Лекции изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон от 23. До 30. 08. 1922 г превод от френски: марушка иванова нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

11 ЛЕКЦИИ

изнесени в Дорнах, Оксфорд, Лондон

от 23. 7. До 30. 08. 1922 г.
превод от френски: МАРУШКА ИВАНОВА
НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД

Изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ - препис от ръкопис

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

ОРИЕНТИРИ /Женевиев и Пол-Хенри Бидо……………...............5

МИСТЕРИЯТА НА ТРОИЦАТА

1. ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 23 юли 1922 г……..............8

Гледните точ­ки на Духовната на­ука вър­ху ево­лю­ци­ята на теологията: пог­реб­ва­не­то на ду­хов­ния жи­вот на пър­ви­те че­ти­ри хрис­ти­ян­с­ки века. Денис Ареопага, св. Августин, схоластика. Дейността на един ита­ли­ан­с­ки ко­леж за из­ко­ре­ня­ва­не­то на прин­ци­па на посвещението. Приливът на се­вер­ни­те на­ро­ди към юга и тях­но­то от­но­ше­ние с духовното, на­й-­ве­че с мъртвите. Мъртви, из­б­ра­ни да бъ­дат па­зи­те­ли на Светия Граал, дейс­т­ващ чрез ри­ца­ри­те от Ордена на Лебеда. Легендата за Лоенгрин. Теология на Средновековието. Мартианус Капела. Седемте сво­бод­ни изкуства. Мо- дерната теология. Грегор Мандел.

Виждането на Гьоте за при­род­ни­те цар­с­т­ва с под­виж­ни понятия, из­ход­на точ­ка на има­ги­на­ти­вен поглед, чрез опо­зи­ци­ята на Линей. Възприемането на рас­ти­тел­ни­те фор­ми чрез инспирация, на чо­веш­кия Аз чрез интуи- цията. Външното и вът­реш­но из­ра­зя­ва­не на раз­лич­ни­те със­тав­ни час­ти на чо­ве­ка /фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тяло, Аз/ в чо­веш­ка­та фо- рма. За чо­веш­ки­те форми: сфинксът, Светият Дух под фор­ма­та на гълъб, Христос, под фор­ма­та на бо­жес­т­ве­ния Агнец, са имагинации, ин­с­пи­ра­ции от ата­вис­тич­но то ясновидство.

Религиозните бор­би на Средновековието са ос­но­ва за мо­дер­но­то ду­хов­но ориентиране. Жан Скотус Ериген и мо­на­хът Готшалк. Спорът вър­ху пре­доп­ре­де­ле­ни­ето и вероизповеданието. Продължения на схо­лас­тич­но­то про­ти­во­пос­та­вя­не меж­ду поз­на­ни­ето чрез ра­зу­ма и поз­на­ни­ето чрез от­к­ро­ве­ние до мо­дер­на­та епоха, например, в про­ти­во­пос­та­вя­не­то меж­ду Ши- лер и Гьоте.

4. ЧЕТВЪРТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 30 юли 1922 г…….......46

Човешкият Аз, на­пъл­но съз­на­те­лен за са­мия се­бе си и Мистерията на Троицата. Живият прин­цип на кос­мич­ния Отец. Лечителският прин­цип на чо­веш­ко­то тяло, ко­ето се раз­ру­ша­ва и Възнесението на Сина. Светият Дух, из­п­ра­тен от Христос.Възможността, ко­ято чо­век има, да раз­бе­ре свръх­се­тив­но­то чрез духа, кой­то жи­вее в него. Невъзможността да раз­бе­ре ис­тин­с­ки Христос без Троицата.
ЧАСТ ВТОРА

ЕВОЛЮЦИЯТА НА ЧОВЕКА И НЕГОВОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ДУХОВНИЯ СВЯТ В ХОДА НА ВРЕМЕНАТА.

5. ПЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 5 ав­густ 1922 г………….......57

Последователни образи, мис­лов­ни об­ра­зи и спомени. Модификацията на от­но­ше­ни­ето меж­ду Аза, ас­т­рал­но­то тяло, етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тя­ло през епохите. Във връз­ка с то­ва изменение, мо­ди­фи­ка­ци­ята на спо- мена. Възприемането чрез гла­ва­та през ин­те­лек­ту­ал­на­та епоха, поз­на­ни­ето за бо­го­ве­те в древ­ни­те вре­ме­на и но­ва­та опит­ност на Христос. Споме- нът в съ­щес­т­ву­ва­не­то след смъртта.

Светогледът на Осуалд Шпенглер в пър­вия и на­й-­ве­че във вто­рия том на не­го­вия труд "Упадъка на за­пад­ния свят". Материалистичната мис­ти­ка на Спинглер и нейния без­по­ря­дък с ли­це към машината. Значението на ме­ха­нич­ния жи­вот за све­тов­на­та еволюция. Необходимостта от про­буж­да­не в има­ги­на­тив­но­то мислене.

Ново раз­ви­тие по по­вод на "Упадъка на за­пад­ния свят" на Освалд Шпин- глер и не­го­во­то пъл­но не­за­чи­та­не на ис­тин­с­кия ход на чо­веш­ка­та еволю- ция. Еволюцията на чо­ве­чес­т­во­то в об­лас­т­та на мис­ли­те е ед­но въз­пи­та­ва­не в свобода. Активността на оп­ре­де­ле­ни еле­мен­тар­ни духове. От на­ча­ло­то на ХVІ век и ней­на­та връз­ка със со­ци­ал­ния живот. Прощални сло­ва пре­ди от­пъ­ту­ва­не­то за Англия.

МИСИЯТА НА ДУХА

8. ОСМА КОНФЕРЕНЦИЯ, Оксфорд, 20 ав­густ 1922 г….............96

Методът на ду­хов­но­то търсене. Обектът на поз­на­ни­ето чрез посвещение- то: са­ми­ят поз­на­ващ човек. Дисциплината на мис­лов­ния жи­во­т.П­ри­ро­да и об­ра­зу­ва­не на ме­ди­та­ци­ята за пос­ти­га­не на Имагинация, Инспирация и

Животът меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не от глед­на точ­ка на инспи- рацията. Процесът на завръщането. Слизането към но­во­то раждане. Исто- рията е ед­на ис­то­рия на душата. Особености на об­щу­ва­не­то с мър­т­вите. Тяхната връз­ка с езика. Адам Кадмон. Изграждането на чо­веш­ка­та форма, из­хож­дай­ки от кон­с­те­ла­ции и дви­же­ние на звездите. Произход на очите, на сърцето. Изкореняване на древ­на­та на­ука за пос­ве­ще­ни­ето от ІV век. Знание за вя­ра /догми/. Представа за Аза и си­мет­рич­ния човек. Бъдеща тран­с­фор­ма­ция на две­те очи в ед­но един­с­т­ве­но ду­хов­но око. Необходи- мостта да се раз­бе­рат про­це­си­те на връщане.

Мистерията на Голгота е сми­съ­лът на ця­ло­то зем­но съществуване. "Тай- ната вечеря" на Леонардо да Винчи е илюс­т­ра­ция за това. Разположе- нието на чо­веш­ка­та ду­ша пред Христос. Принципът на Отца. Понятия за грях и болест. Лечители. Мистерийни уче­ния за Христос, съ­об­ще­ни­ето за не­го­ва­та бъ­де­ща поява. Свързването на уче­ни­ци­те с Христос след не­го­ва­та смърт. Неговото уче­ние за без­с­мър­ти­ето на душата. Нашите днеш­ни мис­ли са мъртви: те въз­к­ръс­ват чрез живия, ле­чи­тел­с­ки дух, Светия Дух.

Отразена опит­ност на дви­же­ни­ята на пла­не­ти­те и на кон­с­те­ла­ци­ите на не­под­виж­ни­те звез­ди по вре­ме на съня. Етерното въз­п­ри­ема­не на сърцето. Окото на Слънцето, око­то на човека. Христос е во­да­чът през смът­ни­те съ­би­тия от сфе­ра­та на Зодиака. Изживяване опит­нос­т­та на сво­ята соб­с­т­ве­на Карма. Пробуждането и еле­мен­тът на Луната. Наука за пос­ве­ще­ни­ето на Запад, в Гърция и през мо­дер­на­та епоха. Разбиране на историята. Рит- мични връз­ки меж­ду Небето и Земята. Постигане на връз­ка с мър­т­ви­те чрез ези­ка на сърцето.

Текстове, ка­то то­зи настоящият, не бя­ха пред­наз­на­че­ни за публикуване. В действителност, те са пре­пис на лекции, ко­ито Рудолф Щайнер из­не­се пред чле­но­ве­те на Теософското Общество, нап­ра­вен после, от 1913 г., на­та­тък в Антропософско Общество, не­ви­дя­ни по­ве­че от Рудолф Щайнер. Тези ус­т­ни съ­об­ще­ния бя­ха пред­наз­на­че­ни следователно, за ед­на по­-соб­с­т­ве­на публика, с оп­ре­де­ле­ни бележки, ко­ито на­ми­ра­ме разви­ти имен­но в пис­ме­ни­те тру­до­ве на Рудолф Щайнер* /* Виж: Рудолф Щайнер - кон­фе­рен­ция от 16 юли 1922 г. в "Човешки въпроси, кос­мич­ни отговори", Же- нева, EAR, 1988г./.

От фак­та на тях­но­то ес­тес­т­во и тях­но­то пред­наз­на­че­ние - да се поз­во­ли на ин­ди­ви­ду­ал­но­то съз­на­ние да раз­бе­ре дейс­т­ви­тел­нос­т­та­, се­тив­на­та и свръх­се­тив­на­та - те­зи бе­леж­ки не със­та­вят ед­на чис­та и пър­вич­на инфор- мация. За всеки, кой­то се приб­ли­жа­ва към тях, ис­кай­ки да ги нап­ра­ви свои, те имат про­из­ход на мо­ди­фи­ка­ция на погледа, кой­то все­ки но­си вър­ху све­та и вър­ху са­мия се­бе си, следователно, на от­но­ше­нието на все­ки към действителността.

Точно то­зи опит - кой­то все­ки мо­же да нап­ра­ви при пъл­на яс­но­та на съз­на­ни­ето - поз­во­ля­ва да се нап­ра ви ед­но точ­но и пра­вил­но оце­ня­ва­не на съ­дър­жа­ние ка­то това.

Конференциите, обе­ди­не­ни в нас­то­ящия том, бя­ха про­ве­де­ни ед­на част в Швейцария /Дорнах/, дру­га­та част в Англия /Оксфорд и Лондон/, през ля­то­то на 1922 година.

