Лекции на Рудолф Щайнер от цикъла „Мистерийни образувания, га 232

Превод Мартин Атанасов

Днес ще ви опиша как тази връзка на човека със земното съществуване може да изглежда за свръхсетивната визия и ще направя това в по-описателна форма като подготовка за следващите две лекции. Нека да предположим, че човек с имагинативно съзнание – което често съм описвал – предприеме пътешествие в праисторическите Алпи, сред тези скали и камъни, които се състоят главно от кварц, т.е. в скалите, които съдържат силикати и други подобни минерали. Стигайки до района на тези праисторически планини, ние стъпваме върху най-твърдите скали на Земята, които, когато се показват в тяхната собствена специфична форма, имат нещо девствено в себе си, може да се каже, нещо недокоснато от всекидневието на Земята. Наистина, напълно можем да разберем Гьоте, когато в едно красиво изказване, което често сме цитирали, разказва за своето изживяване сред тези праисторически планини. Той говори за усамотението, което е изпитал сред гранитните планини, получавайки впечатления от твърдите и сурови скали, издигащи се над Земята. Гьоте се обръща към гранита, наричайки го „вечният син на Земята”, гранитът, който се състои от кварц, т.е. от силикати, слюда и фелдшпат.

Сега, когато човек подходи към тези прадревни скали със своето обикновено съзнание, разбира се, може външно да им се възхити. Той е поразен от техните форми, от съвършеното, прекрасното примитивно пластично изкуство, което обаче е изключително изразително. Когато подходи към тези скали - най-твърдите на Земята - с имагинативното съзнание, с тяхна помощ той прониква директно в недрата на минералното царство. Тогава може да се врастне, така да се каже, мислено в скалата. Може да се каже, че неговото душевно същество се разширява навсякъде надолу в недрата на скалата и той всъщност навлиза духовно сякаш в свещен дворец на боговете. Вътрешната природа на тези скали се разкрива като проницаема за имагинативното съзнание, докато външните повърхности изглеждат като стените на този дворец на боговете. Но в същото време той разбира, че вътре в тази скала живее едно вътрешно отражение на всичко, което е в космоса. Още веднъж светът на звездите израства пред душата на човека, отразен в тези твърди скали. Накрая той получава впечатлението, че във всяка от кварцовите скали съществува нещо като око на Земята към целия космос.

Нека си спомним очите на насекомите, тези многофасетни очи, които разделят всичко, напиращо отвън към тях, на многобройни отделни части. Ако пожелаем да си представим – другояче не може да бъде - че съществуващите безброй кварцови и други подобни образования на повърхността на Земята са като точно толкова очи на Земята, за да може космическото обкръжение да бъде отразено и Земята вътрешно да го възприеме. Постепенно стигаме до познанието, че всяка от кристалните форми, съществуващи в Земята, представлява един космически сетивен орган на Земята.

Това е възхитителният, величественият факт на снежната покривка, отнасящ се още повече до падащите снежинки, че във всяка една от тези снежинки има отражение на голяма част от космоса, че с тази кристализирала вода навсякъде на Земята падат отражения на части от звездните небеса.

Няма нужда да споменавам, че звездите са на небето също и през деня, само дето слънчевата светлина, разбира се, е твърде силна, за да ги видим. Звездите не се виждат през деня, но ако имате възможността да слезете в дълбоко мазе, над което има кула, отворена отгоре, тогава поради това, че гледате от тъмното и слънчевата светлина не ви пречи, можете да видите звездите дори през деня. В Йена има една кула, например, от която могат да се виждат звездите през деня. Споменавам това само между другото, само за да ви изясня, че това отражение на звездите в снежинките и най-общо във всички кристали е, разбира се, налице също и през деня. И то не е физическо, а духовно отражение. Впечатлението, което човек получава от това, трябва да бъде вътрешно предадено.

