Следват оне­зи глави, ко­ито за­поч­ват с пропо­вед­та от пла­ни­на­та и пред­с­та­вя­не­то на онова, ко­ето Христос да­де ка­то въз­г­лед за Царството, за Малхут.

Ето кол­ко дъл­бок е сми­съ­лът на онова, ко­ето Вие тряб­ва да тър­си­те в Еван- гелието на Матей. Всъщност Вие след­ва да тър­си­те из­точ­ни­ци­те и със­тав­ни­те еле­мен­ти на Матеевото Евангелие не са­мо в тай­но­то уче­ние на есеите, но по на­ча­ло в це­лия древ­но­ев­рейс­ки и гръц­ки свят.

И сега, ко­га­то раз­г­леж­да­ме те­зи древ­ни до­ку­мен­ти - ко­ито са ни за­ве­ща­ни от яс­но­вид­ци - с по­мощ­та на ре­зулта­ти­те от ду­хов­но­-на­уч­но­то изследване, у нас се по­раж­да ед­но ис­тин­с­ко страхопочитание, един ис­тин­с­ки респект: нещо, за ко­ето ста­на ду­ма и по вре­ме на лек­ци­ите ми в Мюнхен. Когато чу­ва­ме ка­за­но­то от древ­ни­те ясновидци, ние се из­пъл­ва­ме с усещането, че - из­ди­гай­ки глас от ста­ри­те вре­ме­на - те се об­ръ­щат и към нас. Сякаш към нас се по­на­сят ду­ми­те от един вид ду­хо­вен разговор, със­то­ял се меж­ду ве­ли­ки­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти пре­ди мно­го столетия, та­ка че онези, ко­ито искат, на­ис­ти­на да са в със­то­яние да раз­бе­рат еван­гел­с­ки­те думи: „Който има уши да слуша, не­ка слуша" (Матей 11, 15). Обаче как­то ня­ко­га бя­ха не­об­хо­ди­ми ред ус­ловия, за да въз­ник­нат фи­зи­чес­ки­те уши, та­ка са не­об­хо­ди­ми и ня­кои пред­пос­тав­ки в на­шия съв­ре­ме­нен свят, за

Ето за­що на­ша­та но­ва Антропософия тряб­ва да е тук: за да се на­учим от­но­во да раз­би­ра­ме съ­дър­жа­ни­ето на ду­хов­ни­те източници. И ед­ва ко­га­то сме въ­оръ­же­ни с раз­би­ра­не­то за Аза, за ес­тес­т­во­то на Аза в Царството, ние ще вник­нем в она­зи гла­ва от Евангелието на Матей, ко­ято за­поч­ва с думите: „Блажени са оне- зи, ко­ито про­сят Дух; за­що­то те ще на­ме­рят Царството не­бес­но чрез са­ми­те се­бе си, чрез тех­ния соб­с­т­вен Аз" (Матей 5, 3). Някой от древ­ни­те пос­ве­те­ни би казал: Напразно бих­те тър­си­ли Царството не­бес­но във ва­шия соб­с­т­вен Аз! - Обаче Христос каза: Дойде времето, ко­га­то тър­сей­ки Царствата небесни, хо­ра­та ще от­к­ри­ват Духа в тех­ния соб­с­т­вен Аз.

Историческият сми­съл на Христовото Събитие се свеж­да до раз­к­ри­ва­не­то на дъл­бо­ки мис­те­рий­ни тайни, та­ка че те да ста­нат дос­тъп­ни за външ­ния свят. Точ- но в то­зи сми­съл ние ще се опи­та­ме да раз­г­ле­да­ме ис­тори­чес­ко­то Христово Събитие още по-отблизо. И то­га­ва Вие ще раз­бе­ре­те как след­ва да се тъл­ку­ват ду­ми­те „Блажени...", с ко­ито за­поч­ват пър­ви­те сти­хо­ве от пла­нин­с­ка­та пропо- вед.