През 1917 г. Р.Щайнер нап­раз­но опи­та да по­ка­же на ви­со­ко от­го­вор­ни по­ли­ти­ци в Германия и в Австрия, че съ­щес­т­ву­ва един път на со­ци­ал­но оз­д­ра­вя­ва­не и че та­зи "трич­лен­ност на со­ци­ал­ния организъм" от­ва­ря пер­с­пек­ти­ви за мир. Между 1919 и 1921 г., той се обър­на към про­ле­та­ри­ата и към работодателите, без да ус­пее да пре­одо­лее съп­ро­ти­ва­та как­то на работодателите, та­ка и на синдикатите. В действителност, той не бе­ше под­дър­жан и от Антропософското Общество, ко­ето про­явя­ва­ше твър­де сла­ба ак­тив­ност към дъл­бо­ки­те нуж­ди на епохата. Годината 1922 е тази, в ко­ято Р.Щайнер констатира, точ­но в Оксфорд, че мо­мен­тът за ре­али­зи­ра­не на трич­лен­ния со­ци­ален ор­га­ни­зъм "е ми­нал в Централна Европа". При това, той по­ла­га зна­чи­тел­ни усилия, да за­поз­нае го­ля­ма­та пуб­ли­ка с Антропософията, въп­ре­ки яз­ви­тел­ни­те кри­ти­ки и противници, до­ка­то Антропософското Общество из­па­да в летаргия. Изложен на опи­та за фи­зи­чес­ко насилие, Щайнер сък­ра­ща­ва зна­чи­тел­но сво­ите пуб­лич­ни кон­фе­рен­ции в Германия, на­й-­ве­че в Англия, къ­де­то хо­ди три пъти. В края на сво­ето пър­во пътуване, той на­пу­ща Англия "Изпълнен от мисълта, че в
Англия има хора, ко­ито счи­тат кул­ту­ра­та и за­щи­та­та на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та ка­уза за част от сво­ята жи­тейс­ка за­да­ча и дейс­т­ват енер­гич­но в то­ва направление*" /* Виж: Рудолф Щайнер, кон­фе­рен­ция от 16 юли 1922 г. в "Човешки въпроси, кос­мич­ни отговори". Женева, E A R 1988/ .

Не мо­гат да се из­ло­жат по съв­сем то­чен на­чин - те­зи конференции, ко­ито ако се съ­ди по заг­ла­ви­ята им, на­й-­нап­ред изглеждат, че при­над­ле­жат към ре­ли­ги­оз­на­та област, ако не се до­пъл­ни то­ва крат­ко таб­ло за 1922 г. чрез един ос­но­вен аспект: от 1920 г. и на­й-­ве­че от про­лет­та на 1921 г., е на път да се образува, по ини­ци­ати­ва на ня­кол­ко сту­ден­ти по теология, ди­рей­ки ед­но "ре­ли­ги­оз­но об­нов­ле­ние на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та ориентация" и с помо- щта, ко­ято Щайнер не им бе отмерил, движението, ко­ето ще ста­не на 16 сеп­тем­в­ри "Общност на Християни". Но точ­но в на­ве­че­ри­ето на то­ва ос­но­ва­ва­не и в мо­мен­та на зак­ри­ва­не на ци­къ­ла от кон­фе­рен­ции "Филосо- фия, кос­мо­го­ния и ре­ли­гия в Антропософията", Щайнер ха­рак­те­ри­зи­ра Антропософията ка­то все­общ из­вор на обновление, чи­ито во­ди не мо­гат да бъ­дат уло­ве­ни от ни­как­ва ре­ли­ги­оз­на форма. "Във всич­ки об­лас­ти ние сме во­де­ни точ­но от мо­дер­на­та на­ука за посвещението, към ед­но за­дъл­бо­че­но въз­п­ри­ема­не на христологията. Ето за­що мо­жем да го­во­рим за ед­но об­нов­ле­ние на ре­ли­ги­оз­но­то съз­на­ние чрез антропософията, точ­но така, как­то бе го­во­ре­но през из­тек­ли­те дни за об­нов­ле­ние на философията, ко­ято ста­ва то­га­ва ед­но жи­во фи­ло­соф­с­ко зна­ние и как­то бе го­во­ре­но за за­дъл­бо­ча­ва­не на космологията, до ко­ято се достига, пра­вей­ки мяс­то на то­ва ко­ето мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето във вис­ши­те све­то­ве са­мо в ин­ту­иция и ин­с­пи­ра­ция Полза за ця­ло­то чо­ве­чес­т­во мо­же съ­що да се ро­ди от то­ва за­дъл­бо­ча­ва­не в об­нов­ле­ни­ето на ре­ли­ги­оз­но­то съзнание, ко­ето са­мо то­га­ва ста­ва ед­но на­пъл­но осъз­на­то хрис­ти­ян­с­ко съзнание. Антропософията ис- ка, да доп­ри­не­се за про­дъл­жа­ва­не­то на пра­вил­но­то по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие на християнството, в та­къв смисъл, че тя не ис­ка да ста­не но­ва рели- гия, а да по­мог­не на хрис­ти­ян­с­ка­та религия, дош­ла в све­та чрез мис­те­ри­ята на голгота, да раз­гър­не сво­ята форма. Тази ре­ли­гия но­си в се­бе си си­ла­та да про­дъл­жа­ва да еволюира: ан­т­ро­по­со­фи­ята ис­ка да се раз­бе­ре то­ва по пра­ви­лен на­чин и да бъ­де за про­дъл­жа­ва­не­то на та­зи еволюция".

Конференциите вър­ху Троицата са пос­та­ве­ни под зна­ка на съ­ща­та все- общност.

В действителност, са­мо Антропософията поз­во­ля­ва да се раз­бе­ре та­зи "Мистерия на Троицата". Какво пред­с­тав­ля­ва Отца, Синът и на­й-­ве­че Светият Дух? Дали то­ва са понятия, соб­с­т­ве­ни на ус­та­но­ве­ни­те ре­ли­гии или на­й-­съ­щес­т­ве­ни ре­ал­нос­ти за све­та и за човека? Еволюцията на чо­ве­чес­т­во­то до на­ша­та епоха, чи­ято кул­ми­на­ция е в това, ко­ето Щайнер на­ри­ча "спинглеризъм" не пра­ви мяс­то на бо­жес­т­ве­но­то ве­че под ни­как­ва форма. Щайнер посочва, че чо­ве­кът прог­ре­сив­но е за­гу­бил сво­ята пър­во­

Задачата на чо­ве­ка се по­каз­ва тук ясно: ожи­вя­вай­ки сво­ята мисъл, той да­ва от­но­во жи­вот на то­зи интелект, кой­то во­ди към со­ци­ал­на­та ситуация, от­пуш­ва­ща се един­с­т­ве­но в един "Упадък на Западния свят". Но ако раз­би­ра­ме те­зи три съ­щес­т­ва на Троицата, ще пос­тиг­нем на­ми­ра­не­то на точ­но­то мяс­то на чо­ве­ка в хо­да на бъдещето. Оживотворявайки мър­т­ви­те мисли, ще раз­бе­рем при­ро­да­та и ще въз­ро­дим човека: "Това не е ед­на обик­но­ве­на формула, из­на­ме­ре­на от всич­ки части, тро­ица­та от Бог Отец, Бог Син и Бог Дух; то­ва е не­що дъл­бо­ко свър­за­но с ця­ла­та кос­мич­на ево­лю­ция и ко­ето ста­ва за нас ед­но живо, а не мър­т­во познание, ко­га­то съ­жи­вим в нас са­ми­те един възкръснал, ко­га­то съ­жи­вим Христос, този, кой­то до­на­ся све­тия дух.

Тогава ние разбираме, че ако не мо­жем да виж­да­ме божествеността, от ко­ято сме родени, то то­ва би би­ло нещо, по­доб­но на болест. За да е ате- ист, чо­век тряб­ва да бъ­де болен, без да го знае. Той е в доб­ро здра­ве са­мо тогава, ко­га­то не­го­ва­та фи­зи­чес­ка природа, в сво­ята цялост, е такава, че той мо­же да усе­ти от­вът­ре то­ва "от бо­га съм роден", квин­те­сен­ция на не­го­во­то соб­с­т­ве­но същество. Удар на съд­ба­та е, ако чо­век не на­ме­ри в своя зе­мен жи­вот Христос, кой­то мо­же да го води, който, нак­рая на зем­ния жи­вот мо­же да бъ­де водачът, кой­то ще му по­мог­не да пре­ми­не смъртта, кой­то може, пре­ми­на­вай­ки през смъртта, да го по­ве­де към познанието. Защото ако ние усе­ща­ме така, "in Christo morimur", ние усе­ща­ме съ­що то- ва, ко­ето ис­ка да се ро­ди в нас чрез съп­ро­во­да на Христос, чрез во­да­чес­т­во­то на Христос, то­га­ва ние усещаме, че от всич­ко то­ва въз­к­ръс­ва духа, въз­к­ръс­ва да­же в то­зи зе­мен живот. Ние се чув­с­т­ва­ме от­но­во жи­ви в то­зи
зе­мен живот, ние гле­да­ме надалече, през вра­та­та на смъртта, през ко­ято Христос ни води, ние наб­лю­да­ва­ме то­зи живот, кой­то е от­въд смър­т­та и се­га зна­ем за­що Христос бе изпра­тил духа, све­тия дух: за­що­то ние мо­жем да се свър­жем още в то­зи жи­вот със све­тия дух, ако се до­ве­рим на во­да­чес­т­во­то на Христос. Можем тогава, с пра­во да кажем, с пъл­на сигурност, че ще ум­рем в Христос, ко­га­то пре­ми­нем вра­та­та на смъртта.

Това, с ко­ето нап­ра­вих­ме опит тук в при­ро­да­та чрез на­ше­то поз­на­ние има ве­че в аванс зна­че­ние за бъ­де­щето. Защото това, ко­ето ина­че е ед­на мър­т­ва наука, би­ва про­бу­ден от жи­вия Дух. Ако ние сме раз­б­ра­ли добре: "От Отца сме ро­де­ни -, в Христос ще умрем" мо­жем да ка­жем с пъл­но право, когато, на мяс­то­то на смър­т­та на знанието, се яви не­очак­ва­но ис­тин­с­ка­та смърт, ко­ято ни от­не­ма тя­ло­то - пре­ми­на­вай­ки чрез погле­да вра­та­та на смър­т­та - : В Светия Дух жи­ве­ем но­во­то про­буж­да­не - Per Spiritum san- ctum reviviscimus /Х конференция/.

Да се раз­бе­ре трой­на­та връз­ка на чо­ве­ка с ду­ха е ключът, кой­то поз­во­ля­ва ед­но оз­д­ра­ви­тел­но дейс­т­вие в со­ци­ал­ния организъм.

Женевиев и Пол - Хенри Бидо
1. Конференция от 28. VІІІ. 1922 г. "Човешкото съ­щес­т­во в со­ци­ал­ния ред".