Но това не е всичко. Посредством полученото по този начин духовно-сетивно възприятие в душата възниква чувството, че точно както имагинативно се вживяваме в кристалната покривка на Земята, така в това кристално покритие се врастваме във всичко, което е изживяване на Земята за космоса. По този начин разширяваме нашето същество в космоса. Чувстваме се едно с космоса. И най-вече за имагинативния наблюдател се превръща в истина, дълбока истина, че това което наричаме земно тяло с всички негови различни части, някога в хода на времето е било родено от космоса; защото тогава връзката на Земята с космоса се появява най-интензивно пред очите на душата. Така чрез тази опитност на вживяване в милионите очи на кристалите по Земята биваме подготвяни да почувстваме цялата вътрешна взаимовръзка на Земята с космоса, да я почувстваме в чувстващата душа.

По този начин, обаче ние като хора се чувстваме отново обединени със Земята. Ще обясня това специално по-късно, защото този процес на раждане на Земята от космоса се е случил, когато самият човек все още е бил примитивно същество, не физическо, а духовно същество. Но през процеса, през който Земята е преминала, след като е била родена от космоса, е преминал и самият човек в неговото собствено същество, бидейки едно със Земята. Случаят е наистина такъв, че Земята някога е имала същата вътрешна взаимовръзка с космоса, каквато човешкото ембрио има с тялото на майката преди раждането си. По-късно обаче детето става самостоятелно. По подобен начин Земята е станала независима, имайки се предвид, че през първия, сатурновия период, тя е била повече свързана с космоса. Този процес на придобиване на независимост е споделил и самият човек по такъв начин, че се е научил да казва: Пръстът, който имам на ръката си, е пръст само доколкото е част от моя организъм. В момента, в който го отрежа, той престава да бъде пръст и се разпада. По същия начин, ако вземем човека като физическо същество, отделен на няколко километра от земното кълбо, той би се разпаднал точно както пръста, отрязан от тялото. Заблудата на човека, че като физическо същество е независим от Земята, възниква единствено от факта, че може да се придвижва свободно по повърхността на Земята, докато пръстът не може да стори това по отношение на тялото. Само чрез по-висшето познание може да се изясни близката взаимопринадлежност между човека и Земята.

Това е първото нещо, с което човек се запознава, когато имагинативното познание бъде приложено към най-твърдата част от земната повърхност. Можем да напреднем още повече в това познание, ако навлезем малко по-дълбоко в Земята, във вените или в жилите от метали, или в каквото и да било друго от общо метално естество. Тук проникваме под повърхността на Земята; но тук, когато се запознаваме с металното, стигаме до нещо много специално, до едно съществуване, изцяло отделено от останалата Земя. Металите носят в природата си нещо независимо, те биват изживявани като нещо независимо и тази опитност е много силно свързана с човека.

Дори този, който вече е придобил определено по-висше познание чрез имагинативната визия все още не се чувства напълно у дома си, когато изживява кварца и другите скали на древните планини, тъй като ставайки едно с милионите очи на Земята, той самият живее, чувства и проектира себе си в изживяването на целия космос. Но когато такъв човек подходи към вътрешността на Земята, към него се приближават първите импулси, съпровождащи едно такова чудесно и дълбоко преживяване, каквото е въздействието на една мина. Но след като веднъж тези импулси са дошли при него, той се нуждае само от духовна визия, за да може навсякъде да влезе във връзка с металното, дори и да не слиза долу в минния забой. Но първото чувство, за което говоря, може да бъде придобито с особена интензивност в металните мини. Дори металните миньори - макар че понастоящем нещата вече не стоят така, както преди няколко десетилетия -, които вътрешно са се срастнали със своята професия, показват нещо, което можем да наречем дълбоко чувство за духовния елемент в металите. Защото металите не само, че възприемат околната космическа среда, но и говорят, говорят духовно. Те разказват, те ни говорят. И говорят по такъв начин, че езикът, който използват, е много подобен на този, който човек получава като впечатление също от една друга област.