2. Р.Щайнер ци­ти­ран в Кристоф Линденберг.

Дорнах, 23 юли 1922 г.

Вече отбелязах, че ду­хов­ни­ят жи­вот на пър­ви­те че­ти­ри ве­ка на хрис­ти­ян­с­ка­та ера е в ос­но­ва­та си то­тал­но за­ро­вен в забвение; че всичко, ко­ето се от­на­ся до виж­да­ни­ята за све­та и поз­на­ни­ята на хората, жи­ве­ли в епо­ха­та на Мистерията на Голгота и още през че­ти­ри­те след­ва­щи ве­ка е достиг- нало, в ос­но­ва­та си до поко­ле­ни­ята са­мо чрез пис­ме­ни­те до­ку­мен­ти на тех­ни­те противници; така, че рет­рос­пек­тив­ния пог­лед на ду­хов­ния из­с­ле­до­ва­тел е всъщ­ност необходим, за да се със­та­ви ед­на по­-п­ре­циз­на таб­ли­ца за това, ко­ето се е слу­чи­ло по вре­ме на те­зи че­ти­ри пър­ви ве­ка на хрис­ти­ян­с­ка­та ера. Аз съ­що опитах, вие зна­ете това, през те­зи пос­лед­ни го­ди­ни да на­ри­су­вам в ня­кол­ко чер­ти порт­ре­та на Жюлиен л'Апоста.

Ние не можем, обаче, да кажем, че чрез обик­но­ве­ни­те ис­то­ри­чес­ки пред- стави, след­ва­щи­те ве­ко­ве се явяват на днеш­ни­те хо­ра по един по­-­ясен начин. От V, поч­ти до ХІІ,ХІІІ,ХІV век, това, ко­ето би мог­ло да се на­ре­че "ду­ше­вен живот" на ев­ро­пейс­ки­те народи, се явя­ва аб­со­лют­но неясно, щом се при­дър­жа­ме към обик­но­ве­ни­те ис­то­ри­чес­ки представи. Какво има

При то­ва от из­к­лю­чи­тел­на важ­ност е да про­ник­нем с пог­лед в ис­ти­на­та за ев­ро­пейс­кия живот, в това, ко­ето об­х­ва­ща времето, от ко­ето произлизат, зна­ем го добре, тол­ко­ва мно­го не­ща от днеш­на­та епо­ха и че тряб­ва да се раз­бе­ре основно, осо­бе­но по от­но­ше­ние на ду­шев­ния жи­вот на ев­ро­пейс­ко­то население, ако ис­ка­ме прос­то да разберем, ако и то­ва да са дъл­бо­ки кул­тур­ни те­че­ния да­же и от след­ва­ща­та епоха. Искам на­й-­нап­ред да взе­ма ка­то из­ход­на точ­ка нещо, ко­ето за мно­го от вас ще бъде, раз­би­ра се, мал­ко да­леч но, на ко­ето мо­же да­же днес, да бъ­де раз­г­леж­да­но по то­чен на­чин са­мо в свет­ли­на­та на ду­хов­на­та на­ука и което, на то­ва ос­но­ва­ние е на свой ред тук

Вие знаете, раз­би­ра се, че се­га съ­щес­т­ву­ва нещо, на­ре­че­но "Теология". Тази теология, такава, как­ва­то я раз­г­леж­да­ме до на­ши дни, в ос­но­ва­та си ця­ла­та днеш­на те­оло­гия на ев­ро­пейс­кия свят, е в дейс­т­ви­тел­ност извлече- ние, в сво­ята глав­на структура, в сво­ето вът­реш­но естество, от епо­ха­та на ІV, V век; тя пре­ми­на след­ва­щи­те дос­та смът­ни вре­ме­на до ХІІ и ХІІІ век, къ­де­то на­ме­ри тогава, по един си­гу­рен начин, за­вър­ш­ва­не в схоластиката. Да раз­г­ле­да­ме то­га­ва та­зи теология, ко­ято се офор­ми мал­ко по мал­ко в сво­ята ис­тин­с­ка същност, ед­ва в по­-къс­ния пе­ри­од на св. Августин не мо­же да бъ­де раз­б­ран с по­мощ­та на та­зи теология, или по­не не мо­же да бъ­де раз­б­ран точно, до­ка­то всич­ко ко­ето предшества, също, всичко, ко­ето не мо­же по­ве­че да бъ­де раз­б­ра­но чрез та­зи теология. Ако раз­г­ле­да­ме същ­нос­т­та на та­зи теология, ко­ято се раж­да точ­но в на­й-с­мът­ни­те вре­ме­на на Средновековието - смът­ни за на­ше­то познание, за на­ше­то външ­но поз­на­ние -, тряб­ва пре­ди всич­ко дру­го да ви­дим дос­та­тъч­но ясно, че та­зи те­оло­гия е не­що съв­сем раз­лич­но от това, ко­ето бе­ше пре­ди те­оло­ги­ята или това, ко­ето би мог­ло да се нарече, всъщ­ност така. Това, кое то ня­ко­га бе­ше теология, е в дейс­т­ви­тел­ност са­мо ед­но наследство, та­ка да се каже, ко­ето има ко­рен в епохата, в ко­ято то­га­ва е ро­де­на те­оло­ги­ята такава, как­ва­то то­ку­-що я характеризирах. Вие мо­же­те да си из­г­ра­ди­те пред­с­та­ва за появата, ко­ято има­ше ня­ко­га това, ко­ето пос­ле е ста­на­ло теология, че­тей­ки крат­кото есе на Денис Ареопага, ко­ето ще на­ме­ри­те под но­мер в Гьо- теанума от та­зи седмица*/* Гютнер Вахсмут. "Денис Ареопага - уче­ни­ето за йерархиите" - неп­ри­ве­де­на в Гьотеанума № 50,51,52 от 23 и 30 юли
1922г./. Ще на­ме­ри­те съ­що и ос­та­на­ла­та част от есе­то в про­дъл­же­ни­ето му в един от след­ва­щи­те номера. Там ще на­ме­ри­те съ­що съв­сем точ­но из­ло­жен на­чи­на да са пос­та­ве­ни по от­но­ше­ние на све­та в пър­ви­те ве­ко­ве на хрис­ти­ян­с­ка­та ера: те бя­ха съв­сем раз­лич­ни от те­зи на ІХ,Х и след­ва­щи векове.

Ако ис­ка­ме да ха­рак­те­ри­зи­ра­ме в ед­ри щри­хи це­лия кон­т­раст меж­ду това, ко­ето ще на­ре­чем тук "древ­на­та теология", те­оло­гия такава, как­ва­то се изя­вя­ва да­же в това, ко­ето бих­ме пред­по­че­ли да на­ре­чем ед­на къс­на про- дукция, та­зи на Денис Ареопага и мо­дер­на­та по­-сет­неш­на теология, би тряб­ва­ло да ка­жем това: древ­на­та те­оло­гия гле­да всичко, що се от­на­ся до ду­хов­ния свят, та­ка да се каже, отвътре, с един ди­рек­тен поглед, та­ка да се каже, вър­ху това, ко­ето ста­ва в ду­хов­ни­те светове. Ако ис­ка­ме да има­ме пред­с­та­ва за на чина, по кой­то та­зи древ­на те­оло­гия мислеше, по кой­то тя съ­зер­ца­ва­ше чрез вът­реш­ния пог­лед на душата, мо­жем тук още да го тър­сим са­мо чрез ме­то­ди­те на ду­хов­на­та на­ука на днеш­на­та антропо- софия. Тогава мо­жем да стиг­нем до това, ко­ето следва. Вчера ве­че хара- ктеризирах, от дру­га глед­на точка, по­доб­ни неща*/* Виж: Рудолф Щай- нер кон­фе­рен­ция от 16 юли 1922 г. в "Човешки въпроси, кос­мич­ни отго- вори". Женева, EAR, 1988/.

Когато се из­диг­нем до има­ги­на­тив­но­то познание, за­бе­ляз­ва­ме все по­ве­че и по­ве­че и чрез це­лия то­зи про­цес на из­диг­не към има­ги­на­тив­но­то поз­на­ние сме от­не­се­ни в нед­ра­та на ду­хов­ни процеси. Че це­ли­ят ду­ше­вен жи­вот та­ка би­ва но­сен в нед­ра­та на те­зи процеси, до­ка­то ние се из­ди­га­ме до има­ги­на­тив­но­то поз­нание, се пред­с­та­вя пред нас така, ся­каш сме влез­ли във връз­ка със същности, ко­ито не жи­ве­ят на фи­зи­чес­ки план. Виждането чрез ор­га­ни­те на се­тив­ност пред­с­та­вя и то­га­ва има­ме опит­ност с изчезва- нето, та­ка да се каже, на всичко, що е се­тив­но виждане. Но це­ли­ят про­цес се пред­с­та­вя пред вас та­ка ся­каш същ­нос­ти от висш свят ви помагат; да­ва­ме си сметка, че тряб­ва да схва­ща­ме те­зи същ­нос­ти ка­то съ­щи­те тези, ко­ито са раз­г­леж­да­ни в древ­на­та те­оло­гия ка­то Ангелои, Архангелои и Архаи. Тогава бих мо­гъл да кажа, че те­зи същ­нос­ти ви по­ма­гат да се из­диг­не­те до има­ги­на­тив­но­то познание. После, така, как­то се от­ва­рят обла- ците, све­тът на се­ти­ва­та се от­ва­ря и пог­ле­дът про­ник­ва зад све­та на сети- вата. А зад све­та на сетивата, се отва­ря то­га­ва това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем инспирация, зад то­зи свят на се­ти­ва­та се от­к­ри­ва то­га­ва вто­ра­та йе- рархия, йе­рар­хи­ята се от­к­ри­ва на Екскузиаи, на Динамис, на Кариотетес. Тези твор­чес­ки същности, ко­ито под­реж­дат света, се пред­с­та­вят на позна- нието, ин­с­пи­ри­ра­но от душата. И ко­га­то после, въз­не­се­ни­ето про­дъл­жа­ва до интуицията, то­га­ва се по­явя­ва пър­ва­та йе­рар­хия - Тронове, Херувими, Серафими. Това са въз­мож­нос­ти­те да се пос­тиг­не директно, отново, чрез ду­хов­но развитие, онова, ко­ето чувахме, в дейс­т­ви­тел­ност да се из­ра­зя­ва
в древ­ни­те те­оло­гии чрез на­име­но­ва­ни­ята на Първата, Втората, Третата йерархия.