За да успеем да установим психическа връзка с човешките същества, които преминават през своето развитие между смъртта и новото раждане – често съм споменавал това –се нуждаем от специален език. Твърденията на спиритуалистите са наистина детински в тази област поради това, че мъртвите не говорят езика на земните хора. Те вярват, че мъртвите говорят по такъв начин, сякаш казаното от тях може да се запише и то ще изглежда както писмо от наш съвременник. Първата необходимост е да се намери правилният подход към езика, който мъртвите говорят, който няма прилика с никой земен език. Със сигурност той има характера на език с гласни и съгласни, но не е такъв каквато е земната реч. Този език, който може да бъде чут само от духовните уши, се говори също от металите във вътрешността на Земята. И този език, с който може да се подходи към душите, живеещи между смъртта и прераждането, ни предава спомените на Земята, нещата, които Земята е преживяла при нейния преход през Сатурн, Слънцето и Луната. Ние трябва да оставим металите да ни предадат това, което са били опитностите на Земята. Опитностите на цялата планетна система – вече съм говорил за това – ни се казват от това, което Сатурн има да предаде на планетарната космическа система, в която живеем. Това, през което Земята е преминала като процеси, за това говорят земните метали.

Езикът, говорен от земните метали, може да добие две различни форми. Когато това стане в обикновената му, така да се каже, форма тогава пред нас се появява това, през което Земята е преминала в нейната еволюция от началото на Сатурновия период. Това, което срещате във „Въведение в тайната наука” по отношение на тази еволюция, произлиза в по-голямата си част, по често описвания от мен начин, от директно духовно възприятие на събитията. Това е един начин за придобиване на познание за тези земни процеси, който е малко по-различен от този, за който сега говоря. Защото металите говорят повече, ако мога така да се изразя, макар че изразът звучи странно, металите говорят повече за персоналните изживявания на Земята. Те говорят за това, което Земята е изживяла като космическа личност. Така, ако трябва да взема предвид разказите на металите, които могат да бъдат чути, когато духовно се навлезе във вътрешността на Земята, трябва да добавя много подробности към това, което съм написал за периодите Сатурн, Слънце, Луна и др.

Първото нещо, например, би било това, че онези форми на Сатурн, които намирате описани във „Въведение в тайната наука” като форми, състоящи се от диференцирана топлина, биха изглеждали като мощни, великански същества, състоящи се от топлина. Същества от топлина, които дори и по време на древния Сатурнов период, са достигнали определена сгъстеност. Ако би могло така да се случи – разбира се, това е невъзможно, но нека да предположим – че един земен човек срещне тези същества, той би добил съзнание за тях, би влязъл във връзка с тях. В определено време около средата на Сатурновия период тези същества не са били само духовни същества, а също са показвали и физическо съществуване. Ако ги докоснеше, човек би се изгорил. Но би било погрешно да се мисли, че температурата на тези същества е била милиони градуси. Това не е било така, а те вътрешно са имали такава температура, че ако биха били хванати, контактът би предизвикал изгаряне.

Що се отнася до Слънчевия период трябва да обясним как в тези образувания, описани във „Въведение в тайната наука” като съществуващи през Слънчевия период, се появяват други същества, показващи чудесни преобразувания, чудесни метаморфози. От взирането, от наблюдението на тези самотрансформиращи се същества, човек получава например впечатлението, че метамофозите, описани от класици като Овидий, имат нещо общо със съобщенията, предадени ни - естествено индиректно - от металите. Със сигурност самият Овидий не е бил в състояние пряко да разбира езика на металите, и това, което той описва в неговите „Метаморфози”, не отговаря съвършено на впечатлението, което човек получава. Но в известен смисъл такъв пренос на информация съществува.