И точ­но ко­га­то раз­г­леж­да­ме още те­оло­ги­ята на пър­ви­те ве­ко­ве на хрис­ти­ян­с­ка­та ера, ко­ято зна­ем бе­ше в го­ля­ма­та си част изкоренена, забелязва- ме, че тя пред­с­та­вя още не­ща­та по та­къв начин, че за нея, в действител- ност, чо­веш­ко­то същество, ко­га­то нап­рав­ля­ва сво­ите се­ти­ва към външ­ния свят, такъв, ка­къв­то той им е обик­но­ве­но достъпен, вижда, раз­би­ра се, не­ща­та и тряб­ва да вяр­ва в това, но ня­ма поз­на­ние за тях. В та­зи древ­на те­оло­гия е пред­с­та­ве­но ед­но из­ця­ло сво­е­об­раз­но съзнание: съзнанието, ко­ето тряб­ва на­й-­нап­ред да е из­жи­вя­ло не­що в ду­хов­ния свят, и че един­с­т­ве­но с това, ко­ето е из­жи­вя­но в ду­хов­ния свят се да­ват понятията, с ко­ито мо­жем то­га­ва да се приб­ли­жи се­тив­ния свят и да се освети, та­ка да се ка- же, се­тив­ния свят чрез те­зи идеи, из­в­ле­че­ни от ду­хов­ния свят. Тогава са- мо, се­тив­ни­ят свят се ор­га­ни­зи­ра в реалност.

Това съответства, впрочем, в оп­ре­де­лен сми­съл на онова, ко­ето се да­ва­ше на ед­но съ­нищ­но ясновидство, как­во­то бе­ше ня­ко­гаш­но­то ата­вис­тич­но ясновидство. Хората бя­ха то­га­ва в действителност, на­й-­нап­ред по то­пи­ли сво­ите пог­ле­ди в един ду­хо­вен свят, да­же и да има­ха са­мо съ­нищ­ни пред­с­та­ви и пос­ле те при­ло­жиха към виж­да­не­то за се­тив­ния свят това, ко­ето бя­ха из­жи­ве­ли вътре, в ду­хов­ния свят. Ако те­зи хо­ра на свое раз­по­ло­же­ние са­мо виж­да­не­то за сетивното, те би­ха си се явя­ва­ли на са­ми­те тях ка­то някой, кой­то се на­ми­ра в тъм­на стая и ня­ма светлина. Но щом има­ха сво­ето виж­да­не за духа, ре­зул­та­тът от чис­то­то по­та­пя­не на тех­ния пог­лед в све­та на духа, и ко­ето те при­ло­жи­ха към се­тив­ния свят - те видяха, на- пример, най -нап­ред не­що от твор­чес­ки­те си­ли на све­та на жи­вот­ни­те и ги при­ло­жи­ха пос­ле към жи­вот­ни­те на външ­ния свят - има­ха впечатле- нието, че са влез­ли с лам­па в тъм­на стая. Така те има­ха впечатлението, че са дош­ли с тях­но­то ду­хов­но виж­да­не към виж­да­не­то за сетивното, да го осветят. Само та­ка то се позна. Това бе­ше абсолютно, съз­на­ни­ето на те­зи древ­ни теолози. От то­зи факт, ця­ла­та хрис­то­ло­гия бе­ше ви­на­ги поз­на­ва на отвътре, по вре­ме на пър­ви­те ве­ко­ве от хрис­ти­ян­с­ка­та ера. Не бе­ше ви­дян от­вън процеса, кой­то се разви, сли­за­не­то на Христос в зем­ния свят, той се ви­дя отвътре, из­хож­дай­ки от ду­хов­на­та страна. Христос бе по­тър­сен на­й-­нап­ред в ду­хов­ни­те све­то­ве и бе прос­ле­де­но не­го­во­то сли­за­не във фи­зи­чес­ки­-се­тив­ния свят. Такова бе­ше съз­на­ни­ето на те­оло­ги­ята на древ­ни­те времена.

Случи се, обаче, след­но­то събитие: рим­с­ки­ят свят, кой­то фор­ми­ра­ше на­й-­за­пад­на­та част, къ­де­то се из­не­се Христовия импулс, бе­ше от глед­на точ­ка на сво­ята кон­цеп­ция за духа, це­ли­ят им­п­рег­ни­ран от тен­ден­цията, от склон­нос­т­та към аб­с­т­рак­ци­ята и от пре­веж­да­не­то в аб­с­т­рак­т­ни кон­цеп­ции на това, ко­ето бе­ше виж­да­не за света. Но в дейс­т­ви­тел­ност в момен-

Историята, раз­би­ра се, не пре­да­ва по ни­ка­къв на­чин то­зи факт и при все това, той е реален. Ако съ­щес­т­ву­ва­ше ня­как­во не­го­во ис­то­ри­чес­ко пред- ставяне, би се споменал, са­мо то­зи колеж, на­ми­ращ се в Италия ка­то нас­лед­с­т­во на епис­коп­с­кия рим­с­ки Колеж, кой­то ели­ми­ни­ра ко­рен­но всич­ко онова, ко­ето не му харесваше, из­ме­ни ос­та­на­ло­то и го пре­да­де на пото- мството. В Рим, бе съз­да­ден до­ку­мент за про­це­си­те на ико­но­ми­чес­ка­та политика, та­ка бе въз­мож­но да се при­емат склонности, ко­ито пре­ми­на­ват во­ля­та на индивида. По съ­щия начин, в то­зи ко­леж се про­яви тен­ден­ци­ята да се уве­ко­ве­чи рим­ля­ни­на под фор­ма­та на чист наследник, по-точно, чист сбор от догми: та­ка той ще­ше да пре­ми­не през мно­го поколения, в след­ва­щи­те епо­хи на ис­то­ри­чес­ко­то развитие. "Трябва също, въз­мож­но на­й-­дъл­го да ня­ма ни­как­во виж­да­не за как­вато и да е но­вост в ду­хов­ния свят", каз­ва­ше то­зи колеж. Принципът на пос­ве­ще­ние тряб­ва­ше да бъ­де то­тал­но изкоренен. Това ние про­ме­ня­ме сега, и то тряб­ва да бъ­де пре­да­де­но в пис­ме­на фор­ма на потомството.

Ако си пред­с­та­вя­ха не­ща­та в ця­ла­та тях­на сухота, би тряб­ва­ло да бъ­дат пред­с­та­ве­ни с та­зи обективност. И хрис­ти­ян­с­т­во­то ще­ше да поз­на­ва вся­как­ви дру­ги премеждия, ще­ше да се вка­ме­ни тотално, ако се­вер­ни те на­ро­ди имен­но не бя­ха дош­ли и не се бя­ха вле­ли по­ве­че в Изтока, от­кол­ко­то в Юга. Защото те­зи на­ро­ди бя­ха на­да­ре­ни с ед­на оп­ре­де­ле­на ес­тес­т­ве­на дарба, съв­сем раз­лич­на от та­зи на юж­ни­те народи, гър­ци и римляни.

Собствената при­ро­да на юж­ни­те на­ро­ди ги пос­та­вя­ше при то­ва - по­-мал­ко при римляните, но по­-сил­но при гър­ци­те - на­й-­мал­ко в древ­ни­те вре- мена, в пос­то­ян­но от­де­ля­не на ин­ди­ви­ди от на­род­на­та цялост; те пре­ми­на­ва­ха сте­пе­ни­те на пос­ве­ще­ние и мо­же­ха да по­та­пят сво­ите пог­ле­ди в ду­хов­ния свят. Така мо­же­ха да се ро­дят теологии, ко­ито бя­ха ед­но ди­рек­т­но виж­да­не на ду­хов­ния свят, такова, как­во­то бе за­па­зе­но под сво­ята пос­лед­на фор­ма в те­оло­ги­ята на Денис Ареопага.

Но народите, ко­ито сли­за­ха от Север нямаха, на­й-­нап­ред ни­що от та­зи тенденция, която, как­то казахме, бе­ше мно­го сил­на при гърците. Тези се­вер­ни на­ро­ди има­ха при това, не­що друго. Но за да се раз­бе­ре доб­ре това, ко­ето е нав­ляз­ло в след­ва­щи­те епо­хи в ев­ро­пейс­ка­та ево­лю­ция имен­но чрез те­зи се­вер­ни народи, чрез готи, гер­ман­с­ки народи, англосаксонци, фран­ки и т.н., тряб­ва да по­ло­жи­те пред сво­ята ду­ша след­ното нещо: Разбира се, ня­ма­ме ис­то­ри­чес­ки до­ку­мен­ти за то­ва тук, но чрез ду­хов­на­та наука, мо­же да се на­ме­ри не­що от то­зи род. Да взе­мем един ня­ко­га­шен теолог, мал­ко след вре­ме­то на Мистерията на Голгота, от І,ІІ век, напри- мер, един от те­зи теолози, ко­ито още са чер­пе­ли в древ­на­та на­ука за по- свещението. Ако той е ис­кал да из­ло­жи нерва, принципите, би мог­ло да се каже, на сво­ята теология, той би казал: за да имаш да­же ед­на как­ва­то и да е връз­ка с ду­хов­ния свят, на­й-­нап­ред тряб­ва да се сдо­би­еш с поз­на­ние за ду­хов­ния свят, директно, чрез сво­ето соб­с­т­ве­но посвещение, или ка­то уче­ник на посветен. После, ко­га­то си стиг­нал в ду­хов­ния свят до по­ня­ти­ята и идеите, мо­жеш да при­ла­гаш те­зи по­ня­тия и идеи в се­тив­ния свят.

Моля ви, за­пом­не­те доб­ре това. Тази ня­ко­гаш­на те­оло­гия на­й-­нап­ред тър­се­ше по­ня­ти­ята и идеите, про­ник­вай­ки ди­рек­т­но в ду­хов­ния свят. После, пре­це­ня­ва­ше тя, мо­же ли да се при­ла­гат в се­тив­ния свят по­ня­тията и иде- ите, по­чер­пе­ни от ду­хов­ния свят. Такива бя­ха приблизително, аб­с­т­рак­т­ни­те прин­ци­пи на ед­на древ­на те­оло­гия от то­зи род.

Естествените дарби, обаче, на го­ти­чес­ки­те народи, на гер­ман­с­ки­те на­ро­ди не бя­ха такива, как­ви­то ед­на те­оло­ги­чес­ка ори­ен­та­ция от то­зи род мо­же­ше да наложи, за­що­то та­зи те­оло­ги­чес­ка ори­ен­та­ция беше, разби­ра се, из­ця­ло от­п­ра­ве­на спо­ред сво­ята соб­с­т­ве­на при­ро­да към то­ва да се ви­дят от­вът­ре явленията, мо­же­щи да се ви­дят в света, да се ви­ди на­й-­нап­ред име- н­но ду­хов­но­то и да се признае, че се­тив­но­то мо­же да се ви­ди са­мо ако се из­хож­да от духовното. Теология от то­зи род мо­же­ше да се ро­ди са­мо от древ­но­то ата­вис­тич­но ясновидство, чий­то на­й-з­рял про­дукт тя беше, за­що­то ата­вис­тич­но­то яс­но­вид­с­т­во бе­ше също, то­ва се знае, ед­но вът­реш­но виждане, да­же ако ста­ва въп­рос за имагинациите, ко­ито има­ха съ­ни­щен характер. Бидейки им да­де­ни всич­ки ес­тес­т­ве­ни дарби, от те­зи на­шес­т­ве­ни­чес­ки народи, дош­ли от Север, не мо­жеха да се ро­дят в нед­ра­та им пос­ве­те­ни от то­зи род, ко­ито по­та­пят ди­рек­т­но своя пог­лед в ду­хов­ния свят, за да ви­дят в не­го­ва­та цялостност, из­хож­дай­ки от там, се­тив­ния свят. Те- зи на­ро­ди съ­що има­ха още мал­ко от ата­вис­тич­но­то ясновидство; в дейст- вителност, те бя­ха още в един по-раншен, по­-п­ри­ми­ти­вен ста­дий от чо­веш­ка­та еволюция. Тези го­ти или те­зи лам­бар­ди и т.н., па­зе­ха още не­що от древ­но­то ясновидство. Това древ­но ясновидство, обаче, не се от­на­ся­ше изоб­що до ед­но вът­реш­но виждане, а до ду­хо­вен поглед, раз­би­ра се, кой- то, обаче, се об­ръ­ща­ше по­ве­че към външ­на­та страна. Те гледаха, та­ка да
се каже, ду­хов­ния свят отвън, до­ка­то юж­ни­те на­ро­ди има­ха ес­тес­т­ве­ни спо­соб­нос­ти да гле­дат ду­хов­ния свят отвътре.

Какво оз­на­ча­ва то­зи израз: "те­зи на­ро­ди гле­да­ха ду­хов­ния свят отвън?" то­ва означава, че те виждаха, например, това: един мъж е смел в битка, уми­ра в битка. Животът на то­зи мъж, чий­то вън­шен ас­пект те гледаха, не бе­ше приключил, те прос­ле­дя­ва­ха с пог­лед начина, по кой­то той за­поч­ва­ше да жи­вее в ду­хов­ния свят. Но те не прос­ле­дя­ва­ха са­мо начина, по кой­то то­зи мъж за­поч­ва­ше да жи­вее в ду­хов­ния свят, а съ­що и начина, по кой­то той про­дъл­жа­ва­ше още да дейс­т­ва за зем­ни­те хора. И та­ка те­зи се­вер­ни на­ро­ди мо­гат да кажат: ето един човек, кой­то е мъртъв, то­ва се е слу­чи­ло след та­ко­ва или та­ко­ва важ­но действие, след ка­то е бил во­дач на на­род или на племе. Ние виж­да­ме не­го­ва­та ду­ша и начина, по кой­то тя про­дъл­жа­ва да живее, ко­ято - ако, е била, например, на войник - е пос­рещ­на­та от Einherier * /*В древ­на Исландия /ІХ-ХV век/ ду­ма­та из­ра­зя­ва "тези, ко­ито во­юват сами"/, къ­де­то жи­вее по един друг начин. Но в дейст- вителност, та­зи душа, то­зи мъж е още тук. Той е тук, той про­дъл­жа­ва да живее. Смъртта не е ни­що друго, ос­вен събитие, ко­ето про­ти­ча са­мо тук на земята. И това, ко­ето бе на­ис­ти­на пог­ре­ба­но в заб­ра­ва за вре­ме­то от ІV,V до ХІІ и ХІІІ век, то­ва е нещото, ко­ето ви­на­ги е съществувало, то­ва виж­да­не на нещата: ду­ши­те на хората, ко­ито са се рад­ва­ли на ед­на дъл­бо­ка почит, про­дъл­жа­ват да съществуват, при­със­т­ват за зем­ни­те хора; те са да­же над тях, ко­га­то во­дят битки. Хората си представяха, че те­зи ду­ши още присъстват, че не са из­чез­на­ли за зем­ни­те хора; те продължават, та­ка да се каже, да по­емат вър­ху се­бе си фун­к­ци­ите от своя зе­мен жи­вот със силите, ко­ито им да­ва ду­хов­ния свят. Атавистичното яс­но­вид­с­т­во на те­зи се­вер­ни на­ро­ди бе­ше такова, че те виждаха, та­ка да се каже, тук, на зе­мя­та ак­тив­нос­т­та на те­зи хора, но имаха, вед­на­га отгоре, не­що от све­та на сенките. В то­зи свят на сен­ки­те се на­ми­ра­ха покойниците. Достатъчно е да гле­даш - всъщност, тези, ко­ито бя­ха от пре­диш­но­то по­ко­ле­ни­е­,п­ро­дъл­жа­ват да живеят, те са тук, ние имаме об­ща връз­ка с тях; дос­та­тъч­но е да бъ­деш вни­ма­те­лен за това, ко­ето ста­ва във ви­си­ни­те и те са тук. Това чув- ство, че мър­т­ви­те са там при­със­т­ва­ше с из­к­лю­чи­тел­на си­ла през епо­ха­та след ІV век, ко­га­то се­вер­на та кул­ту­ра се сме­си с римската.

Виждате ли, с та­ко­ва виж­да­не се­вер­ни­те на­ро­ди нап­ра­ви­ха мяс­то на Хри- стос. Те гледаха, на пър­во мяс­то то­зи свят на мъртвите, но ко­ито бя­ха в действителност, един­с­т­ве­ни­те ис­тин­с­ки живи. Те виж­да­ха да се носят над тях це­ли по­пу­ла­ции от мъртви, но ко­ито всъщ­ност бя­ха живи. Те не тър­се­ха Христос тук, на зе­мята, меж­ду сно­вя­щи­те във фи­зи­чес­кия свят хора; те тър­се­ха Христос там, къ­де­то бя­ха те­зи жи­ви мъртви; те го тър­се­ха дей- ствително, ка­то ед­но съ­щес­т­во съ­щес­т­ву­ва­що над земята. Разбирате то­тал­но кон­к­рет­ния ас­пект - Христос е опи­сан тук меж­ду хо­ра­та - на­пъл­но
пре­да­ни и из­ця­ло спо­ред тев­тон­с­ки­те нра­ви - ко­га­то разберете, че в дейс­т­ви­тел­ност всич­ко то­ва е на­по­ло­ви­на пре­ми­на­ло в цар­с­т­во­то на сенките, къ­де то жи­ве­ят жи­ви­те мъртви. Вие ще раз­бе­ре­те доб­ре още по­ве­че неща, ако на­ис­ти­на взе­ме­те под вни­ма­ние та­зи склонност, фор­ми­ра­на пос­ле от смес­ва­не­то меж­ду се­вер­ни­те на­ро­ди и рим­с­кия народ. Има, нап­ри­мер не- що, ко­ето ви­на­ги се спо­ме­на­ва в обик­но­ве­на­та кни­жов­на ис­то­рия и ко­ето би тряб­ва­ло да ка­ра хо­ра­та да се замислят; хо­ра­та са от­вик­на­ли поч­ти из­ця­ло в днеш­но време, то­ва се знае, да раз­съж­да­ват за те­зи феномени, спо­ме­на­ва­ни точ­но ка­то жи­ви фак­ти от ис­то­ри­чес­кия живот. Намирате, на- пример, спо­ме­на­ти в кни­жов­на­та ис­то­рия поеми, в ко­ито Карл Велики е ци­ти­ран ка­то пред­во­ди­тел на кръс­то­нос­ни по­хо­ди Карл Велики е опи­сан прос­то ка­то пред­во­ди­тел на вре­ме­то на кръс­то­нос­ни­те походи; не­що по- вече, през це­лия пе­ри­од от ІХ до след­ва­щи­те векове, Карл Велики е опи­сан нав­ся­къ­де ка­то жив. Навсякъде хо­ра­та док­лад­ват за него. Той е опи- сан, та­ка ся­каш е бил там. И ко­га­то ид­ва вре­ме­то на кръс­то­нос­ни­те похо- ди, за ко­ито не знаете, че се със­то­яха мно­го по-късно, бя­ха със­та­ве­ни пое- ми, ко­ито опис­ват Карл Велики при­гот­вящ се да тръг­не с кръс­то­нос­ци­те на кръс­то­но­сен по­ход про­тив невярващите* /*т.е. на Спасителя, епо­пея от ІХ век, в стихове/.

Същността на всич­ко то­ва мо­же да се раз­бе­ре са­мо ако се знае точно, че по вре­ме­то на те­зи при­вид­но мрач­ни ве­ко­ве на Средновековието, чи­ято ис­тин­с­ка ис­то­рия бе­ше то­тал­но заличена, съ­щес­т­ву­ва­ше то­ва съз­на­ние на жи­во­та пъл­на от мър­т­ви­,ко­ято жи­вее под фор­ма­та на сенки. Едва по­-къс­но хо­ра­та пос­та­ви­ха Карл Велики в Унтерсберг* /* Във ва­ро­ви­ти­те Алпи на об­лас­т­та на Залцбург/. След из­вес­т­но вре­ме­,ко­га­то ду­хът на ин­те­лек­ту­ализ­ма ста­на тол­ко­ва силен, че то­зи жи­вот на сен­ки­те спря, го пос­та­ви­ха в Унтерсберг, или пос­та­ви­ха Фредерик Барбарос в Kyffhauser* /* в Тюрингия/. До тогава, те го дър­жа­ха в съз­на­ни­ята си така, ся­каш той жи­ве­еше меж­ду тях.

Но къ­де тър­си­ха сво­ето християнство, сво­ята христология, сво­ето хрис­то­во виждане, те­зи хора, ко­ито бя­ха ви­де­ли меж­ду тях са­ми­те един жив свят, бла­го­да­ре­ние на сво­ите ата­вис­тич­ни дарби? Те ги търсеха, от­п­ра­вяй­ки своя пог­лед вър­ху това, ко­ето се получаваше, ко­га­то жи­ви­ят мър- тъв, по­чи­тан в живота, се явя­ва­ше на ду­ша­та им с всичко, ко­ето е би­ло и с не­го­во­то продължение. И така, дъл­го време, Карл Велики бе виждан да предприема, в Испания, пър­вия кръс­то­но­сен по­ход про­тив неверниците. Но такъв, ка­къв­то бе видян, це­ли­ят то­зи кръс­то­но­сен по­ход бе­ше в дейст- вителност, пре­мес­тен в цар­с­т­во­то на сенките. Той бе ви­дян в цар­с­т­во­то на сенките, то­зи кръс­то­но­сен поход, след ка­то бе­ше пред­п­ри­ет на фи­зи­чес­кия свят, бе­ше му нап­ра­ве­но про­дъл­же­ние в цар­с­т­во­то на сенките, но то­ва бе­ше от­ра­же­ние на Христос дейс­т­ващ в света. Ето за­що се опис­ва
Христос, който, за­оби­ко­лен от два­на­де­сет рицари, меж­ду ко­ито се на­ми­ра един Юда, сля­зъл на кон до Испания и се опис­ва как то­зи пос­лед­ни­ят пре­да­ва то­га­ва ця­ло­то дело. Така ние виждаме, че яс­но­вид­с­ки­ят пог­лед бе­ше от­п­ра­вен вър­ху външ­ния ас­пект на ду­хов­ния свят - а не, как­то ня- кога, вър­ху вътрешния, следователно, се­га обратното, вър­ху външ­ния ас- пект, вър­ху това, ко­ето се получава, ко­га­то се гле­дат ду­хо­ве­те отвън, ко­ето се пра­ве­ше ня­ко­га отвътре. Сега, всичко, ко­ето се раз­ви­ва­ше в цар­с­т­во­то на сен­ки­те се извършваше, за на­й-­важ­ни­те неща, ка­то от­ра­же­ние на Христовото събитие.