Парацелзий от друга страна е бил индивидуалност, която е живяла много по-късно от тази, за която току-що говорих. Най-важните неща, които Парацелзий е искал да научи, не е научил в Университета. Не мога да кажа, че не е учил в Университет, защото е учил, и няма да повдигна никакви възражения срещу следването в Университет, но Парацелзий не е бил там, за да научи най-важните неща, които е искал да знае. Той е ходил навсякъде, където хората са можели да му кажат по-важни неща. Ходил е при хора като миньори в метални мини, например, и по този начин е придобил голяма част от своето познание.

Сега всеки запознат с правилния начин за придобиване на познание знае в себе си колко изключително просветляващи могат да бъдат, например, простите коментари на един селски стопанин, човек, който трябва да сее и жъне, и всичко свързано с този вид работа. Да, вие ще кажете, ама той не разбира значението на това, което казва. За вас няма значение, дали говорещият разбира или не, стига вие да разбирате, когато го слушате. Това е важното нещо! Със сигурност много малко ще са случаите, когато самият човек ще разбира това, което казва; той говори по инстинкт. И дори още по-фундаментални неща могат да бъдат преживяни в случая с тези същества, които не разбират нищо от това, което ни казват – бръмбарите и пеперудите, птиците и т.н.

Това, което е можело да се научи в мините на Мала Азия чрез езика на металите, е било изучавано много дълбоко например от Питагор по време на странстванията му и от това много неща са проникнали в гръцката и римската цивилизация. Тогава то се появява в отслабена форма в писания като Овидиевите „Метаморфози”. Тогава това е била една от формите на езика на металите от вътрешността на Земята.

Другата форма – може да звучи гротескно, но все пак е вярно – другата форма е тази, при която речта на металите се разгръща като космическа поезия. Тя приема поетична форма. Всъщност в езика на металите се появява космическа фантазия. Тогава от тази космическа поезия прозвучава това, което съставлява най-близките връзки между металите и човека. Такива интимни връзки между металите и човека наистина съществуват. Грубите взаимоотношения, които физиологията познава, се отнасят само до няколко метала. Известно е, например, че желязото играе голяма роля в човешката кръв. Но желязото е единственият метал от този вид, който е такъв. Определен брой други метали като калций, сода, потазий, магнезий също играят определена роля, но по-голям брой важни метали, важни за структурата и функционирането на Земята, видимо не играят никаква роля в човешкия организъм според грубото външно наблюдение. Но това е само привидно. Когато навлезем долу в Земята и изучим цветовете на металите, научаваме също, че металите по никакъв начин не са ограничени във вътрешността на Земята, а са навсякъде в околностите на Земята, макар и несъмнено в изключително разредена форма, нека тук да използвам израза – в свръх-хомеопатично разреждане те са разпространени навсякъде в околната среда на Земята.

Грубо казано, не можем да имаме олово в себе си, но по-точно казано - не можем да съществуваме без олово. Какво би станало с човека, ако оловото не действаше върху него от космоса, от атмосферата, ако в безкрайно фино, разредено състояние не проникваше в неговите очи с нервно-сетивния лъч, ако не проникваше в тялото чрез дишането, в безкрайно фино състояние не навлизаше в него чрез храната? Какъв би бил човека, ако оловото не действаше в него?

Наистина човекът щеше да има сетивни възприятия и без оловото. Щеше да възприема цветовете, щеше да възприема звуците, но със всяко възприятие щеше да изпада в леко несъзнание. Той никога нямаше да може да се отдръпне от възприятията си и да размисли върху тях или да образува представи за това, което е възприел. Ако не приемахме олово, както казах, в супер-хомеопатично разреждане в своята нервна система и преди всичко в мозъка, бихме били напълно отдадени на своите сетивни възприятия като нещо външно за нас. Нямаше да можем да размислим за своите сетивни възприятия, нито щяхме да можем да запазваме спомена за тях. Тази способност ни е дадена чрез фино разреденото олово в нас.