И така, от ІV до ХІІ,ХІV век жи­ве­еше в действителност, в Европа пред- ставата, че хората, ко­ито са мъртви, след ка­то са из­вър­ши­ли важ­ни неща, за­емат спо­ред сво­ите действия, след смър­т­та място, ко­ето ка­ра дру­ги­те да ги смя­тат за отражение, за об­раз на Христовото съ­би­тие - ако мо­га да се из­ра­зя та­ка - под фор­ма­та на сян­ка във въздуха. Ако хо­ра­та бя­ха из­ра­зя­ва­ли това, ко­ето усещаха, щя­ха да кажат: над нас още ви­тае те­че­ни­ето на Христос; Карл Велики пред­п­рие по­мес­т­ва­не­то си в то­ва те­че­ние на Хри- стос и за­ед­но със сво­ите ри­ца­ри съз­да­де образ, въз­п­ро­из­веж­дай­ки то­зи на Христос със сво­ите 12 апостола, той про­дъл­жи в ду­хов­ния ре­ален свят де­ла­та на Христос. Така, в то­зи при­вид­но тъ­мен пе­ри­од на Средновеко- вието, те­зи хо­ра са си пред­с­та­вя­ли нещата. Светът на ду­ха то­га­ва бе­ше виж­дан отвън, бих пред­по­чел да кажа, ка­то фор­ми­ран спо­ред све­та на сетивата, ка­то сен­ки от све­та на сетивата, до­ка­то ня­ко­га в епохата, в ко­ято древ­на­та те­оло­гия бе­ше отражението, той бе­ше виж­дан имен­но отвът- ре. Накратко, за чис­то ин­те­лек­ту­ал­ни­те хора, раз­ли­ка­та меж­ду то­зи фи­зи­чес­ки свят и ду­хов­ния свят е в това, че съ­щес­т­ву­ва без­д­на меж­ду двата. В пър­ви­те ве­ко­ве на Средновековието, та­зи разлика, не съ­щес­т­ву­ва­ше за хо­ра­та от та­зи при­вид­но тъм­на епоха. Бих ис­кал да кажа, че мър­т­ви­те ос­та­на­ха бли­зо до жи­ви­те и че осо­бе­но по­чи­та­ни­те хора, провеждаха, по вре­ме на пър­вия пе­ри­од след­ващ смъртта, следователно, в пър­вия пе­ри­од след раж­да­не­то си в ду­хов­ния свят, та­ка да се каже, сво­ето ученичество, пре­ди да ста­нат свети.

За хо­ра­та от та­зи ня­ко­гаш­на епоха, ня­ма­ше ни­що чуд­но в това, че се го­во­ри за те­зи мър­т­ви жи­ви ка­то за ре­ал­ни същества, вед­нъж щом са ро­де­ни в ду­хов­ния свят. И ето, виж­да­те ли, оп­ре­де­лен брой от те­зи мър­т­ви жи­ви хо­ра бя­ха ан­га­жи­ра­ни да бъ­дат па­зи­те­ли на Светия Граал, ко­га­то бя­ха спе­ци­ал­но избрани. Мъртвите живи, спе­ци­ал­но из­б­ра­ни бя­ха ан­га­жи­ра­ни да бъ­дат па­зи­те­ли на Светия Граал. Легендата за Граала ня­ма да бъ­де ни­ко­га из­ця­ло разбрана, ако не се знае кои бя­ха в действителност, па­зи­те­ли­те на Граала. Да се ка­же например: то­га­ва па­зи­те­ли­те на Граала не бяха, всъщ­ност ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­щи хо­ра би из­г­леж­да­ло в на­й-­ви­со­ка сте­пен сме­хот­вор­но за хо­ра­та от днеш­на­та епоха. Защото ще им бъ­де казано:
вяр­ва­те ли, че сен­чес­ти фи­гу­ри бро­дят по земята, че вие сте по­ве­че от тези, ко­ито са мър­т­ви и се­га се съ­би­рат око­ло Граала? Би из­г­леж­да­ло на­пъл­но сме­хот­вор­но за тези, ко­ито жи­ве­еха в те­зи времена, че те­зи фи­гу­ри тук на зе­мя­та се смя­тат за по­-ре­ал­ни от мър­т­ви­те живи. Трябва на­пъл­но да се вле­зе чрез усещане, в ду­ши­те на та­зи епоха: не­ща­та бя­ха та­ки­ва за те­зи души. И всичко, ко­ето мо­же­ше да съ­щес­т­ву­ва за све­та от факта, че чо­век има­ше съз­на­ни­ето за ед­на връз­ка от то­зи род с ду­хов­ния свят про­ти­ча­ше та­ка в те­зи души. Ето за­що чо­век си казваше: раз­би­ра се, хората, ко­ито са тук на Земята, са на­й-­нап­ред фор­ми­ра­ни от това, ко­ето им е най-близко. Но един дне­шен чо­век мо­же да ста­не до­бър са­мо ако при­ема в се­бе си това, ко­ето мо­же да му да­де един мър­тъв жив. И в оп­ре­де­лен сми- съл, хо­ра­та на Земята се гле­да­ше така, ся­каш те бя­ха в дейс­т­ви­тел­ност са­мо обвивката, ко­ято мър­т­ви­те жи­ви из­пол­з­ва­ха за тях­но­то външ­но дейст- вие. Такава бе­ше ха­рак­те­рис­ти­ка­та на те­зи векове, ко­ято се из­каз­ва­ше така: ко­га­то те­зи мър­т­ви жи­ви ис­кат да из­вър­шат тук, на зе­мя­та нещо, за ко­ето се изис­к­ват ръце, те вли­зат в жив чо­век от фи­зи­чес­кия свят и из­вър­ш­ват не­що­то чрез пос­ред­ни­чес­т­во­то на то­зи човек. Но то­ва не е всичко. Имаше хо­ра от та­зи епоха, ко­ито си каз­ва­ха просто: ни­що по­-доб­ро не мо­же да се направи, от то­ва да се да­де об­вив­ка на те­зи хора, ко­ито са се­га в све­та на мър­т­ви­те живи, ед­ни тол­ко­ва зна­чи­ми същности, при­зо­ва­ни да па­зят Граала. И из меж­ду на­ро­да от та­зи епо­ха съ­щес­т­ву­ва­ше аб­со­лют­но то­ва виж­да­не на нещата, ко­ето ги ка­ра­ше да казва: един та­къв чо­век се е посветил, да речем, например, на ор­де­на на Лебеда. Тези, ко­ито ис­ка­ха ри­ца­ри­те на Граала да мо­гат да дейс­т­ву­ват чрез тях­но­то пос­ред­ни­чес­т­во тук - до­лу във фи­зи­чес­кия свят, се бя­ха пос­ве­ти­ли на ор­де­на на Лебеда. И чо­век от то­зи род, чрез чи­ето пос­ред­ни­чес­т­во дейс­т­ва­ше един ри­цар на Граала тук - долу, във фи­зи­чес­кия свят, се на­ри­ча­ше "лебед".

А сега, мис­ле­те вър­ху ле­ген­да­та на Лоенгрин. Помислете вър­ху това, ко­ето се раз­каз­ва в та­зи легенда: ко­га­то Елза фон Брабант е в дъл­бо­ка скръб, ид­ва лебедът. И ето, че се по­яви лебедът, т.е. чле­нът на ор­де­на на Рицарите на Лебеда, лебедът, кой­то е при­ел в се­бе си един от учас­т­ни­ци­те в кръ­га на све­тия Граал; не бе­ше поз­во­ле­но да бъ­де пи­тан за тай­на­та на не­го­ва­та соб­с­т­ве­на същност. Тези, ко­ито се чув­с­т­ва­ха на­й-­щас­т­ли­ви в то­зи век, например, но още и в след­ва­щи­те векове, бя­ха прин­цо­ве ка­то Хен- ри дьо Сакс, кой­то мо­жа да има в сво­ята войска, по вре­ме на кам­па­ни­ята си за Унгария, то­зи ри­цар на лебеда, то­зи Лоенгрин.

Но има­ше мно­го от те­зи рицари, ко­ито бя­ха счи­та­ни ос­нов­но са­мо ка­то външ­на об­вив­ка на тези, ко­ито во­юва­ха още във войс­ки­те от от­въд смър- тта. Хората ис­ка­ха да бъ­дат свър­за­ни с тях. В очи­те на жи­ви­те има­ше та­ка­ва важ­ност за ре­ал­нос­т­та на та­зи легенда, ста­на­ла из­ця­ло аб­с­т­рак­т­на днес, ко­ято мо­же да се изме­ри са­мо ако се про­ник­не в склон­нос­т­та на ду-­
ша­та от то­ва ня­ко­гаш­но време. Съществуваше, значи, та­зи концепция, ко­ято за­чи­та­ше на­й-­нап­ред из­к­лю­чи­тел­но фи­зи­чес­кия свят и тър­се­ше да ви­ди из­ди­га­не­то на ду­хов­ния чо­век от физическия, кой­то пос­ле ста­ва част от мър­т­ви­те живи. Тази кон­цеп­ция до­ми­ни­ра­ше над ду­хо­ве­те от та­зи епо- ха, тя бе­ше съ­щес­т­ве­но­то от това, ко­ето жи­ве­еше в душата: тряб­ва на­й-нап­ред да сме опоз­на­ли чо­ве­ка на зе­мя­та и пос­ле мо­же да ста­не из­ди­га­не­то до не­го­вия дух. По от­но­ше­ние на ед­но по­-д­рев­но виждане, не­ща­та бя­ха обратни, да­же във външ­ния общ живот. В древ­ни времена, хо­ра­та на­й-­нап­ред по­та­пя­ха пог­лед в ду­хов­ния свят. Имаше стре­меж да се ви­ди чо­ве­ка кол­ко­то е възможно, ед­но ду­ховно съ­щес­т­во пре­ди не­го­во­то сли­за­не на зе­мя­та "и тогава" се казваше, "мо­же да се раз­бе­ре това, ко­ето е на зе- мята". После, вед­нъж щом те­зи се­вер­ни пле­ме­на се сме­си­ха с римляните, се фор­ми­ра то­ва виж­да­не на нещата: ду­хов­но­то се раз­би­ра след ка­то е би­ло прос­ле­де­но на­й-­нап­ред във фи­зи­чес­кия свят и е би­ло ви­дя но да се из­ди­га от фи­зи­чес­кия свят под ду­хов­на форма. Това бе­ше об­рат­но­то на съ­щес­т­ву­ва­що­то преди.

Отражението на то­ва виж­да­не е това, ко­ето ста­ва те­оло­ги­ята на Средно- вековието. Древните те­оло­зи каз­ваха: на­й-­нап­ред тряб­ва да има идеи, тряб­ва на­й-­нап­ред да се поз­на­ва духовното. За те­зи древ­ни времена, кон­цеп­ци­ята за вя­ра­та би би­ла не­що аб­со­лют­но абсурдно, за­що­то хо­ра­та поз­на­ва­ха на пър­во мяс­то духовното, пре­ди да­же да са мо­же­ли да си по­мис­лят за поз­на­ва­не на физическото. Трябваше, раз­би­ра се, то да бъ­де ос­ве­те­но с по­мощ­та на духовното. Но се­га след като, тръг­вай­ки от на­й-­об­шир­ния свят, хо­ра­та са дош­ли до то­ва да поз­на­ват на­й-­нап­ред физическото, се е стиг­на­ло до мис­ле­не в те­оло­ги­ята по след­ния начин: в познанието, тряб­ва да се из­хож­да от се­тив­ния свят и пос­ле да се из­в­ли­чат от се­тив­ни­те не­ща понятията; не да се до­на­сят от ду­хов­ния свят по­ня­ти­ята за се­тив­ни­те неща, а да се из­в­ли­чат от се­тив­ни­те не­ща понятия.

А се­га си пред­с­та­ве­те рим­с­кия свят в не­го­вия упа­дък и после, това, ко­ето при­със­т­ва­ше още в то­зи свят под фор­ма­та на борба, про­из­ли­за­ща от древ­ни­те времена: хо­ра­та из­жи­вя­ва­ха още по­ня­ти­ята в ду­хов­ния свят и ги при­ба­вя­ха към се­тив­ни­те обекти. Това из­пит­ва­ха хо­ра като, да речем, Ма- тианус Капела, кой­то на­пи­са през V век своя трак­тат "De nuptiis Philolo- giae et Mercurii"* /* т.е. "Женитбата на Философията и Меркурий", трак­тат вър­ху се­дем­те сво­бод­ни из­кус­т­ва /V век/, къ­де­то той се бо­ри за да търси, въп­ре­ки всичко, в ду­хов­ния свят това, ко­ето е на път да ста­не все по­ве­че и по­ве­че аб­с­т­рак­т­но в идеите. Но то­ва древ­но виж­да­не угасва, за­що­то то­ва рим­с­ко съ­зак­ля­тие про­тив ду­ха в съдружието, за ко­ето ви гово- рих, из­ко­ре­ня­ва­ше именно, всичко, що е не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка на чо­ве­ка с духа.

Ние виж­да­ме всич­ко то­ва да се за­мъг­ля­ва мал­ко по малко, древ­но­то виж­да­не се прекратява. Това древ­но виж­да­не още знаеше: ако аз про­ник­вам в ду­хов­ния свят, ан­ге­ли­те ме придружават. Или, ако то­ва бя­ха гърци, те ги на­ри­ча­ха "пазители". Човек, кой­то се бе­ше ан­га­жи­рал та­ка по пъ­тя на ду- ха, си знаеше, че е при дру­жен от пазител.

Това, ко­ето в древ­ни­те вре­ме­на бе­ше ед­на ду­хов­на ре­ал­на същност, пазител, то­ва ве­че през времето, в ко­ето пи­ше­ше Капела, бе­ше грамати- ката, пър­ва­та сте­пен на това, ко­ето се на­ри­ча се­дем­те сво­бод­ни изкуства. В древ­ни­те времена, се знаеше, че това, ко­ето жи­вее в граматиката, това, ко­ето жи­вее в ду­ши­те и от­но­ше­ни­ята меж­ду ду­ми­те е нещо, ко­ето во­ди към вис­ша­та сте­пен на имагинацията. Знаеше се, че в от­но­ше­ни­ята меж­ду ду­ми­те ра­бо­ти ангел, пазител.

Ако по­тър­сим из пред­с­та­ве­ни­те не­ща в древ­ни­те времена, ни­къ­де ня­ма да от­к­ри­ем су­хи дефиниции. Интересно е, че Капела не описва, например, гра­ма­ти­ка­та как­то по-късно, Ренесанса; не, гра­ма­ти­ка­та при не го е още ед­но ис­тин­с­ко съ­щес­т­во и риториката, вто­ра­та степен, е съ­що ед­но съще- ство. През Ренесанса, ид­ват ве­че су­хи­те алегории, пре­ди това, бя­ха ду­хов­ни­те виждания, ко­ито не се за­до­во­ля­ват да по­уча­ват нещо как­то при Ка- пела, например, кой­то поучаваше, напротив, то­ва бя­ха твор­чес­ки същ­нос­ти и дос­тъ­път до ду­ха бе­ше усе­щан ка­то дос­тъп до твор­чес­ки същности. Сега, те бя­ха ста­на­ли алегории, но все пак, то­ва бя­ха още алегории. Което значи, че да­же и да не са ве­че твър­де богати, да­же и да са ста­на­ли ве­че дос­та слаби, все пак, са царици, та­зи граматика, та­зи реторика, та­зи диа- лектика. Те са, раз­би­ра се, твър­де сла­би и в дейс­т­ви­тел­ност имат само, да ре­чем ко­жа от по­ня­тия вър­ху кос­ти­те от ин­те­лек­ту­ал­но усилие; но то­ва са, все пак, вну­ши­тел­ни царици, ко­ито от­веж­дат в ду­хов­ния свят то­зи Ка- пела, на­й-д­рев­ния писател, го­во­рил за се­дем­те сво­бод­ни изкуства. Той се запознава, та­ка да се каже, мал­ко по мал­ко с те­зи се­дем ца­ри­ци на­й-­нап­ред с ца­ри­ца Граматика, пос­ле с ца­ри­ца Риторика, с ца­ри­ца Геометрия, с ца­ри­ца Музика и нак­рая с Небесната ца­ри­ца Астрология, ко­ято до­ми­ни­ра над всички. Защото то­ва аб­со­лют­но са царици. Както казахме, те са 7 на брой. Женската се­дем­к­рат­ност ни вле­че към висините, та­ка би мо­гъл да зак­лю­чи Капела, ко­га­то опис­ва своя път към мъдростта. Но по­мис­ле­те как­во е ос­та­на­ло от това! Помислете за ма­нас­тир­с­ки­те учи­ли­ща от Сред- новековието, по-късно. Там, ко­га­то гра­ма­ти­ка­та и ре­то­ри­ка­та бя­ха издя- лани, ве­че не се из­пит­ва­ше прив­ли­ча­не­то към ви­си­ни­те от жен­с­ка­та без- крайност. Стана така: от жи­во­то из­ле­зе на­й-­нап­ред алегорията, пос­ле ин- телектът. Пътят е дъ­лъг от та­зи същ­ност с при­ро­да­та на му­за и ко­ято по­дейс­т­ва още и на търсещия, в древ­ни времена, пъ­тя ми­на­ващ от из­ре­че­на­та ду­ма от чо­век с кос­мич­но слово, за да мо­же той да го пре­ми­не и да тряб­ва да каже: "Пей ми, о, Музо, гне­вът на Peleden Ахилeос,…* /* Пър-

Някогашния те­олог оти­ва­ше да тър­си сво­ите по­ня­тия съв­сем бли­зо до ду­хов­ни­те същности, то­ва е аб­со­лют­но вярно. После, той ги при­ла­га­ше към све­та тук - долу. Но теологът, пре­ми­нал ве­че онова, ко­ето раж­даше сли­ва­не­то меж­ду се­вер­ни­те на­ро­ди и римляните, каз­ва­ше това: тук, в се­тив­ния свят тряб­ва да се тър­си познанието, то­га­ва се по­лу­ча­ват понятията. - Но там не мо­же­ше да ста­не из­ди­га­не до един ду­хо­вен свят. Докато сега, рим­с­кия ко­леж бе­ше стро­го бдял за това, ко­ето хо­ра­та има­ха да почерпят, раз­би­ра се, тук - долу, в се­тив­ния свят. Докато някога, те имаха, раз­би­ра се съ­що то­зи се­ти­вен свят, но тър­се­ха по­ня­ти­ята и иде­ите там, го­ре /ри- сува/, в ду­хов­ния свят и ос­ве­тя­ва­ха пос­ле фи­зи­чес­кия свят, се­га те при­ема­ха по­ня­тия та от фи­зи­чес­кия свят. Те не се из­ди­га­ха много, сти­га­ха са­мо до ин­терп­ре­та­ция на фи­зи­чес­кия свят. Но, как­то се знае, нас­лед­с­т­во­то бе­ше тук. Чрез своя соб­с­т­вен път на познание, чо­век не би прог­ре­си­рал повече, но нас­лед­с­т­во­то бе­ше още там, как­то се знае. Записано бе­ше в пис­ме­ни до­ку­мен­ти или под­дър­жа­но от традицията, но под фор­ма­та на дог­ми и сковано. Намираше се, значи, там го­ре / в рисунката/ и не­го­во­то за­паз­ва­не ста­ва то­га­ва ре­ли­ги­оз­на­та изповед. Там се съ­дър­жа­ше това, ко­ето мо­же­ше да се ка­же за ду­хов­на­та реалност. Там беше. И чо­век сти­га­ше все по­ве­че и по­ве­че до съз­на­ни­ето за това: не тряб­ва да се опи­ра до това, ко­ето бе­ше ка­за­но за там - го­ре чрез нез­най­но как­ви откровения, ко­ито не мо­гат да бъ­дат ве­че про­верени. Но поз­на­ни­ето тряб­ва да ос­та­вя долу: там тряб­ва да се тър­си всич­ко що е понятийно.