Ако оловото се приеме в човешкото тяло в големи количества, това ще доведе до ужасно натравяне. Но този, който знае връзката, може да види в това оловно натравяне, че докато, прието в големи количества, оловото действа крайно вредно, в това фино суперхомеопатично разреждане то е нещо, което причинява толкова умиране в човека на всеки момент, колкото е необходимо, за да може той стане съзнателно същество, а не да страда от несъзнанието на непрекъснатото напъпване, покарване, прорастване. Защото от напъпването и прорастването, от пренапрежението на чистите растежни сили човек се обезсилва.

Това е така, сякаш човекът е свързан с всички метали, дори с тези, за които грубата физиология не говори. Познанието за тези връзки е основата на едно положителна, действителна, истинска терапия. Но напътствия за тези връзки между металите и човека могат да бъдат дадени само на този език, който е поетичната реч на земните метали. Така може да се каже, че по отношение на миналите опитности на Земята обикновеният език на металите е този, на който наставляват човека, но по отношение на своите лечебни качества го наставляват, когато станат поетични, когато езикът им се превърне в поезия.

Това е наистина една забележителна връзка. Погледната от аспекта на космоса, медицината е космическа поезия, която показва колко много тайни от света се съдържат във факта, че нещо, което на едно световно ниво е вредно и води до болест, на друго е възможно най-полезното, най-перфектното, най-красивото. Това ни се показва, когато Инспирираното познание прониква до вените от метали в Земята и до всичко това, което е метално в Земята.

Можем да влезем в една друга взаимовръзка с металите, тази, която става забележима, когато са подложени на природните сили, например на огъня или подобни природни сили. Вземете за пример забележителната форма, която антимоният, един метал, придобива в Земята. Той е съставен от отделни игли, които показват, че когато е бил формиран, е следвал определени силови направления, които са действени в космоса. Този сив антимоний има също качеството, че когато бъде нагрят и разстлан върху стъкло, образува огледало. Има и други свойства, например, че експлоадира, когато е третиран с електричество по определен начин и свързан с катода (негативния полюс).

Всички тези отличителни белези на антимония показват връзката на такива метални вещества със силите на Земята и нейното обкръжение. Това обаче може да се види в случая на всички метали. Можем да наблюдаваме всички метали, когато биват подложени на огън и видим как с покачващата се температура преминават в това свръх-хомеопатично състояние и при тази висока температура приемат съвсем различна форма. В тази връзка идеите на нашите съвременни физици са възможно най-ограничените, които можете да си представите. Например, те си представят, че когато стапят оловото, то става все по-меко и по-меко, и разбира се, това изглежда напълно вярно до един момент. Наистина омеква с нарастване на температурата, става все по-горещо и по-горещо, втечнява се до появата на оловни пари. Но през цялото това време нещо се изхвърля, което не преминава отвъд определена температура. Това те не знаят. Точно това е най-фината, свръх-хомеопатичната част от оловото, която непрекъснато преминава отвъд в онова, което мога да нарека невидим универсален живот, а то е нещо, което действа върху човека.

Въпросът може да се представи така. Там, в Земята отдолу, имате различните метали, но тези метали съществуват във фино, разредено състояние също навсякъде над нея. Бих могъл да кажа, че те се изпаряват. Долу под Земята имаме металите с техните остри контури, с техните твърди форми, а още по-надолу те положително се намират в огнено-течно състояние. Там те се разкриват в едно непрекъснато излъчване, което постоянно се разпространява в космоса. Металите сияят в космическото пространство, но при това има известна еластичност и силите, които се простират навън по този начин, не се излъчват безгранично в космоса, както физиците си представят в случая със светлинните лъчи. Те стигат до определена граница, след което се връщат. Това обратно лъчение на металите може да се наблюдава от всички страни на периферията на космоса така, сякаш идва отвсякъде. Забелязва се, че тези обратно излъчващи се сили са активни в тази сфера на човешкия живот, която е наистина най-красивата и най-чудесната, а това са първите години от живота, когато детето се учи да ходи, говори и мисли. Начинът, по който детето се изправя от пълзящо положение, за да поеме своите отговорности в живота, е наистина най-чудесното нещо, което можем да наблюдаваме в земния живот, тази самореализация на човешкото същество. Вътрешно в тези сили, които толкова често съм описвал, действат обратноизлъчващите се сили на металите. Докато се учи да се изправя от пълзящо в хоризонтално положение, детето е проникнато от онези метални сили, които се отразяват обратно. Това са силите, които действително изправят детето. Ако някой вътрешно възприеме и разбере тази връзка, тогава същевременно той има и друга опитност. В своите действия и в съществото си той научава за връзката на човека като земно същество с неговите предишни земни животи.