Така се ро­ди също, мал­ко по мал­ко нас­лед­с­т­во­то на онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше още в пър­ви­те мрач­ни ве­ко­ве на Средновековието. Виждате ли, то­ва бе­ше още ед­на дру­га епоха, щом съ­щес­т­ву­ва­ше в Европа ата­вис­тич­но­то яс­но­вид­с­т­во от Средновековието, къ­де­то например, то­зи /духовен/ сак­сон­с­ки се­ля­нин - на­ри­ча се "селянин", но то­ва бе­ше при всич­ки слу­чаи един духовник, про­из­ля­зъл от кла­са­та на селяните, са­ми­ят "Хелианд" го по­каз­ва - гле­да­ше имен­но прос­тич­ко хо­ра­та от сво­ето обкръжение: има­ше спо­соб­нос­т­та да вижда, че при смър­т­та ду­хов­но­-ду­шев­ни­ят еле­мент се от­де­ля и ста­ва ед­но чо­веш­ко мър­т­во - жи­во същество. И така, той опи­са в го­ле­мия облак, но­сещ се над зем­но­то как виж­да Христовото съ­би­тие в

"Хелианд"* /* Виж: Р.Щайнер, кон­фе­рен­ция от 16 юли 1922 г. в "Чо- вешки въпроси, кос­мич­ни отговори". Женева, EAR, 1988/.

А това, ко­ето жи­вее тук на зе­мя­та ста­на все по­ве­че и повече, би мог­ло да се каже, прив­ли­ча­но на­до­лу към това, ко­ето е са­мо неживо. Атавистич- ните спо­соб­нос­ти се пре­къс­на­ха и по­ня­ти­ята се тър­се­ха са­мо в сетивното. И как­во виж­да­не про­из­ти­ча от това? Произтече след­но­то виждане: ние ня­ма­ме осо­бе­на нуж­да да се гри­жим за свръх­се­тив­но­то в познанието. Това се съ­дър­жа всъщ­ност в пис­ме­ни­те до­ку­мен­ти и в тра­ди­ции те, дос­та­тъч­но ни е да от­во­рим древ­ни­те книги, да по­тър­сим в древ­ни­те тради- ции. По по­вод свръх­се­тив­ното, там се съ­дър­жа всичко, ко­ето се предпо- лага, че се знае. Сега ние не сме дезориентирани, щом за поз­нанието, взе­ма­ме под внимание, в кръ­га на се­тив­ния свят именно, са­мо са­ми­те поня- тия, на­ми­ра­щи се, в самия се­ти­вен свят.

Така ста­ва все по­-жи­во и по­-жи­во съзнанието, че свръх­се­тив­но­то ос­та­вя нещо, ко­ето се опазва, ако чо­век ис­ка да пра­ви изследвания, тряб­ва да се опи­ра на се­тив­ния свят.

Един дух, кой­то бе­ше из­ця­ло още по­то­пен в то­зи свят на видения, който, бих ис­кал да кажа, бе про­дъл­жил то­зи на­чин на от­к­ло­ня­ва­не на вни­ма­ни­ето от се­тив­ния свят, как­то го пра­ве­ше ду­хов­ни­ят сак­сон­с­ки селянин, кой­то на­пи­са "Хелианд" през ХІХ век, и то­ва бе­ше Грегор Мендел. За ка- к­во се гри­же­ше още мал­ка­та част от нас­лед­с­т­ве­ния свят под фор­ма­та в ко­ято се пра­ве­ха из­с­лед­ва­ния в древ­ни времена? Това се намира, знае се, в Стария Завет. Достатъчно е да све­дем своя пог­лед към се­тив­ния свят и да се ви­ди кръс­тос­ване­то на грах с чер­ве­ни цветове, с грах с бе­ли цве- тове, ко­ето да­ва грах с чер­ве­ни и бе­ли цветове, и двуцветен, и т.н. Мо- жеш да бъ­деш име­нит ес­тес­т­ве­ник и да не из­ра­зя­ваш нищо, ко­ето да е по ня­ка­къв на­чин в про­ти­во­ре­чие с това, ко­ето тряб­ва да се ка­же за свръх- сетивното, за­що­то той аб­со­лют­но не се засяга.

Следователно, имен­но та­зи мо­дер­на теология, про­из­ляз­ла от древ­на­та те­оло­гия и мо­ди­фи­ци­ра­на до сте­пен да ста­не такава, как­ва­то ве­че ви ха­рак­те­ри­зи­рах под­тик­на хо­ра­та да изу­ча­ват при­ро­да­та по начин, по кой­то Грегор Мендел, един ис­тин­с­ки ка­то­ли­чес­ки проповедник, ка­къв­то бе­ше той, изу­ча­ва­ше природата.

И как­во се получи? Учените, ко­ито има­ха ед­на на­ука без пред­ва­ри­тел­ни предположения, след ка­то са раз­г­леж­да­ли вед­нъж Грегор Мендел с през- рение, го наричат, мно­го къс­но - чес­т­но казано, то­ва не са ду­ми­те на те­зи хора, но ние можем, при все това, да го из­ра­зим с то­зи из­раз - "светия", по те­хен начин, в сте­пента, в ко­ято те на­ри­чат един го­лям учен, във всич­ки университети. Нещата имат на­пъл­но сво­ята вът­реш­на свързаност. Дне- шната на­ука е въз­мож­но са­мо ако тя се пра­ви по та­къв начин, че счи­та за ав­то­ри­те­тен учен имен­но този, кой­то при­ема без ре­зер­ви глед­на­та точ­ка
на те­оло­ги­ята от Средновековието. Днешната на­ука е аб­со­лют­но про­дъл-­ же­ние на на­й-­ин­тим­ния нерв на схо­лас­тич­на­та теология; ос­та­на­ло­то е са­мо нещо, дош­ло после, но то­ва е про­дъл­же­ни­ето до на­ша­та епоха, от схо­лас­тич­на­та епоха.

Затова е съв­сем в ре­да на нещата, че Йохан Грегор Мендел бе приз­нат мно­го къс­но ка­то ве­лик учен: впрочем, той е такъв, но обаг­рен в ка­то­ли­чес­ки смисъл. За него, то­ва има­ше сми­съл - са­мо да гле­да кръс­тос­ва­не­то на мал­ки­те гра­хо­ви зърна, за­що­то то­ва е един ка­то­ли­чес­ки принцип, за- щото, всич­ко що е свръхестествено, съв­сем точ­но се съ­дър­жа в тра­ди­ци­ята и в книгите; за учените, то­ва ня­ма значение, ня­ма ни на­й-­мал­ко зна- чение, или още повече, ако се стиг­не до ignorabinus* /* т.е.: "Не зачита- ме". Загатване за реч­та на нем­с­кия фи­зи­олог Емил дьо Боа-Реймон, кой­то през 1872 пот­вър­ж­да­ва съ­щес­т­ву­ва­не­то на ог­ра­ни­че­ния на познанието. Виж именно: Р.Щайнер, "Енигмите на философията" EAR 1991 г. том ІІ, стр.1165/ /т.е. "Ние ня­ма да зачетем"/ и ако се до­пус­не агностицизма.

Това е ос­нов­но­то про­ти­во­ре­чие на на­ша­та епоха. Това е нещото, вър­ху ко­ето тряб­ва да се прив­ле­че вниманието. Ако не се за­чи­тат те­зи неща, ня­ма да се раз­бе­ре от­къ­де про­из­ти­ча днес в на­шия на­чин на ак­ти­ви­ране, ця­ла­та въз­мож­на неяснота, всичко, ко­ето тук е противоречиво. Но в днеш­на­та епоха, вку­сът към удоб­с­т­во не ос­та­вя хо­ра­та да пос­тиг­нат виж­да­не­то на те­зи неща. Помислете, ко­га това, ко­ето е ка­за­но днес за све­тов­ни­те съ­би­тия ще ста­не ис­то­рия - хората, на бъ­де­щия свят ще имат в ръ­це та­зи история! Мислете ли, че ще раз­по­ла­гат с дос­та­тъч­но истини! Със си­гур­ност не! Но за нас та­ка е пра­ве­на историята. Тези ма­ри­онет­ки на исто- рията, пред­с­та­ве­ни в обик­но­ве­ни­те учеб­ни­ци­те по ис­то­рия не пре­да­ват това, ко­ето ре­ал­но е ста­на­ло в ево­лю­ци­ята на човечеството. Но ние днес сме дош­ли до точката, в ко­ято съ­щес­т­ву­ва нас­то­ятелна не­об­хо­ди­мост хо­ра­та да зна­ят да раз­поз­на­ват как­во е ис­тин­с­ко ис­то­ри­чес­ко развиване. Не е дос­та­тъч­но да бъ­дат за­пи­са­ни в историята, как­то се пра­ви днес, всич­ки ле­ген­ди за Атила, за Карл Велики и за Люисльо Пиьо - там, ис­то­ри­ята за­поч­ва ве­че съв­сем да ста­ва измислица. Пренебрегва се най-важното. Това, което, в действителност, поз­во­ля­ва да се раз­бе­ре днеш­но­то време, това, от ко­ето има­ме нужда, е ис­то­ри­ята на душите. Антропософската на­ука за ду­ха тряб­ва да про­ек­ти­ра сво­ята свет­ли­на в раз­ви­ва­щи­те се чо­веш­ки ду- ши. От факта, че сме се оту­чи­ли да гле­да­ме в посока, на духовното, ние ве­че ня­ма­ме история. И за все­ки чув­с­т­ви­те­лен човек, мо­же да се каже: да, раз­би­ра се, при Мартианус Капела древ­ни­те во­да­чи и пазители, ко­ито въ­веж­да­ха в ду­хов­ния свят, са ста­на­ли ве­че дос­та слаби, хи­ла­ви царици; но това, ко­ето в край­на смет­ка се знае днес, под име­то на Хенри І, на Ото І, Ото ІІ, на Хенри ІІ* /* Щайнер из­б­ро­ява тук ня­кои от нем­с­ки­те им­пе­ра­то­ри от Х и ХІ век./, и т.н., така, как­то е за­пи­са­но в историята, то­ва са, ос-
новно, ма­ри­онет­ки на историята, фор­ми­ра­ни по съ­щия мо­дел ка­то този, по кой­то са раз­вити, под фор­ма­та на хи­ла­ви ца­ри­ци Граматика, Реторика, Диалектика, и т.н. Защото, в ос­но­ва­та си, те не са ве­че силни, те­зи персо- нажи, пред­с­та­ве­ни ед­на след дру­га и ко­ито със­та­вят историята.

Нещата тряб­ва да се виж­дат такива, как­ви­то са. В действителност, хо­ра­та от днеш­но­то вре­ме би тряб­ва­ло да бъ­дат не­на­сит­ни да гле­дат не­ща­та та- кива, как­ви­то в дейс­т­ви­тел­ност са. Ето защо, то­ва е ед­но за­дъл­же­ние да се пред­с­та­вят те­зи неща, ко­га­то е въз­мож­но и то­ва мо­же да ста­не днес в Антропософското Общество.

Да, на­дя­вам се, че на­й-­мал­ко­то то ще се про­бу­ди един ден, в ед­но бъ­де­ще време.