Способността за възприемане на действията на металите в космоса е същата като тази, която възприема кармическата връзка между последователните животи. Тези способности са едни и същи, едната възниква заедно с другата и не съществува без нея. Поради тази причина в една друга връзка казах, че в силата за ориентация, в изправянето на детето от пълзенето към правото положение и ходенето, в научаването на говора и в научаването на мисленето е залегнало това, което идва от миналите земни животи. Всеки, който има чувство за тези неща, може да види в начина, по който детето прави първите си стъпки, в начина, по който ходи, в това, дали има склонност да стъпва повече на петите или на пръстите, дали повече или по-малко подгъва коленете – във всичко това всеки, който има око за тези неща, може види една кармична тенденция от един преден земен живот. Това се разкрива най-вече в походката и това сега може да се види, защото способността за виждане на обратнолъчащите сили на металите и силата да се наблюдава връзката на човека с неговите предни земни животи взаимно си принадлежат.

Когато се казва, че антропософията не може да бъде доказана, това твърдение е наистина неоснователно. Хората са привикнали да доказват нещата по такъв начин, че за това винаги се привеждат доказателства, основани на сетивните възприятия. Това е все едно някой да каже: „Ако се твърди, че Земята се движи в космическото пространство без опора, това е невъзможно. Земята трябва да има нещо, на което да се опре, иначе ще падне.” Сега космическите тела взаимно се поддържат и само по отношение на нещата на Земята може да се каже, че трябва да имат нещо, на което да стъпят. За истините, които засягат ежедневното съзнание, ние изискваме доказателства. Истините, свързани с духа, взаимно се поддържат. Но човек трябва да умее да проследи това взаимно поддържане.

Преди няколко седмици ви казах как чрез наблюдение на начина на ходене на едно дете или на един човек – дали повдига пръстите си първо или петите, дали стъпва леко или тежко, дали подгъва колената си или ги държи стегнати, и т.н. – как във всички тези неща може да се види осъществяването на неговата карма като резултат от неговия

предишен живот. Днес ви показах как отразените сили на металите позволяват на човека да разпознае как отделните животи на Земята са свързани един с друг.

Тук долавяме две истини, които взаимно се поддържат една друга. Винаги случаят е такъв, че трябва първо да се чуе една истина, после се намесват други неща, след което отново чуваме същата истина от друга гледна точка, след което вероятно ще се появи трета. Така истините на антропософията наистина се поддържат едни други, както небесните тела в космоса се крепят и поддържат едни други. Това трябва да бъде така, когато се издигаме от истините, които са валидни за обикновеното съзнание, към онези истини, които са самодостатъчни в космоса. А самодостатъчно в космоса е това, което трябва да бъде схванато чрез познанието, дадено от антропософията.

Така наистина трябва да свържем всички истини, които са били дадени в различни времена, истини, които наистина се поддържат едни други, привличат се едни други, а понякога също се отблъскват, показвайки по този начин вътрешния живот на антропософското познание, тъй като антропософското познание живее от своето собствено вдъхновение. Други системи, които съществуват днес, зависят от това, на които почиват, но антропософското познание е самоподдържащо се.